Решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C‑54/17 и C‑55/17, EU:C:2018:710
Решението на Съда е постановено по преюдициално запитване от от Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) в рамките на два спора между, по дело C‑54/17, Autorità Garante della Concorrenza e del Mercato (Орган за защита на конкуренцията и пазара, Италия, наричан по-нататък „AGCM“) и Wind Tre SpA, с предишно наименование Wind Telecomunicazioni SpA („Wind“), и по дело C‑55/17, между AGCM и Vodafone Italia SpA, с предишно наименование Vodafone Omnitel NV („Vodafone“), по повод решения на AGCM за налагане на санкции на посочените дружества за това, че осъществяват нелоялни търговски практики.
Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 3, параграф 4 и членове 8 и 9 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“) (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260) и на точка 29 от приложение I към нея, на членове 3 и 4 от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195), изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 37 и поправка в ОВ L 241, 2013 г., стр. 8) (наричана по-нататък „Рамковата директива“), и на членове 20 и 21 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 11) (наричана по-нататък „Директива за универсалната услуга“).
Фактите по двете дела пред националния съд са следните. С две решения от 6 март 2012 г., AGCM налага санкции на Wind и Vodafone за практики, изразяващи се в търговия със SIM карти (Subscriber Identity Module — модул за идентификация на абоната), върху които предварително са въведени и активирани някои настройки за услуги, например сърфиране в интернет и гласова поща, за които на ползвателя се фактурират разходи за използване, ако тези услуги не се деактивират по изрично искане, като въпросният ползвател не е уведомен предварително за съществуването на тези услуги и възмездния им характер.
AGCM приема, че такива практики, без предварително съгласие на потребителя, попадат в категорията на агресивните търговски практики по смисъла на членове 24 и 25, както и на член 26, параграф 1, буква f) от Кодекса за потреблението. Поради това органът налага имуществена санкция от 200 000 EUR на Wind и имуществена санкция от 250 000 EUR на Vodafone. Посочените дружества подават жалба срещу тези решения пред Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Областен административен съд Лацио, Италия). С решения от 18 февруари 2013 г. този съд уважава жалбите и отменя обжалваните решения, с мотива че липсва компетентност на AGCM. Този съд приема, че с оглед на принципа на специалното правило, предвиден в член 19, параграф 3 от Кодекса за потреблението и закрепен в член 3, параграф 4 от Директива 2005/29, и като се има предвид, че разглежданите практики са уредени в специална правна уредба, възлагаща изключителни правомощия на проверка, забрана и санкциониране на AGCM в областта на електронните съобщителни услуги, приложимостта на общите правила относно неправомерните търговски практики, в случая членове 24 и 25 и член 26, параграф 1 буква f) от Кодекса за потреблението, е изключена и следователно AGCM не е била компетентна да наложи санкции за разглежданите практики.
AGCM подава жалба срещу тези решения пред Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия). Тази юрисдикция решава да постави предварителни въпроси пред пленума на Consiglio di Stato (Държавен съвет), отнасящи се по същество до тълкуването на член 27, параграф 1bis от Кодекса за потреблението. Посочената юрисдикция иска по-конкретно да се установи дали тази разпоредба трябва да се разглежда като норма, възлагаща изключителна компетентност на AGCM в областта на нелоялните търговски практики, дори когато става въпрос за поведения, попадащи в приложното поле на секторни разпоредби в обхвата на правото на Съюза.
С решения от 9 февруари 2016 г. пленумът на Consiglio di Stato (Държавен съвет) по същество се произнася, че компетентността за санкциониране на „агресивна търговска практика при всякакви обстоятелства“ принадлежи на AGCM в съответствие с критерия за специалното правило, предвиден в член 3, параграф 4 от Директива 2005/29, включително в сектора на електронните съобщения. В това отношение се отбелязва, че макар нарушението на задълженията за уведомяване да може да е от компетентността на AGCM, в случая това нарушение води до осъществяването на агресивна търговска практика, доколкото има за последица да накърни и дори изключи свободата на избор на ползвателите относно използването и заплащането на предварително въведени настройки за услуги, като това може да наведе на съображението, че посочената практика се състои в изискване на незабавно или разсрочено плащане за стоки, които потребителят не е поръчал.
Въпреки това, Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството по дела C‑54/17 и C‑55/17 и да постави на Съда няколко въпроса, свързани с тълкуването на правото на ЕС.
С първия и втория въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали понятието „агресивна търговска практика“, произтичащо от членове 8 и 9 от Директива 2005/29, или понятието „доставка на непоръчани стоки“ по смисъла на точка 29 от приложение I към тази директива, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща поведения като разглежданите в главното производство, изразяващи се в продажба от далекосъобщителен оператор на SIM карти, в които предварително са въведени и активирани настройки за определени услуги, като сърфиране в интернет и гласова поща, без потребителят да е бил предварително информиран по подходящ начин за това предварително въвеждане и активиране на настройки, нито за себестойността на тези услуги.
