Решение от 4 октомври 2018 г., Dicu, C‑12/17, EU:C:2018:799

Преюдициалното запитване е отправено от Curtea de Apel Cluj (Апелативен съд Клуж, Румъния) в рамките на спор между г‑жа Maria Dicu, която е магистрат в Tribunalul Botoșani (Окръжен съд Ботошани) в Румъния и Tribunalul Botoșani и Ministerul Justitiției (Министерство на правосъдието) относно правото да г-жа Dicu на платен годишен отпуск.

Г-жа Dicu е в отпуск по майчинство от 1 октомври 2014 г. до 3 февруари 2015 г., след това тя ползва родителски отпуск от 4 февруари 2015 г. до 16 септември 2015 г., период, през който изпълнението на задълженията по трудовото ѝ правоотношение временно е спряно и накрая взема 30 дни платен годишен отпуск от 17 септември до 17 октомври 2015 г. Според румънското право е предвидено право на 35 дни платен годишен отпуск. На това основание, г-жа Dicu иска да ѝ бъде разрешено да използва оставащите ѝ пет дни годишен отпуск през работните дни между празниците в края на годината. Tribunalul Botoșani не уважава молбата ѝ тъй като според румънското право продължителността на платения годишен отпуск е пропорционална на времето през текущата година, през което действително е полаган труд. Според Tribunalul Botoșani времето, през което тя е била в родителски отпуск не може да се счита за период на действително полагане на труд. Г-жа Dicu подава жалба срещу Tribunalul Botoșani и Ministerul Justitiției до Tribunalul Cluj (Окръжен съд Клуж, Румъния) с която иска да се установи, че времето през което е била в родителски отпуск трябва да се вземе предвид като период на действително полагане на труд. Tribunalul Botoșani и Ministerul Justitiției подават до запитващата юрисдикция въззивна жалба срещу това решение.

При тези обстоятелства Curtea de Apel Cluj решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли член 7 от Директива 2003/88/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредба от националното законодателство, съгласно която при определянето на размера на годишния отпуск времето, през което работникът е бил в отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст, не се признава за период на действително полагане на труд?“.

Както се установява от самия текст на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици, право, което съгласно постоянната практика на Съда трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза. Също така това право е предоставено на всеки работник, и е изрично установено в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Следва да се припомни, че целта на платения годишен отпуск е да се даде възможност на работника да си почине от изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи и да разполага с период на отдих и свободно време. Съответно това се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период.

В някои особени положения, когато работникът не е в състояние да изпълнява задачите си, най-често поради болест, правото на платен годишен отпуск не може да бъде поставено от държава членка в зависимост от задължението за действително полагане на труд. По този начин работниците, които през референтния период, отсъстват от работа имат същото право на платен годишен отпуск, като тези, които действително са полагали труд през този период. Същото се отнася и за работничките в отпуск по майчинство. Това обаче не може да се каже за работниците като г-жа Dicu, които през референтния период са ползвали родителски отпуск.

Макар безспорно работник, който ползва родителски отпуск, през периода на този отпуск да остава работник по смисъла на правото на Съюза, все пак изпълнението на трудовото му правоотношение временно е спряно, съответно временно спира и изпълнението на взаимните задължения на работодателя и на работника и възпира работника да изпълнява възложените му в рамките на това правоотношение задължения. Важно е да се подчертае, че настъпването на болест по принцип е непредвидимо, докато родителският отпуск в повечето случаи е следствие от желанието на работника да се грижи за детето си и не е непредвидимо. Също така работникът в родителски отпуск няма физически или психически страдания и положението му не се равнява на това което би произтекло от нетрудоспособност, свързана със здравословното му състояние.

Важно е също да се подчертае, че макар от постоянната практика на Съда безспорно да следва, че отпуск, гарантиран от правото на Съюза, не може да се отрази на правото да се ползва друг отпуск, гарантиран от това право, който преследва цел, различна от първия. Въз основа на тази съдебна практика, която се отнася до случаи, в които двата вида отпуск се припокриват, не може да се направи извод, че държавите членки могат, въз основа на Директива 2003/88, да приравнят периода на родителски отпуск на този на действително полагане на труд.

Въз основа на тези съображения, Съдът постановява, че член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, според която за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск, гарантиран от този член на работник за референтен период, периодът на ползван от този работник през същия период родителски отпуск, не се взема предвид като период на действително полагане на труд.