Решение от 19 септември 2018 г., Милев, C-310/18 PPU, EU:C:2018:732
Преюдициалното запитване е отправено от Специализирания наказателен съд в рамките на наказателно производство срещу г-н Емил Милев във връзка с продължаването на неговото задържане под стража. То се отнася до тълкуването на член 3, член 4, параграф 1 и член 10 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1) във връзка със съображения 16 и 48, както и на членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
При действия по разследване на грабеж, извършен през 2008 г. в магазин в София, възникват подозрения, че г-н Милев е един от извършителите. Той обаче не е привлечен като обвиняем. На 31 юли 2009 г. делото е спряно, тъй като няма установен заподозрян.
Срещу г-н Милев обаче се водят две други наказателни дела. Във връзка с първото от тях за участие в грабеж на банка българският съд отказва да задържи под стража г-н Милев, тъй като показанията на основния свидетел на обвинението, г-н BP, са недостоверни. По това дело към момента на отправянето на запитването не е постановен акт по същество.
Във връзка с второто дело, което е за ръководене на организирана престъпна група за извършване на грабежи, по което основен свидетел на обвинението отново е г-н ВР, г-н Милев е задържан под стража от 24 ноември 2013 г. до 9 януари 2018 г., когато е оправдан по всички обвинения, тъй като българският съд не приема показанията на г-н ВР за достоверни. Г н Милев обаче не е освободен.
На 11 януари 2018 г. е възобновено делото за грабежа, извършен през 2008 г. Г-н ВР отново е разпитан като свидетел. На същия ден г-н Милев е задържан за довеждане пред съд, който да се произнесе относно задържането му под стража.
Първата инстанция уважава искането на прокурора за задържане под стража на г-н Милев, като приема, че „на пръв поглед“ показанията на свидетеля г-н BP са достоверни. Втората инстанция потвърждава задържането под стража, като се основава на подробните показания на г-н BP и на обстоятелството, че той носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване. Според запитващата юрисдикция и двете сезирани юрисдикции обсъждат показанията на г-н BP, взети сами по себе си, като не ги съпоставят с други доказателства, оправдаващи г-н Милев. Освен това тези юрисдикции не се произнасят по доводите в тази насока, приведени от неговия защитник.
Според запитващата юрисдикция при последващия контрол върху продължаването на мярката за неотклонение задържане под стража първата инстанция, след като приема, че не се дължи подробен анализ на доказателствата, обсъжда само показанията на г – BP. Според първоинстанционния че за продължаване на задържането под стража на г-н Милев е достатъчна по-ниска степен на убедителност на обвинителните доказателства. Втората инстанция възприема този извод, като прави най-общ преглед на показанията на свидетелите и приема, че доказателствата, „макар и оскъдни […] обслужват обвинителната теза […] тъй като не са опровергани от други такива доказателства“.
При втория последващ контрол на мярката задържане под стража втората инстанция приема, че съгласно НПК след внесените в него изменения, показанията и доказателствата по делото не следва да се анализират в дълбочина, а най-общо, като при този преглед е достатъчно да се установи обща вероятност и подозрение за евентуалната съпричастност на г-н Милев в извършването на съответното престъпление. Аргументите на защитника на обвиняемия за пристрастността и недостоверността на показанията на г н BP не са коментирани от втората инстанция и изрично наведените в това отношение доводи не са получили отговор.
Запитващата юрисдикция е сезирана с искане от г-н Милев за преоценка на законосъобразността на задържането му под стража. Според г-н Милев предвиденото в националната правна уредба условие, от което зависи вземането и продължаването на мярка за неотклонение задържане под стража, изразяващо се в наличието на „обосновано предположение“, че обвиняемият е извършил престъпление, трябва да се тълкува по начина, определен в решение на ЕСПЧ от 30 август 1990 г., Fox, Campbell и Hartley с/у Обединено кралство (CE:ECHR:1990:0830JUD001224486). В този смисъл той твърди, че това условие изисква наличие на обективни данни, които да удовлетворяват обективен наблюдател, че лицето вероятно е извършило престъплението. Г-н Милев също така излага конкретни аргументи относно недостоверността на показанията на свидетеля, а защитникът му прави множество доказателствени искания, насочени към проверка на достоверността на тези показания.
Запитващата юрисдикция е установена нова съдебна практика относно разглеждането на „обоснованото предположение“, съгласно която сезираната юрисдикция и в досъдебната, и в съдебната фаза трябва да се произнесе, след като се запознае само „на пръв поглед“ с доказателствата, а не подробно. Според нея обаче решенията относно продължаването на задържането под стража представляват „предварителни решения от процесуално естество“ по смисъла на член 4, параграф 1, второ изречение от Директива 2016/343, които се отличават и с някои белези на решенията „относно вината“ съгласно първото изречение от посочената разпоредба.
При посочените обстоятелства Специализираният наказателен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съответна ли е на чл.3, чл. 4, ал. 1, изр.2, чл. 10, съображение 16, изр. 4 и 5, и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл. 47 и чл. 48 от Хартата, национална съдебна практика, която поставя като условие за продължаване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ (четири месеца след задържането на обвиняемия) наличие на „обосновано предположение“, разбирано като установяване само на „пръв поглед“ възможността обвиняемият да е извършил деянието?