Съдът припомня, че точка 29 от приложение I към Директива 2005/29 предвижда, че попада в категорията на агресивните търговски практики, които се считат за нелоялни при всякакви обстоятелства, „[н]астояване за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, […] доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя […] (изпращане на непоръчани стоки)“. Следователно представлява „доставка на непоръчани стоки“ по смисъла на посочената точка 29 по-специално поведение, изразяващо се в настояване от страна на търговеца към потребителя за плащане на стока или услуга, която е доставена на потребителя, без той да я е поискал.
В случая, тъй като не се оспорват нито доставката на разглежданите в главното производство услуги, нито фактурирането на тези услуги, а следователно и искането за плащане от търговеца, за да се отговори на първия и втория въпрос, е достатъчно да се установи дали доставката на въпросните услуги може да се разглежда като непоискана от потребителя.
В това отношение следва да се припомни, че член 8 от Директива 2005/29 определя понятието „агресивна търговска практика“ по-специално с факта, че тя накърнява или е възможно да накърни съществено свободата на избор или поведение на средния потребител по отношение на даден продукт. От това следва, че искането за услуга трябва да се изразява в свободен избор на потребителя. Това предполага по-специално че информацията, предоставена от търговеца на потребителя, е ясна и подходяща, която трябва да включва информация относно договорните условия и цената.
В случая, от една страна, при липсата на ясна и подходяща информация за потребителя преди закупуването на SIM карта относно съществуването на определени услуги с предварително въведени и инсталирани настройки и тяхната себестойност, е малко вероятно потребителят действително да е бил в състояние да упражни право на избор, най-малкото преди същите услуги да му бъдат фактурирани, като това все пак следва да се провери от запитващата юрисдикция. От друга страна, за целите на тълкуването на разпоредбите на Директива 2005/29 понятието за потребител е от първостепенно значение и съгласно съображение 18 от тази директива като база за сравнение в нея се приема средният потребител, който е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив, като се отчитат обществените, културните и лингвистичните фактори.
Въз основа на тези съображения Съдът постановява, че понятието „доставка на непоръчани стоки“ по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че то обхваща поведения като разглежданите в главните производства, изразяващи се в продажба от далекосъобщителен оператор на SIM карти, в които предварително са въведени и активирани настройки за определени услуги, като сърфиране в интернет и гласова поща, без потребителят да е бил предварително информиран по подходящ начин за това предварително въвеждане и активиране на настройки, нито за себестойността на тези услуги.
С въпроси от трети до шести, които Съдът разглежда заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 4 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, по силата на която поведение, представляващо доставка на непоръчани стоки по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, като разглежданите в главните производства, трябва да се преценява с оглед на разпоредбите на тази директива, от което следва, че съгласно тази правна уредба НРО по смисъла на Рамковата директива не е компетентен да санкционира такова поведение.
Съдът припомня, че член 3, параграф 4 от Директива 2005/29 предвижда, че в случай на противоречие между разпоредбите на тази директива и други разпоредби от правото на Съюза, уреждащи специфични аспекти на нелоялни търговски практики, вторите имат предимство и се прилагат спрямо тези специфични аспекти. Следователно, както потвърждава съображение 10, посочената директива се прилага само когато не съществуват специални разпоредби на Съюза, регулиращи специфични аспекти на нелоялни търговски практики. Тази разпоредба се отнася изрично до противоречия между норми на Съюза, а не между национални норми.
След подробен анализ, Съдът установява, че не съществува противоречие между разпоредбите на Директива 2005/29 и правилата, определени от Директивата за универсалната услуга, по отношение на правата на крайните ползватели. Следователно при обстоятелства като разглежданите в главните производства релевантните разпоредби на Директива 2005/29 се прилагат.
Така, на въпроси от трети до шести Съдът отговаря, че член 3, параграф 4 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, по силата на която поведение, представляващо доставка на непоръчани стоки по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, като разглежданото в главните производства, трябва да се преценява с оглед на разпоредбите на тази директива, от което следва, че съгласно тази правна уредба НРО по смисъла на Рамковата директива не е компетентен да санкционира такова поведение.
Със седмия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 4 от Директива 2005/29, членове 20 и 21 от Директивата за универсалната услуга и членове 3 и 4 от Рамковата директива трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, по силата на която, когато в регулиран сектор съществува секторна правна уредба за защита на потребителите, и в този сектор е осъществено поведение, попадащо в обхвата на понятието „агресивна търговска практика“ или „агресивна търговска практика при всякакви обстоятелства“ по смисъла на Директива 2005/29, последната директива се прилага при всички положения дори когато секторната правна уредба урежда изчерпателно въпросната търговска практика.
Съдът констатира, че този въпрос се основава на хипотезата, че Директивата за универсалната услуга и Рамковата директива уреждат изчерпателно защитата на потребителите в областта на електронните съобщения и визират по-специално поведения, попадащи в обхвата на понятието „агресивна търговска практика“ или на понятието „агресивна търговска практика при всякакви обстоятелства“ по смисъла на Директива 2005/29. Във връзка с това Съдът препраща към анализа си по въпроси от трети до шести, където установява, че тази хипотеза е погрешна, поради което не е необходимо да се отговаря на седмия въпрос.