Определение от 12 юли 2018 г., Pinzaru и Cirstinoiu, C-707/17, EU:C:2018:574

 

Преюдициалното запитване е отправено от Районен съд – Свиленград в хода на наказателно производство, образувано срещу г-жа Даниела Пинзару и г-н Роберт-Андрей Черистиниу за недеклариране на пари в брой, пренасяни от тях при влизане от Турция. Запитването се отнася до тълкуването на член 65 ДФЕС, член 9 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността (ОВ L 309, 2005 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 238 и поправка в ОВ L 104, 2015 г., стр. 52), и член 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Съгласно релевантните разпоредби на Регламент (ЕО) № 1889/2005 всяко физическо лице, което влиза или излиза от Съюза и носи пари в брой на стойност 10 000 EUR или повече, е задължено да декларира тази сума пред компетентните органи на държавата членка, през която влиза или излиза от Съюза. Ако задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство. Освен това, всяка държава членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране. Тези санкции трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи.

На 21 февруари 2017 г. румънските граждани г-жа Пинзару и г-н Черистиниу влизат на българска територия с кола от Турция. На българския граничен пункт им правят проверка, при която под дрехите на г-жа Пинзару са открити три пачки пари, съдържащи общо сумата от 100 000 EUR. На основание на Валутния закон на г-жа Пинзару е съставен акт за установяване на административно нарушение, а откритата у нея сума пари е отнета в полза на държавата на основание на член 251, алинея 2 от Наказателния кодекс (НК).

В хода на образуваното по случая наказателно производство г-жа Пинзару е привлечена като обвиняема за престъпление по посочената разпоредба, а г-н Черистиниу е привлечен като неин подбудител и помагач. Предвидената в член 251, алинея 1 НК санкция за деянието е или наказание лишаване от свобода до шест години, или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

Според запитващата юрисдикция налагането на едното или другото наказание в съчетание с отнемане на предмета на престъплението в полза на държавата има вероятност да надхвърли границите на необходимото за гарантиране на изпълнението на задължението за деклариране по Регламент № 1889/2005 и осигуряване на осъществяването на преследваните с този регламент цели.

При тези обстоятелства Районен съд – Свиленград решава да спре производството и да постави на Съда въпросът дали член 65, параграф 3 ДФЕС и член 9, параграф 1 от Регламент № 1889/2005 във връзка с член 17 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнението на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

Съдът на ЕС припомня, че задържането на парите има за цел да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверки във връзка с техния произход, предназначение и местоназначение. Освен това, при липса на хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите, приложими при неспазване на условията, предвидени от установен в това законодателство режим, държавите членки са компетентни да изберат санкции, които според тях са подходящи. Те обаче са длъжни да упражняват компетентността си при спазване на правото на Съюза и на неговите общи принципи, включително и при спазване на принципа на пропорционалност. Поради това предвидените в национално законодателство административни или санкционни мерки не трябва да надхвърлят границите на необходимото за постигане на легитимно преследваните от това законодателство цели. Съдът уточнява, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава принципа на пропорционалност.

В конкретния случай Съдът приема, че ефективният и възпиращ характер на предвидените в член 251 от Наказателния кодекс санкции не се оспорва нито пред запитващата юрисдикция, нито пред Съда. Според него те се явяват подходящи за постигането на преследваните от регламента цели и за гарантиране на ефективното изпълнение на задължението за деклариране, тъй като могат сериозно да разубедят съответните лица от евентуалното им намерение да не спазят това задължение.

Съдът обаче припомня, че в решение от 16 юли 2015 г., Chmielewski (C-255/14, EU:C:2015:475, т. 30 и 31) е установил, че глоба, която е в размер на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR, и която глоба е наложена за неизпълнение на задължението за деклариране, не изглежда съразмерна предвид естеството на съответното нарушение. Подобна глоба надхвърля границите на необходимото, за да се гарантира изпълнението на посоченото задължение и да се осигури осъществяването на преследваните с регламента, тъй като санкцията по регламента има за цел да се санкционират не евентуални измамни или противозаконни действия, а само неизпълнението на това задължение.

Поради това, макар предвидените от българското право санкции да са приложими само в случаите, когато недекларираната сума е на стойност „в особено големи размери“, фактът, че член 251 НК предвижда отнемане в полза на държавата на недекларираната сума в съчетание или с лишаване от свобода до шест години, или с глоба в размер на двойната сума на недекларираната сума пари в брой, надхвърля границите на необходимото за гарантиране на изпълнението на задължението за деклариране.

В заключение Съдът установява, че член 9, параграф 1 от Регламент № 1889/2005 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като член 251 НК, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.