Решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392

 

Иво Хинов[1]

Преюдициалното заключение на Съда на ЕС по делото Колев[2] С-612/15), постановено въз основа на българско запитване, поставя наказателното ни правосъдие на кръстопът – то може да поеме към прилагането на по-ефективни и адекватни наказателно-процесуални правила относно отстраняване на съществените процесуални нарушения или може да предпочете да запази трайно установения си формалистичен подход.

 

Казусът по националното дело

Специализираният наказателен съд е сезиран с обвинение против 8 служители на Митница Свиленград с обвинение за участие в организирана престъпна група, за трима от тях в извършване на конкретни корупционни престъпления, за двама от тях за укриване на парични суми, събрани при извършване на корупционните престъпления, а за двама от тях и за държане в домовете им на цигари без бандерол. Спрямо трима от обвиняемите е била текуща процедура по чл. 368 НПК (стара редакция), която норма е предвиждала прекратяване на наказателното производство, ако прокурорът не приключи досъдебната фаза в определен от съда срок, без да допусне процесуални нарушения.[3] Макар и прокурорът и разследващите органи да са предприели действия с оглед приключване на разследването, все пак са допуснали процесуални нарушения – като в по-голямата си част те се дължат на различни пречки, създадени от тримата обвиняеми и техните защитници. И по-конкретно разследващите органи не са срещнали никакви затруднения при призоваване (за повдигане на прецизирани обвинения и предявяване на материалите по разследването) на петимата обвиняеми, които не се ползват от процедурата по чл. 368 НПК; обратното – въпреки положените съществени усилия, те не са успели да призоват редовно нито един от тримата обвиняеми, които се ползват от тази процедура, както и техни адвокати. Причина за това са пречки от разнообразно естество – заболявания на обвиняемите, служебни ангажименти на адвокатите, както и позоваване от последните на законовите възможности да бъдат призовавани поне три дни по-рано.

В крайна сметка защитата успешно е успяла да приложи разнообразни процесуални и извънпроцесуални способи, така че двукратно да изтече определения от съда срок (от три месеца и от един месец), без разследващите органи да могат законосъобразно да приключат разследването. Отделно от това и в обвинителния акт има недостатъци, доколкото противоречиво е описано едно от корупционните престъпления, като е налице съществено разминаване в описанието на деянието в обстоятелствената и заключителната част. Също така и двама обвиняеми имат противоречиви интереси – като ползват един и същи адвокат.

При това положение съдът е бил задължен да прекрати наказателното производство. В този смисъл е не само нормата на закона, но и задължителните указания на по-горната инстанция, при обжалване на отказа да го направи.

 

Влияние на Европейското право

Междувременно, докато делото е висящо пред втората инстанция във връзка с решението на първата инстанция да прекрати само съдебното, но не и наказателното производство, Съдът на ЕС постановява решение по делото Tarrico[4]. В него се разглежда сходен въпрос – а именно наличие в италианската правна система на нереалистично кратък абсолютен давностен срок за наказателно преследване, което води до множество случаи на прекратяване на наказателните производства, без да може да се постанови акт по същество по обвинения за престъпления, засягащи финансовата система на ЕС.

В това преюдициално заключение Съдът на ЕС посочва, че държавите членки трябва така да организират своите правни системи, че да гарантират налагането на ефективни и възпиращи наказателно-правни санкции (т.43 от решението), което не е така предвид прекалено кратката давност в италианския закон (т.46). Поради което и Съдът на ЕС посочва (т.49), че националният съд следва да гарантира „пълното действие на правото на Съюза“, като остави без приложение онези норми от италианския закон, които предвиждат абсолютен давностен срок за наказателно преследване. Това трябва да стане „без да е необходимо да изисква или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или друг конституционен ред“.

