(Решение на Съда от 17 октомври 2013 г. по дело C‑184/12, Unamar)

 

Олег Темников[1]

 

 

1. Въведение

Интересно при делото на Съда на Европейския съюз (“СЕС” или “Съда“) “Unamar” (решение от 17 октомври 2013 г., Unamar, C‑184/12, EU:C:2013:663) е съчетанието между практическия ефект върху договорите за търговски представители и интересния теоретичен казус от гледна точка на международното частно право и правото на Европейския съюз.

Хармонизирането на правната уредбата на държавите членки относно търговските представители е една от първите по-големи хармонизационни законодателни инициативи, предприети от Европейския съюз (“ЕС“) в областта на търговското право. Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители ( по-нататък “Директива 86/653/ЕИО“)[2] е приета през 1986 г., но все още е в сила, и то без съществени изменения. Нейните основни цели са осигуряването на закрилата на търговските представители спрямо техните принципали, гарантиране на “сигурността на търговските сделки”, както и улесняването на “сключването и функционирането на договорите за търговско представителство, когато принципалът и търговските представители са установени в различни държави-членки”.[3] Това се постига чрез въвеждането на минимална хармонизация на съответните правни уредби в държавите членки.[4]

В своята практика СЕС е приел, че с оглед техния характер, някои от разпоредбите в правните уредби на държавите членки, с които е била имплементирана Директива 86/653/ЕИО са от особено значение за съответните държави членки и за Съюза, и поради това представляват “особени повелителни норми“.[5] Това са “норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им“,[6] независимо от приложимото право. На практика те позволяват на даден съд да приложи право, различно от уговореното между страните или друго право, което би се оказало приложимо към дадено правоотношение.[7]

В случая по делото “Unamar” сезираният с основния спор национален съд отказва да приложи избраното от страните българско право, за да приложи разпоредбите на белгийското право относно търговските представители, които разпоредби съдът приема за особени повелителни норми. Спецификата в този случай е, че както Белгия, така и България коректно са транспонирали Директива 86/653/ЕИО. Белгийският законодател обаче е решил да надгради минималните хармонизационни мерки, определени в Директива 86/653/ЕИО, като е предвидил още по-благоприятен режим за търговските представители.

Целта на тази статия е да изследва практическия пример и правните заключения на СЕС по Дело C‑184/12, като открои неговият интердисциплинарен характер и практическо значение. Тя няма амбицията за детайлно изследване на въпроса от гледна точка на международното частно право, аспект който между другото е твърде интересен и обхватен, а по-скоро да запознае читателите с решението и неговото значение.

 

2. Защо Решението на СЕС по делото “Unamar” е важно?

Договорите с търговски представители имат голямо практическо значение в редица икономически сектори, като например транспорта, търговията със стоки и търговията с предмети на интелектуална собственост. Особено когато става въпрос за международна търговия или търговия в рамките на вътрешния пазар, такъв тип договори са често използвани, като страните по тях избират съответното приложимо право. Този избор, целящ по начало предвидимост, може да се окаже заобиколен именно от приложението на особени повелителни норми.

Така на практика, както е видно от фактите по делото “Unamar“, дружество сключило договор за търговски представители съгласно познато за него законодателство, може да се окаже обвързано от разпоредби за чието съществуване дори не подозира и които му вменяват задължения, които ако му бяха известни, биха предотвратили сключването на договора.

Практическото значение на делото “Unamar” е именно, че то дава ясен сигнал, че националните разпоредби на държавите членки относно договорите за търговско представителство има вероятност да бъдат приложими, въпреки избора на страните. Това означава, че сключването на всеки такъв договор следва да е предшествано от обстоен анализ на възможните приложими законодателства, с оглед идентифицирането на всички потенциални задължения на страните.

Също така, решението по делото “Unamar” има и важно значение от гледна точка на правната теория. На първо място, то допринася за познаването на особените повелителни норми и критериите за тяхната идентификация в международното частно право. СЕС предоставя полезни насоки относно теста, който следва да бъде прилаган от съдилищата на държавите членки, когато изследват дадена разпоредба от национално законодателство относно това дали представлява особена повелителна норма или не. От друга страна, делото “Unamar” показва пределите на минималната хармонизация и правните проблеми, които тя поражда.

Поради тези причини, делото “Unamar” е широко коментирано от европейската правна доктрина.[8]

 

3. Фактите по Основното производство

 

3.1. Фактите в основата на спора по Основното производство

Основното производство е дело, развиващо се пред Hof van Cassatie – Върховният касационен съд на Белгия.

Страни по него са United Antwerp Maritime Agencies (Unamar) NV (наричано по-нататък „Unamar NV“) и Параходство „Български морски флот“ АД (наричано по-нататък „БМФ“).

Unamar NV е белгийско дружество, чието седалище е в пристанищния град Антверпен. То предоставя редица услуги в сектора на морския транспорт.

Ответникът в основното производство БМФ е компания за товарни и пътнически морски превози със седалище във Варна. Дружеството намира своите корени в основаното през 1892 година Българско търговско параходно дружество, преобразувано в през 1948 година в Държавно параходство „Български морски флот“. Понастоящем дружеството е най-голямата корабна компания в България, разполагащо с приблизително 70 кораба, като мажоритарни акционери в него са частни инвеститори, а Българската държава притежава 30% от капитала.

