Решение на Съда от 25 януари 2017 г. по дело C-367/15,
Stowarzyszenie „Oławska Telewizja Kablowa“
Преюдициалното запитване е отправено от Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша) относно тълкуването на член 13 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (ОВ L 157, 2004 г., стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 56) (Директивата) в рамките на правен спор между Stowarzyszenie „Oławska Telewizja Kablowa“, установено в Олава (Полша) („OTK“), и Stowarzyszenie Filmowców Polskich, установено във Варшава (Полша) („SFP“), относно иск за установяване на нарушение на права на интелектуална собственост.
SFP е организация за колективно управление на авторски права с разрешение да извършва в Полша дейност по управление и закрила на авторски права върху аудиовизуални произведения. OTK излъчва телевизионни програми чрез кабелна телевизионна мрежа на територията на град Олава (Полша). След като на 30 декември 1998 г. е прекратен лицензионният договор, в който тези два субекта определят правилата за заплащане на възнаграждения, OTK продължава да ползва произведения, защитени с авторски права. Това дружество сезира Komisja Prawa Autorskiego (Комисия по авторското право в Полша), като иска тя да бъде определи размера на дължимото възнаграждение за ползването на управляваните от SFP авторски права. С решение от 6 март 2009 г. комисията определя посоченото възнаграждение в размер на 1,6 % от нетните приходи без данък върху добавената стойност, които OTK е реализирало вследствие на препредаването по кабел, без някои заплатени от последното такси. Тъй като и самото OTK изчислява размера на дължимото възнаграждение на тази основа, то изплаща на SFP сумата от 34 312,69 полски злоти (PLN) (около 7 736,11 EUR) за периода от 2006 г. до 2008 г.
На 12 януари 2009 г. SFP предявява иск срещу OTK, с който иска до сключването на нов лицензионен договор на OTK да бъде забранено да препредава защитени аудиовизуални произведения, както и същото да бъде осъдено да заплати на ищеца сума в размер на 390 337,50 PLN (около 88 005,17 EUR) плюс дължимата законова лихва. С решение от 11 август 2009 г. Sąd Okręgowy we Wrocławiu (Окръжен съд, Вроцлав, Полша) осъжда OTK да заплати на SFP сума в размер на 160 275,69 PLN (около 36 135,62 EUR) плюс дължимата законова лихва, като отхвърля иска в останалата му част. Тъй като подадените от двете страни въззивни жалби срещу това решение са отхвърлени, страните подават и касационни жалби. С решение от 15 юни 2011 г. Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша) връща делото за ново разглеждане на Sąd Apelacyjny we Wrocławiu (Апелативен съд, Вроцлав, Полша). Апелативният съд постановява второ решение по делото на 19 декември 2011 г. И това решение е отменено от Sąd Najwyższy (Върховен съд) в рамките на образуваното във връзка с това касационно производство, а делото отново е върнато за ново разглеждане на апелативния съд. Неговото решение отново е обжалвано от OTK.
Върховният съд има съмнения относно съвместимостта на националното законодателство с член 13 от Директивата. Приложимият национален закон предвижда възможността по молба на притежателя на имуществени авторски права, които са били нарушени, да му бъде присъдено обезщетение, като му бъде изплатена сума, равна на двойния или тройния размер на съответното възнаграждение. От друга страна, в член 13 от Директивата е предвидено, че държавите членки гарантират, че по заявление на увредената страна компетентните съдебни органи постановяват на нарушителя, който съзнателно или като може при разумни основания да съзнава това е предприел действия, с които е нарушил права, да заплати на притежателя на правата обезщетение съобразно действителните вреди, понесени от последния в резултат на нарушението. Когато съдебните органи определят обезщетението те вземат предвид всички приложими аспекти, като например отрицателните икономически последствия, включително пропусната печалба, които увредената страна е понесла, цялата несправедливо получена печалба от нарушителя, а когато е уместно, елементи, които са различни от стопанските фактори, като например моралната щета, причинена на притежателя на правото поради нарушението. Алтернативно националните юрисдикции могат да определят обезщетението като еднократна сума въз основа на размера на лицензионните и авторските възнаграждения, които биха били дължими, в случаи че нарушителят беше поискал официално разрешение да ползва въпросното право върху интелектуална собственост.
Освен това запитващата юрисдикция се пита дали предвиденото в Директива 2004/48 обезщетяване на носителя на имуществено авторско право изисква той да докаже вредоносното събитие, претърпяната вреда и нейния размер, причинно-следствената връзка между вредоносното събитие и вредата, както и виновното поведение на нарушителя.
