Надежда Тодорова[1]

 

1. Въведение

 

Настоящата статия има за предмет анализ и систематизиране на механизмите за защита, предвидени в правото на ЕС и в националните законодателства на държавите членки при постановяване от върховен национален съд на противоречащо на правото на ЕС решение, с което се засягат правата на физическите и юридическите лица. Статията разглежда изключенията от един основен принцип, този на силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение. Значението и ролята на този принцип като гарант на правната сигурност няма да бъдат анализирани в настоящето изложение.

Конкретният повод за написване на тази статия е окончателното решение на Върховния съд на Дания (Højesteret) от 6 декември 2016 г. относно прилагането на национално законодателство, което противоречи на принципа за недопускане на дискриминация, основана на възраст, конкретизиран с Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите. Решението на върховната юрисдикция е постановено след отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, на което той отговаря с решение на Съда на ЕС от 19 април 2016 г. по дело С-441/14, Dansk Industri.

Преюдициалното запитване по дело Dansk Industri[2] е отправено от Върховния съд на Дания в рамките на спор между Dansk Industri (DI), от името на Ajos A/S (наричан по-нататък „Ajos“), и правоприемниците на г-н Rasmussen по повод на отказа на Ajos да изплати на г-н Rasmussen обезщетение при уволнение.

 Със своето решение след преюдициалното заключение по дело Dansk Industri, Højesteret (Върховен съд) на Дания прилага национално законодателство, съгласно което даден работник или служител се лишава от правото му да получи обезщетение при уволнение, ако той може да претендира изплащането на дължима от работодателя пенсия за осигурителен стаж и възраст по пенсионноосигурителна схема, към която е включен този работник или служител, преди да е навършил 50-годишна възраст, независимо от това дали той е избрал да остане на пазара на труда, или е предпочел да се пенсионира,което не позволява да се отпусне специално обезщетение.

Нарушението на правото на ЕС в случая се изразява в прилагането на националната правна уредба от Върховния съд, въпреки че Съдът е постановил, че общият принцип за недопускане на дискриминация, основана на възраст, не допуска подобно законодателство, включително и когато се отнася за правен спор между частноправни субекти, в конкретния случай между служител и частен работодател.

В решението си Съдът припомня, че националната юрисдикция, която е сезирана със спор между частноправни субекти, е длъжна, когато прилага разпоредбите на националното си право, да ги тълкува по такъв начин, че да могат да се приложат в съответствие с директива или, ако подобно съответстващо тълкуване е невъзможно, при необходимост да не приложи всяка разпоредба от това национално право, противоречаща на общия принцип за недопускане на дискриминация, основана на възраст (точка 43).

Като приема, че подобно тълкуване би било в противоречие със закона, Højesteret e разгледал въпроса дали Законът за присъединяване на Дания може да се тълкува в смисъл, че позволява на датските юрисдикции да оставят без приложение тази правна уредба. В това отношение Højesteret е установил, че съгласно решението на Съда на ЕС източник на общия принцип за недопускане на дискриминация, основана на възраст, конкретизиран с Директива 2000/78/ЕО, са различните международни инструменти и общите конституционни традиции на държавите членки. Въпреки това националният съд стига до извода, че се касае за неписан правен принцип, който не е конкретизиран в специфична разпоредба на Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС и че този принцип се съдържа в член 6, параграф 3 от Договора за ЕС. Според Højesteret нито прякото приложение на този принцип, който създава задължения по отношение на един частноправен субект, нито неговото предимство пред националното законодателство, е предвидено от закона за присъединяване на Дания към ЕС.

Ето защо Върховният съд решава да приложи националното си законодателство и да отхвърли искането за специално обезщетение при уволнение на г-н Rasmussen.

Следва да се отбележи че в същия период в свое решение от 17 януари 2014 г. (U.2014.1119H), Højesteret е оставил без приложение тази национална правна уредба в рамките на правен спор между служител и неговия публичен работодател, тъй като Съдът в свое решение от 12 октомври 2010 г. по дело С-499/08, Ingeniørforeningen i Danmark, постановява, че подобно законодателство противоречи на член 2 и член 6, параграф 1 от Директива 2000/78/ЕО.

С оглед на така описаната ситуация се поставя въпросът за правното действие на окончателното съдебно решение и по какъв начин ще бъдат обезщетени физическите и юридическите лица, чиито права се засягат.

Преди да се предложат отговори на тези въпроси, първо ще бъдат систематизирани основополагащите решения на Съда по повдигнатите проблеми.