БМФ, в качеството на принципал, и Unamar NV, в качеството на търговски представител, сключват през 2005 г. договор за търговско представителство относно предоставяне на услуги за морски транспорт чрез редовна контейнерна линия на БМФ. Такива договори са честа практика в сектора на морския транспорт, като те позволяват на корабособственици да разполагат с представители в множество пристанища, без да е необходимо те да установяват физическо присъствие в тях.

Страните изрично уговорят договорът между тях да е уреден по българското право. Той съдържа арбитражна клауза, съгласно която всички спорове между страните във връзка с договора следва да бъдат отнесени за решаване от Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата в София.

Договорът е първоначално сключен за срок от една година, но в последствие той е подновяван до 2008 г. На 19 декември 2008 г. БМФ уведомява търговските си представители, включително и Unamar NV, че по икономически причини е принудено да прекрати договорите си с тях. Със споразумение от 22 декември 2008 г. Договорът за търговско представителство е продължен за последен път до 31 март 2009 г.

 

3.2. Първоначалният иск на Unamar NV и първоинстанционното дело

Unamar NV счита, че договорът за търговско представителство е прекратен незаконосъобразно от страна на БМФ и на 25 февруари 2009 г. предявява иск пред Rechtbank van koophandel van Antwerpen (търговски съд в Антверпен). Белгийското дружество претендира, че БМФ следва да заплати различни обезщетения във връзка с прекратяването на договора, предвидени от белгийския Закон относно договора за търговско представителство.[9] От своя страна БМФ завежда отделен иск за забавени плащания от страна на Unamar NV.

В рамките на производството, инициирано от Unamar NV пред Rechtbank van koophandel van Antwerpen, БМФ повдига възражение за недопустимост, поради наличието на арбитражна клауза в договора за търговско представителство. Тук следва да се отбележи, че както Белгия, така и България са страни по Ню-Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения[10] (по-нататък “Нюйоркска конвенция“), съгласно която, държавен съд би следвало да препрати спора пред арбитражен съд при наличието на арбитражна клауза, освен “ако намери, че споменатото съглашение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено^“.[11]

След като съединява двете дела, с които всяка от страните го е сезирала, с решение от 12 май 2009 г. Rechtbank van koophandel van Antwerpen се произнася, че повдигнатото от БМФ възражение за липса на компетентност е неоснователно.

Първоинстанционният съд приема, че член 27 от белгийския Закон относно договора за търговско представителство[12] е едностранна стълкновителна норма с пряко приложение. Съдът намира, че тази разпоредба следва да се приложи, независимо че не е част от белгийския международен обществен ред, тъй като представлява “особена повелителна норма”. Следователно (i) изборът на чуждо право е невъзможен и (ii) споровете, които попадат в приложното й поле, не подлежат на арбитраж.

 

3.3. Решението на апелативния съд

БМФ подава въззивна жалба срещу първоинстанционното решение пред Hof van beroep te Antwerpen – Апелативен съд в гр. Антверпен. Апелативния съд постановява противоположно решение. Hof van beroep te Antwerpen уважава повдигнатото от БМФ възражение за липса на подсъдност като приема, че не е компетентен да разгледа искането за заплащане на обезщетения, подадено от Unamar NV, поради наличието на арбитражна клауза. Съдът приема, че белгийският Закон относно договора за търговско представителство не попада в обхвата на белгийския международен обществен ред и специалните императивни разпоредби на този закон не могат да произведат действие. Според Hof van beroep te Antwerpen избраното от страните българско право предлага на Unamar, в качеството му на морски представител, минималната закрила, предвидена в Директива 86/653/ЕИО, тъй като Република България коректно е транспонирала директивата в националното си законодателство. Поради тези причини, Апелативният съд приема, че автономията на волята на страните има предимство пред правото на друга държава членка на Съюза и отказва да приложи белгийското право.

 

3.4. Основното производство пред Hof van Cassatie

Unamar подава касационна жалба срещу въззивното решение пред Hof van Cassatie – белгийският касационен съд. Върховната инстанция решава да спре производството и да отпрати пред СЕС преюдициален въпрос. По-долу сме разгледали развитието на белгийското производство след постановяването на Решението на СЕС по Дело C-184/12.

 

4. Преюдициалното запитване

Hof van Cassatie спира производството и поставя на СЕС следния преюдициален въпрос:

„Като се има предвид, наред с всичко останало, че разглежданите в настоящото производство членове 18, 20 и 21 от [Закона относно договора за търговско представителство] се квалифицират в белгийското право като особени повелителни норми по смисъла на член 7, параграф 2 от Римската конвенция […], следва ли член 3 и член 7, параграф 2 от Римската конвенция, във връзка, доколкото е необходимо, с Директива 86/653 […], да се тълкуват в смисъл, че особените повелителни норми на държавата на сезирания съд, предоставящи по-широкообхватна закрила от предоставяната от Директива [86/653] минимална закрила, се прилагат към договора, дори и ако се окаже, че приложимо към договора е правото на друга държава — членка на Европейския съюз, в която са транспонирани изискванията на посочената Директива [86/653] за предоставяне на минимална закрила?“

С други думи, към СЕС е отправен въпросът могат ли съдилищата на държави-членки да прилагат разпоредби от националното си законодателство като особени повелителни норми, в случай че тези разпоредби надхвърлят обхвата на директива на ЕС и ако тяхното приложение ще отклони прилагането на избраното от страните право на друга държава-членка, която коректно е имплементирала съответната директива на ЕС?

