(Анализ на Регламент № 655/2014)

 

Деян Драгиев*

 

1. Въведение

Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела „Брюксел I“, а след него заменилият го Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела „Брюксел Ia“ („Регламент № 1215/2012“) уреждат налагането на обезпечителни мерки като част от международния граждански процес в рамките на правото на Европейския съюз. Тази регламентация не е задоволителна, тъй като предвижда различни основания за учредяване на международна компетентност и изпълнение на обезпечителните актове вместо единен процесуален ред.

Запорът на банкови сметки е най-често срещаната практическа хипотеза на обезпечителни мерки, целящи защита на правата на кредитор при бъдещ или висящ процес. Доколкото и паричните средства са най-ликвидният актив за удовлетворение на кредитора, напълно основателно развитието на Международното частно право (МЧП) на Европейския съюз достигна до създаването на специален регламент – Регламент (ЕС) № 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела („Регламент № 655/2014“ или „Регламентът“) – който да улесни презграничното блокиране на банкови сметки.

Настоящото изследване има за цел да разгледа Регламент № 655/2014, влязъл в сила на 18 януари 2017 г., в съпоставки с другите съществуващи механизми за постигане на аналогично обезпечаване при презгранични спорове с граждански и търговски характер, както и с оглед на специалната уредба, която е включена в Глава петдесет и шеста “а” в българския Граждански процесуален кодекс („ГПК“) за целите на приложението на Регламент № 655/2014 и общите правила на гражданския процес и международното частно право.

 

2. Приложно поле на Регламент № 655/2014

Регламент № 655/2014 урежда процедура за допускане и налагане на обезпечителни мерки, която е специална спрямо обхвата на Регламент № 1215/2012. Регламент № 655/2014 се отнася единствено до парични вземания и цели обезпечаване на събирането им (чл. 2, алинея 1). Вземанията може да са с настъпил падеж, но това не е задължително (Съображение 12), като правното основание за възникването на вземането не е ограничено до договорни отношения; може, например, да бъде и деликт, неоснователно обогатяване, т.н. В обхвата на Регламент № 655/2014са дела с предмет граждански и търговски правоотношения[1], като така предметният обхват на Регламент № 655/2014 съвпада с този на Регламент 1215, изключвайки от приложението му отношения, свързани с брак, наследяване, издръжка, публичноправни въпроси, както и спорове, подлежащи на арбитраж (чл. 3, ал. 2 от Регламент № 655/2014). Съгласно Съображение 8 от Регламент № 655/2014, той не се прилага и при открито производство по несъстоятелност срещу длъжника по Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност. Регламент № 655/2014 се отнася до презгранични отношения, т.е. когато (1) сезираният съд и банковата сметка, предмет на запора, са в различни държави членки; или (2) кредиторът е с местоживеене (съгласно Регламент № 1215/2012) в една държава членка, а съдът и банковата сметка, подлежаща на запориране, сe намират в друга държава членка (съображение 10 от Регламент № 655/2014).

Обект на Регламент № 655/2014 е само една обезпечителна мярка, а именно налагане на запор върху вземане по банкова сметка на длъжник по искане на негов кредитор. Тази мярка по принцип попадаше в обхвата на Регламент № 1215/2012 до влизане в сила на Регламент № 655/2014, но уредбата в Регламент № 655/2014 не препятства търсенето на запор и по реда на Регламент № 1215/2012, макар там възможността да е ограничена (вж. т. 3.2 по-долу). Също така Регламент № 655/2014 не дерогира националноправните процедури за издаване на акт за запор, попадащ в обхвата на Регламента, т.е. запорът по Регламента е опция в допълнение на съществуващите процесуални възможности за защита на кредитора, а не ги замества. Регламент 655 се отнася само за презграничен запор – т.е. ако сметката е в държава, различна от тази по местопребиваването на длъжника, или различна от държавата, чийто съд е компетентен да разгледа молба за запор по Регламент № 655/2014. Регламент № 655/2014има действие за територията на всички държави членки на ЕС освен Обединеното кралство и Дания.

В персоналния обхват на Регламент № 655/2014попадат кредиторите, които имат местопребиваване (съгласно предвидените в чл. 62-63 от Регламент № 1215/2012 критерии) в държавите членки на ЕС от предишната точка. Не е въведена привръзка с оглед на длъжника, тъй като релевантният критерий е локализирането на банковата сметка, за която се иска запор – длъжникът може да бъде с местонахождение извън ЕС, но с банкова сметка в ЕС.

На запор по реда на Регламент № 655/2014подлежат само банкови сметки в държавите членки, спрямо които Регламент № 655/2014 е в сила. Локализирането на банковата сметка е въпрос, който е уреден в Регламент № 655/2014. Регламентът (чл. 4, т. 2) препраща определянето на понятието „банка“ към Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 във връзка с Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО. Критерият за локализиране е седалището на банката, а при икономически групи-банки с дейност на територията на множество държави e определящо местонахождението на клона, при който сметката е открита. Съгласно чл. 4, т. 3 от Регламент № 655/2014, привръзката към съответната държава членка е IBAN (международен номер на банкова сметка) на сметката; а за банкова сметка без IBAN — държавата членка, в която се намира централното управление на банката, в която се държи сметката, или — когато сметката се държи в клон — държавата членка, в която се намира клонът.