Респективно съответна ли е на горепосочените разпоредби национална съдебна практика, която разбира „обоснованото предположение“ като наличие на висока степен на вероятност обвиняемият да е извършил деянието?
2) Съответна ли е на чл. 4, ал. 1, изр. 2, чл. 10, съображение 16, изр. 4 и 5, и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл. 47 от Хартата, национална съдебна практика, която задължава съда, който се произнася по искане за изменение на вече взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, така да мотивира своя акт, че да не съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, дори при наведени доводи от страна на защитата в тази насока; единственото основание за това ограничение е необходимостта съдията да запази своята безпристрастност, ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество?
Респективно съответна ли е на горепосочените разпоредби национална съдебна практика, при която съдът извършва по-подробен и конкретен коментар на доказателствата и дава ясен отговор на доводите на защитата, независимо от опасността че, ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество, това ще доведе до невъзможност той да го разгледа и да постанови окончателен акт относно вината — т.е. ще доведе до необходимост друг съдия да разгледа делото по същество?“.
Искането за разглеждане на преюдициалното запитване в спешно производство е уважено от Съда. Той подчертава, че преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Директива 2016/343, попадаща под действието на част трета, дял V от Договора за функционирането на ЕС, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Поради това то може да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство. Що се отнася до критерия за спешност, съгласно практиката на Съда следва да се вземе предвид обстоятелството, че заинтересованото лице по делото в главното производство е лишено от свобода и че продължаването на задържането му зависи от изхода на главното производство, тъй като отговорът на Съда на поставените въпроси би могъл да доведе до незабавното му освобождаване.
Съдът обединява поставените от националната юрисдикция въпроси. Според него по същество запитващата юрисдикция иска да установи дали член 3, член 4, параграф 1 и член 10 от Директива 2016/343 във връзка със съображения 16 и 48 от нея, както и с членове 47 и 48 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато националната юрисдикция проверява дали съществува „обосновано предположение“ по смисъла на националната правна уредба, че лицето е извършило престъпление, от което зависи продължаването на задържането му под стража, тази юрисдикция може да се ограничи с установяване само на „пръв поглед“ на възможността лицето да е извършило престъплението, или пък тя трябва да изследва наличието на висока степен на вероятност то да го е извършило. Освен това следва да се установи дали тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че национална юрисдикция, която се произнася по искане за изменение на мярка за неотклонение задържане под стража, може да мотивира решението си, без да съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, или пък трябва да направи по-подробен коментар на доказателствата и да даде ясен отговор на доводите, представени от задържаното под стража лице.
Според Съда след като запитващата юрисдикция трябва да се произнесе относно законосъобразността на продължаването на задържането под стража, постановено в рамките на наказателно производство срещу г-н Милев поради това, че е налице обосновано предположение, че той е извършил престъпление, следва да се приеме, че Директива 2016/343 се прилага по отношение на г-н Милев и на национално производство. Тъй като обаче от акта за преюдициално запитване не следва, че делото, предмет на главното производство, е относно наличието на ефективно правно средство за защита съгласно предвиденото в член 10, параграф 1 от Директива 2016/343 или относно някой от въпросите, уредени в член 10, параграф 2, този член е ирелевантен за целите на отговора, който Съдът следва да даде по делото.
Съдът припомня, че член 3 от директивата предвижда, че държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона. Съгласно член 4, параграф 1 от директивата държавите членки следва да вземат необходимите мерки, за да гарантират, че докато вината на заподозрения или обвиняемия не бъде доказана в съответствие със закона, тези лица не се представят като виновни в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината, без да се засягат предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства.
Тази разпоредба трябва да се тълкува във връзка със съображение 16 от Директива 2016/343, съгласно което зачитането на презумпцията за невиновност не следва да засяга решенията за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Съгласно същото съображение, преди съдебните органи да вземат предварително решение от процесуално естество, те трябва първо да се уверят, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а то би могло да съдържа позоваване на тези елементи.
Видно от член 1 и съображение 9, целта на Директива 2016/343 е установяването на общи минимални правила в наказателното производство във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес. В съответствие със съображение 10 от Директива 2016/343 тя въвежда единствено общи минимални правила относно защитата на процесуалните права на заподозрените и обвиняемите, за да засили взаимното доверие на държавите членки в техните системи за наказателно правосъдие и по този начин да се улесни взаимното признаване на решенията по наказателни дела. С оглед на минималната по характер хармонизация, заложена в директивата, тя не би могла да се тълкува като пълен и изчерпателен инструмент, който си поставя за цел да установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража.
От това следва, че в наказателното производство Директива 2016/343, и по-специално член 3 и член 4, параграф 1 от нея, не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно. В допълнение, тъй като с поставените въпроси запитващата юрисдикция иска да установи условията, при които може да се вземе решение за задържане под стража, като по-специално изпитва съмнения относно степента на категоричност във връзка с авторството на престъплението, начина на разглеждане на различните доказателства и обхвата на мотивите, които трябва да представи в отговор на приведените пред нея доводи, директива не урежда подобни въпроси, които попадат под действието единствено на националното право.
С оглед на това на поставените въпроси следва да се отговори, че член 3 и член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 трябва да се тълкуват в смисъл, че не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно. За сметка на това посочената директива не урежда условията, при които могат да се вземат решенията за задържане под стража.