През 2018 година Съдът и Общият съд постановиха общо 1760 дела.

Те допринесоха за развитието на правото в различни области. Редакторският екип представя кратка селекция от най-важните решение за 2018 г., групирани по области.

Трудово право

Работникът не губи автоматично правото си на платен годишен отпуск поради това, че не е поискал неговото ползване, освен ако се е въздържал да го ползва по собствено желание и с ясно съзнание, въпреки че работодателят му е разрешил ползването му (решение от 6 ноември 2018 г., Kreuziger, C‑619/16, EU:C:2018:872 и решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874).

В рамките на цитираните дела, националните юрисдикции искат да установят дали правото на Съюза допуска национална правна уредба, която предвижда загубата на неползвания платен годишен отпуск и загубата на финансовото обезщетение за този  отпуск, когато работникът не е подал съответната молба преди прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът на ЕС приема, че правото на Съюза[1] не допуска работникът да загуби автоматично дните платен годишен отпуск, на които има право съгласно това право, както и съответно правото си на финансово обезщетение за неползвания отпуск само защото не е поискал да ползва такъв отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение (или по време на референтния период). Тези права могат да се погасят само ако работодателят действително е осигурил на работника възможността, например чрез предоставяне на адекватна информация, да ползва своевременно въпросните дни отпуск, което работодателят трябва да докаже. Всъщност работникът се счита за по-слабата страна в трудовото правоотношение. Но, ако работодателят е в състояние да докаже, че работникът, съзнавайки последиците от неизползването на годишния си отпуск и след като му е осигурена възможността да го ползва, не го е сторил, то в този случай правото на Съюза допуска загубата на правото на платен годишен отпуск и свързаното с това неизплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение. Всъщност правото на ЕС не може да се тълкува по начин, по който да се насърчи работникът да се използва платения си годишен отпуск през съответния период с цел да увеличи възнаграждението си при прекратяване на трудовото правоотношение. Това би било несъвместимо с целите, които въвеждането на правото на платен годишен отпуск преследва, а именно да се гарантира, че работниците действително ползват почивка, за да се осигури ефикасна защита на тяхната безопасност и здраве.

Не нарушава правото на ЕС национална разпоредба, която предвижда при изчисляването на годишния платен отпуск периодът на ползване на родителски отпуск да не се взема предвид като период на действително полагане на труд (решение от 4 октомври 2018 г., Dicu, C‑12/17, EU:C:2018:799; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 22/2018). Важно е да се припомни, че правото на Съюза предвижда всеки работник да се ползва с право на платен годишен отпуск от поне четири седмици и това право е основно за социалното право на Съюза. Съдът отбелязва, че неговата цел, която е да се позволи на работника да си почине, се основава на предпоставката, че през референтния период работникът действително е работил. Съдът обаче уточнява, че в някои особени положения, когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си, по-конкретно при отсъствие поради надлежно доказана болест, правото на платен годишен отпуск не може да бъде поставено в зависимост от задължението за действително положен труд. Когато работникът е ползвал родителски отпуск през референтния период, то той не е в такова особено положение. Във връзка с това Съдът посочва, от една страна, че настъпването на нетрудоспособност поради болест по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на работника, докато доколкото работник в родителски отпуск няма физически или психически страдания, причинени от заболяване, той се намира в различно положение.

По време на своя годишен отпуск, работникът има право на нормалното си възнаграждение независимо от съществуването на предшестващи периоди на работа на намалено работно време (решение от 13 декември 2018 г., Hein, C‑385/17, EU:C:2018:1018). В разглежданото дело се поставя въпросът дали периодите на работа на непълно работно време през разглеждания период могат да доведат до намаляване на размера на обезщетението за платен отпуск. Съдът припомня, че правото на Съюза урежда само продължителността на минималния годишен отпуск и допуска национална правна уредба или колективен трудов договор, които предоставят на работниците право на платен годишен отпуск с по-голяма продължителност, и то независимо от факта, че работното време на работниците е било намалено поради работа на непълно работно време. Що се отнася, на второ място, до трудовото възнаграждение, което трябва да се заплаща на работника по време на минималния му годишен отпуск, гарантиран от правото на Съюза, Съдът припомня, че за този период възнаграждението трябва да бъде запазено. С други думи, за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си трудово възнаграждение. Ако работникът не получава обичайното си възнаграждение, има опасност същият да бъде насърчен да не вземе своя платен годишен отпуск. При това положение Съдът констатира, че фактът, че работник в положение като това на г-н Hein получава за дните на своя годишен отпуск, гарантиран от правото на Съюза, възнаграждение, което не съответства на обичайното трудово възнаграждение, което той получава през периодите на ефективно полагане на труд, е в противоречие с изискванията на правото на Съюза.

