Решение от 25 юли 2018 г., Гиго, C-338/17, EU:C:2018:605

 

Преюдициалното запитването е отправено от Върховния административен съд в рамките на спор между г‑жа Виржини Мари Габриел Гиго и Фонда за гарантирани вземания на работниците и служителите (ФГВРС) по повод отказ да се гарантира плащането на дължими вземания от трудово правоотношение. Запитването се отнася до тълкуването на членове 151 и 153 ДФЕС, член 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз, членове 3, 4, 11 и 12 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (ОВ L 283, 2008 г., стр. 36) и на принципите на принципите на процесуална автономия, равностойност, ефективност и пропорционалност.

Г-жа Гиго е работила в българско търговско дружество от 29 юни 2007 г. до 14 май 2012 г. С решение от 26 юни 2013 Районен съд Варна осъжда дружеството да плати на г-жа Гиго вземания, представляващи нетно възнаграждение за ползван платен годишен отпуск през м. март, април и май 2012 г., трудово възнаграждение за м. май 2012 г. и обезщетение за прекратяване на договора без предизвестие, заедно със законната лихва върху всяко от тези вземания. С решение от 18 декември 2013 г. на Окръжен съд Варна е открито производство по несъстоятелност на „Евросилекс“ и е обявена неговата несъстоятелност. Същия ден решението е вписано в Търговския регистър.

На 3 август 2016 г. г-жа Гиго иска от ФГВРС плащане на вземанията, представляващи неплатените от работодателя ѝ възнаграждения. Искането се основава на Закона за гарантираните вземания въз основа на решението на Районен съд Варна от 26 юни 2013 г. и на издадения въз основа на това решение изпълнителен лист. ФГВРС не се произнася в законовия срок и г-жа Гиго обжалва мълчаливия отказ пред Административен съд Варна. Впоследствие с разпореждане от 13 септември 2016 г. ФГВРС отхвърля изрично искането на г-жа Гиго. Решението е обжалвано пред Административен съд Варна, който отхвърля двете жалби на г-жа Гиго, като приема, от една страна, че не е изпълнено изискването за прекратяване на трудовия договор по член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, а от друга страна, че от решение от 18 април 2013 г., Мустафа (C 247/12, EU:C:2013:256) следва, че в съответствие с правото на Съюза държавите членки могат да предвидят тримесечен срок като разглеждания в главното производство, без да стесняват неоправдано приложното поле на Директива 2008/94.

Първоинстанционното решение е обжалвано пред ВАС, който решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.     Следва ли нормите на чл. 151 и чл. 153 от Договора за функциониране на Европейския съюз, както и разпоредбите на чл. 3, чл. 4, чл. 11 и чл. 12 от Директива [2008/94] да се тълкуват в смисъл, че допускат една национална разпоредба като чл. 4, ал. 1 от [Закона за гарантираните вземания], по силата на която от обхвата на защита за дължими трудови вземания са изключени лицата, чиито правоотношения са прекратени по-рано от установения тримесечен срок преди вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя?

2. При утвърдителен отговор на първия въпрос: Следва ли принципът на процесуална автономия на държавите членки, очертан от принципите на равностойност, ефективност и пропорционалност в контекста на преследваната с чл. 151 и чл. 153 от ДФЕС и Директива [2008/94] социална цел, да се схващат в смисъл, че допускат като съвместима една национална мярка като разпоредбата на чл. 25 от [Закона за гарантираните вземания], по силата на която с изтичане на двумесечен срок от датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност се погасява и правото на предявяване, и правото на получаване гарантирани вземания, доколкото във вътрешното право на държавата съществува разпоредба като чл. 358, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, по силата на която срокът за предявяване на дължимите трудови вземания е тригодишен, считано от датата, на която вземането е следвало да бъде изплатено, а получените извън този срок плащания не се считат за недължимо платени?

3. Следва ли разпоредбата на чл. 20 от [Хартата] да се тълкува в смисъл, че допуска подобно разграничение, от една страна, между работниците и служителите с неудовлетворени вземания, чиито правоотношения са прекратени по рано от установения тримесечен срок преди вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя, за сметка на тези, чиито правоотношения са прекратени в установения тримесечен период, и от друга страна — с работниците и служителите, имащи право на закрила за неудовлетворените си вземания при прекратяване на трудовите си правоотношения в тригодишен срок от датата, в която вземането е следвало да бъде изплатено, съобразно нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 от националния Кодекс на труда?

