ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА СМЕСЕНИТЕ ДОГОВОРИ И ТЯХНАТА ПРАВНА УРЕДБА В ПРAВОТО НА ЕС

Author

Доц. д-р Тодор Коларов[1]

 

Както е известно Европейският съюз (ЕС) е наднационална структура, която има характеристики различни, както от държавата, така и от международната организация. Характерът на ЕС като sui generis наднационална структура е свързан и с компетентността, които Съюзът има. Според първичното право, по определени политики, ЕС има изключителни компетентност, тъй като държавите членки са му предоставили тази компетентност с договорите. Пример е общата търговска политика, която е в изключителните компетентност на Съюза още от ранните му дни поради тясната връзка между тази политика и вътрешния пазар. В други сфери обаче, ЕС няма изключителна компетентност и споделя компетентността си с държавите членки. Последните не са предоставили компетентност на Съюза в обем, който да изключи тяхното участие при формирането на тези политики. Освен това има и сфери, в които държавите членки са запазили изключителни компетентност и дори в рамките на ЕС определен кръг от въпроси се разрешават във формат по-близък до онзи на междуправителствено ниво.

Тази особеност на ЕС е причината за съществуването на смесените договори. Те съпътстват Съюза още от Договора за Евратом, в който са изрично предвидени, като с времето ролята им не намалява. Въпреки критиките към тях, естеството на Съюза като проект в развитие влече след себе си и приложението на този тип договори в международните договорни отношения. С промяната в съотношението на компетентността по оста ЕС-държави членки, се променят и политиките, в които смесените договори са приложими. Това не води до намаляване на значението на смесените договори във външните отношения на Съюза. Напротив, Съюзът и държавите членки прибягват до тях даже в хипотези, при които смесените договори могат да бъдат избегнати като се раздели договора на два или повече отделни, според предмета, и така се обособят договор в компетентността на Съюза (например с предмет търговия) и договор в компетентността на държавите членки (например политическо сътрудничество). Нещо повече, практиката демонстрира, че понякога по политически съображения се прибягва към сключването на договор като смесен. Такъв е примерът с Всеобхватно икономическо и търговско споразумение между Европейския съюз и Канада (ВИТС). В този смисъл смесените договори не могат да се разглеждат като временно явление, още по-малко като проблем, който следва да се преодолее[2].

В този смисъл, смесените договори са част от бъдещето на ЕС, но за да може да бъдат правилно разбирани, следва да се обърне внимание на възникването на тяхната уредба и нейното развитие. Този въпрос обаче е неразривно свързан с темата за това, кой е компетентен да упражнява определен кръг от компетентност свързани със сферите, които са предмет на конкретния международен договор. С оглед на горното, в тази статия първо се разглежда въпроса за компетентността, поради предпоставянето на смесените договори от темата за разпределението на компетентността. Разглеждат се споделените компетентност на ЕС и държавите членки във външните отношения. Като част от тази подтема се разглеждат имплицитните компетентност на ЕС и значението им за смесените договори. На второ място се дискутира уредбата на смесените договори в първичното право на ЕС и еволюцията на тази уредба. В тази част се акцентира на относимата към темата практика на Съда на ЕС особено с оглед запазване на спецификите в рамките на ЕС по отношение на Общата външна политика и политиката за сигурност.

 

I. Въпросът за компетентността, като предпоставка за възникване на смесените договори

Въпросът за смесените договори е неразривно свързан и се предопределя от въпроса за компетентността в рамките на ЕС. Смесените договори са функция на компетентността. От това на кого са възложени компетентността в определена сфера зависи кому принадлежи компетентността по международния договор, което от своя страна има потенциал да доведе до смесен характер на договорите[3].

Следва да се настои, че става дума именно за компетентност в рамките на ЕС, а не за компетентността на ЕС, при упражняване във външните за ЕС отношения. В това отношение следва да се припомни, че компетентността в рамките на ЕС се разделят на три групи: компетентност на ЕС, компетентност на държавите членки и смесена компетентност, която се споделя от ЕС и държавите членки[4]. В допълнение, въпреки премахване на стълбовата структура, следва да се държи сметка за особеностите в уредбата на Общата външна политика и политика на сигурността, които оказват влияние върху разглежданите тук въпроси[5].

Освен това, следва да се посочи, че вътрешните и външни компетентност на ЕС не са уредени по еднакъв начин. Например, Европейската икономическа общност е имала изрични вътрешни компетентност, докато компетентността й да встъпва в отношения с трети страни и международни организации не е уредена по изричен начин.[6] Изключение правеше чл. 113 от Договора за Европейската икономическа общност[7], уреждащ външните компетентност на Общността по въпросите на търговската политика и чл. 238 от същия договор, отнасящ се до споразуменията за асоцииране. Същото може да се каже и за Договора за Евратом и Договорът за Европейската общност за въглища и стомана[8].

Както е добре известно, с времето и чрез практиката на Съда на ЕС, тези изрични външни компетентност на ЕС постепенно се допълват от така наречените подразбиращи се външни компетентност на ЕС. Разрешенията отнасящи се до компетентността са инкорпорирани в последващите изменения на учредителните договори[9]. Tака, ЕС получава нови изрични компетентност, които обаче обикновено не са изключителни[10]. Така, Единният европейски акт включва в компетентността на Съюза политиката за развитие[11], политиката по въпросите на околната среда[12] изследване и технологии[13]. Договорът от Маастрихт добавя компетентност в сферата на монетарната политика, сътрудничеството в сферата на образованието, културата, здравеопазването и транс европейските мрежи. Договорът от Амстердам развива компетентността в сферата на общата търговска политика. Договорът от Ница също има принос в тази сфера, като към това се добавят и компетентност в икономическото, финансовото и техническо сътрудничество с трети страни. Договорът от Лисабон добавя към този списък например компетентност в сферата на интелектуалната собственост, спорт, туризъм и гражданска защита.

Както обаче е отбелязано по-горе, Съдът на ЕС играе значима роля за развитието на теорията за подразбиращите се външни компетентност на ЕС, на която следва да се отдели нужното внимание. Правната основа за подразбиращите се външна компетентност на Европейската общност Съдът на ЕС намира например в чл. 235 от Договора за Европейската икономическа общност, както и в други разпоредби на първичното право. Те предоставят изрична вътрешни компетентност на Общността, което според Съда открива пътя и за международната й дейност[14].