Макар Регламент № 655/2014 да има пряко приложение, чл. 46, ал. 1 от него урежда субсидиарна приложимост на националното процесуално право по въпросите, които не са уредени от Регламента. В случая за България това означава приложимост на ГПК. Тъй като ГПК регламентира в Глава петдесет и шест „а“ много ограничен кръг въпроси, свързани с приложното поле на Регламент № 655/2014, то българският съд трябва да се обърне към нормите, които уреждат такава материя в българския граждански процес, а именно обезпечителното производство (чл. 389-403 ГПК), както и част от нормите, отнасящи се до изпълнителния процес, доколкото са свързани с реализацията на обезпечителните актове по принудителен ред, а и поради изрични препратки в Глава петдесет и шест „а“ ГПК. Следователно, режимът на презграничния запор на банкови сметки по Регламент № 655/2014 не се съдържа изцяло в Регламента, а субсидиарно приложение намират и следните разпоредби, в посочената поредност: ГПК в частта на Глава петдесет и шест „а“; част от нормите на обезпечителния и изпълнителния процес на ГПК при условията на съответно приложение; общите правила на исковия гражданския процес при условията на съответно приложение.

 

3. Международна компетентност

3.1. Съгласно Регламент № 655/2014

Регламент № 655/2014 не съдържа самостоятелни правила за определяне на международна компетентност. Доколкото той е част от системата от регламенти на ЕС, които уреждат презграничните граждански и търговски дела, а основният регламент в тази сфера е Регламент № 1215/2012 и предметният обхват на двата регламента съвпада, то Регламент № 655/2014 всъщност препраща към правилата на Регламент № 1215/2012 в частта относно определянето на международно компетентния съд да разгледа делото (спора) по същество (Глава II от Регламент № 1215/2012).

Съгласно чл. 6, ал. 1 от Регламент № 655/2014, компетентен да издаде заповед за запор е съдът, който е компетентен да разгледа делото по същество, когато става въпрос за вземане, което все още не е безспорно, установено с влязъл в сила акт. Това обхваща две хипотези – както издаване на заповедта преди образуване на производството по същество, така и издаване на заповед в хода на висящ процес по същество. Кредиторът следва да иска издаване на заповедта от онзи съд, който е компетентен по спора, независимо дали вече има образувано дело или не. Ако спорът е разрешен (не само с влязло с сила съдебно решение, а и с друг способ, например съдебна спогодба) и вземането, за което се иска налагане на запор, е безспорно установено по тази причина, компетентни са органите на държавата, в която са издадени съответните актове (forum loci actus). В хипотезата на съдебен акт, това е държавата, чиито органи са издали акта. Ако става въпрос обаче за извънсъдебна спогодба между страните, която попада в дефиницията за автентичен акт (чл. 4, т. 10) по Регламента (със заверен подпис и съдържание от официален орган, например за България – нотариус), поради договорния й характер привръзката следва да е loci contractus. Споразумение, което не е официално заверено като автентичен акт и не е одобрено от съд, не е основание за издаване на заповед за запор.

Единственото изключение от посоченото в предходния параграф правило, е чл. 6, ал. 2 от Регламент № 655/2014, съгласно който ако длъжникът е потребител, сключил договор с кредитор за цел, която може да се счита за попадаща извън предмета на дейност или професията на длъжника, компетентни да издават заповед за запор за обезпечаване на вземане, свързано с въпросния договор, са единствено съдилища в държавата членка, в която е местоживеенето на длъжника. Всъщност става въпрос за вземане, произтичащо от потребителски договор, като привръзката е forum debitoris, правило, което е уредено и в Регламент № 1215/2012 относно искове срещу потребители, тъй като традиционно те се приемат за по-слаба страна и се полага допълнителна грижа за интересите им и осигуряване на процесуалната им защита.

 

3.2. Сравнение с Регламент № 1215/2012 и Кодекса на международното частно право

Регламент № 655/2014е основан на принципа, че обезпечителният акт се издава от съда по съществото на спора (ако се издава преди спорът да е окончателно разрешен). Регламент № 1215/2012обаче има диференциран подход, уреждащ различни хипотези в две разпоредби – чл. 35 и чл. 42.

Регламент № 1215/2012 допуска обезпечителен акт да се издаде от съд, който не е компетентен по съществото на спора[2]. Затова чл. 35 от Регламент 1215 указва, че международно компетентен може да бъде всеки съд на държава-член на ЕС, а в съдебната практика [3]на СЕС допълнително се поставя изискването за наличие на връзка (real connecting link) за учредяване на международна компетентност за издаване на такъв акт. Макар това тълкуване да е дадено при действието на Регламент № 44/2001 и то да не беше изрично допълнено в текста на сега действащия Регламент № 1215/2012, изискването за връзка продължава да важи. То се приема като изискване за териториална връзка. Териториална връзка е налице, когато обектът на обезпечителната мярка е на територията на държавата на сезирания съд[4]. Това само по себе си изключва възможността за признаване и изпълнение на обезпечителния акт извън съответната държава (тъй като само съдът, компетентен по съществото на спора по Регламент № 1215/2012, може да издава подлежащи на презгранично изпълнение актове), както и прави чл. 35 като логика напълно противоположен на разрешението на Регламент № 655/2014. Ето защо и Съображение 10 от Регламент № 655/2014 посочва, че приложните полета на обезпечителните актове, издавани по силата на двата регламента, са различни – ако кредиторът търси запор на сметки, то той следва да се обърне (по реда на Регламент № 655/2014) към съда, пред който делото по същество е висящо или следва да бъде заведено, или (по реда на Регламент № 1215/2012) към съда по местонахождението на сметките.