 

Отправеното преюдициално запитване

В разглеждания в настоящата статия казус, вместо да прекрати наказателното производство спрямо тримата обвиняеми, националният съд се позовава на заключението по горепосоченото дело Taricco. Констатирайки, обаче, че са налице и съществени разлики, решава че то не е пряко приложимо, поради което на свой ред на 11.11.2015 г. задава преюдициално запитване по реда на член 267 ДФЕС, поставяйки под съмнение съобразността на нормата на чл. 368-369 НПК (стара редакция) с изискванията на чл. 325 ал.1 ДФЕС[5] за наказване с ефективно и възпиращо наказание на извършителите на деяния, застрашаващи финансовата сигурност на ЕС. Отделно от това, доколкото прекратяването на наказателното производство зависи от констатацията, че е било допуснато съществено процесуално нарушение, съдът задава и серия въпроси относно съобразността с новата Директива 2012/13/ЕС[6] на националните критерии за съществуването и поправянето на съществените процесуални нарушения.

И по-конкретно въпросите визират:

1. Дали институтът на чл.368-369 НПК (стара редакция) отговаря на чл.325 ал.1 ДФЕС, както и какви мерки следва да вземе запитващият съд, за да предотврати прекратяването на наказателното производство;
2. Дали ще бъде допуснато нарушение по чл.6 ал.3 от Директива 2012/13/ЕС, ако последното предявено обвинение не съответства на текста на обвинителния акт; а също така и самият обвинителен акт е противоречив (относно изпълнителното деяние);
3. Дали ще бъде допуснато нарушение по чл. 7 ал.3 от Директива 2012/13/ЕС, ако едва в съдебната фаза защитата има достъп до материалите по делото.;
4. Следва ли да се приложи по-благоприятния за обвиняемите национален режим, който изисква прекратяване на наказателното производство;
5. Дали е съответно на чл. 3 ал.1 от Директива № 2013/48/ЕС[7] да бъде отстранен адвокатът на подсъдимите с противоречиви интереси.

 

Заключението на генералния адвокат

В хода на преюдициалното производство генералния адвокат Y. Bot, на 04.04.2017 г. обявява своето заключение, като приема в т. 62, че националният режим по чл. 368-369 НПК „води до системен риск от ненаказуемост на престъпленията, които засягат финансовите интереси на Съюза“ и директно посочва, че националното ни право е неефективно (т.69). Изложението на генералния адвокат е изключително емоционално, като подлага на сурова критика националният режим за разследване и наказване на този вид престъпления – т. 70-74, т.82. Поради което достига до извод за необходимост националният съд да остави без приложение нормите на чл. 368-369 НПК (стара редакция) – т. 75, т. 85-86, т.93.

 

Изменението в НПК

Междувременно с ДВ бр. 63/04.08.17 националният законодател отменя института на чл. 368 НПК.

 

Преюдициалното заключение на Съда на ЕС

С преюдициалното си заключение от 05.06.2018 г. Съдът на ЕС посочва, че националният режим за прекратяване на наказателното производство поради неосъществяване в срок на правомощията на прокурора, противоречи на европейското правно изискване за ефективно наказване на престъпленията, засягащи финансовите интереси на ЕС – чл.325 ал.1 ДФЕС, предвид липсата на гъвкавост – а именно доколкото не се държи сметка за възможните пречки, които създава защитата (както се посочва в т.62 „евентуална тактика за отлагане“); също така няма възможност за удължаване на сроковете поради сложност на делото или поведението на страните; също така и националният закон не е предвидил възможността съдът да отстрани тези нарушения (т.59-63). В заключение Съдът на ЕС посочва в т.63:

„При тези условия следва да се отбележи, че в противоречие с чл.325 параграф 1 ДФЕС разглежданата в главното производство национална правна уредба може да попречи на ефективното наказателно преследване и наказване на деянията, представляващи тежка измама или тежка форма на незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза“.

Също така Съдът отрича възможността да се приложи по-благоприятния национален режим – а именно прекратяване на наказателното производство – доколкото това ще се застраши „предимството, единството и ефективността на правото на Съюза“ – т. 75 в края.