 

2. Механизми за защита, установени в практиката на Съда

 

В децентрализираната система за прилагане на правото на ЕС, материалноправните норми се прилагат от националните съдилища и органи на държавите членки^[3]. Поради липса на общи за ЕС процесуални правила^[4], приложението на тези норми се гарантира и изпълнява чрез приложимата национална процесуална рамка. Този принцип, известен като принцип на процесуалната автономия на държавите членки, е утвърден в редица знакови решения на Съда от седемдесетте години на миналия век^[5].^. Според Съда по силата на този принцип, държавите членки следва да предприемат необходимите мерки за прилагане на правото на ЕС в рамките на своята система на държавно устройство чрез националните институции и съобразно установените по силата на държавната организация процедури и правомощия.

Определянето на вида и обхвата на тези мерки е изцяло от компетентността на държавите членки стига да се осигурява адекватна правна защита на увредените частноправни субекти. Съдът не налага изисквания към националните съдилища за създаване на нови средства за защита^[6].

В началото на деветдесетте години Съдът постановява няколко решения^[7], с които цели да установи ефективни вътрешноправни средства за защита на засегнатите страни като следствие и допълнение към правата, предоставени им от разпоредбите на ЕС^[8]. Тези правни средства обхващат иск за възстановяване на неоснователно платени суми[9], налагане на привременни обезпечителни мерки и ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС^[10]. Според Съда тези механизми следа да бъдат на разположение на засегнатите лица, за да могат да изберат конкретно правно средство за обезщетение, затова и той въвежда позитивни процедурни задължения в правния ред на държавите членки.

В правната литература се приема, че отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС от държава членка е нов механизъм за защита, който произтича от правото на ЕСи представлява изключение от принципа на процесуална автономия^[11]. Съдът утвърждава този нов компенсиращ механизъм, като дори установява основанията за търсене на извъндоговорна отговорност на държавата. В тази връзка Съдът на ЕС обвързва отговорността за вреди не само с правилото за полезния ефект , но също така и с принципа на ефективна съдебна защита.

Съгласно постоянната практика на Съда принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът.^[12] Този принцип се прилага във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението^[13].

През 2003 г. Съдът изрично разширява принципа на отговорността на държавата при нарушение на правото на ЕС за вреди, причинени от съд, който действа като последна инстанция. Основание за това е централната роля на съдилищата във връзка с прилагане на правото на ЕС и гарантиране на защитата на индивидуалните човешки права^[14]. Според Съда отговорността на държавата за вреди, причинени от влязло в сила съдебно решение, е регламентирана в повечето правни системи на държавите членки и в международното право, в това число в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ)^[15].

В решението си по делото Köbler^[16], Съдът приема, че предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми, пълната ефикасност на тези норми би била поставена под въпрос, а защитата на тези права би била отслабена, ако бъде изключена възможността на частноправните субекти при определени условия да получат обезщетение за вредите, които са им причинени поради нарушение на правото на Съюза, допуснато с решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция^[17].

Що се отнася до условията за ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на частноправните субекти от допуснатите от същата нарушения на правото на Съюза, Съдът не прави разлика дали вредите произтичат от законодателната, административната или съдебната власт. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда.

Решението по делото Köbler е доразвито в решението на Съда на ЕС по делото Traghetti del Mediterraneo[18]. По това дело се поставя въпросът дали италианското законодателство, което ограничава възможността за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи от правораздавателна дейност само до случаите на тежко или умишлено нарушение от страна на съда е съвместимо с принципа на ефективност на правото на ЕС, и, по-конкретно, с отговорността Köbler. Съдът на ЕС постановява, че подобно рестриктивно законодателство противоречи на правото на ЕС

Преди да бъдат разгледани механизмите за защита, предвидени в законодателствата на държавите членки, следва да се припомни, че в решението си по делото Köbler Съдът подчертава значението на силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение и потвърждава, че неговият окончателен характер не може да се поставя под съмнение. В същото време Съдът обръща внимание, че принципът на силата на пресъдено нещо не се противопоставя на признаването на принципа на отговорността на държавата за вреди, причинени с решение на съд, действащ като последна инстанция[19]. За да стигне до този извод Съдът изследва обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо и приема, че искът за обезщетяване на вреди няма същия предмет, основание и страни в сравнение с предмета, основанието и страните по делото, по което е постановено противоречащото на правото на ЕС съдебно решение.

 

2. Механизми за защита, гарантирани от националните законодателства на държавите-членки[20]

 

2.1. Отмяна на влязло в сила съдебно решение, противоречащо на правото на ЕС (възобновяване на делото)

 

В шест държави членки окончателните съдебни решения могат да бъдат отменени при съществено нарушение на закона (Дания, Финландия, Малта, Швеция, Великобритания и Литва, що се отнася до дела по административно правни въпроси). В тези държави членки отмяната на окончателно съдебно решение се допуска дори извън случаи на нарушаване на правото на ЕС, но нарушението следва да бъде квалифицирано като „явно“ или „съществено“. Изискването за съществено нарушение съвпада с едно от условията за ангажиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на ЕС, произтичащо от съд, предвидено в решението на Съда по делото Köbler.