Следва да се отбележи, че преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3[13] и член 7, параграф 2[14] от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (наричана по-нататък „Римската конвенция“),[15] във връзка с Директива № 86/653/ЕИО. Макар Римската конвенция да не представлява strictо sensu законодателство на ЕС, съгласно член 1 от Първия протокол от 19 декември 1988 г. относно тълкуването от Съда,[16] СЕС е компетентен да се произнася по преюдициални запитвания за тълкуването на разпоредбите на конвенцията.

 

5. Заключението на Генералния адвокат N. WAHL

 

5.1. Отграничаване на въпроса относно компетентността

В самото начало на своето становище, Генералният адвокат прави интересен коментар относно съдържанието и обхвата на преюдициалното запитване. Той отбелязва, че “макар в спора по главното дело да са били обсъждани не само въпросът за приложимото към договора право, но също и дали белгийските съдилища са действително компетентни да разгледат спора между Unamar и БМФ, Съдът е сезиран единствено с въпроса за приложимото право съгласно Римската конвенция. Това отграничаване на предмета на въпроса, колкото и изненадващо да изглежда на пръв поглед, все пак не лишава настоящото преюдициално запитване от значение(6), тъй като проблемът да се определи приложимото съгласно Римската конвенция право към договора за търговско представителство, сключен между Unamar и NMB, се намира в центъра на спора по главното дело.“[17] (подчертаването е добавено от автора).

Намирам този коментар от страна на Генералния адвокат към белгийския съд за уместно и логично и то не по случайност е повторено и от СЕС в решението по делото.

Действително, от фактите по делото е видно, че въпросът за компетентността на белгийския съд и съответно приложението на Нюйоркската конвенция са били дълго дебатирани от страните и са от ключово значение за изхода на делото и по този въпрос има разногласие между първоинстанционния и въззивния съд.

Също така, включването на въпроса относно приложението на Нюйоркската конвенция, особените повелителни норми и приложението на Директива № 86/653/ЕИО би позволило изясняването на допълнителни въпроси, които са с голямо практическо значение. Вероятно запитващият съд или е преценил, че не желае СЕС да се меси по отношение на въпроси относно неговата компетентност, или че отговора на зададения въпрос ще бъде достатъчен, за да бъде правилно решен и въпросът за компетентността.[18]

 

5.2. Предложението за отговори по преюдициалното запитване

5.2.1. Държавите-членки имат широка свобода да определят кои разпоредби от националното им законодателство представляват особени повелителни норми

 

Преди дапредложи отговор на поставения преюдициален въпрос, Генералният адвокат започва своя анализ, като разглежда понятието “особени повелителни норми”. Чрез препращане към установената практика на СЕС[19], той потвърждава разбирането, че националните власти разполагат с широка свобода на преценка да решат в кои области и по какви съображения на дадена разпоредба от правото на съда следва да се придаде императивен характер, обосноваващ неприлагането на относимите разпоредби на избраното от страните право. Същевременно, тази широка свобода на преценка на държавите-членки е донякъде ограничена от необходимостта от спазване на правото на ЕС.

 

5.2.2. Разграничението между директиви с минимална и с изчерпателна хармонизация

Следващата стъпка в предложения от Генералния адвокат правен анализ е разграничението на директивите на такива, предвиждащи минимална хармонизация (minimum harmonization) от тези, предвиждащи изчерпателна хармонизация (full harmonization).

Директиви с минимална хармонизация са такива, които предоставят на държавите членки избор да оставят в сила или да приемат по-стриктни разпоредби в съответната материя. Националните власти следователно имат възможност, предвид оставената им свобода на преценка, да разширят както (1) приложното поле, така и (2) равнището на закрила, въведени от съответната директива. Това е предпоставка за значителни разлики между националните законодателства, приети с цел транспониране на определени директиви. Част от директивите на ЕС предвиждат минимална хармонизация, като такива могат да бъдат посочени например Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства,[20] както и Директива № 86/653/ЕИО.

Директиви с изчерпателна (или пълна) хармонизация са такива, които трябва да доведат до приемането на национални законодателства, предоставящи както (1) приложно поле, така и (2) равнище на закрила, ако не идентични, то поне равностойни. При пълна хармонизация не би следвало да има значителни разлики между законодателствата на държавите-членки. Пример за такива директиви са Директива 2006/114/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно заблуждаващата и сравнителната реклама,[21] както и Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар.[22]

Генералният адвокат приема, че в случая на Директиви с изчерпателна (или пълна) хармонизация повелителните норми на една държава членка не биха могат да изключат разпоредбите на правото на друга държава членка,[23] докато в случай на национални норми, транспониращи директиви с минимална хармонизация, не би трябвало да се изключи възможността на националните разпоредби, разширяващи както приложното поле, така и равнището на минимална закрила, предоставена от директивата, да бъде признат императивен характер.[24]