На второ място Съдът обсъжда общо повдигнатите въпроси за допуснатите в главното производство съществени процесуални нарушения – а именно непредявяване на разследването; съществени разлики между последното повдигнато обвинение и обвинителния акт (и двете дължащи се на успешното противопоставяне на обвиняемите да се явят за предявяване на прецизирани обвинения и за предявяване на материалите), както и на противоречивия обвинителен акт (за което обвиняемите нямат принос). Разглежда ги в светлината на чл.6 ал.3 и чл.7 ал.3 от Директива № 2012/13/ЕС за правото на информация в наказателното производство. Посочва, че тази Директива предвижда минимални стандарти (т.82 и т.88), като приема, че няма изискване това информиране (относно обвинението и събраните доказателства), да се осъществи в един и същи момент (т.91); респективно приема, че това може да стане не само в досъдебната фаза, но дори в съдебното заседание, до започване на пренията – като следва да се осигури реална и ефективна възможност за упражняване на правата на защитата (т. 92-т.96). Както Съдът посочва в т. 93, изр.2:

„Възможността за запознаване с тази информация (относно обвинението) и тези материали (доказателствените материали) най-късно в началото на пренията е съществена, с цел да се позволи на това лице или на неговия адвокат да участват пълноценно в производството при спазване на принципа на състезателност и на равни процесуални възможности, така че ефективно да изрази становището си“.

Този извод се отнася не само до несъответствието между обвинителния акт и последното повдигнато обвинение – но и за противоречията в обвинителния акт. Съдът посочва в т. 95, че е възможно да се пристъпи към промяна в обвинението (като се има предвид не само изменение на обвинението по чл. 287 НПК, но и коригиране на явни и съществени противоречия относно естеството на изпълнителното деяние, каквато е ситуацията по главното дело), стига защитата да бъде информирана за тази промяна своевременно, така че „разполага с възможност да реагира ефективно преди съвещанието“.

Така се определя края на съдебното следствие като краен срок за първоначалното уведомяване на обвиняемия за естеството на обвинението, респективно края на съдебните прения като краен срок за всички последващи промени в него.

От друга страна, в т. 97 Съдът на ЕС акцентира полезния ефект от това информиране, като посочва, че на защитата:

„ …трябва по-специално да се предостави достатъчен срок за запознаване с тази информация (относно обвинението) и тези материали (доказателства) и да им бъде предоставена възможност ефективно да подготвят защитата, представят евентуално становища и при необходимост да направят всички допустими съгласно националното законодателство искания, по-специално за събиране на доказателства…. това означава при необходимост делото да се прекъсне и отложи за нова дата.“

По този начин Съдът на ЕС основава своето решение върху необходимостта да се осигури подходящ баланс между ефективното наказателно производство и спазването на правото на защита (т.98). Акцентирано е на правото на обвиняемия делото му да бъде разгледано в разумен срок, което право е посочено като „общ принцип на правото на Съюза“ (т.70).

На последно място Съдът потвърждава и националното правно разбиране за невъзможност един адвокат да защитава двама обвиняеми с противоречиви интереси (т.109-110).

 

Задължителността на указанията на Съда на ЕС

Преюдициалното заключение не е консултативно, а е задължително тълкуване на действителния смисъл на европейското право, съпоставено с националното право. Предвид принципа на предимството на правото на ЕС пред националното, когато това тълкуване води до извод за противоречия между тях, следва необходимост от предприемане на такива действия от страна на националния съд, които да гарантират това предимство. Тези действия не може да са поставени под зависимост от осъществяването на дължимата законодателна промяна (т.65), като националния съд следва да предприеме сам нужните действия, така чеда гарантира реалното и ефективно приложение на европейското право. Така Съдът на ЕС посочва в т.66:

„От своя страна и запитващата юрисдикция, без да изчаква изменение на разглежданата национална правна уредба по законодател или друг конституционен ред, следва да осигури пълното действие на посочените задължения, като тълкува така тази правна уредба, доколкото е възможно, в светлината на чл. 325 параграф 1 ДФЕС, така както е тълкуван от Съда, или при необходимост да неприложи посочената правна уредба“.

 

Лично мнение на автора

Относно игнориране на заключението

Това преюдициално заключение лесно би могло да бъде игнорирано от националните власти.