Наследниците на починал работник могат да поискат изплащането на финансово обезщетение, равняващо се на неизползвания от последния платен годишен отпуск (решение от 6 ноември 2018 г., Bauer и Willmeroth, C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:871). В хипотеза, при която националното право изключва такава възможност и поради това е несъвместимо с правото на Съюза, наследниците могат да се позоват пряко на правото на Съюза, и то както срещу работодател от публичния сектор, така и срещу работодател от частния сектор. Правото на платен годишен отпуск включва и правото на заплащане през този отпуск, както и като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск, правото на финансово обезщетение за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение. Това основно право включва и правото на заплащане през този отпуск, както и като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск, правото на финансово обезщетение за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът припомня също, че когато националната уредба не може да се тълкува в съответствие с правото на Съюза, националната юрисдикция трябва да остави неприложена тази уредба.

В същото време Съдът на ЕС прие, че домашно дежурство, при което пожарникар е длъжен да е постоянно на разположение и при необходимост да се отзове незабавно на повикване, следва да се отчита като работно време (Решение от 21 февруари 2018 г., Matzak, C‑518/15, EU:C:2018:82; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 20/2018) Задължението да се намира физически на определено от работодателя място, както и задължението да се яви на работното място в определен кратък срок, значително ограничават възможностите на работника да има други активности. Така дежурството, което работникът е принуден да осъществи на домашния си адрес със задължението да отговори на повикванията на работодателя си в срок до 8 минути следва да бъде възприемано като работно време.

Защита на потребителите

Пускането на пазара на СИМ карта, която съдържа услуги, които са предварително инсталирани и активирани, представлява нелоялна търговска практика, когато потребителят не е предварително уведомен за това (решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C‑54/17 и C‑55/17, EU:C:2018:710). Подобно поведение представлява по-специално „доставка на непоръчани стоки“ и следователно съгласно Директивата за нелоялните търговски практики, нелоялна практика — и по-точно агресивна практика. При положение, че потребителят не е бил уведомен както за себестойността на разглежданите услуги, така и за предварително въведените и активираните настройки за тях в закупената от него SIM-карта не може да се приеме, че той свободно е избрал доставката на такива услуги. В това отношение е без значение фактът, че използването на услугите в някои случаи може да изисква съзнателно действие от страна на потребителя. Също така е без значение, че потребителят е имал възможност да поиска деактивирането или сам да деактивира тези услуги, тъй като не е бил информиран предварително за тяхното съществуване.

В областта на въздушния транспорт, пътниците следва да бъдат обезщетени в случай на сериозно забавяне на полет с връзки към трети държави и когато прекачването се осъществява извън територията на ЕС (решение от 31 май 2018 г., Wegener, C‑537/17, EU:C:2018:361). Смяната на въздухоплавателното средство при междинното кацане не променя по никакъв начин обстоятелството, че два или повече полета, запазени с една-единствена резервация, трябва да се считат за един-единствен директно свързан полет.

В случай на отмяна на полет, самолетната компания следва да възстанови комисионните, получени от посредниците към момента на закупуване на билетите (решение от 12 септември 2018 г., Harms, C‑601/17, EU:C:2018:702; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 22/2018). Запитващата юрисдикция иска да установи дали цената на билета, която следва да се вземе предвид, за да се определи подлежащата на възстановяване сума, дължима от въздушния превозвач на пътник при отмяна на полет, включва разликата между платената от пътника сума и сумата, получена от въздушния превозвач, която разлика съответства на комисиона, събирана от лице, действащо като посредник между двете лица. Съдът отговора положително на този въпрос.

Регламентът на Комисията относно етикитирането на прахосмукачки е отменен, тъй като тестовете предвидени в този регламент не гарантират симулирането на условия достатъчно близки до реалните условия на употреба (решение от 8 ноември 2018 г., Dyson/Комисия, T‑544/13 RENV, EU:T:2018:761). Всъщност тестовете за енергийна ефективност на прахосмукачки, осъществени с празен резервоар не отразяват условия достатъчно близки до реална употреба.