4. Следва ли разпоредбите на чл. 4, във връзка с чл. 3 от Директива [2008/94] и с принципа на пропорционалност, да се тълкуват в смисъл, че допускат разпоредба като тази на чл. 25 от националния [Закон за гарантираните вземания] по силата на която, автоматично и без възможност за индивидуална преценка на релевантните обстоятелства с изтичане на двумесечен срок от датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, се погасява и правото на предявяване и правото на получаване на гарантирани трудови вземания?“

Съдът уточнява, че доколкото Директива 2008/94 се основава на член 137, параграф 2 ДЕО, понастоящем член 153 ДФЕС, и е приета с цел да се постигнат посочените в член 151 ДФЕС цели, за да се отговори на първия въпрос, е необходимо само тълкуването на разпоредбите на тази директива.

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 2008/94 тя се прилага спрямо вземанията на работници и служители, произтичащи от трудови договори или от трудови правоотношения и съществуващи по отношение на работодатели, които са в състояние на неплатежоспособност.

Съдът припомня постоянната си практика, според която социалната цел на тази директива се състои в това да гарантира на всички работници и служители минимална закрила на равнище Европейски съюз в случай на неплатежоспособност на работодателя чрез изплащането на дължимите вземания, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до възнаграждението за определен период. За постигането на тази цел член 3 от директивата задължава държавите членки да вземат необходимите мерки, така че гарантиращите национални институции да осигурят изплащането на дължимите вземания на работниците или служителите.

Съдът припомня също, че Директива 2008/94 предоставя на държавите членки възможността да ограничат задължението за изплащане чрез определянето на референтен период или срок на гаранцията и/или чрез определянето на тавани за плащанията. Установената чрез директивата система отчита финансовите възможности на държавите членки и цели запазване на финансовото равновесие на гарантиращите институции.

Така, от една страна, член 3, втора алинея от Директива 2008/94 предвижда, че вземанията, които се погасяват от гарантиращия орган, представляват плащания по дължими вземания, отнасящи се към период преди и/или когато е приложимо, след определена от държавите членки дата. От друга страна, съгласно член 4, параграф 1 от директивата държавите членки имат възможност да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в нейния член 3. Съгласно член 4, параграф 2 от директивата, в случай че държавите членки упражнят тази възможност, те определят продължителността на периода, за който гарантиращият орган изплаща дължимите вземания, но този период не може да бъде по-кратък от периода, покриващ възнаграждението за последните три месеца на трудовото правоотношение преди и/или след датата, посочена в член 3, втора алинея от директивата. Тези разпоредби предоставят на държавите членки и възможността да включат този минимален тримесечен срок в референтен период с продължителност не по-малка от шест месеца, както и да предвидят минимален срок на гаранцията от осем седмици, при условие че този период от осем седмици попада в рамките на по-продължителен референтен период, не по-малък от 18 месеца.

Според Съда случаите, в които е позволено да се ограничи задължението за изплащане от гарантиращите институции, трябва да бъдат тълкувани стеснително. При все това такова стеснително тълкуване не може като резултат да лиши от съдържание изрично предоставената на държавите членки възможност да ограничат посоченото задължение за изплащане.

В конкретния случай Съдът установява, че обстоятелството, че член 6 от Закона за гарантираните вземания определя като референтна дата тази, на която решението за откриване на производство по несъстоятелност е вписано в търговския регистър, е съвместимо с член 3, втора алинея от Директива 2008/94. Освен това изглежда, че Република България не е упражнила предвидената в член 4, параграф 2, втора и трета алинея от директивата възможност да определи референтен период.

Съгласно член 4, параграф 1 и член 4, параграф 2, първа алинея от директивата държавите членки имат възможност да ограничат плащането от гарантиращия орган, когато трудовото правоотношение е прекратено преди съответната референтна дата, като предоставят плащане само на работниците и служителите, чието трудово правоотношение е прекратено през последните три месеца преди тази дата, както предвижда член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания. Всъщност изключването на работниците и служителите, чието трудово правоотношение е прекратено преди този период, не засяга минималната защита, предвидена в член 4, параграф 2, първа алинея от Директива 2008/94, тъй като тези работници нямат по отношение на неплатежоспособен работодател дължими вземания, произтичащи от трудов договор или от трудово правоотношение и възникнали през последните три месеца преди посочената референтна дата.

Поради това Съдът приема, че Директива 2008/94 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.