На първо място то се отнася не до всички наказателни случаи – а само до тези, при които са засегнати правни интереси, защитени от Европейското право; а при едно стеснително тълкуване – само до нарушаване на финансовите интереси на ЕС. Т.е. приложното му поле засяга пренебрежимо малък дял от общия брой национални наказателни производства.

На второ място, разгледано по същество, е достатъчно да се посочи, че нормите на чл. 368-369 НПК (стара редакция) вече са изменени – поради което и това заключение няма практическо значение. Също така може да се посочи, че Директива № 2012/13/ЕС предоставя една базисна защита на правото на информация (което е и изрично посочено от Съда в т.82 и т.88), като националното право поставя едни много по-високи изисквания, които в по-голяма степен гарантират правото на защита. А именно, съобразно НПК достъпът до материалите следва да се осигури в досъдебната фаза, а не чак преди края на съдебното следствие; също така обвинителният акт задължително трябва да отговаря на последното обвинение от досъдебната фаза – а не чак в края на съдебното следствие обвиняемият да разбира какво е окончателното обвинение; а също така, че изменение на обвинението може да стане само до приключване на следствието и само въз основа на нова информация, а не като средство за коригиране на грешки в обвинителния акт и то дори до края на пренията.

Тоест може да се приеме, че националното ни право в по-голяма степен защитава правата на обвиняемите. И поради това, каквато и да е промяна в националния закон не е необходима.

На последно място, предвид третата точка от преюдициалното заключение, можем да се поздравим с това, че отстраняването на адвокат, въпреки информирания избор на обвиняемия да продължи да ползва услугите му, е оправдано и от Европейския закон, когато този адвокат е защитавал в предходен момент обвиняеми с противоречиви интереси.

 

Относно отчитане на реалното значение на преюдициалното заключение

Но също така е възможна и друга гледна точка – а именно че Съдът на ЕС установява системни недостатъци в националния процесуален режим, които се отнасят не само в липсата на гъвкавост във вече отменения институт на чл.368 НПК, но също така и в същата липса на гъвкавост в националния механизъм за отстраняване на съществени процесуални нарушения.

От тази гледна точка е възможно това заключение да бъде взето предвид като основа за съответно изменение на националния закон и съдебна практика. Установеният с него качествено различен поглед върху развитието на наказателно-процесуалните отношения може да се прилага за всички национални производства – а не само за онези, които засягат европейски интереси.

Така, основавайки се на правните изводи на Съда на ЕС, е възможно да се проведе дискусия относно промяна на НПК. Тези промени биха могли да засягат както мерки за ускоряване на наказателното производство, така и преосмисляне на установеното с Тълкувателно решение № 2/02 на ВКС правно разрешение за естеството на същественото процесуално нарушение и средствата за отстраняването му.

 

Относно новото въвеждане на режим, сходен с този по чл.368-369 НПК (стара редакция)

Несъмнено е налице обществена необходимост от бързо и ефективно правосъдие[8]. Специфичният механизъм по даване на преклузивни срокове за внасяне на обвинителен акт, с алтернатива прекратяване на наказателното производство, вече бе на два пъти въвеждан и на два пъти отменян от българския законодател. Също така и КС на два пъти се произнесе по този въпрос[9] – както че въвеждането на този институт, така и че отмяната му не противоречи на Конституцията – като при все това акцентира на необходимостта от провеждане на наказателното преследване в разумен срок.

В своето заключение по делото Колев Съдът на ЕС не заема явно негативна позиция към този институт – напротив, посочва, че той не е съответен с изискванията на чл. 325 ал.1 ДФЕС за ефективно наказателно преследване, защото не са предвидени защитни механизми против „пречките от страна на защитата“ – т. 62 – и само поради това приема националната уредба за несъвместима с чл.325 ал.1 ДФЕС.

Следователно, по аргумент за обратното, ако бъде предвиден един по-гъвкав институт, който 1) успешно може да се противопостави на евентуалните действия на защитата по саботиране на процеса; който 2) предвижда срокове, съобразени със сложността на казуса (аргумент от решението на Съда на ЕС по делото Taricсo); както и който 3) не създава обективни предпоставки за „системна ненаказуемост“ – т.е. за множество случаи на прекратяване на наказателното производство, то – евентуално – Съдът на ЕС не би намерил нарушение на Eвропейското право. Съществува, обаче, и реален риск за обратното – доколкото този институт за прекратяване на наказателното производство по процесуални причини не е възприет сред страните членки, поради което и съвсем разбираемо се разглежда с голяма доза подозрение и неодобрение.