Защита на здравето и околната среда

Съдът на ЕС наложи глоби на стойност няколко милиона евро на Гърция (решение от 22 февруари 2018 г., Комисия/Гърция, C‑328/16, EU:C:2018:98), на Италия (решение от 31 май 2018 г., Комисия/Италия, C‑251/17, непубликувано, EU:C:2018:358) и на Испания (решение от 25 юли 2018 г., Комисия/Испания, C‑205/17, непубликувано, EU:C:2018:606) поради ненавременно транспониране на директивата относно събирането на използваните води.

Общият съд, по искане на градовете Париж, Брюксел и Мадрид, отмени разпоредба от регламента на Комисията определящ твърде високи лимити за газови емисии (решение от 13 декември 2018 г., Ville de Paris и Ville de Bruxelles/Комисия, T‑339/16 и T‑352/16, EU:T:2018:927). В своя Регламент 2016/646[2] Комисията определя непревишаваните стойности на емисиите азотни оксиди във връзка с новите изпитвания в реални условия на движение (наричани по-нататък „изпитванията RDE“), на които автомобилните производители трябва да подложат леките превозни средства за превоз на пътници и товари, по-специално в рамките на действията по одобрението на нови типове превозни средства. Тези изпитвания RDE целят да отчетат факта, че лабораторните изпитвания не отразяват истинското равнище на замърсяващите емисии в реални условия на движение и да предотвратят евентуалното използване на „манипулиращи софтуери“. Комисията е определила тези гранични стойности въз основа на установените за нормата Евро 6 стойности, прилагайки към тях корекционни коефициенти, за да отчете, както смята, статистическа и техническа несигурност. Например, за гранична стойност, определена в нормата Евро 6 на 80mg/km, граничната стойност за изпитванията RDE е фиксирана на 168 mg/km за преходен период, а след това – на 120mg/km. Градовете Париж, Брюксел и Мадрид оспорват приетите от Комисията гранични стойности и всеки от тях подава жалба за отмяна пред Общия съд на Европейския съюз. Те считат, че Комисията не е можела да приеме възприетите стойности на емисиите азотни оксиди, тъй като са по-малко строги от граничните стойности, определени с приложимата норма Евро 6. Що се отнася до обхвата на отмяната на мерките, които се съдържат в приетия от Комисията Регламент 2016/646, Общият съд счита, че трябва да се отмени само разпоредбата, която определя граничните стойности на емисиите азотни оксиди, а не и останалите разпоредби на регламента, които уточняват условията, при които трябва да се извършват изпитванията RDE. Що се отнася до действието във времето на отмяната, Общият съд счита, като се има предвид правната несигурност, която би могла да настъпи преди да бъде приета нова правна уредба, че закрилата на общественото здраве и на околната среда, както и защитата на интересите на потребителите и на производителите на автомобили, оправдават запазване на действието на отменената разпоредба за миналото и за разумен период, който да позволи изменение на правната уредба в областта, ограничен до дванадесет месеца, считано от изтичането на срока за обжалване на съдебно решение, или, ако бъде подадена жалба, считано от датата, на която същата бъде отхвърлена.

Общият съд също така запази ограниченията в употребата на някои инсектициди поради риск от засягане на пчелите (решение от 17 май 2018 г., Bayer CropScience и др./Комисия, T‑429/13 и T‑451/13, EU:T:2018:280) и отмени решението на Комисията, с което отхвърля иска на НПО да бъде преразгледано разрешението за пускане на пазара на храни, съдържащи генномодифицирана соя (решение от 14 март 2018 г., TestBioTech/Комисия, T‑33/16, EU:T:2018:135). Последиците от ГМО за здравето на хората или животните могат да представляват въпрос, свързан с околната среда, така че неправителствените организации могат да се позовават на тези аспекти във връзка с искане за преразглеждане на основание на Орхуския регламент. Общият съд констатира, че оплакванията на TestBioTech в искането за преразглеждане засягат изцяло въпроси на екологичното законодателство по смисъла на Орхуския регламент. Следователно Комисията неправилно е заключила, че тези оплаквания не могат да бъдат разгледани в контекста на посочения по-горе регламент. Ето защо Общият съд отменя решение то за отказ на Комисията, което означава, че същата ще трябва да се произнесе отново по искането на TestBioTech.

