Решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, c-571/16, EU:C:2018:807
Преюдициалното запитване е отправено от Административен съд Варна в рамките на спор между г-н Николай Кантарев и Българската народна банка (БНБ) относно вредите, които г-н Кантарев твърди, че е претърпял от забавеното изплащане на гарантираните му средства по разплащателна сметка в Корпоративна търговска банка (КТБ), които са станали неналични. Със запитването се иска тълкуване на член 1, точка 3, подточка i) и на член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити (ОВ L 135, 1994 г., стр. 5; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 2, стр. 163), както и на принципите на ефективност и равностойност.
Фактите по главния спор
На 4 март 2014 г. г-н Кантарев сключва с КТБ рамков договор за платежни услуги, както и анекс към договора за откриване на разплащателна банкова сметка. В този анекс е посочено, че сумите по сметката са защитени от Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Освен това върху сумите по тази сметка веднъж годишно или при закриване на сметката се начислява фиксирана лихва, която също е гарантирана от Фонда.
След като КТБ изпада в ликвидна криза вследствие на масово изтегляне на депозитите в нея, на 20 юни 2014 г. нейните представители внасят в БНБ искане КТБ да бъде поставена под специален надзор. Те също така уведомяват БНБ, че КТБ е преустановила разплащанията и всички банкови операции. С решение на Управителния съвет на БНБ от същата дата КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца. Изпълнението на задълженията на тази кредитна институция е спряно, а дейността ѝ е ограничена. Назначени са квестори, на които БНБ възлага да осигурят оценка на активите и пасивите на посочената институция от независим външен одитор.
При тази оценка се установява, че финансовият резултат на КТБ представлява загуба и че тя не отговаря на капиталовите изисквания, предвидени от правната уредба на Съюза. Ето защо с решение от 6 ноември 2014 г. БНБ, първо, отнема лиценза на КТБ, второ, приема, че следва да бъдат предприети действия за откриване по отношение на нея на производство по несъстоятелност, и трето, решава, че следва да бъде уведомен Фондът.
Сметката на ищеца в главното производство е служебно закрита на тази дата, с което в съответствие с българското право стартира процедурата за изплащане на депозита на г‑н Кантарев от гаранцията.
На 4 декември 2014 г. българска кредитна институция, на която Фондът е възложил изплащането на депозитите в КТБ, изплаща на г-н Кантарев сумата 86 973,81 лв., включваща лихвите, начислени към 6 ноември 2014 г., на която дата е отнет лицензът на КТБ, а именно 2 673,81 лв. В това отношение за периода до 1 юли 2014 г. лихвеният процент, приложен към депозита на ищеца в главното производство, е съгласно договорените условия, докато за периода от тази дата до 6 ноември 2014 г. е приложен лихвеният процент, определен с решение на Управителния съвет на БНБ от 30 юни 2014 г. за намаляване на лихвените проценти по депозити на КТБ.
С решение от 22 април 2015 г. на Софийски градски съд КТБ е обявена в неплатежоспособност с начална дата 6 ноември 2014 г. В тази част решението е обжалвано от БНБ пред Софийски апелативен съд, който отменя първоинстанционното решение и приема, че началната дата на неплатежоспособността е 20 юни 2014 г., когато собственият капитал на КТБ е станал отрицателна величина.
В началото на 2016 г. г-н Кантарев предявява пред Административен съд Варна иск срещу БНБ с правно основание член 4, параграф 3 ДЕС, като твърди, че независимо от предвиденото в Закона за гарантиране на влоговете в банките, тази институция е следвало да установи неналичността на влоговете в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, а именно в срок от пет работни дни от приемането на решението за поставяне на КТБ под специален надзор. Следователно БНБ извършила нарушение на правото на Съюза, което пораждало за ищеца право на обезщетение. В това отношение г-н Кантарев изтъква, че вследствие на късното изплащане на депозита му е претърпял вреди в размер на законната лихва за забава.