Поради това по-ефективно средство за ускоряване на наказателното производство е използването на института по чл. 368-369 НПК с краен акт произнасяне по същество. А именно при изтичане на определени срокове, след съответна жалба от обвиняемия (или пострадалия), съдът да има правомощието да определи даден преклузивен срок за приключване на делото с акт по същество. Този срок следва да бъде съобразен със сложността на делото и да се предвидят контрамерки срещу злоупотреба с права от защитата или пострадалия. Липсата на такъв акт по същество – а именно постановление за прекратяване на наказателното производство или с внасяне на обвинителен акт – води до правомощието на съда той сам да постанови този акт – а именно да разгледа всички доказателства и да прецени дали следва да прекрати наказателното производство с аргументи по същество или да върне делото на прокурора, ако съдът приеме, че са събрани достатъчно доказателство за извършено престъпление[10]. Респективно, във втория вариант, съдът да даде нов преклузивен срок на прокурора да изготви обвинителен акт. Този нов срок отново следва да бъде съобразен със сложността на делото, включително и с необходимостта от събиране на нови доказателства. Едва при изтичането му и неоправдано бездействие от страна на прокурора, вече съдът да има правомощието да прекрати делото.

При наличие на такъв многостепенен механизъм, при който прокурорът има обективна възможност да приключи делото с акт по същество, като усилията на защитата в обратна посока успешно биха били неутрализирани, едно евентуално прекратяване на наказателното производство би държало сметка за баланса на интереси – а именно правната сигурност, провеждането на наказателното производство в разумен срок, съпоставени с необходимостта от наказване на извършителите на престъпления.

Чисто практически, след като съдът се е произнесъл, че обвинението не е явно необосновано и недоказано, не биха били много случаите, при които прокурорът би бездействал и не би съставил обвинителен акт. Тази опасност още повече би намаляла, ако бъде възприет и подходът на Съда на ЕС относно „същественото процесуално нарушение“ и начините за отстраняването му, като този подход, макар и относим единствено към правото на информация и правото на достъп до материалите по делото, бъде възприет относно нарушението на всички права на защитата и пострадалия.

 

Относно същественото процесуално нарушение

Този правен институт е регламентиран в чл. 348 ал.3 НПК, като основното му проявление е по т.1 – а именно такова процесуално действие на решаващия орган, което е „довело до ограничаване на процесуалните права на страните, ако не е отстранено“.

Извън предмета на изложението е какви са „процесуалните права на страните“, както и случаите, при които те са „ограничени“. Единствено ще изложа доводи относно механизма за преодоляване на вредните последици от това нарушение, т.е. до последния елемент от чл. 348 ал.3 т.1 НПК – „отстранено“.

Този механизъм е бил предмет на Тълкувателно решение № 2/02 на ВКС, където в т.1 се посочват определени „абсолютни“ нарушения на процесуалните правила, които винаги обуславят връщане на делото в предходна процесуална фаза, „защото не се осъществяват основни процесуални институти, предпоставящи условията за пълноценно и ефективно упражняване на правото на защита“. Като примери са посочени „повдигане и предявяване на обвинението“, „предявяване на следствието“[11] и „изготвяне на обвинителен акт“. Също така в т.3 от Тълкувателното решение № 2/02 на ВКС се приема, че отстраняване на същественото процесуално нарушение налага връщане на делото в етапа, където това нарушение е допуснато и преповтаряне както на опороченото действие, така и на всички следващи действия, независимо че те не са опорочени. Или казано с други думи, трайно установеният национален механизъм за отстраняване на процесуални нарушения е „крачка назад“ – а именно връщане в предходен етап на процеса, отстраняване на порока и ново повтаряне на всички последващи действия. Това – съвсем очевидно – води до бавно и неефективно наказателно правосъдие.