Преди всичко, струва ми се, че този подход на Г-н Wahl, който се опитва да дефинира и предложи ясен тест, следва да бъде приветстван. По същество, обаче, считам че този тест има смисъл единствено, когато се прави преценка на действието на особени повелителни норми между две законодателства на държави-членки на ЕС. Приложението му би могло да доведе до заключение, че дадени разпоредби от национално законодателство, приети във връзка с транспонирането на директива с пълна хармонизация, не представляват особени повелителни норми, които биха могли да ограничат приложението на правото на друга държава членка. От друга страна, най-често въпрос относно действието на особени повелителни норми се поставя по отношение на трети държави. Естествено, разпоредбите на национално законодателство, приети във връзка с транспонирането на директива с пълна хармонизация, би следвало да могат да представляват особени повелителни норми, които да избегнат приложението на правото на трети държави. В такава хипотеза понятието особени повелителни норми би могло да се окаже с променливо съдържание, в зависимост от това, дали в конкретния случай то се отнася до избягването на приложението на право на държава-членка на ЕС или на трета държава. Считам, че това би довело до ненужно разпокъсване на системата на международното частно право на ЕС и би намалило правната сигурност.

За съжаление, това разграничение предложено от Г-н Wahl не е подробно обсъдено от СЕС в Решението по делото.

 

5.2.3. Директива № 86/653/ЕИО представлява директива с минимална хармонизация, при чието транспониране белгийският законодател е разширил приложното поле и равнището на закрила

Генералния адвокат анализира Директива № 86/653/ЕИО и приема, че тя представлява директива с минимална хармонизация. Поради тази причина, той счита, че при транспонирането й белгийският законодател е можел да разшири, както (1) приложното поле, така и (2) равнището на закрила, предоставяни от директивата.

Анализът на приложимия белгийски закон показва, че законодателят е направил точно това. Поради тази причина, Генералният адвокат стига до извода, че съответните разпоредби на белгийското право биха могли да представляват особени повелителни норми.

 

5.2.4. Възможност разпоредби, защитаващи единствено частни интересни да представляват особени повелителни норми

В своето Заключение Генералният адвокат засяга актуалния в европейското международно частно право въпрос дали е възможно разпоредби с частноправен характер или такива, които защитават интересите на частни лица, да представляват особени повелителни норми. Този въпрос е широко обсъждан от съвременната европейска правна доктрина,[25] особено в контекста на правилата, целящи защита на по-слабата страна при сключване на договор.

Генералният адвокат отбелязва, макар и съвсем кратко, че “[не трябва да бъдат ограничени само до чисто държавни интереси, а могат също обхващат всяко правило, преценено като съществено за запазването на социалната, политическата и икономическата организация“].[26] На практика, това следва да се тълкува в смисъл, че особени повелителни норми биха могли да бъдат не само разпоредби, които защитават обществения интерес, но и разпоредби, които защитават интереса на индивидуални лица.

Струва ми се, че това мнение на Генералния адвокат, макар и да не подробно аргументирано в заключението, заслужава особено внимание и следва да бъде споделено. За съжаление, в своето решение СЕС не е засегнал директно този въпрос, макар от крайния отговор на преюдициалното запитване да може да се изведе, че СЕС приема предложението на Генералния адвокат.

 

5.2.5. Предложения отговор на преюдициалното запитване

С оглед представения по-горе анализ, Генералният адвокат предлага на СЕС да постанови решение, според който Римската конвенция, във връзка с Директива № 86/653/ЕИО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат особени повелителните норми на страната на сезирания съд — които предоставят на търговския представител закрила, по-широкообхватна от изискваната от тази директива, да бъдат приложени към договора, дори и приложимото към договора право да е правото на друга държава — членка на Европейския съюз, която предоставя минималната произтичаща от посочената директива закрила.

 

6. Решението на съда

Решението на СЕС по делото Unamar е постановено от петчленен състав на 17 октомври 2013 г.

Съдът приема, че искането за преюдициално запитване е допустимо в своята цялост и отговаря следвайки предложението на Генералния адвокат.

Както отбелязва Giesela Rühl,[27] решението на СЕС следва да бъде споделено по отношение на нещата, които казва, но за съжаление установяваме, че с него редица важни въпроси остават неясни или неотговорени.

 

6.1. Какво СЕС казва в своето Решение

 

6.1.1. Потвърждение на практиката на СЕС по делото Arblade (C‑369/96 и C‑376/96)

За начало на своя анализ, по отношение на дефиницията, съдържанието и определянето на особени повелителни норми, СЕС потвърждава подхода възприет в делото Arblade (C‑369/96 и C‑376/96). Това не е учудващо само по себе си, но в решението по делото Unamar за пръв път СЕС потвърждава, че предходната практика относно чл. 7 от Римската конвенция, ще бъде приложима и по отношение аналогичната разпоредба на чл. 9 от Регламент Рим I.[28]

 

6.1.2.Националните съдилища разполагат с широка свобода да определят кои разпоредби от съответното национално законодателство представляват особени повелителни норми

Следвайки подхода, възприет в делото Arblade (C‑369/96 и C‑376/96), СЕС отбелязва, че определянето на кои разпоредби от националното право на съда сезиран с даден спор (lex fori) представляват особени повелителни норми е изцяло в компетентността на този съд.