Въпросът, които е важен за настоящето изложение по тази точка – за компетентността, като предпоставка за смесените договори – е по две взаимно свързани направления. От една страна, очертаване на пределите на подразбиращите се външни компетентност на ЕС, а от друга, кога те имат изключителен характер, с цел отграничаването им от споделените с държавите членки компетентност. За тази цел разглеждаме практиката на Съда на ЕС по редица дела от решението по дело ERTA[15] до днес.

В ERTA Съдът на ЕС за първи път разви принципа за подразбиращите се външни компетентност на Съюза, които се основават на изрично предоставените на ЕС вътрешни компетентност в същата сфера. Съдът на ЕС е категоричен, че за да бъдат определени компетентността на Съюза да сключи конкретния международен договор, трябва да се има предвид цялата система на договора, както и неговите материални разпоредби. Освен това, такова правомощие може да произтича както от изрично възлагане от договора, така и от извеждането му от други разпоредби на договора и източници на производното право на ЕС[16]. По отношение на второто основно направление очертано по-горе, а именно изключителния характер на външната компетентност, Съдът на ЕС разглежда и тази проблематика още в ERTA. Щом ЕС приеме разпоредби, установяващи общи правила, във външните си отношения държавите членки вече нямат компетентност да поемат задължения, които засягат тези общи правила. Занапред, по тях, само Съюзът може да поема и да изпълнява договорените задължения по отношение на трети държави[17].

Безспорно е значението на ERTA за утвърждаването на основни принципи на правото ЕС[18] в сложен момент от развитието на Съюза след Люксембургския компромис, макар че решението привлича критики в процеса на своето развитие[19]. Разгръщането на тълкуването на външните компетентност на ЕС в практиката на Съда на ЕС намират своето консолидирано изложение в Становище 2/91[20], което е доразвито с решенията по делата срещу осем държави членки известни като делата Open Skies[21], както и в Становище 1/03[22]. С оглед на разглежданата тук проблематика, трябва изрично да се скицират границите на тази компетентност, която е функция на няколко величини – първичното и производното право на ЕС, както и първоначално абстрактно формулирана променлива „общи правила“.

Тези граници са недоуточнени в съдебното решение ERTA, което оставя широк диапазон за тълкуване. В процеса на уточняване на лимита на подразбиращите се изключителни компетентност на Съюза, възникват редица въпроси. Най-малко не е ясно какво следва да се разбира под формулировката „общи правила“, които според Съда се явяват основа за изключителни компетентност на ЕС във външните отношения и докъде се простират те. Остава съмнение и дали тези „общи правила“ следва да се тълкуват като синоним на производното право на ЕС или имат по-широк обхват. Първото би могло да се твърди на база на тълкуване на решението на Съда[23]. Последващата практика на Съда на ЕС, на която ERTA е основа, разколебава такава постановка[24]. Това е така, въпреки че формулировката на Съда в решението си по делото Cornelius Kramer[25] не включва използваното в ERTA „общи правила“, а определението „обща схема“ на правото на Съюза[26].

От последващата съдебна практика на Съда, може да се заключи, че тази „обща схема“ включва хипотези, при които институциите на Съюза имат правомощия във вътрешното право на ЕС, и за достигането на целите им е нужно упражняване на компетентност в международната сфера, тъй като това способства за постигане на споменатите вече цели[27]. Така Съдът формулира принципът за практическата необходимост, като обаче ограничава възможността за произволното отместване на тази граница все по-навън от институциите на ЕС, за сметка на компетентността във външната сфера на държавите членки, акцентирайки върху това, че външната подразбираща се изключителна компетентност на ЕС е средство за постигане на целите на ЕС, а не самоцел[28]. В Становище 1/76, освен принципа за практическата необходимост[29], който считам, че е част от гореспоменатата „обща схема“ на правото на ЕС, Съдът утвърждава, че освен това следва да се държи сметка за съществуването на вътрешна компетентност, независимо дали тя е упражнена дотогава или не[30]. В допълнение, в Становище 2/91[31] Съдът прибавя, че компетентността може да произтичат и от самия международен договор, който предстои да бъде сключен, а не от първичното или производно право на ЕС, където не може да се открие правна основа за съществуване на правомощието за сключването на същия договор[32].

Така достигаме до втория важен въпрос, който е поставен по-горе в това изложение, а именно кога подразбиращата се външна компетентност на ЕС, имат изключителен характер и кога е налице споделена такава с държавите членки. Становище 1/03 е категорично, че такива компетентност може да е както изключителна за ЕС така и споделена между ЕС и държавите членки[33]. По-конкретно, при преценката дали ЕС има компетентност и дали тя е изключителна, следва да се извърши детайлен анализ на международния договор, като се държи сметка за естеството и съдържанието му[34] без да се забравя, че Съюзът има само тази компетентност, която му е предоставена от държавите членки и това изисква скрупульозен анализ за извеждане на извода за подразбираща се компетентност на Съюза от възможността договорът да въздейства върху правилата на Съюза[35]. В Становище 2/91 и решенията по делата Open Skies, Съдът е категоричен, че щом веднъж са установени изключителни компетентност на Съюза, държавите членки не могат да аргументират свои действия в тази сфера с това, че поетите от тях задължения не са в конфликт с вътрешните правила или с това, че в двустранния им договор се съдържа разпоредба, която предвижда спазване на мерки, предприети от Европейския съюз, в сила към този момент. Решенията по делата Open Skies са изрични, че задълженията поети от държавите членки се оценяват конкретно, а не в общ план. В Становище 1/03 Съдът осветлява още тази своя позиция като отбелязва, че въпросът се разглежда през призмата на естеството и съдържанието на ангажиментите, както и на бъдещото развитие на Съюза, доколкото то може да се предвиди към този момент[36].

Правилата за изключителните компетентност на ЕС при сключване на международни договори, установени в практиката на Съда на ЕС, намират своето място в първичното право на ЕС с Договора от Лисабон. По-конкретно, иде реч за разпоредбата на чл. 216 от Договора за функциониране на ЕС и чл. 3, параграф 2 от Договора за ЕС. Първата разпоредба очертава кръга на компетентността на ЕС да сключва международни договори, а втората – случаите, когато тя е изключителна[37].