При тези обстоятелства Административен съд Варна решава да спре производството и да сезира Съда на ЕС с 8 преюдициални въпроса относно тълкуването на правото на ЕС.
По допустимостта
БНБ оспорва допустимостта на преюдициалното запитване, като, от една страна, изтъква, че поставените въпроси не са от значение за решаването на спора в главното производство и нямат каквато и да било връзка с фактите по това производство. Освен това националният съдия, а не Съдът следвало да установи дали г-н Кантарев реално е претърпял вреда, а ако бъдело констатирано нарушение на Директива 94/19, отговорност за него следвало да носи само българският законодател, който е единственият компетентен да транспонира тази директива в националното право. От друга страна, БНБ поддържа, че от решение от 12 октомври 2004 г., Paul и др. (C 222/02, EU:C:2004:606), следва, че частноправен субект не може да претендира обезщетение за вреда, причинена от неупражняването на достатъчен надзор върху кредитните институции от страна на банковия надзорен орган, след като е гарантирано възстановяването на депозитите, предвидено от Директива 94/19.
Съдът припомня, че предвиденото в член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции. Ето защо само националните юрисдикции, които са сезирани със спора и са длъжни да поемат отговорността за последващото му съдебно решаване, могат да преценят предвид особеностите на всяко дело както необходимостта от преюдициално решение, за да могат да се произнесат, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда. Ето защо, след като поставените от националните юрисдикции въпроси се отнасят до тълкуването на разпоредба от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе.
На второ място, що се отнася до довода, основан на решение от 12 октомври 2004 г., Paul и др. (C 222/02, EU:C:2004:606), член 267 ДФЕС дава възможност на националния съд да поставя на Съда тълкувателни въпроси винаги когато счете това за целесъобразно. Така значението и обхватът на това решение трябва да бъдат преценени при разглеждането на поставените въпроси по същество.
С оглед на изложеното Съдът приема преюдициалното запитване за допустимо.
По третия и шестия въпрос
За целите на отговора Съдът обединява третия и шестия въпрос. Според него с тях запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.
Съдът посочва, че от текста на член 1, точка 3, подточка i), първа алинея от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това член 1, точка 3, подточка i), втора алинея от Директива 94/19 уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това „колкото е възможно по-скоро“ и „не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че [съответната] кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми“.
От тези разпоредби следва, че установяването на неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на съответната кредитна институция или от отнемането на банковия ѝ лиценз. Констатацията за неналичност на депозитите трябва да бъде направена дори и в случай на временни затруднения, ако съответната кредитна институция е неспособна да изплати депозити, които са дължими и изискуеми, и не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.
Що се отнася до възможността за отклоняване от срока, в който трябва да се установи, че депозитите са неналични, Съдът приема, че срокът, предвиден в член 1, точка 3, подточка i), втора алинея от Директива 94/19, е съгласно самата разпоредба императивен и че никаква възможност за дерогиране на този срок не е предвидена в някоя от останалите разпоредби на тази директива. Да се позволи на компетентните органи да се отклоняват от предвидения в Директива 94/19 срок за установяване на неналичността на депозитите, за поставят кредитната институция под специален надзор, би противоречало на изискването за бързина, което следва от тази директива. Освен това, когато става въпрос за неизправна кредитна институция, поставянето на същата под специален надзор с цел да се избегне изпадането ѝ в неплатежоспособност, не е изключително обстоятелство, а е присъщо за положението на такава институция и за мерките, които могат да бъдат приети за подобряване на това положение.
С оглед на изложеното Съдът отговаря на третия и шестия въпрос, че член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.
По четвъртия въпрос
Според Съда с този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите в кредитна институция трябва да се установи с изричен акт на компетентните органи, или може да бъде извлечена от други актове на тези органи, като решението на БНБ, с което КТБ е поставена под специален надзор, или също така да се презумира въз основа на обстоятелства като тези в главното производство.