За съжаление, СЕС се въздържа да предостави допълнителни упътвания към националните съдилища как точно да извършат тази преценка и се ограничава до това да посочи методология за определянето им (виж по-долу), като по този начин остава широка свобода на националните съдилища в този аспект.

 

6.1.3. Националните съдилища следва да приложат определена методика

В Решението СЕС отбелязва, че отговорът дали дадена разпоредба от националното законодателство представлява „особена повелителна норма“ следва да се даде след ” щателна преценка“[29], разглеждаща “не само точния текст на тази норма, но също и общата структура и всички обстоятелства, при които посочената норма е била приета“.[30]

Струва ми се, че този подход, предложен от СЕС, следва да бъде тълкуван в смисъл, че националните съдилища следва да проведат внимателен и пълен анализ на съответните разпоредби, като ясно обособят особения интерес за съответната държава-членка от приложението на дадената разпоредба.

 

6.1.4. Националните съдилища следва да тълкуват стеснително чл. 7 от Римската конвенция

СЕС не пропуска възможността да отбележи, че при определяне на особени повелителни норми от националните съдилища, последните следва да следят за съответствието на тези разпоредби с правото на Съюза, което цели да бъде осигурено предимството и еднообразното прилагане на правото на Съюза.

 

6.1.5. Отговорът на преюдициалния въпрос

В заключение, СЕС отговоря на поставения преюдициален въпрос, както следва: “… законът на държава членка на Европейския съюз, който отговаря на минималната закрила, предписана от Директива 86/653/ЕИО …, и който е избран от страните по договор за търговско представителство, може да не бъде приложен от сезирания съд, установен в друга държава членка, а вместо него да бъде приложен lex fori на основание, изведено от императивния характер в правния ред на последната държава членка на правилата, уреждащи положението на самостоятелно заетите търговски представители, само ако сезираната юрисдикция установи след щателна преценка, че при това транспониране законодателят на държавата на сезирания съд е счел, че в рамките на съответния правен ред е от решаващо значение да предостави на търговския представител закрила, която надхвърля предвидената от посочената директива, като в това отношение вземе предвид естеството и целта на тези императивни разпоредби.”[31]

 

6.2. Какво СЕС пропуска да разгледа в своето Решение

 

6.2.1. Възможността частноправни разпоредби да представляват особени повелителни норми

За съжаление, СЕС не разглежда въпроса, дали е възможно частноправни разпоредби да представляват особени повелителни норми. Както отбелязахме по-горе, Генералният адвокат изразява, макар и накратко, положително становище по този въпрос.

От съдържанието на отговора на преюдициалния въпрос може да се направи извод, че отговорът на СЕС е положителен. Това следва недвусмислено от обстоятелството, че СЕС допуска съответните разпоредби от белгийското право, които гарантират по-силна защита на правата на търговските представители – тоест на частни права и интереси, да представляват особени повелителни норми.

Струва ми се, че един толкова важен въпрос би следвало да е предмет на подробна аргументация и анализ. Също така, това заключение отваря кутията на Пандора и поставя на дневен ред множество последващи въпроси[32] – при какви условия частноправни разпоредби могат да бъдат квалифицирани като особени повелителни норми и какви са приложимите критерии? Има ли ограничения пред националните съдилища? Тези проблеми стават все по-актуални, особено в сферата на защитата на потретилите и трудовото право.

 

6.2.2. Как следва националните съдилища да вземат предвид обстоятелството, че дадена директива е коректно транспонирана

Съществена елемент от преюдициалното запитване, който е отразен и в отговора в Решението на СЕС, е обстоятелството, че България коректно е транспонирала разпоредбите на Директива 86/653/ЕИО. Както СЕС правилно отбелязва, за разлика от делото Ingmar[33], където чрез прилагането на особени повелителни норми се постига избягването на избраното от страните приложимо право на трета държава, в настоящия случай прилагането на особени повелителни норми би довело до избягването прилагането на правото на държава-членка на ЕС (българското право), което отговоря на разпоредбите на Директива 86/653/ЕИО.

В своето решение, СЕС отбелязва, че все пак националният съд следва да вземе предвид, че в конкретния случай особените повелителни норми ще доведат до избягване прилагането на национално право (българското право), в което са въведени изискванията на съответната директива (Директива 86/653/ЕИО) и което е напълно в съответствие с правото на ЕС по дадения въпрос.[34] Същевременно, СЕС остава абсолютно мълчалив по отношение на това как точно националните съдилища следва да вземат това обстоятелство предвид и как това би следвало да повлия на техния анализ относно характера на съответните разпоредби. Този волен или неволен пропуск от страна на СЕС създава допълнителна несигурност и вероятно би могъл до доведе до нови преюдициални запитвания.

Също така, интересно е да се спрем съвсем накратко на нетрадиионното разбиране на СЕС за особените повелителни норми. Подхода, предложен в Решението на СЕС предполага анализа дали една разпоредба на национално право представлява особена повелителна норма да не е обективен (а именно, да се извършва единствено с оглед самата норма, без значение кое би било приложимото право в конкретния случай), а да зависи от договорно избраното право, чието приложение ще се избегне. С други думи, отбелязвайки, че националният съд следва да вземе предвид обстоятелството, че правото, чието приложение ще бъде избегнато, представлява коректно транспониране на директива, СЕС навежда мисълта, че ако директивата не би била коректно транспонирана може би извода на националния съд би бил друг. Едно такова тълкуване би довело до възможността дадена разпоредба да представлява особена повелителна норма спрямо правото на държавата Х, но да не представлява такава норма спрямо правото на държавата Y. Считам, че понятията с “променлнива геометрия” в правото естествено водят до допълнителни съмнения и несигурност и следва да бъдат избягвани.

