Решение на Съда от 9 март 2017 г. по дело С-342/15, Piringer
Преюдициалното запитване е отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) относно тълкуването на член 1, параграф 1, втора алинея от Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (OB L 78, 1977 г., стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 46), както и на член 56 ДФЕС. Преюдициалните въпроси са повдигнати в рамките на правен спор между г жа Leopoldine Gertraud Piringer, гражданка на Австрия, и Bezirksgericht Freistadt (Районен съд, Фрайщат) поради отказа на последния да впише в австрийския имотен регистър намерение за продажба на недвижим имот.
Г-жа Piringer е собственик на една втора част от недвижим имот в Австрия. На 25 февруари 2009 г. в Чешката република тя подписва молба за вписване в австрийския имотен регистър на намерение за продажба на нейната част от посочения недвижим имот с цел запазване на поредност. Поставеният върху тази молба подпис на молителката е удостоверен от чешки адвокат, който в съответствие с чешкото право поставя надпис за тази цел, съдържащ и информация за датата на раждане на жалбоподателката в главното производство и за документите, представени от нея като доказателство за нейната самоличност. В отбелязването подписалият го адвокат удостоверява, че г-жа Piringer е подписала посочената молба собственоръчно пред него само в един екземпляр.
На 15 юли 2014 г. г-жа Piringer подава тази молба за вписване до съда, чиято задача е да води имотния регистър, а именно Bezirksgericht Freistadt (Районен съд, Фрайщат, Австрия). Тя прилага към молбата си Договора за взаимна правна помощ по граждански дела, признаване на официални документи и предоставяне на правна информация, сключен на 10 ноември 1961 г. между Република Австрия и Чехословашката социалистическа република, който е приложим в двустранните отношения с Чешката република.
Районният съд отхвърля молбата с решение от 18 юли 2014 г., тъй като подписът на жалбоподателката в главното производство не е бил удостоверен от съд или нотариус съгласно изискванията на член 53, параграф 3 от Федералния закон за имотния регистър (GBG). Според тази разпоредба отбелязванията по молби се извършват само ако според данните от имотния регистър вписването на правото или заличаването на съществуващото право е допустимо и ако подписът върху молбата е удостоверен от съд или нотариус. Освен това според съда удостоверяването на подписа от чешки адвокат не попада в приложното поле на австро-чешкия договор за взаимна правна помощ. Не на последно място, представения от г жа Piringer текст на удостоверяването не е положен официален печат, както се изисква съгласно членове 21 и 22 от този договор.
С определение от 25 ноември 2015 г. Landesgericht Linz (Окръжен съд, Линц, Австрия) потвърждава първоинстанционното решение, като според него дори декларацията, удостоверяваща автентичността на подписа, да представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чешкото право, признаването ѝ в Австрия попада в обхвата член 21, параграф 2 от австро-чешкия договор. Тъй като обаче с тази разпоредба взаимното признаване се ограничава до надписа, удостоверяващ истинността на подпис върху частен документ и поставен върху последния от „съд, учреждение или австрийски нотариус“, разширяване на приложното ѝ поле с цел да се обхванат и поставените от чешките адвокати надписи не само щяло да противоречи на текста на този член, но и на самата воля на договарящите се страни.
Сезираният с ревизионната жалба от Oberster Gerichtshof счита по същество, че австро-чешкият договор не е приложим в случая, и изразява съмнения относно съвместимостта с правото на Съюза на изискването за нотариално удостоверяване по член 53, параграф 3 от GBG.
При тези обстоятелства той решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли член 1, параграф 1, втора алинея от [Директива 77/249] да се тълкува в смисъл, че е възможно държава членка да изключи удостоверяването на подписи върху документи, необходими за учредяването или прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, от свободното предоставяне на адвокатски услуги и да запази извършването на тази дейност само за нотариуси?
2) Следва ли член 56 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална разпоредба на държавата, в която се води регистърът (Австрия), която запазва за нотариуси дейността по удостоверяване на подписи върху документи, необходими за учредяването или прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, и чийто ефект се изразява по-конкретно в непризнаването в държавата, в която се води регистърът, на декларация за автентичността на подпис, която е изготвена от установен в Чешката република адвокат в държавата на неговото установяване, въпреки че според чешкото право тази декларация има същото правно действие като официалното удостоверяване,
тъй като по-специално:
а) въпросът за признаването в държавата, в която се води регистърът, на изготвена в Чешката република от установен там адвокат декларация за автентичността на подпис върху молба за вписване в имотния регистър се отнася до предоставянето на услуга от адвокат, която не може да се извършва от адвокати, установени в държавата, в която се води регистърът, поради което отказът да бъде призната такава декларация, не попада под забраната на ограниченията
или
б) извършването на посочената дейност само от нотариусите е обосновано с цел да се гарантира законосъобразността и правната сигурност на актове (документи за правни сделки) и следователно служи на императивни съображения от общ интерес и освен това е необходимо за постигане на тази цел в държавата, в която се води регистърът?“.