Съгласно чл. 42 от Регламент № 1215/2012, съдът по съществото на спора може да издава обезпечителни актове, които следва да могат да се признават и изпълняват в други държави. За да се признаят и изпълнят обаче, ответникът трябва да бъде уведомен за издадения акт, т.е. чл. 42 отхвърля хипотезата на изпълнение на обезпечителен акт, постановен в едностранно производство. В същото време чл. 11 от Регламент № 655/2014 изрично посочва, че процедурата по издаване на заповедта по този регламент е ex parte, т.е. едностранна без уведомяване на ответника по запора. Следователно, ако кредитор търси изненада срещу длъжник и обезпечаване на ликвидни средства, то Регламент № 655/2014предоставя по-ефективна процесуална възможност.

КМЧП съдържа само една разпоредба, която регламентира международната компетентност за обезпечаване на иск – чл. 25 КМЧП[5]. Подобно на чл. 35 от Регламент № 1215/2012, КМЧП изисква обектът на обезпечението да се намира на територията на Република България, като това се отнася до хипотезата, в която българският съд не би имал компетентност по съществото на делото. Обратно, ако българският съд би имал международна компетентност по съществото на делото на основание КМЧП, той би могъл да постанови обезпечителен акт, но той ще следва да се изпълни съгласно съответната процедура в съответната друга държава, като ако това е държава член на ЕС, то няма да е въз основа на Регламент № 1215/2012, тъй като правилата за признаване и изпълнение на регламента се отнасят само до актове, издадени при компетентност, основана на Регламент № 1215/2012.

 

4. Допускане на обезпечителната мярка – издаване на заповед за запор

 

4.1. Съгласно Регламент № 655/2014

Съгласно чл. 7 от Регламент № 655/2014, заповед за запор се издава, когато кредиторът е представил достатъчно доказателства, за да се увери съдът, че е налице спешна необходимост от мярка за защита под формата на заповед за запор, тъй като съществува реална опасност без такава мярка последващото изпълнение на вземането на кредитора срещу длъжника да бъде осуетено или значително затруднено. Когато кредиторът все още не е получил в която и да е държава членка съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, чрез които от длъжника се изисква да изплати сумата на кредитора, последният представя и достатъчни доказателства, за да се увери съдът, че има вероятност искът му срещу длъжника да бъде удовлетворен по същество. Родово и местно компетентният съд се определя съгласно ГПК (чл. 618а ГПК). В случай, че се иска издаване на заповед преди завеждане на производството по същество, компетентен е съответният първоинстанционен съд по правилата на ГПК. Ако издаване на заповедта се иска при висящо касационно производство по съществото на спора, то компетентен е съответният въззивен съд, разглеждал спора като втора инстанция (чл. 618а, ал. 3 ГПК).

Регламент № 655/2014 поставя няколко изисквания към преценката на съда за допускане на запор. Първо, налице трябва да е „спешна необходимост“, т.е. – издаването на заповедта следва да защити интереси, които са непосредствено заплашени. Това би било така, ако без запора длъжникът би се разпоредил със сумата по банковата сметка, а кредиторът не би могъл да се удовлетвори от други активи на длъжника или удовлетворяването би било значително затруднено, т.е. би отнело повече време и/или разноски. Второ, заплахата следва да бъде реална и да представлява опасност, която, в случай, че се реализира, правата на кредитора или не биха се осъществили изобщо (т.е. не би могъл да осребри активи от имуществото на длъжника), или осъществяването би било значително затруднено, т.е. би отнело повече време и/или повече разноски да осребри активи от имуществото на длъжника. Тези три изисквания трябва да са налице кумулативно и да се докажат пред съда. Има четвърто изискване, което важи в хипотезата на издаване на заповед преди окончателното разрешаване на спора – доказателства за вероятността искът да бъде доказан. Става въпрос за доказателства, отнасящи се до спорното материално правоотношение, които са достатъчно убедителни, за да бъде установено, че искът по-скоро ще бъде уважен като основателен.

Регламентът дава насоки за преценката на необходимостта от издаване на заповедта, т.е. реалната опасност за интересите на кредитора. Съгласно съображение 14 от Регламент № 655/2014, неплащането или оспорването на спорното вземане не следва да се считат за достатъчно доказателство, обосноваващо издаването на заповед. Влошеното финансово състояние на длъжника също не е самостоятелно основание за издаване на заповед за запор. Съдът обаче може да има предвид такива обстоятелства при преценката за обезпечителната нужда, заедно с други обстоятелства, като например кредитната история и поведението на длъжника. Регламент № 655/2014 изисква съдът да постигне баланс между интересите на длъжника и кредитора и избягването на злоупотреба със запора.