Съдът на ЕС възприема друг критерии. По главното дело са допуснати и трите вида „абсолютни процесуални нарушения“ – а именно както липса на предявяване на обвинението и на разследването, така и явно противоречив обвинителен акт – като противоречието е съществено и засяга самото естество на корупционното деяние. Съдът на ЕС, след като вече е установил в първата част на акта си, че институтът на чл. 368 НПК следва да се остави без приложение, би могъл да подкрепи националният подход за „крачка назад“ – доколкото вече не е налице опасност от прекратяване на наказателното производство поради допуснати процесуални нарушения.

Вместо това Съдът предпочита да предостави на националния съдия възможност на избор какви мерки за предприеме, за да отстрани тези процесуални нарушения – т.67 и т.74. И именно в тази възможност за избор – според мен – се крие качественото ново достижение на правото, с което това преюдициално заключение може да остане като значимо за развитието на европейския правен ред.

И по-конкретно Съдът т. 61 и т. 67 коментира предложените от запитващия съд мерки за отстраняване на пороците – които се заключават в „крачка напред“ – а именно отказ от връщане на делото в предходен етап, вместо което съдът да предприеме активни действия в хода на бъдещото развитие на процеса, така че тези нарушения да бъдат отстранени. А именно „…тъй като прокурорът вече е внесъл в посочените срокове обвинителния акт в съда, (съдът) да започне да започне съдебната фаза на производството и сам да отстрани тези нередности“ – т. 67 изр. 2. Това изрично е повторено относно изискването за спазването на правото на обвиняемия делото да се разгледа в разумен срок, като в т. 74 изр.2 се казва: „…. в случай, че са възможни няколко разрешения…запитващата юрисдикция следва да избере от различните разрешения тези, които в настоящия случай позволяват да се гарантира въпросното основно право“.

Това е преповторено и относно обсъждане на нарушенията относно предявяване на обвинението и на разследването, като в т.80 отново се посочва: „(запитващата) юрисдикция поставя въпроса за възможността да отстрани нарушенията на разглежданите права в хода на съдебната фаза на производството“. Съдът на ЕС излага тълкуването си, че този достъп до информация (относно обвинението и относно доказателствата) може да се установи най-късно до започване на съдебните прения (т.92 и т.93), като се предоставят адекватни средства за защита – а именно с цел обвиняемият да може „да реагира ефективно“ (т. 95 изр.2), като с тези средства „своевременно се предоставя достъп (до новата информация) така че да могат да бъдат взети предвид“ (т.95 изр.3) и „достатъчен срок за запознаване“, както и „възможност ефективно да подготвят защитата“, включително „да направят …искания“, което предполага „делото да се прекъсне и да се отложи за по-късна дата“ (т. 96).

Или казано с други думи, Съдът на ЕС не разглежда като процесуално нарушение предоставянето на информация относно обвинението и доказателствата едва в съдебната фаза, преди пренията – стига това да стане по начин, който позволява реална защита на обвиняемия. Причина за това е принципът за баланс на интересите, от който се води Съдът – „съдът трябва да осигури подходящ баланс между, от една страна, спазване на правото на защита, а от друга, необходимостта да се осигури ефективност на наказателното преследване“ – т.98 от коментираното решение.

 

Чрез това правно разрешение Съдът на ЕС установява нов механизъм за отстраняване на процесуални нарушения – а именно чрез „крачка напред“. Съдебната фаза е централна, където се проявяват всички правни възможности на защитата. В тази фаза защитата може да въздейства на съда, като със своите аргументи да го убеди да постанови благоприятен за нея акт. Поради това е достатъчно базисното право на информация (относно обвинението и относно доказателствата) да се реализира именно в тази фаза, като евентуално допуснатите нарушения в досъдебната фаза не може да са основание за връщане делото (т.е. за „крачка назад“) в досъдебната фаза, където да се реализират тези „основни процесуални институти, предпоставящи условията за пълноценно и ефективно упражняване на правото на защита“ по Тълкувателно решение № 2/02.