Той припомня, че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 само посочва обстоятелствата, при които компетентните органи са длъжни да установят, че депозитите са неналични, без да указва в каква форма те трябва да го направят. В системата на Директива 94/19 обаче установяването на неналичността на депозитите е предпоставка за изплащането им от схемите за гарантиране на депозитите. Съгласно член 10, параграф 1 от директивата от момента на установяване на неналичността на депозитите започва да тече срокът за изплащането им.
Поради това установяването, че депозитите в кредитна институция са неналични по смисъла на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, задължително трябва се извърши с изрично решение на компетентните органи с предмет обявяване на неналичността, тъй като всяко друго тълкуване би създало положение на несигурност, каквото именно се цели да се избегне с тази директива. След като установяването на неналичността на депозитите е предпоставка за изплащането им и начален момент на срока за изплащане, вложителите и фондовете за гарантиране на депозитите трябва да разполагат с изрично, ясно и точно решение, което да им позволява да установят бързо и със сигурност, че депозитите са били обявени за неналични след извършване на преценката по член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19. Такова решение гарантира, от една страна, че фондът за гарантиране на депозитите ще е в състояние да задейства процедурата по изплащането им и да установи, че срокът по член 10, параграф 1 от Директива 94/19 е започнал да тече, и от друга страна, че вложителите ще могат да предявят правата, които им предоставя тази директива.
Освен това обстоятелството, че депозитите са неналични, не може да бъде извеждано от други актове на компетентния национален орган като поставянето на банка под специален надзор или презумирано въз основа на обстоятелства като тези в главното производство, които не са резултат от преценка на неналичността на депозитите като предвидената в член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19.
Ето защо на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на БНБ, с което КТБ е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа наобстоятелства като тези в главното производство.
По петия въпрос
Според Съда с петия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 1, точка 3 от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, е условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.
Съдът анализира член 1, точка 1 във връзка с член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 от който следва, че макар депозитите да се изплащат съгласно приложимите законови и договорни условия, за да се прецени дали същите са неналични, определящи са единствено условията, посочени в член 1, точка 3, подточка i) от директивата. Тази разпоредба обаче не предвижда като предпоставка за установяване на неналичността на депозитите да е направено предварително искане за плащане, което не е изпълнено.
От една страна, изискването за предварително предявяване на искане за плащане би могло да подкопае доверието на вложителите в схемата за гарантиране на депозитите и да доведе до масови искания за изтегляне на депозити. От друга страна, такова изискване би довело до усложняване на процедурата за установяване на неналичността на депозитите и да попречи на постигането на преследваната от Директива 94/19 цел за бързина.
При обстоятелства като тези в главното производство, когато са преустановени всички операции и плащания на кредитната институция, такова условие е още по-малко оправдано като ненужно и на практика много трудно изпълнимо или дори неизпълнимо, тъй като титулярят на депозита няма да е непременно в състояние да докаже, че предварително е предявил искане за плащане, което не е изпълнено.
Ето защо Съдът отговаря на петия въпрос, че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.
По седмия и осмия въпрос
Съдът разглежда заедно седмия и осмия въпрос. С тях запитващата юрисдикция иска да установи дали член 1, точка 3, подточка i) и член 10, параграф 1 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че имат директен ефект и дават на вложителите правото да предявят срещу държавния орган, длъжен да установи неналичността на депозитите в кредитна институция, какъвто е БНБ, иск за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на Съюза, с който да претендират обезщетение за вредите, които считат, че са им причинени от забавеното изплащане на депозитите. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция иска допълнителни разяснения във връзка с понятието „достатъчно съществено“ нарушение по смисъла на правото на Съюза и да установи какво е значението на някои фактически обстоятелства в разглеждания случай за преценката дали е налице такова нарушение.