Производството е едностранно. Поначало е основано само на писмени доказателства (чл. 9, ал. 1), но алинея 2 на чл. 9 позволява, ако правото на съда (lex fori) допуска това, да се събират и други доказателства, което означава, че гласни доказателства, включително чрез провеждане на открити съдебни заседания, са допустими, ако го позволяванационалния процесуален закон. В хода на обезпечителния процес съгласно ГПК обаче такива не се събират, следователно нормата не е приложима с оглед производства по Регламент № 655/2014 пред български съд.

Сезираният съд се произнася в рамките на 10 дни, ако вземането не е безспорно установено със съдебно решение или спогодба или автентичен акт, а в рамките на 5 дни, ако е безспорно (чл. 18 от Регламент № 655/2014). Сроковете следва да се приемат за инструктивни. Макар Регламентът да говори за „решение“, съгласно терминологията, употребена в Глава петдесет и шест „а“ от ГПК, българският съд се произнася с определение по молбата за издаване на заповед за запор, което приравнява режима на дължимия от съда обезпечителен акт с режима на обезпечителното производство по чл. 389 и сл. ГПК. Въз основа на „решението“ за издаване на заповедта за запор, т.е. определението, допускащо мярката, в случая за България, съдът издава формуляр с реквизити посочени в чл. 19 от Регламент № 655/2014. Формулярът, всъщност, представлява заповедта, въз основа на която се предприема запорът.

Отказът да се издаде заповед за запор подлежи на обжалване (чл. 21 от Регламент № 655/2014) в 30-дневен срок от съобщаването му. Обжалването подлежи на касационен контрол в случай, че въззивната инстанция отхвърли частната жалба срещу отказа (чл. 618б ГПК), т.е. обжалва се пред Върховния касационен съд единствено отказът да се допусне обезпечение от въззивната инстанция. Макар да не е посочено изрично, следва да намери приложение изискването за обосноваване на касационни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК като обща предпоставка за разглеждане на касационно обжалване. Регламентът не посочва дали обжалването на отказ е едностранно или двустранно производство. Чл. 21 от Регламента изисква процедурата по обжалване да е едностранна само при обжалване на пълен, а не на частичен отказ. По аргумент за противното, би следвало да се приеме, че при обжалване на частичен отказ препис от частната жалба следва да се връчи на длъжника за отговор, както и да се проведе двустранно производство с негово участие.

Съгласно чл. 12 от Регламент № 655/2014, издаването на заповед за запор може да бъде предпоставено от учредяване на гаранция, чийто характер Регламент № 655/2014 не конкретизира. Характерът на гаранцията се решава с оглед на правото на съда (lex fori), което в случая на България означава гаранция по чл. 180-181 от Закона за задълженията и договорите. Ако вземането, за което се цели издаване на заповед за запор, не е безспорно, то Регламент № 655/2014 изисква учредяване на гаранция като по изключение може да не се предостави такава, ако компетентният съд приеме това за нецелесъобразно (т.е. разполага с дискреция с оглед на конкретните обстоятелства). Обратно, при безспорно установени вземания в съдебно решение, спогодба или автентичен акт, съдът не следва да изисква гаранция, освен ако по изключение приеме това за целесъобразно и необходимо. В чл. 38 от Регламент № 655/2014 се урежда процесуалната възможност за длъжника да учреди гаранция, с която да гарантира изплащането на вземането вместо запора на банковата му сметка. Гаранцията трябва да е на стойност поне колкото размера на вземането на кредитора. Видът на гаранцията се урежда от правото на съда, издал заповедта за запор (lex fori), който освобождава запорираната банкова сметка. Алтернативно, длъжникът може да учреди обезпечение и пред съд или изпълнителен орган по местоизпълнението, за да иска прекратяване на изпълнението на заповед за запор.

Регламент № 655/2014 урежда и правило за отговорност на кредитора към длъжника за вреди, причинени от запора (чл. 13). Отговорността е виновна и следва да се докаже от длъжника, твърдящ, че е понесъл вреди. В ал. 2 от чл. 13 Регламентът № 655/2014 обаче посочва хипотези на оборими презумпции на вина на кредитора, например ако не бъде заведено производство по същество или заповедта бъде отменена поради пропуск на кредитора при връчване на заповедта. Националното право може да уреди и допълнителни основания към тези в Регламент № 655/2014. Приложимо право е това по местоизпълнението на запора (lex executionis), а не правото на сезирания съд, длъжника или кредитора. Отговорността се ангажира по общия исков ред, т.е. Регламент № 1215/2012. Когато са запорирани сметки в повече от една държава членка, приложимото право относно отговорността на кредитора е правото на държавата членка по изпълнение, в която се намира местожителството на длъжника или, ако това е невъзможно, тази, която е в най-тясна връзка.

Регламент № 655/2014 урежда своеобразно lis pendens правило в чл. 16, съгласно който кредиторът няма право да подава едновременно до няколко съдилища паралелни молби за заповед за запор срещу един и същи длъжник за обезпечаване на едно и също вземане. Втората по време молба следва да се отхвърли изцяло като недопустима на основание висящо производство по първата такава. В молбата си за издаване на заповед за запор кредиторът следва да декларира дали е подал в друг съд или орган молба за издаване на равностойна национална заповед срещу същия длъжник, целяща обезпечаване за същото вземане, както и дали вече е получил такава заповед. Доколкото става въпрос за декларация пред държавен орган, съгласно българското право кредиторът трябва да носи наказателна отговорност, ако декларира неверни обстоятелства в молбата си.

