ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3/16 НА НК НА ВКС –
ПОСЛЕДИЦИ И ВЪЗМОЖНОСТИ
Иво Хинов[1]
В своето преюдициално заключение по делото „Огнянов“, С-554/14,[2] Съдът на Европейския съюз даде тълкуване, различаващо се от това в т.3 от това в Тълкувателно решение № 3/13 на Върховния касационен съд, Наказателна колегия. Една от последиците от това е приемането на ново Тълкувателно решение – № 3/16, което даде отговор на два важни въпроса: дали, в светлината на това преюдициално заключение и предвид принципа за преимущество на правото на Европейския съюз, следва да се преразгледа старото тълкуване от 2013 г., както и дали това преразглеждане следва да обхваща и аналогични случаи, непопадащи под приложението на правото на ЕС.
Решението на първия въпрос е положително. Така върховната българска наказателна юрисдикция по официален и общозадължителен начин утвърди върховенството на правото на ЕС, не само общо и абстрактно, но с такъв смисъл и съдържание, с каквито то е разтълкувано от Съда на ЕС. Поради което и Тълкувателното решение № 3/16 е достоен национален отговор на правното разрешение на Съда на ЕС по делото Огнянов, дължим съобразно изискването за лоялно сътрудничество между националните и европейските юрисдикции, при взаимно разграничаване и признаване на тяхната компетентност.
Решението на втория въпрос е отрицателно – а именно че тълкувателният извод по т.3 от ТР № 3/13 следва да се запази в отношенията между Република България и държави извън Европейския съюз. Именно този извод е от съществено значение, доколкото поражда нови възможности за развитието на наказателното право.
Поради което, в рамките на производството по чл. 457 НПК, ако едно лице е изтърпяло част от наложеното му наказание в държава-членка на ЕС, то няма да се ползва от редукцията по чл.41 ал.3 НК; респективно ако е осъдено и изтърпяло наказанието си в друга държава, то ще се ползва от тази редукция. Едни и същи факти ще получат различен национален юридически отговор в зависимост от това в коя държава лицето е било осъдено и изтърпяло част от наказанието си. Този различен отговор няма да зависи от съответното право на осъдилата държава, а само от двойственото прилагане на националното ни право. И по-точно чл. 457 ал. 5 НПК ще има едно съдържание, ако осъдилата държава не е членка на ЕС и противоположно, ако е такава.
Така ще се получи своеобразен юридически европейско-национален дуализъм – една и съща фактическа ситуация ще получи различна юридическа регламентация, в зависимост от това дали към нея ще се приложи правото на ЕС или националното право (в случая националното тълкуване на акт на Съвета).
Това следва да се приеме като нещо нормално и способстващо за развитието на правото. То е нормално, доколкото правото на ЕС застъпва само част от обсега на правна регулация на националното право; поради което и определен въпрос получава било европейски правен отговор, ако касае регулирана от европейски закон материя, било национален правен отговор, в останалите случаи. А тези отговори често са различни или дори противоположни. Поради това този дуализъм също така ще способства за усъвършенстване на правото, доколкото поставя в конкуренция различни правни разрешения на един и същи въпрос, като при съпоставянето им може да се установи кое от тях в по-голяма степен отговаря на двете основни изисквани за създаването на общия европейски правен ред – ефективност и спазване на основните права.
Този специфичен европейско-национален дуализъм неизбежно съществува още от момента на приемане на България в ЕС и придобиване на задължителна сила на правото на ЕС. Но към него досега не е било привличано вниманието на върховната национална юрисдикция. Той за първи път официално е установено с Тълкувателното решение по т.д. № 3/16.
Една от проявите на този дуализъм е в сферата на погасителната давност – и по-точно изтичане на абсолютната погасителна давност. Конкретно по делото Taricco С-105/14 Съдът на ЕС дава такова тълкуване на правото на ЕС, с което оправомощава италианският съд да остави без приложение национално правило за прекалено кратка абсолютна давност, което, в значителен брой от случаите, обективно ще доведе до прекратяване на наказателното дело, без да бъде постановен акт по същество. Нещо повече – задължава го да не спази тази норма, ако това е необходимо за защита на европейските интереси – т.49 и т.58. Това тълкуване, обаче, се отнася само до разглеждания спор за данъчно престъпление, накърняващо финансовите интереси на ЕС. По всички останали дела, които не засягат интереси, защитени от законодателен акт на ЕС, остава приложим италианският закон.