В две държави членки са въведени законодателни промени в съответните процесуални кодекси, които определят, като специално основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение, противоречието с правото на ЕС (Румъния и Словакия). Такива промени са въведени в административно процесуалния кодекс на Румъния и гражданско процесуалния кодекс на Словакия съответно през 2007 и 2008 г.

Така например в свое решение от 6 септември 2011 г. окръжният съд на Arad в Румъния е уважил иск, позоваващ се на решението на Съда на ЕС от 7 април 2011 г., Таtu, C-402/09[21], за отмяна и преразглеждане на окончателно съдебно решение. Подобна съдебна практика съществува и що се отнася до окръжния съд на Suceava[22].

Следва да се отбележи обаче, че румънското и полското законодателство не предвиждат като основание за отмяна противоречието с правото на ЕС на влязло в сила съдебно решение по граждански дела. Словашкото право, от друга страна, изрично закрепва такова основание за отмяна в гражданско процесуалния си кодекс[23].

Латвийското и кипърското процесуално законодателство не дават отговор на въпроса дали последващо решение на Съда на ЕС е основание за отмяна на постановено национално съдебно решение, което му противоречи. В Латвия законодателят е възприел по-общ подход като посочва като основание за отмяна противоречието на национално съдебно решение с решение, постановено от международна юрисдикция. Не е ясно обаче дали е необходимо международният съд да е постановил решение със същия предмет и между същите страни.

В България основанията за отмяна/възобновяване са определени в българските процесуални закони[24]. Противоречието на съдебното решение с правото на ЕС не е посочено сред тези основания. Според някои представители на доктрината, съдебната практика обаче не изключва възможността, ново решение на Съда на ЕС да се счита като ново обстоятелство и да бъде прието като основание за отмяна на влязло в сила национално съдебно решение[25]. Други автори застъпват становището, че едно ново решение на Съда по член 267 от ДФЕС в рамките на друг спор не може да представлява нито ново обстоятелство, нито ново писмено доказателство по смисъла на член 303, ал.1, т.1 от Гражданско процесуалния кодекс, член 239 от Административно процесуалния кодекс и член 422, т. 3 от Наказателно процесуалния кодекс[26].

В шест държави членки съществуващата съдебна практика изрично изключва възможността за преразглеждане на окончателни съдебни решения въз основа на противоречие с предходни или последващи решения на Съда на ЕС (Австрия, Холандия, Италия, Холандия, Полша по гражданско правни дела).

Противоречие на правото на ЕС с окончателно решение на национална юрисдикция е основание за възобновяване на дело съгласно правото на десет държави членки (Белгия, Чехия, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Люксембург, Словения, Испания, както и Литва по граждански дела).

Основанията за отмяна на влезлите в сила съдебни решения може да варират в гражданското, административното и наказателното производство, но въпреки това могат да се обобщят в няколко основни групи: новооткрити обстоятелства или доказателства, които са били подправени или свързани с измама, нищожни съдебни решения, противоречиви съдебни решения или наличие на съществени пороци при прилагане на правото. Следователно неправилното тълкуване на закона не е основание за преразглеждане на окончателно съдебно решение[27].

Освен това следва да се отбележи, че в своето Решение от 16.04.2002 г., постановено по дело Dangeville v. France, жалба N° 36677/97 Европейският съд по правата на човека (EСПЧ) приема, че принципът за силата на пресъдено нещо не може да ограничава правото за възстановяване на недължимо платени данъци. Той приема, че правото на възстановяване на недължимо платени данъци се приравнява на защитата на правото на собственост по смисъла на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (EКЗПЧОС). Ето защо EСПЧ единодушно заключава, че отказът от подобно възстановяване представлява нарушение на правото на собственост, въпреки принципа res judicata на постановеното национално съдебно решение. Поради това ищецът има право на обезщетение за имуществени вреди.

 

2.2.      Конституционна жалба

 

Конституционната жалба (КЖ) съществува като процесуален механизъм за отмяна на окончателно съдебно решение, което противоречи на правото на ЕС в редица държави членки като Австрия, Белгия, Хърватия, Кипър, Чехия, Германия, Унгария, Латвия, Словакия, Словения и Испания. Българската Конституция от 1991 г. не го е предвидила.

КЖ може да бъде характеризирана най-общо като средство за конкретен контрол по повод на твърдяно от предявителя й нарушаване на основни (конституционно закрепени) права и свободи. Тя е насочена най-често срещу съдебни решения или законодателни и административни актове (подлежащи на прилагане), за които се твърди, че нарушават тези права..