 

4.2. Сравнение с Регламент № 1215/2012и ГПК

Регламент № 1215/2012 не съдържа самостоятелни правила за уважаване на искане за издаване на обезпечителен акт, като преценката за това е въпрос на националното право на сезирания съд (lex fori). Въпреки това, в практиката на СЕС е установено, че става въпрос за обезпечителни мерки по смисъла на Регламент № 1215/2012, когато мерките се предоставят с цел да се запази правното и фактическо положение, за да се защитят правата, предмет на производството по същество[6]. Двете основни характеристики на мерките следователно са: временният им характер и обезпечителната им функция[7]. Именно те трябва да се докажат – кредиторът следва да представи убедителни доказателства, че е налице негов интерес, изискващ незабавна защита чрез обезпечителен акт.

Основните характеристики на производството за обезпечаване на иска по ГПК включват: доказване на вероятната основателност на иска; наличието на интерес/нужда от обезпечаване на иска; доказване на адекватността на търсените мерки с оглед на обезпечителната нужда[8]. Вероятната основателност на иска се свързва с преценка доколко обоснован е искът на базата на представени убедителни доказателства; съдът прави ограничена предварителна преценка на основателността на иска за целите не обезпечителния процес с оглед на твърдените материални права и доказателствата за тях.. Необходимост от обезпечение е налице в случай, че е има опасност молителят да не бъде удовлетворен от окончателния акт по спора или удовлетворяването да бъде затруднено значително. За разлика от Регламент № 655/2014, наличието на спешност[9] може да е фактор, но не е абсолютно условие. Трето, мерките следва да бъдат подходящи за защита на интереса на молителя, т.е. да не представляват необосновано ограничение върху ответника по обезпечението. Производството е едностранно и само по писмени доказателства. Ако молителят не е представил убедителни доказателства, обезпечение може да се предостави и ако се учреди гаранция, макар че гаранция може да се изиска и ако са налице достатъчно доказателства. В повечето случаи на практика се изисква учредяването на гаранция. Молителят носи отговорност за причинените от обезпечението вреди (чл. 403 ГПК), ако в производство относно спорното материално право, то не бъде установено[10].

С оглед на изложеното, критериите за допускане на запор съгласно и Регламент № 655/2014 и ГПК включват проверка основана поначало изцяло на документи за съществуването на спорното материално право, както и на наличието на необходимост от налагането на запор. Необходимостта е свързана със съществуването на убедително доказана, т.е. реална опасност кредиторът да не успее да се удовлетвори от ликвидни средства на длъжника, макар че Регламентът изисква да е налице времеви фактор, който по принцип ГПК не изисква. И ГПК, и Регламентът изискват балансиране на интересите на кредитора и длъжника. Режимът на изискванията за предоставяне на гаранция от кредитора за допускане на обезпечението по Регламент № 655/2014и ГПК е сходен; същото се отнася и до отговорността на молителя/кредитора по Регламент № 655/2014и ГПК.

 

5. Изпълнение съгласно Регламент № 655/2014

5.1. Изпълнение на заповедта за запор[11]

Съгласно чл. 22 от Регламент № 655/2014, заповедта за запор подлежи на пряко изпълнение, т.е. не е необходим акт на национален орган за признаването и допускането й до изпълнение. По това режимът на заповедта за запор се доближава до режима на изпълнение на актовете по глава III на Регламент № 1215/2012, при който също не е необходимо признаване и допускане до изпълнение от страна на национален орган. В същото време Регламент № 1215/2012изисква декларация за изпълняемост, докато процедурата по Регламент № 655/2014е още по-опростена, т.е. не се изисква никаква допълнителна формалност или документ към издадената заповед за запор, за да се премине към изпълнението на заповедта.

Към изпълнението на заповедта се прилага законът по местоизпълнението (lex executionis) – изпълнението на заповедта за запор се осъществява в съответствие с процедурите, приложими за изпълнението на равностойни национални заповеди в държавата членка по изпълнение (чл. 23, ал. 5 от Регламента). По този начин чл. 23 от Регламент № 655/2014 препраща към националния процесуален закон по местонахождението на банковата сметка, обект на запора, относно изпълнението на заповедта за запор, като приравнява изпълнението с аналогичен национален акт със същата функция, който за България следва да се приема, че е обезпечителната заповед. ГПК регламентира в чл. 450-450а запора върху вземания, включително банкови сметки. Заповедта се изпълнява пряко от съответния национален орган, който в България е съдебният изпълнител (чл. 618г ГПК) – държавен или частен – по същия ред, по който би се изпълнила обезпечителна заповед за запор на вземане по банковa сметкa. Определянето на компетентния съдебен изпълнител е съгласно lex executionis, т.е. чл. 427 ГПК. Образуването, спирането и прекратяването на изпълнението е също въпрос на lex executionis, т.е. ГПК. Кредиторът представя пред съдебният изпълнител надлежните документи за образуване на производство въз основа на заповедта за изпълнение. Регламент № 655/2014съдържа преки норми, които уреждат действието на заповедта за запор по отношение на банката, в която е подлежащата на запор сметка (чл. 24-25 от Регламент № 655/2014). Отговорността на банката обаче се регламентира съгласно lex executionis, следователно по силата на това препращане следва да се приложат чл. 452, ал. 3 ГПК, а именно банката ще отговаря пред кредитора, ако допусне разпореждане с паричните средства по запорираните сметки.