Очевидно е различно правното разрешение на ВКС от 2002 г. и това на Съда на ЕС от 2018 г. Първото държи на външната формална законосъобразност, без оглед дали и какви биха били последствията върху правната сфера на защитата, а второто държи на осигуряване на ефективна и реална защита на обвиняемия, включително и с оглед принципа за спазване на разумния срок.

 

Относно предложения нов механизъм за отстраняване на процесуални нарушения

Ако националният законодател и националните съдилища решат да възприемат тълкуването на Съда на ЕС на Директива № 2012/13, като го приложат като общ принцип за отстраняване на процесуални нарушения, то би се установил механизъм със следните характерни белези: след като се установи допуснатото процесуалното нарушение, съдът 1) установява какво е било въздействието му върху защитата на обвиняемия във всеки конкретен случай (а не с оглед възможното въздействие предвид естеството на това нарушение, без оглед дали тази хипотетична възможност се е реализирала – напълно или частично); след това съдът 2) предприема активни действия в рамките на висящото пред него дело (т.е. без да го връща на органа, допуснал това нарушение), така че да неутрализира вредния ефект. И по-конкретно въз основа на тези действия съдът трябва да постави обвиняемия в това фактическо и правно положение, в което би се намирал, ако това процесуално въздействие въобще не е било допуснато.

 

Конкретни примери

Нека е налице противоречие между последното повдигнато обвинение и обвинителния акт; или дори нека липсва първоначално повдигане на обвинение. Защитата посочва, че дори да бъде върнато делото, няма да узнаят нищо ново, тъй като вече са се запознали с актуалното обвинение – а именно обвинителния акт; също така обвиняемият не желае да даде обяснения пред разследващия орган; защитата няма да прави искания пред разследващия орган.

В такава ситуация ТР № 2/02 изисква задължително връщане на делото. Становището на защитата няма никакво значение. Дали това връщане ще доведе до реално упражняване на правата им също няма значение; единствено важното е спазване на формалното изискване за външна законосъобразност – а именно реализиране на „основни процесуални институти, предпоставящи условията за пълноценно и ефективно упражняване на правото на защита“ – съобразно текста на т.1 от ТР № 2/02.

Новият подход – „крачка напред“ – изисква на първо място да се установи как това нарушение се е отразило – в конкретния случай – на правото на защита. След като защитата е заявила, че вече е запозната с окончателното обвинение в обвинителния акт и не желае връщане на делото, то е очевидно, че това процесуално нарушение, макар и с потенциала да накърни правата на защитата, в конкретния случай не ги е накърнило. Респективно ако защитата заяви, че настоява за връщане на делото, за да може обвиняемият да даде обяснения и да представи доказателства, въз основа на които защитата ще настоява прокурорът да прекрати наказателното производство, то е очевидно, че това нарушение по съществен начин е накърнило правата на обвиняемия. Но също така е очевидно, че то може да бъде отстранено от съда – а именно пред съда обвиняемият ще даде своите обяснения и ще направи доказателствените си искания. Респективно, ако въз основа на тези защитни действия, прокурорът заяви, че не поддържа обвинението (или го преквалифицира в по-леко), интересите на обвиняемия ще бъдат адекватно защитени, ако съдът незабавно прекрати наказателното производство или допусне преквалификацията на обвинението в по-леко. Т.е. обвиняемият ще бъде поставен в това положение, в което би се намирал, ако нарушението въобще не е било допуснато.

Очевидно е, че в огромния брой случаи прокурорът ще продължи да поддържа обвинението. При всяко положение с цената на минимални процесуални усилия ще се осигури бързото разглеждане на делото по същество.

 

Само с оглед пълнота следва да се посочи, че така предложеното правно разрешение за отстраняване на процесуални нарушения със „стъпка напред“ дава по-адекватна защита на обвиняемия от ТР № 2/02. Последното акцентира на формализма, поради което и постановява, че ако нарушението е неотстранимо, то не е основание за връщане на делото. Даден е пример за непълнолетен обвиняем, който не е бил защитаван от адвокат, въпреки че тази защита е задължителна. След пълнолетието му е внесен обвинителен акт. Доколкото този обвиняем вече е пълнолетен, то нарушението е неотстранимо – а именно вече е безпредметно връщане на делото за осигуряване на адвокат – тъй като вече защитата му не е задължителна.