С оглед на разглежданата проблематика, дискусията за компетентността би била непълна без да се отдели внимание на едно нормативно и едно фактическо отклонение от установеното по-горе правило. От една страна, следва да се държи сметка за възможност за “opt-out”/”opt-in” клаузите в първичното право на ЕС по отношение на някои държави членки, която влияе на разгледаното по-горе de jure. От друга, процесът на напускане на ЕС от страна на Великобритания, представи хипотези на de facto отклонение от правилото. Най-добрият пример във връзка с първата хипотеза e Дания. В сферата на международното частно право в рамките на ЕС, като правило, Дания не участва в сътрудничеството в тази сфера и не е задължена по приетите мерки. Тя може да се присъедини към тях посредством двустранни договори с ЕС. Аналогично стои въпросът и по отношение на договори с трети страни в тази област. За да се илюстрира значението на това изключение, е достатъчно да се припомни, договорите от Брюкселско – Луганската система[38], по които Дания участва след изрично изразено желание да се включи[39]. В този смисъл, разгледаното по темата за компетентността на ЕС следва да се пречупи през призмата на това юридическо изключение[40].

Наред с юридическото изключение, във връзка с процедурата по напускане на ЕС от страна на Великобритания, ЕС се сблъска и с фактическо такова. Въпреки изключителните външни компетентност на ЕС по отношение на воденето на преговори в сферата на търговията, преди още да е задействала процедурата по чл. 50 на Договора за ЕС, бидейки все още обвързана изцяло от правото на ЕС[41], Великобритания инициира разговори по сключване на търговски договори с редица държави[42]. Убеден съм, че правото на ЕС не дава възможност за държавите членки да водят такива преговори независимо от формата, в която те са облечени и независимо от бъдещи обстоятелства. В тази връзка, интересно и важно е да се проследи развитието, което ще има в този аспект.

Накрая, но не на последно място, следва да се засегне и въпроса за разделението на компетентността в ЕС с оглед на спецификите на Общата външна политика и политика на сигурността. Тук релевантните разпоредби са чл. 40 от Договора за ЕС във връзка с чл. 3-6 от Договора за функциониране на ЕС. Въпросът за делимитацията на компетентността по бившия втори стълб на ЕС е тема, по която след Договора от Лисабон, поне на пръв прочит, не настъпва коренна промяна. В този смисъл различната уредба на упражняване на компетентността в рамките на ЕС по въпросите на външната политика и политиката на сигурност не са подвластни на правилата получили развитие в рамките на общностния стълб до Договора от Лисабон. Независимо от оценката за ефекта на Лисабонския договор върху премахването на стълбовата структура, поне що се отнася до бившия Втори стълб, в значителна степен, компетентността в рамките на ЕС се запазват (въпреки редица специфики). Това се отразява и на уредбата на смесените договори, което се дискутира по-долу[43].

 

II. Уредбата на смесените договори

Уредбата на смесените договори на Европейския съюз води началото си от Римските договори и по специално от Договора за създаване на Евратом (1957 г.). В чл. 102 от този договор е записано, че е възможно сключването на международни споразумения и договори с трети страни (държави, международни организации и лица), по които Европейската общност и една или повече държави членки са страни. Договорът от Маастрихт реферира към случаите, при които държавите членки и Европейската общност имат споделена компетентност като посочва, че в тези случаи държавите членки и Общността са длъжни да си сътрудничат в съответните им сфери на компетентност. В случаите, когато това изисква сключване на международен договор се сочи, че условията за сътрудничество може да бъдат предмет на договор между Общността и третата страна, с която се сключва договора, като те се сключват при условията и по реда на сключване на международен договор в чл. 228 от Договора за Европейския съюз[44]. Договорът от Ница също съдържа разпоредба отнасяща се до смесените договори. В чл. 133, параграф 6 от договора е отбелязано, че по въпроси, които надхвърлят компетентността на ЕС и попадат в споделената компетентност на Европейската общност и държавите членки, определен кръг от международни договори се сключват съвместно от Европейската общност и държавите членки. Договорът от Лисабон премахва част от специфичните правила отнасящи се до смесените договори съществуващи до този момент. Освен това чл. 216 и следващите от Договора за функциониране на ЕС не реферират към договори, които се сключват с участието и на Европейския съюз и на държави членки, а говорят само за договори, по които ЕС е страна. Тази уредба открива въпроса за правното основание за сключването на конкретния международен договор.

Правното основание, на базата на което се сключва международен договор, предопределя дали той ще попадне в категория, по която компетентността на ЕС е изключителна или в такава, по която компетентност има както ЕС така и държавите членки. Съдът акцентира, че въпросът за определянето и посочването на правното основание при международните договори има конституционна значимост[45].

Постоянната съдебна практика на Съда на ЕС е, че правното основание за сключване на международен договор трябва да се базира на обективни критерии. Съдът поставя акцент върху целта и съдържанието на международния договор при определяне на правното основание за сключването му. Ако договорът има двойна цел или е съставен от две части, то следва да се определи дали едната от тях е основна или преобладаваща. Ако това е така, правното основание ще се определи според правното основание, под което може да се подведе преобладаващата цел. Ако обаче договорът преследва няколко цели, които са с еднаква относителна тежест и едната не е опосредена от другата в договора, то трябва да се използват различни правни основания[46]. Съдът е категоричен, че хипотезите, при които договорите преследват няколко цели с еднаква относителна тежест и значение са изключение[47].

Темата за коректното определяне на правното основания няма единствено теоретично значение. Както самият Съд на ЕС сочи, то има важни последици за правилното прилагане на международния договор в рамките на Съюза[48]. Тази линия на разсъждение на Съда може да бъде продължена с темата за отговорността при неизпълнение на международните задължения по прилагане на такъв международен договор. Вярно е, че не винаги правното основание за сключване на международния договор отговаря на правното основание за неговото прилагане[49]. Считам обаче че последното не би следвало да се абсолютизира. По-скоро е налице отклонение, което е обусловено от изискването поставено от Съда на ЕС за коректното определяне на правното основание при прилагане на концепцията за преобладаващата цел на международния договор[50]. С оглед на тази концепция е налице своеобразно „поглъщане“ на обусловената цел от преобладаващата, като последната е от значение за определяне на правното основание за сключване на договора. Естествено, при прилагането му такова „поглъщане“ няма как да е налице, което обуславя и произнасянето на Съда на ЕС.