Защита на личните данни

Администраторът на фен страница във Фейсбук е отговорен, солидарно с дружеството Фейсбук, за обработката на личните данни на лицата, посещаващи въпросната страница (решение от 5 юни 2018 г., Wirtschaftsakademie Schleswig-Holstein, C‑210/16, EU:C:2018:388). Органът за защита на данните на държавата членка, в която се намира седалището на този администратор, може по силата на Директива 95/461 да предприема действия както срещу последния, така и срещу дъщерното дружество на Facebook, установено в същата държава. Всъщност администраторът на фен страница чрез действията си по параметриране (с оглед най-вече на неговата целева аудитория, както и на целите, които си поставя във връзка с управлението и рекламата на своята дейност) участва при определянето на целите и средствата за обработването на личните данни на посетителите на своята фен страница. По-специално в това отношение Съдът отбелязва, че администраторът на фен страницата може да поиска да му бъдат предоставени (в анонимен вид)—и следователно обработени—демографски данни относно неговата целева аудитория (по-конкретно относно тенденциите във връзка с възрастта, пола, сантименталния живот и професионалното положение), информация относно начина на живот и интересите на неговата целева аудитория (включително информация относно покупките и поведението при онлайн пазаруване на посетителите на неговата страница, категориите продукти или услуги, от които най-много се интересуват) и географски данни, които позволяват на оператора на фен страницата да разбере кога да прави специални намаления или да организира събития и, по-общо, как да насочи по-добре предлаганата от него информация. Според Съда фактът, че даден администратор на фен страница използва създадената от Facebook платформа, за да се ползва от свързаните с нея услуги, не би могъл да го освободи от задълженията му в областта на защитата на личните данни. Съдът подчертава, че установяването на съвместна отговорност на стопанисващия социалната мрежа субект и на администратора на хоствана от тази мрежа фен страница във връзка с обработването на личните данни на посетителите на тази фен страница способства, в съответствие с изискванията на Директива 95/46 за защита на данните, за гарантиране на по-пълна защита на правата, с които разполагат лицата, които посещават фен страница.

По същия начин, религиозна общност, като Свидетелите на Йехова, отговаря съвместно със своите членове –проповедници, за обработването на личните данни, събрани в рамките на дейност по проповядване от врата на врата (решение от 10 юли 2018 г., Tietosuojavaltuutettu, C‑25/17, EU:C:2018:551).

Семеен живот

Когато гражданин на Съюза се завърне в своята държава по произход, тя трябва да улесни влизането и престоя на нейна територия на партньора, който не е европейски гражданин, но с когото гражданинът има стабилна връзка (решение от 12 юли 2018 г., Banger, C‑89/17, EU:C:2018:570). Решението, с което се отказва правото на престой на партньор, който не е европейски гражданин трябва да се основава на задълбочено проучване на неговото лично положение и трябва да бъде мотивирано. Съдът отбелязва, че Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки не е пряко приложима за ситуация, в която гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, се завръща в страната си по произход. В същото време Съдът припомня, че производното право на престой на гражданите на трети страни, членове на семейството на гражданин на Съюза в държавата членка, чиято националност притежава последния се основава на член 21 ДФЕС. При тези обстоятелства, Съдът приема да приложи по аналогия Директива 2004/38. Съдът все пак подчертава, че държавите членки не са длъжни да признаят правото на влизане и престой на гражданите на трети страни, които имат стабилна връзка с гражданин на Съюза, а само задължението да разгледат с предимство подобни молби спрямо молбите, подадени от други граждани на трети страни.

Понятието съпруг по смисъла на разпоредбите относно свободата на пребиваване на граждани на Съюза и членовете на техните семейства, е приложимо и относно съпрузи от същия пол (решение от 5 юни 2018 г., Coman и др., C‑673/16, EU:C:2018:385). Въпреки че са свободни в избора дали да признаят еднополовите бракове, държавите членки не могат да възпрепятстват свободата на пребиваване на гражданин на Съюза, като отказват да предоставят право на пребиваване на тяхна територия на неговия съпруг от същия пол, който е гражданин на страна извън ЕС. Съдът приема, че отказът на държава членка да признае — единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на страна извън ЕС— законно сключения му в друга държава членка брак с гражданин на Съюза от същия пол, би могъл да възпрепятства упражняването на правото на този гражданин на Съюза да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите членки. В резултат от това свободата на движение би се оказала различна от една държава членка в друга в зависимост от това как националното право урежда брака между лица от един и същ пол.

