Решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392
Преюдициалното запитване е отправено от Специализирания наказателен съд в рамките на наказателно производство срещу 8 митнически служители от митницата в Свиленград. Те са обвинени, че в периода от 1 април 2011 г. до 2 май 2012 г. са участвали в организирана престъпна група, като искали подкупи от преминаващите през границата между България и Турция шофьори на товарни и леки автомобили, за да не извършват митническа проверка и да не отразяват в документите констатирани нередности. Осемте обвиняеми са арестувани през нощта на 2 срещу 3 май 2012 г. Обвиненията срещу тях са повдигнати веднага след ареста им, след това през 2013 г. са уточнени и са им предявени. На лицата са предявени и събраните доказателства. Част от посочените лица сключват споразумение с прокурора с цел да се прекрати частично преследването, водено срещу тях, и делото е внесено пред запитващата юрисдикция за одобряване на споразумението. Този съд обаче приема, че обвиненията не са повдигнати от компетентен орган и че са налице процесуални нарушения, и на два пъти отхвърля искането. Делото е върнато на прокурора като сроковете за разследване са продължавани няколко пъти.
През 2014 г. разследването все още не е приключило и тъй като е изтекъл срокът от две години от датата на обвинението, трима от обвиняемите сезират на основание член 368 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) запитващата юрисдикция с искане за започване на предвидената в член 369 от този кодекс процедура. Съгласно посочените членове 368 и 369 националният съд трябва по искане на обвиняемия да постанови прекратяване на наказателното производство, ако след изтичане на срок от две години, увеличен с три месеца и половина и с един месец, прокурорът не приключи разследването, евентуално не повдигне обвинение и не го предяви на защитата, като ѝ предостави достъп до материалите по делото, и не внесе обвинителен акт в съда, или ако допусне съществени процесуални нарушения по смисъла на българското право, които не е отстранил в тези срокове. Когато са изпълнени условията на посочените членове 368 и 369, прекратяването на наказателното производство е задължително, така че съдът е длъжен да го постанови. Прекратяването освен това не подлежи на обжалване и е окончателно.
Националният съд подчертава, че е възможно трите лица и адвокатите им да злоупотребяват с правата си с цел да попречат на прокурора да приключи досъдебната фаза на наказателното производство, но в същото време приема, че са изпълнени условията за прекратяването на производството и прекратяването вече е задължително по отношение на посочените лица. Въпреки тези обстоятелства посоченият съд все пак решава да прекрати съдебното, а не наказателното производство. Въззивният съд обаче приема, че запитващата юрисдикция е следвало да прекрати наказателното производството съгласно членове 368 и 369 НПК и за тази цел връща делото на този съд.
Запитващата юрисдикция се пита дали решение от 8 септември 2015 г., Taricco и др. (C‑105/14, EU:C:2015:555) не поражда съмнение за съвместимостта на посочените членове 368 и 369 с правото на Съюза, и по-специално със задължението на държавите членки да гарантират ефективност на наказателното преследване на престъпления, които засягат финансовите интереси на Съюза.
В тази връзка първата група въпроси се отнася до това дали правото на Съюза допуска разпоредби от националното право като членове 368 и 369 от НПК, които поради неспазване на преклузивен срок задължават националния съд да прекрати наказателното производство, дори и когато причината за забавянето се дължи на умишлени пречки от страна на обвиняемия. Ако това е така, националната юрисдикция иска да бъдат определени и последиците от тази несъвместимост и какви конкретни мерки следва да вземе, за да гарантира пълното действие на правото на Съюза, като същевременно осигури на обвиняемите закрила на правото на защита и на справедлив процес.
Освен това запитващата юрисдикция поставя на Съда редица въпроси, свързани с момента, в който обвиняемият трябва да получи информация относно повдигнатото срещу него обвинение, и с момента, в който той или неговият адвокат трябва да има достъп до материалите по делото. Накрая Съдът трябва да разгледа дали противоречи на правото на Съюза национална разпоредба, която предвижда адвокатът, който защитава в рамките на едно и също дело обвиняеми с противоречиви интереси, да бъде отстранен и да бъде заменен със служебно назначен адвокат.
Съдът на ЕС следва практиката си по решения от 8 септември 2015 г., Taricco и др., (C‑105/14, EU:C:2015:555, т. 37) и от 5 декември 2017 г., M.A.S. и M.B., (C‑42/17, EU:C:2017:936, т. 30) като подчертава, че член 325, параграф 1 ДФЕС задължава държавите членки да се борят с измамата и всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, чрез възпиращи и ефективни мерки като за тази цел държавите членки трябва да предвидят ефективни и възпиращи санкции за нарушения на митническото законодателство на Съюза. Освен това държавите членки трябва и да гарантират, че правилата на наказателния процес позволяват ефективно наказване на престъпленията, свързани с такива деяния.