Ако в такава ситуация, след като в резултат на консултация с адвокат подсъдимият пред съда даде такива обяснения и направи такива искания, че прокурорът оттегли обвинението, е очевидно, че правната сфера на този обвиняем е била съществено накърнена от допуснатото процесуално нарушение. Но ТР № 2/02 игнорира това нарушение, като не му предоставя каквото и да е значение. Съдът може да продължи да разгледа делото и да постанови осъдителна присъда. Обратното, принципът за отстраняване на процесуални нарушения с „крачка напред“ и поставяне на обвиняемия в положението, в което би се намирал, ако това нарушение не е било допуснато, ще отчете това обстоятелство, което ще доведе до прекратяване на наказателното производство.

 

В заключение искам да посоча, че както сред прокурорите, така и сред съдиите от по-ниските нива има общо разбиране за необходимост от ревизиране на виждането за „съществено процесуално нарушение“ и механизма за отстраняването му. Новото решение на Съда на ЕС е допълнителен аргумент за необходимостта от това.

 

 

 

 

[1] Авторът е съдия в Специализирания наказателен съд, задал преюдициалното запитване, на което е даден отговор с коментираното преюдициално заключение. Изложеното в тази статия е лично становище – както относно възпроизвеждане на съдържанието на преюдициалното заключение, така и относно възможното му отражение върху българския наказателен процес.

[2] Решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392.

[3] Редакцията на чл. 368-369 НПК към момента на разглеждане на делото от националния съд

Искане на обвиняемия до съда Чл. 368. (Нов – ДВ, бр. 71 от 2013 г.) (1) Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда, освен когато привличането е за тежко умишлено престъпление, с което е причинена смърт. В тези срокове не се включва времето, през което делото е било в съда или е било спряно на основание чл. 25. (2) В случаите на ал. 1 обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.

Разглеждане на делото

Чл. 369. (Изм. – ДВ, бр. 42 от 2015 г.)   (1) Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл. 368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в тримесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване

на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда. В тримесечния срок не се включва срокът по чл. 242, ал. 4.

(2) Ако до изтичане на тримесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си по ал. 1 или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство срещу обвиняемия еднолично в закрито заседание с определение. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.

(3) Когато прокурорът осъществи правомощията си по ал. 1, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок.

(4) Ако в срока по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство срещу обвиняемия с определение.

(5) Актовете на съда по ал. 2 и 4 са окончателни.

[4] Решение от 8 септември 2015 г., Taricco и др., C‑105/14, EU:C:2015:555

[5] „Съюзът и държавите членки се борят с измамата и с всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, като приемат мерки в съответствие с разпоредбите на настоящия член, които имат възпиращо действие и предлагат ефективна защита в държавите членки, както и в институциите, органите, службите и агенциите на Съюза“.

[6] ДИРЕКТИВА 2012/13/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство – ОВ L142/1 от 01.06.2012 г., стр. 1 – 10.

[7] Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане, OB L 294, 6.11.2013 г., стр. 1—12.

[8] Прекратяването на наказателното производство след изтичане на преклузивен срок, определен от съда и бездействие на прокурора, е въведено през 2003 г (ДВ бр.50/2003) – чл.239а от НПК отм, преминала без промяна в новия НПК от 2006 г, след което е била отменена с ДВ бр.32/2010 и отново въведена с ДВ бр. 71/2013, за да бъде отново отменена с ДВ бр. 63/17.

[9] Решение № 7 от 16 декември 2004 г. по конституционно дело № 6 от 2004 г и Решение № 10 от 28 септември 2010 г. по конституционно дело № 10 от 2010 г.

[10] Този аспект е сходен със съдебното правомощие по чл. 248 ал.5 НПК – а именно, въз основа на жалба от пострадалия, да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и да му го върне за продължаване на разследването.

[11] С новия НПК от 2006 г този институт се нарича “предявяване на разследването” и вече не е задължителен – чл. 227 ал.2 и ал.4 НПК.