Съдът установява, че обстоятелствата в основата на спора в главното производство се различават от тези, във връзка с които е постановено решение от 12 октомври 2004 г., Paul и др. (C 222/02, EU:C:2004:606). От това решение следва, че когато националното право е предвидило схема за гарантиране на депозитите, Директива 94/19 допуска национална разпоредба, съгласно която частноправните субекти нямат право да претендират обезщетение за вредите, причинени от недостатъчен или лош надзор от страна на националния орган, натоварен да осъществява надзор върху кредитните институции, нито да ангажират отговорността на държавата на основание на правото на Съюза по съображение, че тези надзорни функции се изпълняват в обществен интерес. В случая обаче запитващата юрисдикция иска да установи дали отговорността на държава членка може да бъде ангажирана заради неправилно транспониране на Директива 94/19 и неправилно прилагане на предвидения от тази директива механизъм за гарантиране на депозитите.
Що се отнася до директния ефект на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, макар съдебната практика да не поставя такова условие за ангажиране на отговорността на държава членка за нарушение на правото на Съюза, запитващата юрисдикция уточнява, че ако посочената разпоредба има директен ефект, БНБ е нарушила правото на Съюза, като не е приложила тази разпоредба вместо националните разпоредби за транспониране на Директива 94/19. Съдът припомня, че във всички случаи, когато от гледна точка на съдържанието си разпоредбите на директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да се позовават на тях пред националните юрисдикции срещу държавата членка, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно.
Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 оставя на държавите членки свобода на преценка във връзка с определянето на органа, компетентен да установява неналичността на депозити, а на последния — свобода на преценка във връзка с определянетона финансовото положение на съответната кредитна институция. Въпреки това, като посочва, че компетентният орган трябва да установи, че депозитите са неналични, колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като се е уверил за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми, тази разпоредба предвижда безусловно и достатъчно точно задължение, чието спазване БНБ, като орган, определен да установява неналичността на депозитите, е трябвало да осигури в рамките на своите правомощия. Според Съда това тълкуване не променя факта, че органът, който е нарушил правото на Съюза, се определя от националните съдилища при спазване на правото на съответната държава членка.
Що се отнася до това дали член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 е норма от правото на Съюза, която има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, че тази разпоредба има такъв предмет.
По отношение на условието за достатъчно съществено нарушение Съдът подчертава, че макар по силата на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 БНБ да разполага с определена свобода на преценка, за да установи дали депозитите в кредитна институция са неналични, тази свобода на преценка се упражнява в определена рамка. Ако условията, посочени в тази разпоредба са изпълнени, компетентният национален орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични.
Съдът установява, че след като е уведомена от КТБ за нейните финансови затруднения и проблеми с ликвидността, БНБ я поставя под специален надзор заради опасност от неплатежоспособност и решава да преустанови всички плащания и операции на КТБ. Така надзорните мерки по отношение на КТБ свидетелстват за съмненията, които БНБ е изпитвала, предвид финансовото положение на КТБ, относно способността ѝ да изплати депозитите в кратък срок. Освен това решението на БНБ за преустановяване на плащанията и операциите на КТБ е препятствало последната да изплати депозитите.
Според Съда при преценката на противоправността на поведението на БНБ запитващата юрисдикция трябва да вземе предвид също така дали вредата е причинена умишлено или не.
Ирелевантни за преценката на характера на нарушението са обстоятелствата, че във Фонда е нямало достатъчно средства за покриване на всички гарантирани депозити, че през периода, когато плащанията са били преустановени, кредитната институция е била поставена под специален надзор, че депозитът на ищеца в главното производство е изплатен, след като БНБ е констатирала, че оздравителните мерки са неуспешни и че депозитът на ищеца в главното производство е изплатен ведно с дохода от лихви.
С оглед на това Съдът приема, че фактът, че неналичността на депозитите не е установена в петдневния срок, предвиден в член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в тази разпоредба условия, може, при обстоятелствата в главното производство, да представлява достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, като останалите споменати от запитващата юрисдикция обстоятелства не са релевантни в това отношение.