Оказва се, че един и същи акт (зачитане или незачитане на правилото за абсолютна погасителна давност, която е нефункционално кратка) ще бъде законосъобразен или противоправен в зависимост от засегнатите от деянието обществени отношения – европейски или национални.
Подобна е ситуацията и относно съразмерността на наказанието. В Chmielewski[3], т.30-35, Съдът на ЕС разглежда съразмерността на обществената опасност на престъплението с български аналог чл. 251 НК, като достига до извода, че предвиденото в унгарското право наказание е прекомерно високо, несъразмерно с обществената опасност на деянието. Поради което констатира несъответствието на предвидената санкция с правото на ЕС. Отново се оказва, че националният съд в своята правораздавателна дейност се подчинява на два критерия – ако делото засяга само национални интереси, то е обвързан от избора на законодателя относно санкциите; респективно ако то засяга и европейски интереси, би могъл да извърши преценка за пропорционалност и съразмерност на така предвидените наказания.
Аналогично, относно приложението на принципа non bis in idem, са и делата Spasic[4] и Kossowski[5]. Отново, ако се касае за европейски елемент – чуждестранен правораздавателен акт – липсва формална пречка за ново наказателно преследване, ако наложената санкция не е била изпълнена (и при допълнителни условия); респективно ако проведеното наказателно производство, приключило с прекратяването му, е било само формално и повърхностно. Обратното – ако се касае за чисто национална ситуация, това не е възможно.
Тези случаи неизбежно ще се увеличават, успоредно с увеличаване на обсега на европейската правна регулация, вкл и чрез новите Преюдициални заключения на Съда на ЕС.
Този европейско-национален правен дуализъм, освен че допринася за развитие на правото чрез конкуренцията между различни форми на правно регулиране, също така дава възможност за установяване на нов правен принцип – а именно, условно наречен, на аналогичната европейска законосъобразност. Неговото съдържание е извод за законосъобразност, ако националният съдия приложи в чисто национална хипотеза европейското правно разрешение, приложимо само при защита на европейски интереси.
Този принцип – на аналогичната европейска законосъобразност – произтича от обсъждането на следния въпрос: след като определено правно разрешение е законосъобразно от европейско-правна гл.т., при регулиране на защитени от Европейското право обществени отношения, то би ли могло да се приеме, че същото това разрешение, ако бъде приложено в чисто национален казус, ще бъде законосъобразно?
Положителният отговор се обуславя от преимуществото на Европейското право, което е обусловено от презумпцията, че европейското правно регулиране е по-съвършено от националното и в по-голяма степен защитава обществените интереси. Доколкото както националните, така и европейските правни норми имат общ произход и отстояват общи ценности; доколкото си поставят общи цели; доколкото на последно място Република България чрез своите представители взима участие както в европейския законодателен процес, така и в правораздавателната дейност на Съда на ЕС, то не е възможно европейска правна регламентация да бъде възприета като противоположна и несъвместима с националния закон, националните традиции или правни принципи. Обратното – всяко едно европейско правно разрешение следва да бъде възприето като законосъобразно от национално-правна гл.т., като съвместимо с националния правен порядък.
Това е така, доколкото неговата законосъобразност произтича от самото му естество (европейски законодателен акт или тълкувателно решение на Съда на ЕС), а не от регулираните чрез него обществени отношения. Т.е. не може да се приеме, че едно европейско юридическо правило е законосъобразно само ако регулира факти, попадащи под правото на ЕС и не е законосъобразно ако регулира факти, попадащи под националното право.
От тази гледна точка принципът за европейско-националния дуализъм и принципът за аналогичната европейска законосъобразност са двата възможни отговора на съществената намеса на правото на ЕС, включително и чрез преюдициалните заключения, която националното право търпи и ще продължава да търпи. Първият отстоява националната юридическа идентичност, а вторият способства за модернизиране на националното ни право.