Горното е с особено значение, с оглед на демонстрираното предпочитания в практиката на Съда на ЕС за прилагане на концепцията за „преобладаващата цел“. Не случайно Съдът акцентира на изключителните случаи, при които може да се допуснат две или повече паралелни правни основания[51]. Тази позиция на Съда демонстрира рационалност. Съдът действа с идеята, че Европейският проект е в непрестанно развитие. Последица от това е периодичната промяна в обема на предоставена компетентност от държавите членки на ЕС в полза на Съюза, от една страна, както и промяна в междуинституционалния баланс и институционалните правомощия в нормотворческата сфера, от друга.

Специфичен е въпросът в случаите, в които сме изправени пред договори, които в една своя част попадат в обхвата на Общата външна политика и политиката за сигурност[52]. Чл. 37 от Договора за ЕС е категоричен, че ЕС може да сключва такива международни договори[53]. На въпроса как това се отразява на сключването на международни договори, които попадат в приложното поле на Общата външна политика и политика на сигурност и на общите разпоредби на правото на Съюза, отговор дава Съдът на ЕС.

Следва да се отбележи, че макар Съдът на ЕС да не е компетентен в сферата на бившия Втори стълб на ЕС, което важи и след Договора от Лисабон за Общата външна политика и политика на сигурност, категорично закрепено е, че Съдът има правомощие да се произнася по въпроса за делимитацията на границата, отвъд която се навлиза в Общата външна политика и политика на сигурност[54]. Преди приемане на Лисабонския договор, Съда на ЕС установява, че в случаите, в които договор може да се приеме в рамките на компетентността, които не попадат в кръга на тези по Общата външна политика и политиката на сигурност, този договор трябва да се приеме именно в рамките на такава компетентност[55]. Това обаче е позицията на Съда при действие на ДЕО във версията му след Договора от Ница, при който има различна редакция на чл. 40 (тогава чл. 47) от Договора за ЕС, която предоставя на Общностния правен ред особена защита[56].

С оглед на това, и като имаме предвид предишна практиката на Съда[57], по делото ECOWAS той поддържа, че ако акт, който иначе попада в приложното поле на чл. 47 Договора за ЕС при действие на Договор от Ница, има за цел, предмет и съдържание въпроси попадащи в Общностния стълб, то той следва да се базира на правно основание в Общностния стълб[58]. Съдът акцентира на това, че ако целта, предмета и съдържанието, или с други думи преобладаващата цел, попадат в приложното поле на Общностното право, е ирелевантно, че мерките предприет за постигане на тази цел са в приложното поле на Общата външна политика и политиката за сигурност[59]. Обосновката на Съда дава възможност да се направи извода, че приложното поле на договорите, които ще се приемат под разпоредбите за Общата външна политика и политиката за сигурност едва ли не са изключение, поради поглъщане в преобладаващата част от случаите, от общите разпоредби при действието на Договора от Ница[60].

При действието на Договора от Лисабон обаче, същото може да се приложи и в обратния случай и за това загатва Съдът по делото ECOWAS. Делото е решено след приемане на Договора от Лисабон, но по отношение на него той не е приложим. Съдът е категоричен, че следва да се разтълкува съдържанието на договора. Той стига до извода, че такова поглъщане не може да е произволно. Съдът акцентира върху самостоятелния характер на мярката в областта на Общата външна политика и политиката на сигурността, независимо, че тя допринася за дейността в сферата на развитието[61]. Така Съдът хвърля светлина върху това какво следва да се очаква от него при действие на Договора от Лисабон. Понастоящем е безспорно, че ако тестът за преобладаващата цел не се удовлетвори, се използват и двете правни основания[62]. Последващата съдебна практика демонстрира, че принципните разрешения известни още от Environmental Crimes и Ship Source Pollution могат да бъдат приложени, но в противоположната посока[63].

Ясно е, че преценката следва да се прави ad hoc с оглед на конкретния договор, включително с оглед на неговото съдържание, предмет и цел[64]. Това правно разрешение дадено от Съда оставя широк диапазон за маневриране и конкретна преценка при всеки отделен международен договор. Така институциите, които са компетентни в съответната политика получават свобода да „пристъпят“ в политики, по които нямат компетентност, тогава и доколкото това е нужно за постигне на основната цел на договора. Съдебната практика демонстрира рационалността, и струва ми се последователност, при прилагане на установени вече принципни положения. Друг въпрос е как това може да повлияе на междуинституционалния баланс[65].

Отделно от това, как стои въпроса с принципа за невъзможност за комбиниране на правни основания при приемане на актове на производното право на ЕС, в случай че правните основания (тоест материалното право), води до прилагане на различни процедури за приемането им (тоест процесуално право)[66]. Може да се твърди, че при международните договори, въпросът за такава процедурна несъвместимост е подложен на преоценка[67]. Струва ми се, че това укрепва и рационализира външнополитическите позиции на ЕС, като открива, отчасти, възможността и за по-голяма тежест на ЕС в международен план в сферата на Общата външна политика и политиката на сигурност. Както се вижда от цитираната по-скорошна съдебна практика Съветът получава възможност за действие в рамките на чл. 37 от Договора за ЕС, от което той се възползва.

И все пак тестът установен от Съда продължава да е под натиск. От една страна, Съдът е критикуван, че не дава ясни критерии за дефиниране на обхвата на Общата външна политика и политика за сигурност във връзка с други сфери на външната дейност на Съюза[68]. От друга, Европейският парламент е критикуван, че не поставя въпроса за съвместимостта на правните основания при различни процедури за приемане на акта, което би дало по-категоричен отговор на въпроса за позицията на Съда[69]. Струва си да се обърне внимание и на разгърнатия анализ на Генералния адвокат Kokott по делото EU-Tanzania Agreement, който също поставя горепосочения тест по натиск.

Заключението на Генералния адвокат гласи[70]: „[Р]азглежданите разпоредби на членове 82 ДФЕС и 87 ДФЕС се отнасят само до сътрудничеството в рамките на Съюза. Това е видно от първи прочит на текста на двете разпоредби, но също така следва и от концепцията за пространството на свобода, сигурност и правосъдие, за чието осъществяване са приети тези разпоредби: именно

Съюзът осигурява на своите граждани такова пространство и именно Съюзът представлява това пространство (член 67, параграф 1 ДФЕС), като ударението пада върху идеята за пространство без вътрешни граници (член 3, параграф 2 ДЕС и член 67, параграф 2 ДФЕС).