По първия и втория въпрос
С първия и втория въпрос, които Съдът разглежда заедно, запитващата юрисдикция иска да установи дали член 4, параграф 3 ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата в България на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза, те не допускат национална правна уредба като тази по главното производство, която, от една страна, предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността на различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, и от друга страна, предвижда, че за да има частноправният субект право на обезщетение, вредата трябва да е причинена умишлено от съответния национален орган, частноправният субект трябва да докаже наличието на виновно поведение и да плати проста или пропорционална на цената на иска такса или административният акт, от който е причинена вредата, трябва предварително да бъде отменен.
Съдът приема, че националното законодателство, което предвижда, че право на обезщетение дава само умишлено причинена от БНБ вреда, поставя условие за възникване на това право, което излиза извън обхвата на условието за достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза.
Що се отнася до произтичащото от Закона за задълженията и договорите условие ищецът в главното производство да трябва да докаже наличието на виновно поведение, Съдът припомня, че макар определени обективни и субективни обстоятелства, които в рамките на националната правна система могат да бъдат свързани с понятието за виновно противоправно поведение, може да са релевантни при преценката дали дадено нарушение на правото на Съюза е или не е достатъчно съществено с оглед на съдебната практика, задължението за обезщетяване за вредите, причинени на частноправни субекти, не може да бъде поставено в зависимост от изведено от понятието за виновно противоправно поведение условие, което излиза извън обхвата на условието за достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза.
Що се отнася до националните процесуални правила Съдът приема, че когато съществуват няколко различни производства, не правото на Съюза трябва да определи кое от тях е приложимо. Въпреки това при избора на точното производство и съответно на режима на отговорността трябва да се спазят както произтичащите от практиката на Съда условия за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, така и принципите на ефективност и равностойност.
В решението си той анализира съвместимостта на пропорционалната държавна такса, заплащана по иска за обезщетяване , с принципа на ефективността. Съдът припомня, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на частноправните субекти от правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за протичането на това производство и за неговите особености пред различните национални инстанции. За целта следва да се определи дали съгласно националното законодателство плащането на такса е условие за предявяването на иск за обезщетение и дали съществуват възможности за освобождаване от нея. Следва също така да се отчете размерът на таксата и дали пречката за достъпа до правосъдие, което тя евентуално представлява, е преодолима или не.
Според Съда не е изключено пропорционална такса в размер на 4 % от цената на иска да представлява съществена пречка за упражняване на правото на обезщетение, по-специално ако липсва възможност за освобождаване от такава такса, което запитващата юрисдикция следва да провери.
Що се отнася до въпроса дали обстоятелството, че Законът за отговорността на държавата дава право на обезщетение само когато вредата е следствие от отменен незаконосъобразен акт или незаконосъобразно фактическо действие или бездействие на административен орган, съответства на принципа на ефективност Съдът припомня, че националният съд може да провери дали увреденото лице е положило необходимата грижа, за да избегне вредите или да ограничи техния размер, и по-специално дали е използвало своевременно всички правни способи за защита, с които е разполагало. Би било обаче в разрез с принципа на ефективност да се изисква от увредените лица всеки път да използват всички правни способи за защита, с които разполагат, при положение че това би било прекомерно трудно или не е разумно да се изисква от тях.
Задължението за предварителна отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност. Такова задължение обаче може да затрудни прекомерно получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на правото на Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна.
В заключение Съдът приема, че член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата в България на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза:
– допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право отговорността на национален орган като БНБ трябва да бъде ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на принципите на равностойност и ефективност,
– не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,
– допускат национална правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието „виновно поведение“ не надхвърля обхвата на понятието „достатъчно съществено нарушение“, което запитващата юрисдикция следва да провери,
– допускат национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали е таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея, и
– допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.