Съгласно чл. 25, ал. 1 от Регламента, банката издава декларация относно наложения запор. Съгласно ГПК, банката уведомява кредитора за наличието на банкова сметка на длъжника при съответната банка, която сметка се запорира. Но въз основа на чл. 25 от Регламент № 655/2014, банката трябва и да посочи каква част от сумата по съответната сметка е запорирана , т.е. на практика кредиторът трябва да получи повече информация за активите на длъжника в съответната банка. Нещо повече, по силата на чл. 14 от Регламент № 655/2014, кредиторът, който е получил заповед за запор за безспорно вземане, може на това основание да иска от компетентния за това орган (за България – съдебният изпълнител – чл. 618в ГПК) информация за наличието на банкови сметки на длъжника за съответната държава.

Ако издаващият съд и местоизпълнението на заповедта за запор са в една и съща държава, декларацията се изпраща от банката на издаващия съд и на кредитора. Ако издаващият съд и местоизпълнението на заповедта са в различни държави, то декларацията се предава от банката на органа по изпълнението – за България съдебният изпълнител, при който е образувано изпълнителното дело – който връчва на издалия заповедта съд и кредитора.

Длъжникът се уведомява за наложения запор единствено след като бъде издадена декларация за запорираните средства от банката. На длъжника се връчва заповедта за запор; молбата за издаване на заповед за запор, подадена от кредитора до съда; копия на всички документи, които кредиторът е представил на съда с цел получаване на заповедта. Ако длъжникът и издалият заповедта съд са в една и съща държава членка, то връчването е от съда или кредитора, съгласно процесуалното право на тази държава (lex fori) – за България би било съдебно връчване, тъй като ГПК не познава частното връчване като способ. Ако длъжникът е в държава, различна от тази на издаващия съд, то компетентният да връчи орган по правото на държавата на издаващия съд (lex fori) връчва документите на изпълнителния орган в държавата по местоживеене на длъжника, който извършва връчване по своето право (lex executionis) (отново за България – връчване от съдебния изпълнител, по реда на ГПК). Когато длъжникът е с местоживеене в трета държава, връчването се извършва в съответствие с правилата за международно връчване, приложими в държавата членка по произход (lex fori).

 

5.2. Защита на длъжника срещу заповедта за запор

 

5.2.1. Основания

В случай, че липсва материално право, което да бъде обезпечено със запор, то защитата срещу изпълнението по принцип е искова, а ако изпълнението е процесуално незаконосъобразно, защитата се изразява в оспорване на процесуалните действия на изпълнителния орган[12]. Това принципно процесуално положение се реализира и на плоскостта на защитата срещу изпълнението на заповедта за запор. Защитата съгласно Регламент № 655/2014се осъществява на две основания – срещу издаването на заповедта за запор и срещу изпълнението й[13].

Длъжникът може да оспорва издаването на заповедта за запор както с оглед на съществуването на спорното материално право, което заповедта цели да обезпечи, така и с оглед на процедурата по издаването на заповедта за запор.

При три хипотези заповедта за запор следва да се измени или отмени поради установената липса на материално право, което тя обезпечава: (1) вземането, чието изпълнение кредиторът се стреми да гарантира със заповедта, е изплатено напълно или частично (чл. 33, ал. 1, буква „д“); (2) с решение по същество е отхвърлен искът, чието изпълнение кредиторът се стреми да гарантира със заповедта (чл. 33, ал. 1, буква „е“); или (3) решението по същество или съдебната спогодба, или автентичният акт, чието изпълнение кредиторът се стреми да гарантира със заповедта, са отменени или са обезсилени (чл. 33, ал. 1, буква „ж“). Става въпрос все за случаи, при които е установено, че липсва материално право, чиято реализация да бъде гарантирана от заповедта за запор.

Наличието на процесуални пороци може да бъде основание за изменение или отмяна на заповедта в следните случаи: (1) редът за издаване на заповедта за запор не е спазен (чл. 33, ал. 1, буква „а“); (2) заповедта, декларацията по член 25 и/или другите документи, посочени в член 28, ал. 5 от Регламент № 655/2014, не са връчени на длъжника в срок от 14 дни след запорирането на неговата сметка (чл. 33, ал. 1, буква „б“); (3) документите, връчени на длъжника в съответствие с член 28, не отговарят на езиковите изисквания на Регламент № 655/2014 (с оглед на което той не може адекватно да организира защитата си – чл. 33, ал. 1, буква „в“); (4) запорираните суми, превишаващи размера на посочената в заповедта сума, не са освободени (чл. 33, ал. 1, буква „в“).