Тя може да бъде предявена от лице, чиито права и свободи са засегнати от оспорвания акт и има субсидиарен характер, като този способ за защита на правата допълва и не замества защитата на правата от общите съдилища.

От една страна, преди да се направи извод дали КЖ може да бъде разглеждана като алтернатива на иска срещу държавата за обезщетяване на вредите, причинени от нарушаване на правото на ЕС, произтичащ от решението на Съда по делото Köbler, следва да се посочат няколко ограничения за приложението й:

• КЖ се подава при нарушаване на основните права, а не на правото на ЕС; този процесуален механизъм не е уреден в правото на ЕС, а е изцяло регулиран от правото на държавата членка;
• КЖ може да бъде подадена само при наличието на изрична правна регламентация на този институт в националното законодателство на държавата членка, както и при нарушаване на конституционно закрепено право, което обикновено се състои в нарушение на правото на справедлив съдебен процес (right to a lawful judge or right to a fair trial). Следователно, необходимо е Съдът на ЕС да бъде признат в съответната държава членка. До този момент само пет държави членки са признали Съда на ЕС като законен съгласно основния си закон (Австрия[28], Чехия[29], Германия[30], Словакия[31] и Словения[32]). КЖ като правно средство за защита на частноправните субекти при нарушаване на техните права е признато в единадесет държави членки (Aвстрия, Белгия, Хърватия, Кипър, Чехия, Германия, Унгария, Латвия, Словакия, Словения и Испания).

От друга страна, член 267 от ДФЕС[33] определя условията за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. В решението си по делото Cilfit, 283/81, Съдът приема, че националният съд, който разглежда спор като последна инстанция може да се въздържи от запитване, при наличието на три изключения, a именно ако установи че: 1) поставеният въпрос е материално идентичен с въпрос, който е бил вече предмет на преюдициално заключение в подобно дело, 2) че въпросната разпоредба на правото на ЕС вече е била тълкувана и че отговорът на преюдициалния въпрос произтича недвусмислено от съдебната практика (acte éclairé) или 3) че точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte clair).

Поради субективния характер на тези условия, националният съд разполага със значителна свобода да прецени дали да отправи или не преюдициално запитване. Именно възможността за подобна преценка прави доста трудно да се определи дали е налице нарушение на задължението за отправяне на преюдициално запитване от националния съд. Същото е вярно и що се отнася до нарушението на правото на справедлив съдебен процес, тъй като националните конституционни съдилища оценяват това нарушение или с помощта на критериите, определени от Съда в решението Cilfit, или, в крайна сметка, с помощта на собствени критерии. В първия случай, те вземат под внимание не само задължението, произтичащо от член 267, алинея 3 от ДФЕС, но също така, до известна степен, и характеристиките на материалната общностна норма, относима към делото. Във втория се оценява нарушеното основно право на справедлив процес без да вземат под внимание съответната материална норма.

На последно място, що се отнася до отговорността на държавата при нарушение на правото на ЕС, произтичащо от съд (Köbler отговорността), според някои представители на доктрината все още остава нерешен въпросът дали нарушението на материалната общностна норма и / или на задължението за отправяне на преюдициално запитване е определящо за оценяване на тежестта на нарушението от страна на националния съд. По същия начин, според тези автори остава нерешен и въпросът дали неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване е достатъчно основание, за да се ангажира отговорността на държавата.

Вярно е, че конституциите на държавите членки не предвиждат изрично правото на националните юрисдикции да сезират Съда. От друга страна обаче, това право се разглежда в няколко правни системи като съставен елемент от правото на справедлив съдебен процес и ефективна съдебна защита (right to a lawful judge), коeто е гарантирано на конституционно ниво. Именно тук може да се установи връзката между конституционните права на частноправните субекти и правата им, произтичащи от правото на ЕС.

Така например, словашкият Конституционен съд (Ústavný súd) се позовава на правото на ефективна съдебна защита, за да санкционира неправомерния отказ на словашките върховни съдилища да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. В свое решение от 3 юли 2008 г. Ústavný Sud за първи път постановява, че се нарушава конституционното право на ефективна съдебна защита (right to a lawful judge), ако Върховният съд на Словакия (Najvyšší súd) не изпълни задължението си да сезира Съда на ЕС, за да избегне риска от неправилно тълкуване на правото на Съюза.