Интелектуална собственост

Вкусът на даден хранителен продукт не може да се квалифицира като „произведение“ и в този смисъл Директива 2001/29 не допуска вкусът на даден хранителен продукт да се ползва с авторскоправна закрила (решение от 13 ноември 2018 г., Levola Hengelo, C-310/17, EU:C:2018:899; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 22/2018). Вкусът на хранителен продукт всъщност не може да се квалифицира като „произведение“. Съдът подчертава, че за да се ползва с авторскоправна закрила на основание на Директива 2001/29, вкусът на даден хранителен продукт трябва да може да бъде квалифициран като „произведение“ по смисъла на същата директива. Тази квалификация предполага преди всичко, че съответният обект е оригинално интелектуално творение. Освен това тя изисква да е налице „израз“ на това оригинално интелектуално творение, посредством който този обект да може да бъде достатъчно точно и обективно идентифициран. В този контекст Съдът установява, че с технически средства в настоящото състояние на развитието на науката не е възможно точно и обективно да се идентифицира вкусът на хранителен продукт, който го отличава вкуса на други продукти от същото естество.

Върховенство на закона

Съдът на ЕС има задачата да следи за спазването на законността, както и принципите, залегнали в основата на Съюза. С определението си от 17 декември 2018 г. Съдът постанови, че Полша следва да преустанови до произнасянето на Съда по същество на спора приложението на национални разпоредби, които застрашават независимостта на съдиите чрез намаляване на възрастта, необходима за пенсионирането на съдиите от Върховния съд (определение от 17 декември 2018 г., Комисия/Полша, C‑619/18 R, EU:C:2018:1021).

За първи път държава членка е санкционирана от Съда на ЕС след започнато производство от страна на Комисията за неизпълнение на договорите поради неотправяне на преюдициално запитване от юрисдикция, действаща като последна инстанция (решение от 4 октомври 2018 г., Комисия/Франция (Précompte mobilier), C‑416/17, EU:C:2018:811; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 22/2018).

Конкуренция и държавни помощи

Франция следва да възстанови неправомерно отпуснатата държавна помощ на EDF (решение от 16 януари 2018 г., EDF/Комисия, T‑747/15, EU:T:2018:6) и на дружество за транспорт на пратки, притежавано от SNCF (решение от 7 март 2018 г., SNCF Mobilités/Комисия, C‑127/16 P, EU:C:2018:165), докато на Гърция е наложена глоба заради непоискано възстановяване на отпусната държавна помощ на дружество за строителство на кораби (решение от 14 ноември 2018 г., Комисия/Гърция, C‑93/17, EU:C:2018:903).

Съдът на ЕС отмени решението на Комисията да не възложи на Италия възстановяването на отпуснати държавни помощи под формата на освобождаването от общински данък върху недвижимите имоти (решение от 6 ноември 2018 г., Scuola Elementare Maria Montessori/Комисия и Комисия/Scuola Elementare Maria Montessori и Ferracci, C‑622/16 P—C‑624/16 P, EU:C:2018:873; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 22/2018). В своето решение Съдът на ЕС за първи път разглежда въпроса относно допустимостта – на основание член 263, четвърта алинея ДФЕС – на преки искове, заведени от конкуренти на получателите на държавна помощ срещу решение на Комисията определящо, че неправомерно отпуснатите държавни помощи не могат да бъдат възстановени. Съдът приема, че подобно решение 1) представлява „подзаконов акт“ т.е. незаконодателен акт с общо приложение, който 2) засяга директно Montessori и г-н Ferracci и 3) не съдържа мерки за изпълнение по отношение на тях. В заключение заведеният иск е допустим.

Общият съд отмени частично решение на Комисията относно съществуването на картел и злоупотреба с господстващо положение между фармацевтични лаборатории. (решение от 12 декември 2018 г., Biogaran/Комисия, T‑677/14, EU:T:2018:910).

Институционално право

Общият съд потвърди решението на Европейския парламент да потърси възстановяването на близо 300 000 € от евродепутата Marine Le Pen за използването на парламентарен асистент при положение, че не успяла да обоснове ефективността от работата на такъв асистент (решение от 19 юни 2018 г., Le Pen/Парламент, T‑86/17, EU:T:2018:357).