Съдът на ЕС отчита, че видно от акта за преюдициално запитване, поведението на защитата води до възпрепятстване на редовното предявяване на обвиненията и на материалите, като в същото време подобно поведение не може да бъде отчетено при преценката за изтичането на срока за приключване на разследването и внасянето на делото в съда. При тези условия Съдът приема, че в противоречие с член 325, параграф 1 ДФЕС разглежданата в главното производство национална правна уредба може да попречи на ефективното наказателно преследване и на наказването на деянията, представляващи тежка измама или тежка форма на незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза.
Що се отнася до последиците от констатираното противоречие с правото на ЕС, Съдът на ЕС припомня, че на първо място, законодателят следва да вземе необходимите мерки, за да бъде съобразено националното законодателство с изискванията по член 325, параграф 1 ДФЕС. По данни от запитващата юрисдикция законодателните изменение относно процедурата по член 368 и 369 НПК вече са факт, но новите разпоредби не са приложими ratione temporis към главното производство.
От своя страна и запитващата юрисдикция без да изчаква изменение на разглежданата национална правна уредба при необходимост следва да я остави неприложена. В случай че са възможни няколко разрешения, за да се осигури пълно действие на произтичащите от член 325, параграф 1 ДФЕС задължения, запитващата юрисдикция следва да избере от различните разрешения тези, които в настоящия случай позволяват да се гарантира основните права.на обвиняемите. По-специално именно националният съд следва да реши дали за тази цел трябва да не вземе предвид изцяло разпоредбите на членове 368 и 369 от Наказателно-процесуалния кодекс или да продължи определените в тях срокове за прокурора, за да приключи досъдебната фаза на производството и да поправи евентуалните нередности, допуснати в тази фаза, или, тъй като прокурорът в случая е внесъл в посочените срокове обвинителен акт в съда, да започне съдебната фаза на производството и сам да отстрани тези нередности. В това отношение запитващата юрисдикция обаче трябва да следи за това, че в различните етапи на производството има възможност за евентуално умишлено и неправомерно възпрепятстване от страна на защитата на нормалното протичане и на развитието на производството. Тази юрисдикция трябва да се увери, че гарантираните с Хартата основни права на обвиняемите лица в главното производство са спазени. Всъщност националните съдилища могат да прилагат националните стандарти за защита на основните права, при условие че не се застрашава по-специално предимството, единството и ефективността на правото на Съюза.
Относно правото на информация относно обвинението и достъпа до материалите по делото съгласно Директива 2012/13, която цели да установи минимални правила за прилагане в областта на информацията, предоставяна на заподозрени или обвинени лица. Съдът на ЕС констатира, че различните езикови версии не позволяват да се уточни недвусмислено крайният момент, към който следва да се осигури предоставянето на подробна информация относно обвинението и на достъп до материалите по делото. Тази директива не изисква подробната информация относно обвинението и достъпът до материалите по делото да се предоставят в един и същи момент. Освен това съответният момент може с оглед на обстоятелствата в случая и вида на разглежданото производство да предшества, да съвпада с или да следва сезирането на съда.
Въпреки това посочената цел и правилното протичане на производството предполагат по принцип и без да се засягат особените или опростените процедури, посоченото предоставяне на информация и възможността за достъп до материалите да се предостави най-късно до момента, когато реално започват пренията относно основателността на обвинението пред съда, който е компетентен да се произнесе по тази основателност. В случай на евентуално неизпълнение на това изискване Директива 2012/13 допуска обаче съдът да вземе необходимите мерки за отстраняването му, при условие че правото на защита и това на справедлив процес са надлежно защитени.
Относно правото на достъп до адвокат съгласно Директива 2013/48, Съдът на ЕС припомня практиката на Европейския съд по правата на човека, според която макар правото на достъп на адвокат да включва възможността за съответното лице да се обърне към адвокат по свой избор, тази възможност не е абсолютна. Тя може да бъде предмет на определени ограничения, при условие че те са предвидени в закона, съответстват на цел от общ интерес и са пропорционални на тази цел. Според Съда на ЕС един адвокат не може да защитава цялостно и ефективно двама обвиняеми в едно производство, ако те имат противоречиви интереси, по-конкретно ако единият от тях дава обяснения, които могат да бъдат ползвани срещу другия, без последният да потвърждава тези обяснения. При тези условия отстраняването на този адвокат и заместването му с други двама упълномощени от обвиняемите адвокати или от двама служебно назначени адвокати, изглежда, може да гарантира ефективността на правото на защита и на правото на достъп до адвокат.