  1. За разлика от това обжалваното решение — а и съответно спорното споразумение, което е одобрено с това решение — съвсем не урежда съдебното или полицейското сътрудничество в рамките на Съюза. То не ги и засяга, нито ги изменя по смисъла …
  2. Възможно е наистина да има случаи, в които сътрудничеството с трета държава също може да допринесе за постигането на целите на пространството на свобода, сигурност и правосъдие в рамките на Съюза (вж. второ предложение от член 216, параграф 1 ДФЕС) и по този начин да придаде на това пространство „външно измерение“ в истинския смисъл на думата. За пример може да се посочи включването на Норвегия, Исландия, Лихтенщайн и Швейцария в Шенгенското пространство …
  3. Посоченото сътрудничество на Съюза с Танзания има за цел единствено да укрепи международната сигурностизвън територията на Съюза …
  4. … няма основание да се приеме, че е налице специфична връзка със сигурността в рамките на Европейския съюзили с националната сигурност на неговите държави членки. Ако изобщо има такава връзка, тя е твърде косвена…
  5. Само по себе си обстоятелството, че заподозрените в пиратска дейност лица, които EUNAVFOR следва да прехвърля на танзанийските органи, временно се намират и са задържани на борда на военни кораби на държавите — членки на Съюза, също не е достатъчно, за да се приеме, че въпросът има вътрешносъюзно измерение…“ (Акцентът в оригинал.)

Съдът обаче отказва в решението си по това дело да коментира цитираната част от становището на Генералния адвокат[71]. Все пак е интересен фактът, че се прави референция към изразените възгледи, но се прави изрично ограничение до т. 60. Предстои да се види дали Съдът е склонен да приеме постановката на Генералния адвокат в последваща своя практика засягаща дискутираната от Генералния адвокат хипотеза.

Подходът предложен от Генералния адвокат има потенциал да окаже влияние върху отношенията не само с посочените в Заключението държави, но и с Великобритания при Брекзит. Такъв подход обаче ще изправи Съюза и пред редица предизвикателства, най-малко спрямо държавите, по отношение, на които е дадено начало на преговорите за присъединяване към ЕС. Генералният адвокат не визира такива държави, макар че изброяването е примерно с оглед на конкретната хипотеза. Каква би следвало да е оценката, според критерия предложен от Генералния адвокат, при аналогична на представената в т. 65 хипотеза, ако Глави 23 и 24 от преговорния процес са условно затворени (provisionally closed) с държави кандидати за членство в ЕС[72]. Генералният адвокат отправя към Съда „покана“ за дискусия по едно ново измерение на проблематиката. Това предизвикателство, свързано с потенциално по-нататъшното ерозиране на особения характер на Общата външна политика и политиката на сигурност, е отложено за в бъдеще. Възприемането на становището на Генералния адвокат едва ли би получило еднозначна оценка. Мнението, че Съдът е дал предимство на контекста пред съдържанието, каквото е споделено по отношение на решението в EU-Mauritius Agreement, би звучало убедително[73].

 

III.Заключение

В заключение следва да се обобщи, че уредбата на смесените договори в правото на ЕС е неразривно свързана с темата за компетентността в рамките на Съюза. Компетентността в рамките на Съюза на държавите членки, тези на ЕС, допълнение с особеностите по отношение на уредбата на Общата външна политика и политика на сигурността оказват влияние върху разглежданите тук въпроси. Всъщност смесените договори се явяват функция на динамиката в променящия се баланс на компетентност, обусловен както от промяната в първичното и производното право на ЕС, така и от практиката на Съда на ЕС.

По отношение на правната уредба на смесените договори, следва да се отбележи, че те са част от ЕС от самото начало. Оценките за тях не са еднозначни. Има и такива, който са считали тези договори за временно явление, което съвсем не е сред положителните проявления на особеностите на ЕС. Освен, че са част от същността на ЕС и неговата sui generis природа, практиката подсказва, че техният край едва ли наближава.

От една страна, истина е, че чрез съдебната практика на Съда на ЕС е налице ерозия в привидно запазената без промяна Обща външна политика и политика на сигурността. Това се отразява и на смесените договори. Принципът за преобладаващата цел на договорите и постоянната съдебна практика, според която комбинацията на правни основания при сключване на международните договори е изключение, може да подкрепи твърдението, че значението на смесените договори вероятно ще намалява.

От друга страна обаче, възможността за комбиниране на несъвместим процесуален ред при сключване на международни договори, което струва ми се е налице, дава точно обратната насока. Следва да се отчита и ненамаляващият апетит на ЕС за сключване на смесени договори по оста на компетентност ЕС-държави членки, даже в случаите, при които едва ли могат да се намерят чисто юридически аргументи за това. Отделно от това, принципът за преобладаващата цел е подложен на натиск по оста компетентност в Общата външна политика и политиката на сигурност-компетентност на ЕС в другите политики. В последната насока вероятно предстои развитие, с оглед на това, че тон за дискусия по темата задава Генерален адвокат на Съда на ЕС[74].

 

***

Read the summary in English language of this article here:

GENESIS AND EVOLUTION OF THE MIXED AGREEMENTS IN EUROPEAN UNION LAW

***

 

[1] Преподавател в Нов български университет и Американския университет в България.

[2] Виж C-D Ehlermann, Mixed Agreements a List of Problems in D. O’Keeffe and H. G. Schermers (eds.) MIXED AGREEMENTS, C.: Kluwer (Deventer) (1983).

[3] В този смисъл C-658/11 EU-Mauritius Agreement (2014) ECLI:EU:C:2014:2025, т. 53-55

[4] Според чл. 2, пара. 5 ДФЕС „Съюзът разполага с компетентност да провежда действия за подкрепа, координиране или допълване на действията на държавите членки, без при това да замества тяхната компетентност в тези области“, което не считам, че е основание да се говори и за отделни видове компетентност за подкрепа, координиране или допълване, тъй като не се променя принципното положение по отношение на титулярите на компетентността.

[5] Въпреки че на пръв поглед Лисабонският договор създава единство на уредбата за всички политики като премахва стълбовата структура, чл. 2, параграф 4 ДФЕС и чл. 24(1), параграф 1 ДЕС и Декларация 41 към Лисабонския договор са ясни, че уредбата на Общата външна политика и политиката за сигурност не се подчинява на общите правила. Договорът от Лисабон, като цяло, не въвежда качествени изменения в тази сфера.