Тези два принципа не са взаимно изключващи се – напротив, възможно е те да съществуват едновременно. Това е така, доколкото принципът за аналогичната европейска законосъобразност определя като законосъобразен национален акт относно национални интереси, постановен въз основа на Европейското право; но не определя като незаконосъобразен изборът на националния съдия да приложи националното си право в същата ситуация. Именно съвместното съществуване на двоякото правно регулиране – не само спрямо европейски и национални интереси, но дори и двояко правно регулиране относно чисто национални интереси – ще доведе до реална възможност до конкуренция между различните правни разрешения и неизбежно до развитие на правното мислене.
Тоест националното правно мислене и практика ще излязат от националните рамки и клишета. Възприемането в ежедневната юридическа практика на европейските правни разрешения е задължително условие за придобиване на такива знания и умения у българския юрист, на такъв вид юридическо мислене, че достигнатите от него правни разрешения да са четими, разпознаваеми и евентуално възприети от европейския законодател, респективно от Съда на ЕС. А без споделянето на такъв общ юридически език самата идея за конкуренция между различните правни разрешения се явява без реално практическо приложение.
Възможността правото на ЕС да се приложи в чисто национална ситуация е бил поставен на обсъждане от Съда на ЕС. Този въпрос е бил предмет по дело С-488/13[6] – запълване на празнота в националния закон чрез възприемане на европейската правна норма, която би била приложима при международен елемент. Съдът на ЕС, след като констатира липса на пряко приложение на правото на ЕС (т.23-24), все пак посочва при какви обстоятелства това европейско право може да се приложи в национални хипотези – а именно при изрично препращане от страна на националния закон към европейското правно разрешение (т.27-29). Целта е осигуряване на еднакво – национално и европейско – разрешение на сходни въпроси (т.32: “…така че да гарантират еднакво третиране на вътрешните положения и на положенията, попадащи в обхвата на правото на Съюза.”. Това, обаче, би представлявало разширение на приложното поле на правото на ЕС и поради това до изключване на националното право – т.33 от С-313/12[7]: ” Всъщност еднакво третиране се осигурява само ако направеното в националното право препращане към нормите на Съюза е пряко и безусловно и няма разпоредби от националното право, позволяващи отклонение от посочените норми, така както ги тълкува Съдът”. Т.е. този подход е противоположен на принципа на аналогичната европейска законосъобразност, който позволява съвместното съществуване на различни правни регулации (национална и европейска), с оглед тяхното развитие и усъвършенстване.
Обсъждането на тези въпроси е възможно благодарение на възприетото становище от ВКС в Тълкувателно дело № 3/16, даващо различно тълкуване на чл. 457 НПК в зависимост от това дали осъдилата страна е член на ЕС или не. Изправени сме пред качествено нова и непозната досега правна ситуация – едновременно съществуване и прилагане на два макар и сходни, все пак различни правопорядъка – европейското и националното право. Това поражда нови предизвикателства, нови трудности и нови възможности. Осъзнаването им и осмислянето им неизбежно ще доведе до формулирането на нови правни принципи, до специфични подходи към съвместяването на националното и Европейското право.
Алтернативата е игнорирането на тези нови правни реалности, като европейското право се възприема само като задължително поради своя източник, но не и ценно поради начина, по който са уредени определени обществени отношения. Поради което то да следва да се приложи единствено при регулиране на европейската материя, без да оказва каквото и да е влияние върху чисто националното право. Това ще доведе до капсулиране на българското наказателно право и до все по-голямата му отдалечаване от формиращото се Европейско наказателно право.
***
Read the summary in English language of this article here:
***
[1] Съдия в Специализирания наказателен съд
[2] Решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835
[3] Решение от 16 юли 2015 г., Chmielewski, C‑255/14, EU:C:2015:475.
[4] Решение от 27 май 2014 г., Spasic, C‑129/14 PPU, EU:C:2014:586.
[5] Решение от 29 юни 2016 г., Kossowski, C‑486/14, EU:C:2016:483.
[6] Определение от 9 септември 2014 г., Parva Investitsionna Banka и др., C‑488/13, EU:C:2014:2191.
[7] Решение от 7 ноември 2013 г., Romeo, C‑313/12, EU:C:2013:718.