 

6.2.3. Как се отразява на определянето на особени повелителни норми разликата между директиви с минимална и с изчерпателна хармонизация

Не на последно място бих искал да отбележа, че в своето Решение СЕС не разглежда подробно разликата между директиви с минимална и с изчерпателна хармонизация по отношение на определянето на особени повелителни норми. Въпреки, че донякъде следва предложението на Генералния адвокат, СЕС все пак не прави ясно разграничение на този етап.

Това мълчание, както и липсата на последващи решения на СЕС по същия въпрос, позволи на правната доктрина да екстраполира различни предположения относно тълкуването на това мълчание,[35] като например, че е недопустимо да се прилагат особени повелителни норми в сфери, подлежащи на пълна хармонизация, или по отношение на правила, чиито разлика са несъществени. Струва ми се, че на този етап би било прибързано да се правят генерални заключения, особено с оглед особения статут и функция на особените повелителни норми.

 

7. Окончателното решение на Белгийският съд

След постановяването на Решението на СЕС по делото “Unamar“, белгийският Върховен касационен съд е стигнал до извода, че съответните белгийски разпоредби представляват особени повелителни норми (Supreme Court, 12 September 2014, United Antwerp Maritime Agencies (UNAMAR) NV v. Navigation Maritime Bulgare). Съгласно правната доктрина, това решение се е ограничило да повтори методиката, предложена от СЕС, без детайлен анализ по същество.[36] Впоследствие, Върховният касационен съд на Белгия връща делото за ново разглеждане на Апелативния съд в Брюксел.

 

8. Практическо значение на делото “Unamar“

Делото “Unamar“ показва нагледно, че изборът на приложимо право и на компетентен съд/арбитраж не винаги осигурява търсената предвидимост. В този случай, вероятно БМФ е считало, че при възникването на спор, той ще бъде отнесен на Арбитражния съд при БТПП, който ще го разгледа съгласно разпоредбите на познатото българско право. Същевременно, резултатът е коренно различен.

Изводът, който може да бъде направен от това дело е, че в случаите на агентски договори, принципалът винаги следва да проучи националното право на търговския представител, и евентуално националното право по мястото на извършване на услугите, с оглед избягването на изненади при възникването на спор.

От друга страна, с развитието на регулацията, особено в рамките на ЕС, ситуации като тази по делото “Unamar“ биха могли да възникнат във все повече области. Това предполага юристите, които подготвят договори с международен елемент, винаги да си задават въпроса кои норми, на кои държави биха могли да се приложат към договора под формата на особени повелителни норми или обществен ред. Освен това, особено при договори с продължително изпълнение, възниква необходимостта редовно да се следи дали не възникват нови норми, които биха могли да се приложат към дадена ситуация. Така например в разглеждания случай, разпоредбата възлагаща изключителна компетентност на белгийските съдилища по отношение на спорове с търговски представители би могла да бъде квалифицирана като процесуалноправна норма и като такава, да подлежи на незабавно изпълнение, като по този начин би довела до неприлагането на арбитражната клауза в договора, която е била напълно законосъобразна и приложима към датата на сключване на договора.

 

9. Заключение

Решението на СЕС по делото “Unamar“ предизвика множество реакции от страна на правната доктрина в сферите на правото на ЕС, международното частно право и международния търговски арбитраж. Макар и естеството на преюдициалния въпрос и конкретните въпроси да не дават възможност на СЕС да предостави отговори на някои фундаментални въпроси, СЕС очертава основите на понятието особени повелителни норми, които имат значителен практически ефект.

 

***

Read the summary in English language of this article here:

CHOICE OF LAW CLAUSES IN COMMERCIAL AGENCY AGREEMENTS – OVERRIDING MANDATORY RULES

***

 

[1] Олег Темников, адвокат в Адвокатско Дружество Волф Тайс, София, член на САК, член на БАЕП, магистър по право от Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. Имейл адрес: oleg.temnikov@wolftheiss.com

Тази статия е подготвена от автора в лично качество. Мненията и позициите, изразени в тази статия, са личните научни виждания на автора и те не ангажират Адвокатско Дружество Волф Тайс или практикуващите в него адвокати, както и не задължително съвпадат с техните мнения по разгледаните въпроси.

[2] ОВ L 382, стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 176.

[3] Преамбюл на Директива 86/653/ЕИО.

[4] В България разпоредбите на Директива 86/653/ЕИО са транспонирани в Раздел II на Глава Шеста от Търговския закон.

[5] Така например Решение от 9 ноември 2000 г. по дело Ingmar (C‑381/98, Recueil, стр. I‑9305, точка 23).

[6] Чл. 9 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I).