[6] Повече по темата I. Macleaod, I. Hendry, S. Hyett, THE EXTERNAL RELATIONS OF THE EUROPEAN COMMUNITIES: A MANUAL OF LAW AND PRACTICE, C.: Oxford University Press (Oxford) (1996) и D. McGoldrick, INTERNATIONAL RELATIONS LAW OF THE EUROPEAN UNION, C.: Longman (London) (1997).

[7] Става дума за редакция на ДЕИО.

[8] В допълнение, следва да се държи сметка, че исторически външните правомощия на ЕС могат да са или едностранни (например, приемане на анти-дъмпингови мерки) или договорни, при която се сключват договори с трети страни. Горното зависи от правната уредба, която според чл. 133 от Договора от Ница например, отнасящ се до общата търговска политика, е правно основание и за едностранни, и за договорни правомощия на Общността. В същия договор обаче, чл. 310 отнасящ се до сключване на споразумения за асоцииране, предоставя само договорната правомощия на Общността.

[9] Например чл. 3(1)(е) от ДФЕС формализира характера на правомощията на ЕС в сферата на Общата търговска политика, по отношение, на която Съдът на ЕС развива тезата за ексклузивност и отношението й към външните отношение на Общността от началото на 70-те години н 20 век..

[10] Повече по темата виж N. Foster, FOSTER ON EU LAW, C.: Oxford University Press (Oxford, New York) (2011), p. 92 et seq.

[11] Чл. 130 y

[12] Чл. 130 r

[13] Чл. 130 m

[14] C-8/73 Hauptzollamt Bremerhaven v Massey-Ferguson GmbH (1973), ECR 897, para. 3-4.

[15] C-22/70 European Road Transport Agreement (ERTA) (1971) ECR 263.

[16] Ibid. p. 15-16.

[17] Supra note 10, p. 17-19

[18] Например R. Schutze, Parallel External Powers in the European Community: From “Cubist” Perspectives to “Naturalists” Constitutional Principles?, 23 Yearbook of European Law 225 (2004) утвърждава, че с решението си по ERTA Съдът на ЕС просто прилага принципа за примат на правото на ЕС.

[19] T. Hartley, Constitutional Problems of the European Union, (Oxford, Hart Publishing, 1999). Струва си да се отбележи, че и Генералния адвокат по делото Dutheillet de Lamothe не споделя позицията на Съда. В своето Становище, Генералният адвокат отбелязва мнението си, че Римският договор изрично установява лимит на договорната компетентност на Съюза. Според Генералния адвокат да се предостави правомощие на Общността да преговаря с трети страни или да сключва договори свързани с транспорта би означавало Съдът да изгради правна конструкция, която значително надхвърля границите на предоставените му правомощия да тълкува договорите. Точните думи на Dutheillet de Lamothe са: „[t]o vest authority or power in the Community to negotiate and conclude agreements with third countries relating to transport, …. [f]or my part I consider that both these solutions would involve the Court in a discretionary construction of the law, or, in other words, a judicial interpretation far exceeding the bounds which the Court has hitherto set regarding its power to interpret the Treaty.” (Opinion of Mr. Advocate-General Dutheillet de Lamothe delivered on 10 March 1971) (ECLI:EU:C:1971:23)

[20] Становище 2/91 (1993), ECR 1993-I, стр. 1061, т. 107-112.

[21] C-466/98 Комисията против Обединеното кралство (2002) ECR I-9427; C- 467/98 Комисията против Дания (2002) ECR I-9519; C-468/98 Комисията против Швеция (2002) ECR I-9575; C-469/98 Комисията против Финландия (2002) ECR I-9627; C-471/98 Комисията против Белгия (2002) ECR I-9681; C-472/98 Комисията против Люксембург (2002) ECR I-9741; C-475/98 Комисията против Австрия (2002) ECR I-9797; C-476 Комисията против Германия (2002) ECR I-9855.

[22] Становище 1/03 (2006) ECR 0000.

[23] Т. 17 от решението на Съда на ЕС реферира към разпоредби, които са приети от Общността и които установяват общи правила, а т. 18 утвърждава изключителната подразбиращи се външни правомощия, които възникват на тази основа.

[24] В обединени дела 3,4, С-6/76 Cornelius Kramer and others (1976) ECR 1279 Съдът се произнася, че подразбиращи се външни правомощия могат да съществуват за ЕС даже ако няма вътрешни мерки приети във въпросната област.

[25] Ibid

[26] Ibid, para.19/20 (“[t]o establish in a particular case whether the Community has authority to enter into international commitments, regard must be had to the whole scheme of Community law…”)

[27] Ibid, para. 3-4 и Opinion 1/76 (1977) ECR 741, para. 3.

[28] В този смисъл е и Opinion 1/94 (1994) ECR I-5267, para. 77.

[29] Становище 1/76 (1977) ECR 741, para. 5

[30] Повече за критиката на подхода на Съда на ЕС в Cornelius Kramer и Становище 1/76 виж A. Dashwood and J. Heliskoski, The Classical Authorities Revisited in A. Dashwood and C. Hillion (eds.) THE GENERAL LAW OF EC EXTERNAL RELATIONS. C.: Sweet & Maxwell, (London) (2000), p. 13-14 и T. Tridmans and P. Eeckhout, The External Competence of the Community and the Case-Law of the Court of Justice: Principle versus Pragmatism, 14 Yearbook of European Law 143 (1995).

[31] Становище 2/91 (1993) ECR I-1061, para. 7.

[32] Ibid, para. 7 „Although the internal Community measures are only adopted when the international agreement is concluded and made enforceable, as is envisaged in the present case by the proposal for a regulation to be submitted to the Council by the Commission, the power to bind the Community vis-à-vis third countries nevertheless flows, by implication from the provisions of the Treaty creating the internal power and inso far as the participation of the Community in the international agreement is, as here, necessary for the attainment of one of the objectivesofthe Community.“

[33] Opinion 1/03, para. 114-115.

[34] Ibid., para.133.

[35] Ibid., para.124. Аналогично, Opinion 2/91, para. 27.

[36] Ibid., para. 126.

[37] Повече по въпроса виж P. Koutrakos, EU INTERNATIONAL RELATIONS LAW, C.: Hart Publishing (Oxford and Portland, Oregon) (2015), pp. 126-129.