Решението на Европейската комисия да не прави законодателно предложение в рамките на гражданската инициативата „Един от нас“ също беше потвърдено от Общия съд (решение от 23 април 2018 г., One of Us и др./Комисия, T‑561/14, EU:T:2018:210; представяне на решението и повече за европейските граждански инициативи вижте в ЕПП, брой 22/2018). По същество Общият съд припомня, че Договорите предоставят на Комисията почти пълен монопол над законодателната инициатива. Според Общия съд упражняването на правото на европейска правна инициатива не може да задължи Комисията да внесе предложение за правен акт. Тълкуване в обратния смисъл би довело до отнемане на правото на преценка на Комисията при упражняването на правото ѝ на законодателна инициатива вследствие на европейска гражданска инициатива. Общият съд счита освен това, че съобщението на Комисията е мотивирано в достатъчна степен. Общият съд отбелязва, че Комисията не е допуснала явна грешка в преценката. Комисията не е допуснала такава грешка, като е зачела правото на живот и човешкото достойнство на човешките ембриони, отчитайки същевременно нуждите на научните изследвания в областта на стволовите клетки, които могат да послужат за лечението на нелечими понастоящем или потенциално смъртоносни болести като болестта на Паркинсон, диабет, мозъчен инсулт, сърдечно-съдови заболявания и слепота. Комисията е доказала също така съществуващата връзка между опасните аборти и майчинската смъртност, поради което е могла да заключи, без да допуска явна грешка в преценката, че забраната на финансирането на абортите би накърнила капацитета на Съюза за постигане на целта за намаляване на майчинската смъртност.

Български дела

Решение от 31 май 2018 г., Вълчева (C‑335/17, EU:C:2018:359; представяне на решението вижте в ЕПП, брой 21/2018), според което понятието „право на лични отношения“ по смисъла на Регламент Брюксел IIa включва правото на лични отношения на дядото и бабата с техните внуци. В разглежданото решение, Съдът констатира преди всичко, че понятието „право на лични отношения“ по смисъла на Регламент Брюксел ІІа трябва да се тълкува самостоятелно. След като припомня, че този регламент обхваща всички решения относно родителската отговорност и че правото на лични отношения се счита за приоритет, Съдът отбелязва, че законодателят на Съюза е избрал да не ограничава броя на лицата, които могат да упражняват родителската отговорност или да се ползват от право на лични отношения. Така според Съда понятието „право на лични отношения“ се отнася не само до правото на лични отношения на родителите с тяхното дете, но и на други лица, с които е важно това дете да поддържа лични отношения, по-специално със своите дядо и баба. Съдът уточнява също така, че за да се избегне приемането на конфликтни мерки от различните съдилища и с оглед на най-добрия интерес на детето, е необходимо един и същ съд да се произнася по правата на лични отношения, и по принцип това е съдът по обичайното местопребиваване на детето.

В решението Колев С-612/15 (решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392; представяне на решението и негов анализ вижте в ЕПП, брой 22/2018), Съдът на ЕС прие, че процедурата по чл.369 НПК (предходна редакция) за разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия противоречи на правото на ЕС при определени обстоятелства. Националната юрисдикция постави по същество въпроса дали правото на Съюза допуска разпоредби от националното право като членове 368 и 369 от НПК, които поради неспазване на преклузивен срок задължават националния съд да прекрати наказателното производство, дори и когато причината за забавянето се дължи на умишлени пречки от страна на обвиняемия. Съдът приема, че в противоречие с член 325, параграф 1 ДФЕС разглежданата в главното производство национална правна уредба може да попречи на ефективното наказателно преследване и на наказването на деянията, представляващи тежка измама или тежка форма на незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза. Що се отнася до последиците от констатираното противоречие с правото на ЕС, Съдът на ЕС припомня, че на първо място, законодателят следва да вземе необходимите мерки, за да бъде съобразено националното законодателство с изискванията по член 325, параграф 1 ДФЕС. От своя страна и запитващата юрисдикция без да изчаква изменение на разглежданата национална правна уредба при необходимост следва да я остави неприложена. В случай че са възможни няколко разрешения, за да се осигури пълно действие на произтичащите от член 325, параграф 1 ДФЕС задължения, запитващата юрисдикция следва да избере от различните разрешения тези, които в настоящия случай позволяват да се гарантира основните права на обвиняемите. По-специално именно националният съд следва да реши дали за тази цел трябва да не вземе предвид изцяло разпоредбите на членове 368 и 369 от НПК или да продължи определените в тях срокове за прокурора, за да приключи досъдебната фаза на производството и да поправи евентуалните нередности, допуснати в тази фаза, или, тъй като прокурорът в случая е внесъл в посочените срокове обвинителен акт в съда, да започне съдебната фаза на производството и сам да отстрани тези нередности. В това отношение запитващата юрисдикция обаче трябва да следи за това, че в различните етапи на производството има възможност за евентуално умишлено и неправомерно възпрепятстване от страна на защитата на нормалното протичане и на развитието на производството. Тази юрисдикция трябва да се увери, че гарантираните с Хартата основни права на обвиняемите лица в главното производство са спазени. Всъщност националните съдилища могат да прилагат националните стандарти за защита на основните права, при условие, че не се застрашава по-специално предимството, единството и ефективността на правото на Съюза.