[7] По отношение на понятието “особени повелителни норми” (lois de police на френски език, overriding mandatory rules на английски език, norme di applicazione necessaria на италиански език) в правото на ЕС, препоръчваме следната литература: Michael McParland, “Overriding Mandatory Provisions & Public Policy” in “The Rome I Regulation on the Law Applicable to Contractual Obligations”, OUP, 2015; Pierre Mayer, “Les lois de police” in “Droit international privé : travaux du Comité français de droit international privé“, 1988, Vol. 1, p. 105-120; P. Francescakis, “Quelques précisions sur les “Lois d’application immediate” et leurs rapports avec les règles de conflits de lois“, 1966, Revue critique de Droit International Privé; Benjamin Remy, “Exception d‘ordre public et mécanisme des lois de police en droit international privé“, 2008, Dalloz; Luca G. Radicati Brozolo, “Arbitrage commercial international et lois de police : considérations sur les conflits de juridictions dans le commerce international“, Recueil des cours, Collected Courses, vol. 315, p. 265-501; H Eek, “Peremptory Norms and Private International Law”, 1973 139 Recueil des cours, 1–74;  A Bonomi, “Overriding Mandatory Provisions in the Rome I Regulation on the Law Applicable to Contracts“, 2008, YPIL, 287–8; Andrew Dickinson, “Third Country Mandatory Rules in the Law Applicable to Contractual Obligations: So Long, Farewell, Auf Wiedersehen, Adieu“, 2007, 3 JPIL, 53; J Harris, “Mandatory Rules and Public Policy under the Rome I Regulation“, in F Ferrari & S Leible (eds), Rome I Regulation: The Law Applicable to Contractual Obligations in Europe (Munich: Sellier, 2009), 270–342; M Hellner, “Third Country Overriding Mandatory Rules in the Rome I Regulation: Old Wine in New Bottles?“, 2009, 5 JPIL, 447; Весела Станчева-Минчева, “Коментар на Кодекса на международното частно право, Глава 11 – Особени повелителни норми“, София, 2010, Сиби; Николай Натов “Особени повелителни норми според Кодекса на международното частно право”, в АПИС-ВРЕМЕ, дигитален формат, септември 2005 г.; Пламенка Маркова, “Взаимодействието между регламента Рим I и повелителните разпоредби на европейското частно право“, Научни трудове на Института за държавата и правото, 2015, брой XI, стр. 139-162.

 

[8] По отношение на решението “Unamar“, препоръчваме следните статии и коментари: Giesela Rühl,”Commercial agents, minimum harmonization and overriding mandatory provisions in the European Union: Unamar“, Common Market Law Review 53: 209–224, 2016; Dirk De Meulemeester, “Unamar: Arbitration clause drowned by gold plated provision in Belgian Law on commercial agency?“, Kluwer Arbitration Blog, 3 December 2013; D’Avout, “Les directives européennes, les lois de polices de transpositions et leur application aux contrats internationaux”, 2014, Rec. Dalloz, 60; Deumier, “Les lois de transpositions, lois de police”, 2014, Revue des Contrats, 80; Von Bochove, “Overriding mandatory rules as a vehicle for weaker party protection in European private international law”, 2014, Erasmus Law Review, 147; Geert Van Calster, “Unamar and lois de police in the Rome Convention /Rome I Regulation“, достъпно на https://gavclaw.com/2012/11/12/unamar-and-lois-de-police-in-the-rome-i-regulation/; Geert Van Calster, “Unamar: Better get those travaux préparatoires out. The ECJ does not rule out gold-plating as being ‘mandatory rules’ however the final judgment is up to the forum. Legality of arbitration rules undecided.”, достъпно на https://gavclaw.com/2013/10/17/unamar-better-get-those-travaux-preparatoires-out-the-ecj-does-not-rule-out-gold-plating-as-being-mandatory-rules-however-the-final-judgment-is-up-to-the-forum-legality-of-arbitration-rules-und/; Cyril Nourissat, “Le statut en droit international privé de la loi nationale de transposition d’une directive européenne : discussion autour des conclusions de l’AG dans l’affaire « Unamar »”, EDIEC, достъпно на http://www.gdr-elsj.eu/2013/09/22/cooperation-judiciaire-civile/le-statut-en-droit-international-prive-de-la-loi-nationale-de-transposition-dune-directive-europeenne-discussion-autour-des-conclusions-de-lag-dans-laffaire-unamar/; Pascal Hollander, « L’arrêt Unamar de la Cour de justice : une bombe atomique sur le droit belge de la distribution commerciale ? », J.T., 2014, p.297. 45; Fabio Bortolotti, “Legge applicabile ai contratti di agenzia: il caso UNAMAR c. Navigation Maritime Bulgare“, достъпна на http://www.mglobale.it/Temi/Contratti/Agenzia/Legge-Applicabile-Contratti-Di-Agenzia–Sentenza-Corte-Giustizia-Europea-17-Ottobre-2013.kl; Rosa Maria Mare-Ehlers, “La clausola della „legge applicabile“ nei contratti di agenzia internazionali“, достъпна на http://ar-lex.de/it/la-clausola-della-legge-applicabile-nei-contratti-di-agenzia-internazionali-sentenza-corte-di-giustizia-europea-17-10-2013-terza-sezione-causa-c-18412-unamar/.

[9] Loi du 13 avril 1995 relative au contrat d’agence commerciale, (Moniteur belge du 2 juin 1995, p. 15621).

[10] Ню-Йоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г., ратифицирана от България през 1961 г.; обн. в ДВ бр. 2 от 8.1.1965 година.