Съгласно чл. 34 от Регламента, основанията за оспорване на самото изпълнение на заповедта за запор са: (1) запориране на суми, които съгласно Регламента не подлежат на запор (чл. 31 от Регламента); (2) запорираната сметка е изключена от обхвата на приложение на Регламент № 655/2014, т.е. например се ползва с имунитет; (3) актът по съществото на спора (включително автентичен такъв), е получил отказ да бъде изпълнен в държавата членка по изпълнение; (4) изпълнението на съдебното решение, чието изпълнение кредиторът се стреми да гарантира със заповедта, е спряно в държавата членка по произход; или (5) се прилага някоя от буквите „б“, „в“, „г“, „д“, „е“ или „ж“ от член 33, ал 1. Последното важи единствено в случай, че бъде сезиран изпълнителния орган, т.е. за България – съдебният изпълнител, което прави препратката на чл. 34, ал. 1, буква „б“, т. iv към съответните букви от чл. 33, ал. 1 от Регламента приложима единствено с цел да бъде предотвратено незаконосъобразно изпълнение от страна на изпълнителния орган.

В чл. 34, ал. 2 от Регламент № 655/2014е уредена клауза за обществен ред. Преценката се прави с оглед на явно противоречие с обществения ред по местоизпълнението на заповедта за запор, т.е. спрямо lex executionis.

 

5.2.2. Компетентен съд

Регламент № 655/2014 урежда следните компетентни органи при оспорване на издадена заповед за запор. В случай, че се оспорва основателността на издаване на заповедта за запор или се релевират процесуални пороци при издаването на заповедта за запор, спорът се разглежда от съда, компетентен по съществото на спора. Ако се оспорва процесуалната законосъобразност на самото изпълнение на заповедта, то компетентен е органът по изпълнението или съответният съд. Регламент № 655/2014позволява и двете, но чл. 618д, ал. 2 ГПК, урежда единствено компетентност на съда, издал заповедта за изпълнение. Ако се релевира противоречие с обществения ред по местоизпълнението, компетентен е съдът по местоизпълнението.

 

5.2.3. Процедура

Регламентът урежда ред на оспорване като съдържа и типови документи (формуляри), използването на които е условие за редовността на оспорването. Процедурата е двустранна (чл. 36, ал. 2), препис от жалбата се връчва на насрещната страна, която има право да вземе становище по нея. Ако решението отменя, изменя или ограничава запор – подлежи на незабавно изпълнение, т.е. обжалването не спира изпълнението. Регламентът посочва, че актовете, постановени по неговото приложение, са обжалваеми (чл. 37), но не урежда реда за обжалване; съгласно общите правила на ГПК, би следвало да подлежи на въззивен и касационен контрол. При липсата на изрични норми в ГПК, а и доколкото производството е двустранно, следва да се счита, че общият исков процес по ГПК е съответно приложим.

 

5.2.4. Права на трети лица

Трети лица, засегнати от запора, могат да оспорват заповедта или изпълнението й. Регламентът съдържа ограничени правила в тази връзка (чл. 39). Той посочва единствено компетентността, не основанията за оспорване. С оглед на това, компетентен по оспорването на издаването на заповедта е съдът по издаването й, а по оспорване на изпълнението – съдът по местоизпълнението. Ако националното право допуска това – и органът по изпълнението, т.е. съдебният изпълнител. По този начин Регламентът на практика препраща изцяло към lex executionis.

ГПК предвижда няколко хипотези на защита на трети лица срещу принудително изпълнение. По начало, в съдебната практика[14] е установено, че всяко засегнато от обезпечителния акт лице има правото да го оспорва, дори да не е пряк негов адресат. Нещо повече, приложение тук следва да намери препратката на чл. 401 ГПК in fine към чл. 435, ал. 4 ГПК и чл. 440 ГПК. Последните уреждат хипотезите на оспорване на принудително изпълнение от страна на трето лице, засегнато от него. Защитата е искова с цел доказване, че имуществото, обект на обезпечителния акт, не е на длъжника (чл. 440 ГПК) или при обжалване на действията на съдебния изпълнител при изпълнение върху движими вещи (чл. 435, ал. 4 ГПК). Доколкото става въпрос за мерки върху банкови сметки, то следва да се приеме, че третото лице може да предяви иск за установяване, че не длъжникът, а третото лице е титуляр на сметката. Това обаче би била практически рядко срещана хипотеза. Как би се реализирала защитата на третото лице, ако, например, издаването на заповедта е било процесуално незаконосъобразно? Трябва да се приеме, че по силата на препратката към lex executionis третото лице, оспорващо заповед за запор по Регламент № 655/2014, има правата на трето лице, засегнато от обезпечение, т.е. има процесуалната възможност да оспори акта на същите основания както длъжника, а също и да иска отмяната му (чл. 402 ГПК).

 

5.2.5. Изменение и отмяна на обезпечителната мярка

 

Както длъжникът, така и кредиторът има право да иска изменение на допуснатия запор или отмяната му. Това е възможно, ако е налице изменение в обстоятелствата, въз основа на които е била издадена заповедта (чл. 35 от Регламент № 655/2014). Компетентен е съдът, издал заповедта за запор. В случай, че lex fori на съда, издал заповедта, позволява това, той може да измени или отмени заповедта на същото основание и по своя инициатива. ГПК познава отмяна на обезпечителната мярка по искане на заинтересувана страна (чл. 402 ГПК). С оглед на това, българският съд не би следвало да има правото да изменя или отменя заповедта за запор по своя инициатива поради промяна в обстоятелствата.