За да отговори на първия въпрос, Съдът проверява дали Директива 77/249 се прилага при обстоятелства като разглежданите в главното производство. Според него при липсата на каквито и да е уточнения в Директива 77/249 законодателят на Съюза е искал да запази правомощието на държавите членки да определят съдържанието на понятието „адвокат“, като по този начин им е оставил широка свобода на преценка в това отношение. Поради това понятието „адвокатска дейност“ по смисъла Директивата обхваща не само обичайно извършваните от адвокатите правни услуги, като правните съвети или представителството на клиент в съдебното производство, но може да бъде насочено и към други видове услуги, като удостоверяването на подписи. Обстоятелството, че последните услуги не се извършват от адвокати във всички държави членки, е без значение в това отношение. При това някои държави членки, сред които и Чешката република, действително са предвидили възможността установените на националната територия адвокати да предоставят тези други видове услуги.
На следващо място Съдът проверява дали към адвокатската дейност, която се състои в удостоверяването на подписи, се прилага режимът на свободното предоставяне на услуги, тъй като в текста на член 1, параграф 1 от Директива 77/249 прилагането на Директивата към адвокатската дейност е подчинено и на условието тази дейност да се извършва „под формата на предоставяне на услуги“. Съдът припомня, че за да се способства за предоставянето на услуги, предоставящото услугите лице може да се придвижи в държавата членка, в която е установен получателят на услугите, или последният може да отиде в държавата по местоустановяването на доставчика на услугите. Докато първата от тези хипотези е изрично посочена в член 57, трета алинея ДФЕС, втората хипотеза, която съответства на целта към всяка дейност, която се извършва срещу възнаграждение и не се обхваща от свободното движение на стоки, хора или капитали, да се приложи свободното движение на стоки, представлява необходимото допълнение на първата хипотеза. Поради това правото на свободно предоставяне на услуги включва „пасивното“ право на свободно предоставяне на услуги, а именно свободата на получателите на услуги да отидат в друга държава членка, за да ползват там определена услуга, без да бъдат възпрепятствани от каквито и да са ограничения.
В резултат на това Директива 77/249 се прилага както в класическия случай на придвижване на адвоката в държава членка, различна от тази на установяването му, за да предостави своите услуги, така и при липсата на придвижване на това лице, а именно когато, както в главното производство, получателят на услугата се придвижва извън държавата членка на своето пребиваване, за да отиде в друга държава членка с цел да се ползва от услугите на установен там адвокат.
С оглед на тези съображения Съдът приема, че Директивата може да се приложи при обстоятелствата по дело като разглежданото в главното производство.
Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 77/249 тя се прилага в рамките на предвидените от нея граници и условия за адвокатската дейност, упражнявана под формата на предоставяне на услуги, като държавите членки могат да запазят за определени категории адвокати изготвянето на официални документи за придобиване на правото да управляват имуществото на починали лица или за учредяване или прехвърляне на права върху земя. Съдът приема, че това отклонение като цяло не е насочено към различните категории правни професии, така че, като се позовават на тази разпоредба, държавите членки да имат право да ограничават упражняването на дейността по изготвяне на официални документи за учредяване или прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти до определени категории правни професии като нотариусите и така да забранят на чуждестранните адвокати да извършват разглежданата дейност на територията на посочените държави членки. Разпоредбата предвижда отклонение с по-ограничен обхват и насочено точно към някои определени категории адвокати, които са изрично посочени в член 1, параграф 2 от Директивата. Това отклонение е въведено в полза на Обединеното кралство и Ирландия, за да се отчете особеното правно положение на тези две държави членки, в които съществуват различни категории адвокати, а именно barristers и solicitors.
Поради това Съдът приема, че член 1, параграф 1, втора алинея от Директива 77/249 не се прилага спрямо правна уредба като тази на Австрия, която запазва за нотариусите удостоверяването на подписи върху документите, необходими за учредяването или прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, и поради това изключва възможността за признаване в тази държава членка на подобно удостоверяване, извършено от установен в друга държава членка адвокат.
Съдът преформулира втория въпрос и приема, че с него запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 56 ДФЕС следва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която запазва за нотариусите удостоверяването на подписи върху документите, необходими за учредяването или прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, и поради това изключва възможността за признаване в тази държава членка на подобно удостоверяване, извършено от установен в друга държава членка адвокат в съответствие с националното му право.
Съдът припомня, че член 56 ДФЕС изисква не само премахването на всяка основана на гражданството дискриминация по отношение на установените в друга държава членка доставчици на услуги, но и на всяко ограничение на свободното предоставяне на услуги, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на дейността на доставчик, установен в друга държава членка, в която той законно предлага аналогични услуги.