Въпреки това, доколкото функцията на конституционните съдилища е да следят за конституционосъобразността на национален акт, а не да гарантират прилагането на правото на ЕС, то определянето на критериите, въз основа на които нарушението на конституционните права ще бъде преценено, е от компетентността на конституционните съдилища. Ето защо, както бе споменато по-горе, последните са свободни да решат дали ще следват установените от Съда на ЕС критерии или ще създадат техни собствени. Всъщност, конституционните съдилища обикновено установяват нарушение на конституционните права ако решението за неотправяне на преюдициално запитване е произволно. Такова е положението при наличие на фундаментални нарушения при прилагането на правото на ЕС от националните съдилища, както и при отклоняването им от юриспруденцията на Съда на ЕС. Когато се касае за по-малко очевидни случаи, особено във връзка с прилагането на Cilfit изключенията, изискваната степен на мотивиране за неотправяне на преюдициално запитване е различно при различните национални юрисдикции.

В това отношение, според австрийският Конституционен съд VfGH, нарушението на правото на „справедлив съдебен процес“ включва не само явните нарушения, а всяко едно такова. Въпреки това, важно rationae personae ограничение на това правно средство за защита е, че VfGH може единствено да преразглежда решения на първоинстанционните административните съдилища. Ето защо, правото на страна в процеса да бъде отправено преюдициално запитване към Съда на ЕС не може да бъде защитено чрез КЖ ако съдът, правораздаващ по основното дело е граждански или наказателен.

Чешкият Конституционен съд (Ustavni soud), например, определя много висок стандарт по отношение на задължението за мотивиране на решение, с което не се отправя преюдициално запитване. Отбелязването единствено на наличието на Cilfit изключенията само по себе си не е достатъчно, тъй като Ustavni soud изисква цялостен анализ на решението за избора си да не отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, позовавайки се на доктрината за acte clair ou acte éclairé. Той е задължен да включи в преценката си юриспруденцията на Съда на ЕС и надлежно да обясни как и защо избраното решение отговаря на целта на съответната общностна норма. Тези правила гарантират, дори и индиректно, високо ниво на защита по отношение на прилагането на правото на ЕС.

Относно немският Конституционен съд, (Bundesverfassungsgericht (BVerfG)), съществуват противоречиви мнения по въпроса доколко неоснователното прилагане на acte clair подхода би могъл сам по себе си да представлява нарушение, независимо от нарушението на материално право на ЕС. Според някои представители на доктрината, КЖ следва да бъде оценена спрямо процедурното правило относно задължението да се отправи преюдициално запитване, като нарушение може да настъпи дори и при правилно прилагане на общностна материалноправна норма. Ако бъде утвърден този подход, той би могъл дори да гарантира защита отвъд изискванията за ангажиране на отговорността на държавата по делото Köbler. От друга страна, също е вярно, че като цяло немската КЖ не предоставя защита срещу неправилно приложение на закон поради грешки или недоразумения[34].

Словашкият Конституционен съд Ustavny sud и словенският Конституционен съд Ustavno sodisce изискват от съдилищата си, произнасящи се като последна инстанция да се мотивират достатъчнo ясно, защо в конкретен случай не са последвали предложение на страна в главното производство за отправяне на преюдициално запитване.

В заключение, изглежда, че КЖ би могла да предостави съдебна защита на лицата относно тяхното право делото им да бъде отнесено към Съда на ЕС, но само при определени обстоятелства. Нещо повече, тази защита може индиректно да доведе до защита на съществени права, предоставени от правото на ЕС. Като се има предвид фактът, че на първо място, Съдът на ЕС обвързва ангажирането на отговорността на държавата по делото Köbler с нарушаването на чл. 267 от ДФЕС, и второ, че съществува неяснота по отношение на обхвата на задължението за отправяне на преюдициално запитване, не би следвало да се изключва, че КЖ като правно средство за защита може да осигури на частноправните субекти, както се прилага в определени национални режими, най-малко защита, еквивалентна на тази по доктрината Köbler.

 

2.3. Задължение за отправяне на преюдициално запитване

 

Защитата на правата, които частноправните субекти черпят от правото на ЕС се осигурява и чрез предвиденото в член 267, алинея 3 от ДФЕС задължение на националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. Изпълнението на това задължение минимизира до голяма степен опасността от влизане в сила на национални съдебни решения или административни актове, които противоречат на правото на ЕС.

 

Въпросът дали нарушението на задължението за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, представлява нарушение на основните права на частноправните субекти, предвидени в ЕКПЧОС, е разглеждан и от ЕСПЧ.

ЕСПЧ постановява в свое Решение от 12.05.1993 г., по дело Divagsa Company v. Spain, Жалба N° 20631/92, че ЕПСЧ не гарантира абсолютното право да се произнесе по въпрос, свързан с правото на ЕС, който е бил преди това разгледан от Съда на ЕС. Въпреки това правото на защита на частноправните субекти е индиректно гарантирано от правото на справедлив процес, закрепено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ [35]. Това право може да бъде нарушено, когато отказът на националния съд да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС не е обоснован и изглежда произволен[36].

