Решение от 13 ноември 2018 г., Raugevicius, C‑247/17, EU:C:2018:898
Решението на Съда е постановено по преюдициално запитване от Korkein oikeus (Върховен съд, Финландия) във връзка с молба за екстрадиция, изпратена от руските до финландските власти, по отношение на г‑н Denis Raugevicius, с литовско и руско гражданство, с оглед изпълнението на наказание лишаване от свобода.
Запитването се отнася до тълкуването на член 18, първа алинея ДФЕС и член 21 ДФЕС.
На 1 февруари 2011 г. г‑н Raugevicius е осъден от руски съд за престъпление, свързано с наркотични вещества. На 16 ноември 2011 г. съд в Ленинградска област (Русия) отменя отлагането на изпълнението поради неспазването на задължения, свързани с мерките за контрол, и осъжда г‑н Raugevicius да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от четири години. На 12 юли 2016 г. срещу г‑н Raugevicius е издадена международна заповед за арест. На 12 декември 2016 г. първоинстанционен съд във Финландия налага на г‑н Raugevicius забрана за напускане на тази държава членка. На 27 декември 2016 г. Руската федерация подава до финландските власти молба за екстрадиция, с която иска задържането на г‑н Raugevicius и екстрадирането му в Русия за изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Г‑н Raugevicius възразява срещу екстрадицията си, като изтъква по-специално че от дълго време живее във Финландия и има две деца, които живеят в тази държава членка и са финландски граждани. На 7 февруари 2017 г. Министерството на правосъдието отправя до Korkein oikeus (Върховния съд) искане за становище по въпроса дали са налице правни пречки за екстрадицията на г‑н Raugevicius в Русия.
При тези условия Върховният съд решава да спре производството и да постави на Съда въпросът дали членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че при молба за екстрадиция на упражнил правото си на свободно движение гражданин на Съюза, подадена от трета държава не с цел наказателно преследване, а с цел изпълнението на наказание лишаване от свобода, замолената държава членка, чието национално право забранява екстрадицията на собствените ѝ граждани извън Съюза за изпълнението на наказание и предвижда възможността такова наложено в чужбина наказание да бъде изтърпяно на нейна територия, е длъжна да провери дали не съществува алтернативна на екстрадицията мярка, която засяга в по-малка степен упражняването на правото на свободно движение.
Съдът припомня, че гражданин на Съюза като г‑н Raugevicius, гражданин на държава членка, в случая Република Литва, който се е преместил в друга държава членка, в случая Република Финландия, е упражнил правото си на свободно движение, така че положението му попада в приложното поле на член 18 ДЕФС, който установява принципа на недопускане на дискриминация, основана на гражданство. Освен това национално правило, което забранява екстрадицията само на финландските граждани, въвежда разлика в третирането между тях и гражданите на другите държави членки. Следователно такова правило създава неравно третиране, което може да засегне свободата на движение на последните в Съюза.
Оттук следва, че неравното третиране, състоящо се в допускането на екстрадиция на гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, като г‑н Raugevicius, ограничава свободата на движение по смисъла на член 21 ДФЕС, което би могло да бъде обосновано само ако се основава на обективни съображения и е пропорционално на легитимно преследваната от националното право цел.
От постоянната практиката на Съда следва, че целта за избягване на опасността от безнаказаност на извършилите престъпление лица трябва да се счита за легитимна и позволява да се оправдае ограничаваща мярка, при условие че тя е необходима за защита на интересите, които цели да гарантира и доколкото тези цели не могат да бъдат постигнати с по-малко ограничителни мерки.
Запитващата юрисдикция изразява съмнение, като твърди, че макар в член 6, втора алинея от Европейската конвенция за екстрадиция да се предвижда възможност замолената държава да проведе наказателно преследване срещу своите граждани, които не екстрадира, тази конвенция не задължава държавата, която отказва да екстрадира свои граждани, да приеме мерки за изпълнение на наказание, наложено от съд на друга държава — страна по тази конвенция. Посочената юрисдикция и някои от правителствата, представили становища пред Съда, също така считат, че започването на ново наказателно преследване срещу лице, което вече е било разследвано и осъдено в молещата държава, може да противоречи на принципа ne bis in idem, че никой не може да бъде съден и наказван два пъти за едно и също престъпление.