[11] Член II

1.Всяка от договарящите държави признава писменото съглашение, според което страните се задължават да отнасят в арбитраж всички или някои от споровете, които са възникнали или могат да възникнат между тях по повод на едно определено договорно или друго недоговорно правоотношение, отнасящо се до въпрос, който може да бъде разрешаван по арбитражен ред.

2.Под “писмено съглашение” се разбира било арбитражна уговорка, включена в договор, било арбитражно съглашение, подписано от страните или съдържащо се в разменени писма или телеграми.

3.Съдът на договарящата държава, пред който е предявен иск по въпрос, по който страните са сключили съглашение по смисъла на настоящия член, е длъжен по молба на една от страните да ги препрати към арбитраж, освен ако намери, че споменатото съглашение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено.

[12] Член 27

„Без да се засягат разпоредбите на международните договори, по които Белгия е страна, всяка дейност на търговски представител с основно място на стопанска дейност в Белгия се урежда от белгийското право, а по всички спорове в това отношение са компетентни белгийските съдилища“.

[13] Член 3, пара. 1

“1. По отношение на договора се прилага избрания от страните закон. Този избор трябва да бъде изричен или да произхожда по сигурен начин от разпоредбите на договора или от обстоятелствата по делото. Чрез този избор, страните могат да посочат приложим закон по отношение на целия или само по отношение на една част на договора. …”

[14] Член 7, пара. 2:

“… 2. Разпоредбите на   настоящата конвенция не могат да ограничат прилагането на правилата на закона на страната на сезирания съд, които повелително уреждат ситуацията независимо от приложимия по отношение на договора закон. “

[15] ОВ L 266, 1980 г., стр. 1; публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3.

[16] OВ C 27, 1998 г., стр. 47, Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 170), влязъл в сила на 1 август 2004 г.

[17] Пара. 22 от Заключение на Генералния адвокат Г‑н N. Wahl по дело Unamar.

[18] Тук бих искал да отбележа, че подхода на първоинстанционния белгийски съд и на Върховния касационен съд на Белгия относно приложението на Нюйоркска конвенция ми се струва изненадващ и противоречив. Незачитането на арбитражното споразумение в настоящия случай поставя под съмнение не само договорната свобода, която все пак е крайъгълен камък на облигационното право и международното частно право в държавите-членки на ЕС, но и принципа за правна сигурност.

Белгия съвсем наскоро прие Закона – Модел на УНСИТРАЛ за международен търговски арбитраж (UNCITRAL Model Law on International Commercial Arbitration) именно с цел развитието на Брюксел като международен арбитражен център. Практиката на белгийските съдилища по делото Unamar задава сериозни въпроси относно подготвеността на белгийските съдилища да прилагат коректно международните инструменти в сферата на арбитража.

[19] Дело Arblade – решения от 23 ноември 1999 г., Arblade и др., C‑369/96 и C‑376/96, EU:C:1999:575 и от 19 юни 2008 г., Комисия/Люксембург, C‑319/06, EU:C:2008:350.

[20] OВ L 403, стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216.

[21] OB L 376, 27.12.2006г., стр. 21—27, специално българско издание: глава 15 том 018 стр. 229 – 235.

[22] OB L 149, 11.6.2005г., стр. 22—39, специално българско издание: глава 15 том 014 стр. 260 – 277.

[23] Пара. 42 от Заключение на Генералния адвокат Г‑н N. Wahl по делото Unamar.

[24] Пара. 41 от Заключение на Генералния адвокат Г‑н N. Wahl по делото Unamar.

[25] Виж Giesela Rühl,”Commercial agents, minimum harmonization and overriding mandatory provisions in the European Union: Unamar“, Common Market Law Review 53, 2016, стр. 215 и следващи, както и цитираните произведения в бележка под линия № 22.

[26] Пара. 35, бележка под линия № 20 от Заключение на Генералния адвокат Г‑н N. Wahl по делото Unamar.

[27] Giesela Rühl,”Commercial agents, minimum harmonization and overriding mandatory provisions in the European Union: Unamar“, Common Market Law Review 53, 2016.

[28] Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OB L 177, стр. 6, наричан по-нататък „Регламент Рим I“).

[29] Т. 53, Решение на СЕС по делото Unamar.

[30] Т. 50, Решение на СЕС по делото Unamar.

[31] Подчертаването е на автора.

[32] Виж Giesela Rühl,”Commercial agents, minimum harmonization and overriding mandatory provisions in the European Union: Unamar“, Common Market Law Review 53, 2016, стр. 217 и следващи.

[33] Решение от 9 ноември 2000 г., Ingmar, C‑381/98, EU:C:2000:605

[34] Пара. 51, Решение на СЕС по делото Unamar.

[35] Виж Giesela Rühl,”Commercial agents, minimum harmonization and overriding mandatory provisions in the European Union: Unamar“, Common Market Law Review 53, 2016, стр. 222.

[36] Martin Favart, “Supreme Court Rules that Belgian Commercial Agency Law is “Mandatory” under Rome Convention“, достъпно на https://www.lexgo.be/en/papers/distribution-concurrence-consommation/distribution-law/supreme-court-rules-that-belgian-commercial-agency-law-is-imandatoryi-under-rome-convention,91303.html