 Както се вижда от направения преглед, установената от Съда отговорност на държавата за вреди, причинени от съд, не е единственото средство за защита при засягане на правата на физически и юридически лица от постановяване на съдебни актове, които противоречат на правото на ЕС. В редица държави членки съществуват и други извънредни процесуални способи за защита, които в някои случаи могат да бъдат значително по-ефективни от предявяване на иск за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата.

 

3. Заключение

 

Действието на всяка правна система почива най-вече върху съществуването на система от процесуалноправни механизми и средства за защита, които служат за спазването и изпълнението на нейните материалноправни разпоредби.

Правото на ЕС не съдържа изрична правна уредба по отношение на отмяната на окончателни съдебни решения или административни актове на органите на държавите членки, както и процесуални правила при разглеждането на иск за обезщетяване от вреди.

Следователно при липса на общностна правна уредба вътрешният правов ред на всяка държава членка следва да определи компетентните съдилища и да уреди процесуалните правила за исковете, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти извеждат от правото на ЕС[37].

Свободата на държавите членки обаче при определянето на приложимите процесуални правила има своите предели. Те не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойността), както и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно, упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективността).

Видно от постоянната практика на Съда „всеки случай, в който се поставя въпросът дали съответната национална процесуална разпоредба прави прилагането на правото на Съюза невъзможно или прекомерно трудно за правните субекти относно упражняването на правата, които черпят от правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство пред различните национални инстанции и за развитието и особеностите на това производство. От тази гледна точка следва да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната съдебна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството“[38].

Когато националните правни системи не предлагат необходимата защита на материалните права на частноправните субекти, утвърдени в правото на ЕС, Съдът на ЕС поема своята активна роля. Възниква въпросът до каква степен доктрината Köbler се прилага от националните съдилища на държавите членки при нарушаване на правото на ЕС. В отговор следва да се посочи, че в противоречие с очакванията, доктрината е приета от широк кръг държави членки. Единадесет държави приемат, поне на теория, установения от Съда на ЕС в решението по делото Köbler принцип за отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС. От единадесетте, девет са въвели този принцип чрез съдебната си практика (Австрия, Белгия, България, Финландия, Франция, Германия, Литва, Холандия, Полша, Швеция и Великобритания). Съдилищата на осем държави членки се позовават директно на отговорността Köbler, като не прилагат национални разпоредби във връзка с нарушението на правото на ЕС. В Белгия законодателят променя изцяло правния режим на отговорността на държавата за вреди, причинени от върховните съдилища. В Италия са предприети законодателни промени предвид нарушаването на правото на ЕС.

Ако си зададем въпроса какво е реалното, практическо значение на този принцип, следва да се отбележи, че практиката на Съда на ЕС, и по-конкретно решението на Съда по делото Köbler, е оказала своето влияние върху развитието на националните правни системи на държавите членки, и е допринесла като цяло за повишаване на защитата на индивидуалните права на частноправните субекти.

Що се отнася до въпроса, дали доктрината Köbler се е доказала като ефективен метод за защита на правата на частноправните субекти, следва да се отговори по-скоро отрицателно. До присъждане на имуществено обезщетение се е стигало само в единични случаи, което показва, че значението на този принцип се изразява по-скоро в неговото превантивно действие, именно да послужи като стимул за държавите членки да изпълняват изискванията на правото на ЕС[39].

 Алтернативните правни средства за защита на правата на частноправните субекти, уредени в законодателствата на държавите членки предлагат понякога по-високо ниво на защита отколкото иска за обезщетяване на вреди по делото Köbler[40].. В тази връзка, може да се заключи, че националните процесуални норми на държавите членки за ангажиране отговорността на държавата, които са в нарушение с установения от Съда на ЕС в решението по делото Köbler принцип, не са непременно несъвместими с правото на ЕС. Следователно дори предявяването на иск за обезщетение за вреди, причинени от съд, действащ като последна инстанция за нарушение на правото на ЕС да е изключително трудно осъществима задача, принципът на ефективна съдебна защита не е нарушен, ако съществуват алтернативни начини, предвидени в националните законодателства на държавите членки за защита на правата на лицата и за прилагане на правото на ЕС.

Направеният анализ показва, че държавите членки носят отговорност за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай и че всички национални процесуални норми, които са релевантни за изпълнението на правото на ЕС, включително изключенията от силата на пресъдено нещо, трябва да са в съответствие с посочените по-горе принципи на ефективност и равностойност.

 

***

Read the summary in French language of this article here: Possibilités de recours effectifs reconnues aux particuliers par le droit de l’Union et le droit des États Membres en cas de violation du droit de l’Union imputable à une juridiction nationale statuant en dernier ressort

 ***

 

[1] Администратор-юрист в дирекция  Изследвания  и документация Съда на ЕС. Изразените мнения са лични.