Във връзка с това Съдът приема, че действително принципът ne bis in idem, гарантиран от националното право, може да бъде пречка за наказателно преследване от държава членка на лицата, посочени в молба за екстрадиция за изпълнението на наказание, но това не променя факта, че за да се избегне опасността такива лица да останат ненаказани, в националното и/или в международното право съществуват механизми, които позволяват тези лица да изтърпят наказанията си именно в държавата, чиито граждани са, като така се увеличават възможностите им за социална реинтеграция след изпълнението на наказанията им.
Така, по отношение на молбата за екстрадиция за изпълнението на наказание следва да се посочи, от една страна, че макар замолената държава членка да не може непременно да започне наказателно преследване спрямо собствените си граждани, все пак съществуват механизми, които позволяват те да изтърпят наказанието си на територията на тази държава членка. От друга страна, и за сметка на това, екстрадицията позволява да не се допусне гражданите на Съюза, които не са граждани на посочената държава членка, да се отклонят от изпълнението на наказанията им.
Доколкото, с екстрадицията може да се избегне опасността от безнаказаност на гражданите на държави членки, различни от замолената държава членка, и разглежданата в главното производство национална правна уредба позволява да се екстрадират гражданите на държави членки, различни от Република Финландия, следва да се разгледа пропорционалността на тази правна уредба, като се провери дали има мерки, които позволяват тази цел да бъде постигната също толкова ефикасно, но засягат в по-малка степен свободата на движение на последните граждани, като се вземат предвид всички обстоятелства по делото от фактическа и от правна страна.
В конкретния случай от акта за преюдициално запитване е видно, че г‑н Raugevicius възразява срещу екстрадицията си, защото живеел от дълго време във Финландия и имал две деца с финландско гражданство, които живеят в тази държава членка и не е изключена възможността г‑н Raugevicius да се счита за чуждестранен гражданин, постоянно пребиваващ във Финландия по смисъла на член 3, втора алинея от Закона за международно сътрудничество при изпълнението на някои наказателноправни санкции. Следователно, г‑н Raugevicius може да изтърпи на финландска територия наказанието, наложено му в Русия, стига последната държава, както и самият г‑н Raugevicius да са съгласни с това.
Гражданите на Съюза може да се позовават на предвидената в член 18 ДФЕС забрана на дискриминацията, основана на гражданство, във всички случаи, които попадат в приложното поле ratione materiae на правото на Съюза, включително, както в спора по главното производство, при упражняването на основната свобода на движение и пребиваване на територията на държавите членки съгласно член 21 ДФЕС.
Така, членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС изискват гражданите на други държави членки, които постоянно пребивават във Финландия и за които има молба от трета държава за екстрадиция за изпълнението на наказание лишаване от свобода, да се ползват от прилаганото към финландските граждани правило, забраняващо екстрадиция, и да могат при същите условия като последните да изтърпят наказанието си на финландска територия. Ако пък гражданин като г‑н Raugevicius не може да се счита за постоянно пребиваващ в замолената държава членка, въпросът за екстрадицията му се урежда съгласно приложимото национално или международно право.
Съдът уточнява също така, че в случай че замолената държава членка възнамерява да екстрадира гражданин на друга държава членка по молба на трета държава, първата държава членка трябва да провери дали с екстрадицията няма да бъдат нарушени правата, гарантирани с Хартата на основните права на Европейския съюз, и по-специално с член 19 от нея.
С оглед на всички изложени съображения Съдът отговаря на преюдициално запитване на запитващата юрисдикция, че членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че при молба за екстрадиция на упражнил правото си на свободно движение гражданин на Съюза, подадена от трета държава не с цел наказателно преследване, а с цел изпълнението на наказание лишаване от свобода, замолената държава членка, чието национално право забранява екстрадицията на собствените ѝ граждани извън Съюза за изпълнението на наказание и предвижда възможността такова наложено в чужбина наказание да бъде изтърпяно на нейна територия, е длъжна да осигури на този гражданин на Съюза, след като той пребивава постоянно на нейна територия, същото третиране като предвиденото от нея за собствените ѝ граждани при екстрадиция.