В конкретния случай член 53, параграф 3 от GBG признава само на нотариусите и съдилищата компетентността да удостоверяват подписи върху документите, необходими за учредяване или прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. Прилагането на тази разпоредба изключва по недискриминационен начин възможността за признаване в Австрия на удостоверяването на подобен подпис, извършено както от установен в тази държава адвокат, така и от адвокатите, установени в други държави членки. Доколкото обаче не позволява да се признае удостоверяването на подпис, извършено от установен в Чешката република адвокат, където в съответствие с националното право той предоставя законно аналогични услуги, такова запазване на компетентност може да попречи на подобно лице да предлага този тип услуги на клиенти, които възнамеряват да ги използват в Австрия. Подобно запазване на компетентност ограничава и свободата на австрийски гражданин като получател на подобна услуга да отиде в Чешката република, за да се възползва там от услуга, която не може да се използва в Австрия за целите на вписване в имотния регистър. Поради това разпоредбата на член 53, параграф 3 от GBG представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, гарантирано в член 56 ДФЕС.
Съдът припомня, че подобно ограничение все пак може да се приеме за част от дерогиращите мерки, основани на съображения за обществен ред, обществена сигурност или обществено здраве, изрично предвидени в членове 51 ДФЕС и 52 ДФЕС и приложими и в областта на свободното предоставяне на услуги по силата на член 62 ДФЕС, или, при положение че това ограничение се прилага по недискриминационен начин, да се обоснове с императивни съображения от общ интерес, стига то да е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната от него цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ.
Съдът припомня също така, че сама по себе си възложената на нотариусите удостоверителна дейност не предполага пряко и конкретно участие в упражняването на публичната власт по смисъла на член 51, първа алинея ДФЕС. Освен това обстоятелството, че някои едностранни или двустранни сделки подлежат на задължително удостоверяване като условие за действителността им, не може да постави под въпрос тази преценка. Поради това не може да се прави позоваване на предвиденото в тази разпоредба на ДФЕС изключение при обстоятелствата в конкретното дело, което освен това засяга само удостоверяването на подписа на молителя, но не и на съдържанието на акта, върху който той е положен.
На следващо място Съдът проверява дали националната разпоредба може да бъде обоснована с императивни съображение от общ интерес. Според Съда в някои държави членки, в които има нотариат от латински тип, имотният регистър има решаващо значение, по-специално при сделките с недвижими имоти. Всяко вписване в имотен регистър като австрийския има конститутивно действие. Така воденето на имотния регистър представлява съществен елемент от охранителните производства и цели да гарантира правилното прилагане на закона и правната сигурност на сделките между правните субекти, които са част от задачите и отговорностите на държавата. При тези условия национални разпоредби, които изискват точността на вписванията в имотен регистър да се проверява от положили клетва професионалисти като нотариусите, допринасят за гарантиране на правната сигурност на сделките с недвижими имоти и на правилното функциониране на имотния регистър, и по-общо са свързани със защитата на доброто правораздаване, която съгласно практиката на Съда представлява императивно съображение от общ интерес.
Поради това Съдът приема, че целите, които преследва разглежданата австрийска разпоредба, представляват императивно съображение от общ интерес, годно да обоснове национална правна уредба като разглежданата в главното производство.
Накрая Съдът проверява дали националната разпоредба отговаря на изискването за пропорционалност. В разглеждания случай намесата на нотариуса е важна и необходима за вписването в имотния регистър, доколкото участието на това лице не се ограничава до това да потвърди самоличността на дадено лице, което е поставило подписа си върху документ, но означава също, че нотариусът се запознава с текста на въпросния акт, за да се увери в законността на планираната сделка, и проверява способността на жалбоподателя да извършва правни действия. При това положение запазването на действията, свързани с удостоверяването на актове за учредяването или прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, за специална категория лица, които се ползват с обществено доверие и спрямо които съответната държава членка извършва специален контрол, представлява подходяща мярка за постигане на целите за правилно функциониране на системата на имотния регистър, както и за законосъобразност и правна сигурност на сделките между правните субекти.
Освен това дейността на адвокатите по удостоверяване на автентичността на подписи върху дадени актове, не е сравнима с дейността по удостоверяване, извършвана от нотариусите, като режимът на нотариалното удостоверяване се урежда от по-строги разпоредби. Наред с това поставеният от чешки адвокат надпис за отбелязване на удостоверяването на подпис не представлява официален документ. Поради това при спор между страните това удостоверяване няма същата доказателствена сила като направеното от нотариус удостоверяване.
Поради това Съдът приема, че общият отказ от контролните функции на държавата и от ефективното гарантиране на контрол върху вписванията в имотния регистър по съображения, свързани със свободното предоставяне на услуги от адвокати, би засегнало правилното функциониране на системата на имотния регистър, както и законосъобразността и правната сигурност на сделките между правните субекти. Затова и националната мярка не надхвърля необходимото за постигане преследваните от нея цели.