[2] Решение на Съда на ЕС от 19 април 2016 г, С-441/14, Dansk Industri, ECLI:EU:C:2016:278.

^[3] Вж. в този смисъл ANAGNOSTARAS, ‘State Liability v Retroactive Application of Belated Implementing Measures: Seeking the Optimum Means in Terms of Effectiveness of EC Law’, 1 Journal of Current Legal Issues no 1 (2000);

^[4] Две изключения могат да бъдат цитирани в това отношение. Първо, член 19 от ДЕС гласи, че: “Държавите-членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза”. Въпреки това не се среща допълнително позоваване относно специфичните средства или процедури, които трябва да бъдат на разположение на държавите членки. Второ, средства за защита на частноправните субекти могат да бъдат открити и във вторичното право на ЕС (Вж, напр. директиви 89/665 / ЕИО, и 92/13 / ЕИО в областта на обществените поръчки). Тези правила се прилагат обаче само за определени сектори. Следователно средствата за защита съгласно правото на ЕС произтичат най-вече от практиката на Съда на ЕС.

^[5] Решение на Съда на ЕС, 45/76, Comet, EU:C:1976:191, т. 13, 15.

[6] Решение на Съда на ЕС, 158/80, Rewe-Handelsgesellschaft Nord and Rewe-Markt Steffen, EU:C:1981:163, параграф 44.

[7] Вж. Решения Factortame and Others, C-213/89, EU: C: 1990:257, т. 19-22, и Francovich and Others, C-6/90 and C-9/90, EU: C: 1991:428, т. 33–36.

[8] VAN GERVEN, p. 521; TOMKINS, ‘Of Institutions and Individuals: The Enforcement of EC Law’, in CRAIG and RAWLINGS (eds) Law and Administration in Europe (Oxford University Press, 2003), 273–295, p. 282–283.

[9] Решения на Съда на ЕС, Amministrazione delle finanze dello Stato / San Giorgio (199/82, EU:C:1983:318), т. 12; Comateb and Others v Directeur Général des Douanes et Droits Indirects (C-192/95, EU:C:1997:12), т.20.

[10] EILMANSBERGER, in particular p. 1231. VAN GERVEN adds to this the general remedy of setting aside national measures and PRECHAL qualifies as remedy the obligation to have available some form of judicial review. See VAN GERVEN, p. 520; PRECHAL, p. 7.

[11] Вж. ANAGNOSTARAS, ‘The Quest for an Effective Remedy and the Measure of Judicial Protection Afforded to Putative Community Law Rights’, 32 EL Rev n° 5 (2007), 727–739, p. 739.

[12] вж. решения от 19 ноември 1991 г., Francovich и др., C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428, т. 35, от 5 март 1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 31 и от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 40.

[13] Вж. в този смисъл решения от 5 март 1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 32, от 30 септември 2003 г., Köbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 31, от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 30 и от 25 ноември 2010 г., Fuß, C 429/09, EU:C:2010:717, т. 46.

[14] Вж. цитираното по-горе, Решение Köbler, т. 33–34.

[15] Вж. CLASSEN, Case C-224/01, Gerhard Köbler v. Republik Österreich.’41 CMLR no 3 (2004), 813–824, p.815; PFANDER, ‘Köbler v Austria: Expositional Supremacy and Member State Liability,’ 17 European Business Law Review no 2 (2006), 275–297, p. 297.

[16] Bж. решение Köbler, т. 32-36 и 59.

[17] Вж. в този смисъл решения от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 31 и от 9 септември 2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C -160/14, EU:C:2015:565, т. 47).

[18] Вж. Решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391.

[19] Вж. т. 38 от цитираното по-горе решение Köbler

[20] Основните източници за цитираната информация относно законодателствата и съдебната практика на държавите членки са: ACA Europe. National reports. ‘Consequences of incompatibility with EC law for final administrative decisions and final judgments of administrative courts in the Member States’ 21st colloquium, Warsaw, 15 June 2008, available at http://www.aca-europe.eu/index.php/en/colloques-top-en/244-21st-colloquium-in-warsaw-from-15-to-16-june-2008; the Commission’s Annual Reports on Monitoring the Application of Community Law (Annex VI Application of Community law by national courts: a survey), available at http://europa.eu.int/comm/secretariat general/sgb/droit com/index en.htm; the annual overview of the application of EU law by national courts and tribunals, provided by the Research and Documentation Directorate of the ECJ: Application of Community law by national courts: a survey, available at http://curia.europa.eu/jcms/jcms/Jo2_7064/;

[21] Вж, Решение C-402/09, Tatu, EU:C:2011:219.

[22] http://portal.just.ro/; дела n° 4671/86/2011, 4674/86/2011 и 4783/86/2011.