На решението Кантарев С-571/16 (решение от 4 октомври 2018 г., Kantarev, C‑571/16, EU:C:2018:807; представяне на заключението на генералния адвокат вижте в ЕПП, брой 21/2018, а на решението в брой 22/2018) много национални юрисдикции разчитаха да разреши възникналите въпроси във връзка с противоречивата практика при ангажирането на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС. Съдът приема, че член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата в България на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза, допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способи за защита, които са от компетентността на различни съдилища и предполагат спазването на различни условия. В същото време не е допустимо предвиждането да допълнително условие, да за възникне правото на обезщетение, извън доказването на наличието на „достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС“, а именно вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган. Въпросите относно размера на дължимата държавна такса при искове за ангажиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС следва да бъдат анализирани от гледна точка на принципа на ефективност, т.е. запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея. Член 4, параграф 3 ДЕС допуска национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.

Брекзит

Обединеното кралство може едностранно да отмени нотифицирането на намерението за напускане на Съюза по силата на член 50 ДФЕС (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999). Тази възможност съществува, докато не влезе в сила споразумение за оттегляне между Съюза и съответната държава членка, а ако няма такова споразумение—докато не изтече двугодишният срок от нотификацията за намерението за оттегляне от Европейския съюз с всяко евентуално негово продължение. Решението за оттегляне на нотификацията трябва да се вземе чрез демократичен процес при спазване на националните конституционни правила. Това решение, еднозначно и безусловно, трябва да бъде съобщено писмено на Европейския съвет. При такова оттегляне на нотификацията принадлежността на съответната държава членка към Европейския съюз се потвърждава при непроменени условия по отношение на статута ѝ на държава членка и се слага край на процедурата по оттегляне от Съюза.

На второ място следва да се спомене, решение по делото RO (C-327/18 PPU, EU:C:2018:733) по отправено спешно преюдициално запитване. В рамките на това решение, Съдът на ЕС прие, че фактът, че една държава членка е заявила своето намерение да напусне Съюза, не е изключително обстоятелство, което да обоснове отказ от изпълнение на европейска заповед за арест, издадена от тази държава членка. Спорът в главното производство се отнася до процедура пред ирландските власти относно изпълнението на две европейски заповеди за арест, издадени от Великобритания. РО се противопоставя на предаването му на властите на последната държава с мотива, именно че след излизането й от ЕС, той няма да може да се позове на правата, произтичащи от рамково решение 2002/584, нито пък Съдът на ЕС ще може да осъществи контрол по съвместимостта на упражняването на тези права с правото на ЕС. Съмненията на запитващата юрисдикция се пораждат от факта, че РО рискува да бъде задържан от британските власти след датата за Брекзит, както и във връзка с несигурността, която съществува относно договореностите между ЕС и Великобритания след тази дата.

 

***

 

[1]Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (OB L 299, 2003г., стр.9), както и Хартата на основните права на Европейския съюз.

[2] Регламент  (ЕС)  No2016/646  на  Комисията  от  20 април  2016  година  за  изменение  на  Регламент  (ЕО) No692/2008 по отношение на емисиите от леки превозни средства за превоз на пътници и товари (Евро 6) (ОВ L 109, 2016г., стр.1)