Изменение или отмяна са допустими и на основание съвместна молба на кредитора и длъжника до съдебния изпълнител поради сключване на споразумение (спогодба) между тях (чл. 35, ал. 3 от Регламент № 655/2014; чл. 618д ГПК).

 

6. Изводи

Създаването на Регламент № 655/2014е част от тенденцията на наднационално равнище в рамките на правото на ЕС за постигане на все по-типизиран процес, насочен към улесняването на презграничното събиране на вземания в държавите членки (подобна цел имат и Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания; Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане).

Регламентацията на презграничния запор на банкови сметки е сходна на уредбата на обезпечителния процес в ГПК. Изискванията към издаването на заповед за запор, както и процесуалният ред за разглеждане на искания за издаване на заповеди за запор са в голяма степен аналогични на процедурата и предпоставките за допускане на запор по ГПК. Ето защо прилагането на Регламент № 655/2014 на практика не би следвало да затрудни българския съд.

Макар Регламент № 655/2014 да има пряко действие и да не се нуждае от национален акт по приложението му, промените, внесени в ГПК в Глава петдесет и шест „а“, целят да конкретизират някои положения на Регламент № 655/2014. Тази уредба в ГПК обаче е частична и всъщност оскъдна. Тя не представлява изчерпателна нормативна база за приложение на Регламент № 655/2014 и редица от останалите правила на ГПК следва да намерят съответно приложение.

 

***

Read the summary in English language of this article here: CROSS-BORDER BANK ACCOUNT PRESERVATION IN THE SYSTEM OF EU PRIVATE INTERNATIONAL LAW AND THE BULGARIAN CIVIL PROCEDURE

***

 

* Деян Драгиев е адвокат в международна адвокатска кантора CMS като практикува в сферата на търговското право, гражданския процес и международното частно право и има множество публикации във водещи правни издания на български и английски език в посочените области. Завършил е българско право в СУ “Св. Климент Охридски” и английско право в University of Manchester. Член на Honourable Society of the Inner Temple (London, UK) и Advisory Board on Publications към International Council for Commercial Arbitration. Изразените в настоящата статия становища принадлежат изцяло и единствено на автора.

[1] Системата от регламенти на ЕС не дефинира понятието; то подлежи на автономно тълкуване, т.е. критериите за тълкуване не се извличат от националното право и не се основават на националноправните понятия. Като граждански и търговски правоотношения следва да се приемат тези, които съществуват с оглед на частен интерес (така например Н. Натов и др., Регламентът „Брюксел I”, С., 2012, стр. 40)

[2] Вж. Н. Натов и др., Регламентът „Брюксел I”, С., 2012, стр. 376-379; Magnus, Mankowski, Brussels I Regulation, Sellier, 2007, 524; T. Hartley, International Commercial Litigation, Cambridge University Press, 2009, 506-514; Д. Драгиев, Международната компетентност на българския съд да обезпечи бъдещ иск, по който не е международно компетентен, сп. “Норма”, 11/2014 г.

[3] Van Uden Maritime BV v. Deco-Line, (Case C-391/95) (1998) ECR I-3715; Н. Натов и др., Регламентът „Брюксел I”, С., 2012, стр. 397-404; Magnus, Mankowski, Brussels I Regulation, Sellier, 2007, 532-533; T. Hartley, International Commercial Litigation, Cambridge University Press, 2009, 506-514

[4] C-104/03 St. Paul Dairy v. Unibel Exser

[5] Подробно виж Д. Драгиев, Международната компетентност на българския съд да обезпечи бъдещ иск, по който не е международно компетентен, сп. “Норма”, 11/2014 г.

[6] Дело C-261/90 Reichert and Kockler v. Dresdner Bank AG, [1992] ECR I-2149, т34

[7] Н. Натов и др., Регламентът „Брюксел I”, С., 2012, стр. 388-393; Magnus, Mankowski, Brussels I Regulation, Sellier, 2007, 530-532

[8] Ж. Сталев, О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1211-1213; С. Спасова, Обезпечение на иска, 2012 г. стр. 94-145

[9] Вж. М. Златарева, Европейска заповед за запор на банкови сметки по Регламент (ЕС) № 655/2014 и най-новите изменения на ГПК, сп. „Търговско и облигационно право“, 3/2017 г.

[10] Вж. по-подробно Д. Драгиев, Искът за вреди, причинени от обезпечение, сп. „Търговско и облигационно право“, 8/2015 г.

[11] Вж. М. Златарева, Изпълнение на европейска заповед за запор на банкови сметки в България, сп. „Търговско и облигационно право“ 4/2017 г.

[12] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г. стр. 1147-1148.

[13] Вж. и М. Златарева, Изпълнение на европейска заповед за запор на банкови сметки в България, сп. „Търговско и облигационно право“ 4/2017 г.

[14] Вж. т. 6 от Тълкувателно решение 6 по тълкувателно дело 6/2013 г. на ВКС („определението по допускане на обезпечение може да бъде обжалвано от всяко лице, чиято правна сфера е засегната от обезпечителната мярка“).