[23] Вж, член 228 , § 1, т. 1, буква е) от словашкия гражданско процесуален кодекс

[24] Вж. член 303 от Гражданско процесуалния кодекс, член 239 от Административно процесуалния кодекс и член 422, т. 3 от Наказателно процесуалния кодекс.

[25] Вж. в този смисъл, „L’obligation de renvoi préjudiciel à la Cour de justice, Rapport bulgare, Maria Fartunova, p. 159-161, Решение на ВКС n° 1155/2011 от 9/02/2012 г., постановено по член 303 от ГПК; решение на ВАС n° 9588 от 03/07/2012 по член 239 от АПК.

[26] Вж в този смисъл, „Силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение и правото на Европейския съюз“, сп. Юридически свят, 1/2014, стр. 74-93, Станислав Костов.

[27] Bж в този смисъл, A. Kornezov, „Res judicata of National Judgments incompatible with EU Law: Time for a Major Rethink“?

[28] AT) Bundes-Verfassungsgesetz (B-VG) (Federal Constitutional Law), Art. 83 (2) on the “Recht auf den gesetzlichen Richter”.

[29] CZ) Listina základních práv a svobod (Charter of Fundamental Rights and Basic Freedoms) Předpis č. 2/1993 Sb., čl. 38 odst.1. on the “pravo na zákon ného sudce

[30] DE) GG (cited supra note 78) on the “Recht auf den gesetzlichen Richter”.

[31] SK) Ústava Slovenskej republiky (č. 460/1992 Zb.) (Constitution of the Slovak Republic) on the “právo nebyť odňatý zákonnému sudcovi”.

[32] (SI) Ustava Republike Slovenije (Constitution of the Republic of Slovenia), 23. člen on the principle of “pravica do sodnega varstva” or “naravni sodnik“

[33] Съгласно член 267, ал. 1 и 2 от ДФЕС, ако пред юрисдикция в държава-членка бъде повдигнат въпрос относно тълкуването на правото на ЕС или относно валидността на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, да поиска от Съда на ЕС да се произнесе. Член 267, ал. 3 предвижда задължение на националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС.

[34] Вж например: (DE) BVerfG, Beschluss, 25/02/2010, 1 BvR 230/09, reported by DITTERT pp. 62–65.

[35] Решение от 12 май 1993 г. на ЕСПЧ, Divagsa Company v. Spain, n° 20631/92.

[36] Нивото на произвол е пряко свързано със задължението за мотивиране на решенията и зависи от обстоятелствата на всеки отделен случай и избраните от националните съдилища аргументи, за да се обоснове липсата на необходимост от сезиране на Съда на ЕС. Самото позоваване на изключенията от задължението да се постави въпрос за преюдициално заключение, формулиран в решението на Съда на ЕС по делото 283/81, Cilfit е достатъчен, за да се избегне вземането на произволно решение да не бъде отправено преюдициално запитване ; Вж. също COUTRON, ‘L’irénisme des cours européennes; VALUTYTÉ, ‘State Liability for the Infringement of the Obligation to Refer for a Preliminary Ruling under the European Convention on Human Rights’, 19 Jurisprudencija no 1 (2012), 7–21.

[37] Вж., по-специално, Решение по дело Unibet, C-432/05, т. 39 ; решение по дело Rewe, 33/76 т. 5; Решение по дело Comet, 45/76, т. 13; Решение по дело Peterbroeck, C‑312/93, т. 12; Решение от 20 септември 2001 г. по дело Courage и Crehan, C-453/99, т. 29, както и Решение от 11 септември 2003 г. по дело Safalero, C-13/01, т. 49).

[38] Вж Решение Surgicare – Unidades de Saúde, C‑662/13, EU:C:2015:89 т. 28 и цитираната съдебна практика).

[39] В тази връзка, в правната литература се посочва, че концепцията за принципа на отговорността на държавата не е достатъчно последователна и трябва да се определи дали основната му функция е да защити нарушените права или да възпре несъответстващи на правото на ЕС решения на върховните съдилища. Вж. в този смисъл LOCK, ‘Is Private Enforcement of EU Law through State Liability a Myth? An Assessment 20 Years after Francovich’, 49 CMLR no 5 (2012), 1675–1702.

[40] Това твърдение е вярно, ако вземем под внимание, (прекалено) строгото условие, установено от Съда на ЕС за прилагане на този иск, а именно наличието на “достатъчно съществено нарушение”. На въпроса дали условието, наложено от Съда на ЕС е подходящо, вж следната статия: BEUTLER, ‘State Liability for Breaches of Community Law by National Courts: Is the Requirement of a Manifest Infringement of the Applicable Law an Insurmountable Obstacle?’ 49 CMLR no 3 (2009), 773–804, 789–790.