[38] Брюкселската конвенция относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право от 27 септември 1968 г. изменена с Регламент (ЕО) No 44/2001 на Европейския парламент и Съвета от 22 декември 2000 изменен с Регламент (ЕС) No 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2012 (OJ L 351/1, 20.12.2012), както и Луганската конвенция относно подведомствеността и изпълнението на съдебни решения в областта на гражданското и търговското право от 16 септември 1968 г. изменена с Луганската конвенция относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения в областта на гражданското и търговското право от 30 октомври 2007 г.

[39] Това правно изключение, е основание да се постави въпроса дали не се открива възможността за още един класифициращ критерии при типологията на смесените договори. Макар в посочените случаи ЕС да е този, които сключва договорите с трети държави, първичното право на Съюза е категорично, че възможността за присъединяване на Дания към такъв тип договори зависи от нейното изрично включване. Истина е, че по Луганската конвенция (2007 г.) страна е ЕС, без Дания да е изрично и отделно включена като такава, но ми се струва, че тук a priori изразената воля на страната за присъединяване към конвенцията дава основание да говорим за своеобразен тип смесен договор. В тази връзка считам, че е възможно да се разграничат смесените договори и по още един класифициращ признак, а именно дали смесеният характер е „скрит“ или „явен“.

Скрит смесен характер на договорите е налице, когато ЕС сключва договора от името на държава членка, която предварително е въвела въпросната “opt-in” клауза в съответната сфера. Така, давайки предварително съгласието си да бъде представлявана от Съюза в преговорния процес, сме изправени пред скрит смесен характер на сключения договор. Това е различна хипотеза от онази, при която независимо от формата, държавата членка участва изрично при сключване на договора с трети страни.

Макар в настоящия момент това да се отнася за частен случай (Дания) може да се предположи, че с развитие на процесите в ЕС, независимо дали те ще наклонят везните в полза на федералисткия възглед или на този за междуправителствения характер на отношенията, поради броят на членовете е разумно да се предположи, че моделът на Дания може да стане привлекателен за някои държави членки, което оправдава изричното му разглеждане. Повече за типологията на смесените договори виж Т. Коларов, Типология на смесените договори на ЕС, Юридически свят, бр. 2 от 2016, стр. 96-117

[40] Повече по темата виж M. Cremona, External Relations of the EU and the Member States: Competence, mixed Agreements, International Responsibility, and Effects on International Law, EUI Working papers, LAW No. 2006/22, p. 4-5

[41] Виж чл. 50, параграф 3 от Договора за ЕС.

[42] Виж например Joint Statement by the Minister of State for Trade Policy and Australian Minister for Trade, Tourism and Investment от 30 ноември 2016 г. (https://www.gov.uk/government/news/joint-statement-by-the-minister-of-state-for-trade-policy-and-australian-minister-for-trade-tourism-and-investment), в което се отбелязва “[t]he ministers held productive discussions on the early priorities for the Trade Working Group and parameters of a future ambitious Australia-UK free trade agreement (FTA) once the UK leaves the EU.”

[43] По въпроса за мястото на Общата външна политика и политиката на сигурност на ЕС и правомощията в рамките на тази политика виж P. Koutrakos, EU INTERNATIONAL RELATIONS LAW, C.: Hart Publishing (Oxford and Portland, Oregon) (2015) pp. 416-418, според когото, въпреки прокламираното премахване на стълбовата структура в рамките на ЕС след Договора от Лисабон, Общата външна политика и политиката на сигурността на ЕС са „отделен стълб“ (distinct pillar) в конституционния ред на Съюза по всичко освен по име. Нюансирано мнение изразява M. Cremona, The Two (or Three) Treaty Sollutions: The Next Treaty Structure of the EU in A. Biondi, P. Eeckhout and S. Ripley (eds.) EU LAW AFTER LISBON, C.: Oxford University Press (Oxford) (2012), pp. 3, която счита, че понастоящем разликата по въпросната политика не е дотолкова значима, както до Договора от Лисабон.

[44] Например чл. 130r, параграф 4 и чл. 130y от Договора от Маастрихт.

[45] Становище 2/00 (2001) ECR I-9713, т. 22.

[46] При оценката си за адекватността на правното основание, на което е сключен договорът Съдът на ЕС е скрупульозен. В цитираното дело The Philippines (т. 57-59) изследва доколко обстойна е уредбата на въпросите отнасящи се до реадмисия. Съдът прави заключение, че те не кореспондират, като относителна тежест, на онези касаещи сътрудничеството в сферата на развитието. Съдът отбелязва, че уредбата на реадмисията не е „така подробна“.

[47] C-130/10 Parliament v. Council, ECLI:EU:C:2012:472, т. 45, потвърдено в решението по делото C-377/12 Тhe Philippines, ECLI:EU:C:2014:1903, т. 34.

[48] C-94/03 Commission v. Council (2006), ECR I-0000, para. 55.

[49] C-268/94 Portugal v. Council, para. 47

[50] По-внимателен поглед върху аргументацията на Съда на ЕС по цитираното дело Portugal v. Council (напр. т. 39 и т. 45) насочва към международен договор, които съдържа обща рамка и конкретни, по-подробни секторни аспекти. Отделните секторни аспекти изискват изпълнение на ангажиментите, но не променят общият характера на договора, с оглед на това че не поставят извънредни задължения отнасящи се до отделните теми.

[51] C-91/05 ECOWAS, (2008) ECLI:EU:C:2008:288, т. 75-76.

[52] Темата за смесените договори първоначално се развива по класическата ос ЕС-държави членки. По-късно, с предоставяне на правомощия на ЕС да сключва договори в бившите Втори и Трети стълб, се развива и направлението ЕС-Европейска общност.

[53] Според R. Wessel, The EU as a Party to International Agreements: Shared Competence Mixed Responsibility, in A Dashwood and M Maresceau (eds.), LAW AND PRACTICE OF EU EXTERNAL RELATIONS, C.: Cambridge University Press (Cambridge) (2008) pp. 156, коментирайки положението до влизане в сила на Лисабонския договор, отбелязва, че въпреки споделената компетентност във Втория стълб, догорите по него са сключвани почти изключително от ЕС.

[54] C-170/96 Air Transit Visa (1998) ECR I-2763, para. 16-17, което е потвърдено за ситуацията след Договора от Лисабон в дело C-263/14 EU-Tanzania Agreement, ECLI:EU:C:2016:435, т. 42. Всъшност, представеят се аргументи, че Съдът на ЕС на практика има много по-широка компетентност, която се извежда по тълкувателен път, от онази, която личи от буквалното тълкуване на разпоредбите на първичното право на ЕС. Повече по темата C. Hillion, Decentralised Integration? Fundamental Rights Protection in the EU Common Foreign and Security Policy, in European Papers, (2016) www.europeanpapers.eu, pp. 55-66. A. Hinarejos, Judicial Control in the European Union – Reforming Jurisdiction in the Inter-governmental Pillars, C.: Oxford University Press, (Oxford) (2009) , p. 150.

[55] Делото ECOWAS, т. 56.

[56] Повече по темата виж A. Dashwood, Article 47 and the Relationship between First and Second Pillar Competences in A. Dashwood and M. Maresceau (eds.) LAW AND PRACTICE OF THE EU EXTERNAL RELATIONS – SALIENT FEATURES OF CHANGING LANDSCAPE, C.: Cambridge University Press (Cambridge) (2008), pp. 82.

[57] C-176/03 Environmental Crimes (2005) ECR I-7879 и C-440/05 Ship Source Pollution (2007) ECR I-9097.

[58] Съдът използва формулировката, че ако акт може да се приеме на основа на разпоредбите на Общностното право, „не е необходимо да се проверява дали този акт възпрепятства или ограничава упражняването от Общността на нейната компетентност“

[59] Нещо повече, т. 61 от въпросното съдебно решение гласи, че „акт с правно действие, който е приет на основание дял V от Договора за ЕС, засяга разпоредбите на Договора за ЕО по смисъла на член 47 ЕС, щом като е можел да бъде приет на основание на последния договор, без да е необходимо да се проверява дали този акт възпрепятства или ограничава упражняването от Общността на нейната компетентност.“

[60] В този смисъл R. Wessel, Lex Imperfecta: Law and Integration in European Foreign and Security Policy, Vol. 1 European Papers, No 2, 439, (2016) pp. 455; T. Ramopoulos, J. Wouters, Charting the Legal Landscape of EU External Relations Post-Lisbon, Working Paper No. 156, Leuven Center for Global Governance Studies (March, 2015), pp. 9; 11. В C. Hillion, R. Wessel, Competence Distribution in EU External Relations after ECOWAS: Clarification or Continued Fuzziness?, 46 CMLR 2 (2009), pp. 551-586.

[61] Делото ECOWAS т. 71-72

[62] В унисон с позицията му, че договор на две равнопоставен правни основания е изключение, а не правило, Съдът, подкрепя Заключението на Генералния адвокат в т. 60 „дори ако някои от разпоредбите на такова споразумение, анализирани поотделно, са сходни с правилата, които могат да бъдат приемани в някоя от областите на дейност на Съюза, това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се определи подходящото правно основание на обжалваното решение.“ (Делото EU-Tanzania Agreement, т. 47).

[63] EU-Mauritius Agreement ECLI:EU:C:2014:2025 т. 45-47 и C‑263/14 EU-Tanzania Agreement ECLI:EU:C:2016:435 т. 51-52.

[64] Този установен от Съда тест не е приет безкритично. Виж J. Heliskoski Small Arms and Light Weapons within the Union’s Pillar Structure: An Analysis of Article 47 of the EU Treaty 33 European Law Review 898 (2008); E. Herlin-Karnell, Light Weapons and the Dynamics of Article 47 EU: The EC’s Armoury of Ever Expanding Competences, Vol. 71 The Modern Law Review No. 6 (Nov., 2008), pp. 998

[65] Виж C. Hillion, “A Powerless Court? The European Court of Justice and the Common Foreign and Security Policy” in Cremona and Thies (Eds), THE EUROPEAN COURT OF JUSTICE AND EXTERNAL RELATIONS LAW: CONSTITUTIONAL CHALLENGES, C.: Hart Publishing (Oxford) (2014), pp. 47–70.

[66] Дело C-130/10, Parliament v. Council, т. 46

[67] Становищата по този въпрос не са единодушни и варират в широк диапазон. Изразеното тук становище се подкрепя в S. Adam, The Legal Basis of International Agreements of the European Union in the Post-Lisbon Era in Govaere, Lannon, Van Elsuwege, Adam (Eds.), THE EUROPEAN UNION IN THE WORLD. ESSAYS IN HONOUR OF MARC MARESCEAU, C.: Martinus Nijhoff Publishers (Leiden Bostson) (2014), p. 79-82. От друга страна, в M. Cremona, Coherence in European Union Foreign Relations Law, in Koutrakos (ed.) EUROPEAN FOREIGN POLICY – LEGAL AND POLITICAL PERSPECTIVES, C.: Edward Elgar Publishing (Cheltenham) (2011) pp. 140-142 се сочи, че двойното правно основание при сключване на международни договори вероятно е възможно, тъй като при настоящата си редакция чл. 40 от Договора за ЕС поставя Общата външна политика и политиката за сигурност на равноправна основа с другите политики на ЕС. От друга страна, C. Eckes, The Common Foreign and Security Policy and the Rest: A Difference in Nature? (Amsterdam Centre for European Law and Governance research paper; No. 2014-07). Amsterdam: University of Amsterdam, Amsterdam Centre for European Law and Governance, (2015), pp. 16, счита че процедурната несъвместимост установена от Съда в по-ранната му практика е в сила (и продължава да е в сила) за международните договори.

[68] Например виж A. Ott, “The legal basis for international agreements Post-Lisbon. Of pirates and The Philippines”, MJ (2014) pp. 739–752, както и A. Engel, “Delimiting competences in the EU: CFSP versus AFSJ Legal Bases”, EPL (2015) pp. 47–5

[69] Повече по темата виж T. Ramopoulos, J. Wouters, op. sit 60, pp. 10

[70] Съдът не реферира към тази част от Заключението, а спиrа до предхождащата ги точка, отхвърляйки основателността на оспорваното правно основание по чл. 37 от Договора за ЕС.

[71] EU-Tanzania Agreement, т. 63-68

[72] Такава хипотеза не е невъзможна, както е видно от преговорния процес с Исландия преди оттегляне на кандидатурата на страната през 2015 г.

[73] C. Matera, R. Wessel, Context or Content? A CFSP or AFSJ Legal Basis for EU International Agreements – Case C-658/11, European Parliament v. Council (Mauritius Agreement), in REVISTA DE DERECHO CO-MUNITARIO EUROPEO (2014), pp. 1047–1064.

[74] Виж делото EU-Tanzania Agreement op. cit.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.