При тези обстоятелства Sąd Najwyższy (Върховен съд) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Може ли член 13 от Директива 2004/48 да се тълкува в смисъл, че притежателят на имуществени авторски права, които са нарушени, може да иска обезщетение за причинените му вреди въз основа на установените общи правила, или, без да е необходимо да се доказва вредата и причинно-следствената връзка между събитието, довело да нарушаване на авторските права, и претърпяната вреда, да иска заплащане на парична сума, равняваща се на двойния размер, или в случай на виновно нарушение на авторското право — на тройния размер на съответното възнаграждение, при положение че съгласно член 13 от Директива 2004/48 съдът се произнася по размера на обезщетението, като взема предвид посочените в член 13, параграф 1, буква а) обстоятелства, и само като алтернатива може, когато е уместно, да определи фиксирано обезщетение въз основа на елементите, посочени в член 13, параграф 1, буква б) от директивата? Възможно ли е с оглед на член 13 от директивата да се присъжда, по искане на съответната страна, предварително определено по размер фиксирано обезщетение, което съответства на двойния или на тройния размер на съответното възнаграждение, предвид факта че в съображение 26 от директивата се уточнява, че целта ѝ не е да се въвежда наказателно обезщетение?“.
Съдът обръща внимание, че след постановяването на акта за преюдициално запитване по настоящото дело, с решение от 23 юни 2015 г. Trybunał Konstytucyjny (Конституционен съд) (Полша) обявява разглежданата в главното производство национална разпоредба за противоконституционна в частта ѝ, в която тази разпоредба позволява в случай на умишлено нарушение притежателят на засегнато имуществено авторско право да иска да му бъде изплатена сума, равна на тройния размер на съответното възнаграждение. Тъй като решението на Trybunał Konstytucyjny (Конституционен съд) поражда обратно действие, преюдициалният въпрос е станал хипотетичен и следователно недопустим, доколкото той се отнася до правна уредба, обявена за неконституционносъобразна. Въпреки това запитващата юрисдикция продължава да поддържа поставения преюдициален въпрос и според Съда той следва да се разбира като предназначен да установи дали член 13 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда възможността да се иска заплащане на сума, равняваща се на двойния размер на подходящото възнаграждение, което би било дължимо за разрешаването на ползването на съответното произведение (наричано по-нататък „хипотетичното възнаграждение“).
Съдът припомня, че Директивата установява минимални изисквания във връзка със спазването на правата върху интелектуална собственост и не следва да възпрепятства държавите членки да предвидят по-строги мерки. Според него за целите на тълкуването на разпоредбите на Директивата следва да бъдат взети под внимание задълженията, произтичащи за държавите членки от международните конвенции, сред които са Споразумението TRIPs, Бернската конвенция и Римската конвенция, които биха могли да бъдат приложими в спора по главното производство. В светлината на техните разпоредби член 13, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда, че притежателят на имуществените авторски права, които са били нарушени, може да изиска от нарушителя на тези права обезщетяване на причинените вреди чрез заплащане на сума, равна на двойния размер на хипотетичното възнаграждение.
Подобно тълкуване не би могло да се постави под въпрос от обстоятелството, че обезщетение, изчислено въз основа на двойния размер на хипотетичното възнаграждение, не е точно пропорционално на действително претърпените вреди от засегнатата страна. Всъщност тази особеност е присъща на всяко фиксирано по размер обезщетение. На следващо място, посоченото тълкуване не се поставя под въпрос от обстоятелството, Директивата няма за цел да въведе задължение за предвиждане на наказателно обезщетение. Според Съда обстоятелството, че Директивата не съдържа задължение за държавите членки да предвидят т.нар. „наказателно“ обезщетение за вреди, не може да се тълкува като забрана за въвеждане на подобна мярка.
Поради това самото заплащане на хипотетично възнаграждение, в хипотезата на нарушаване на право върху интелектуална собственост, не е в състояние да гарантира обезщетение на всички действително претърпени вреди, като се има предвид, че заплащането на това възнаграждение само по себе си не гарантира нито възстановяване на евентуалните разходи, направени във връзка с проучването и идентифицирането на възможните нарушения, посочени в Директивата, нито обезщетяване на евентуалните неимуществени вреди, нито изплащане на лихви върху дължимите суми
Що се отнася до довода, че тъй като би могла да изчисли обезщетението, като удвои размера на хипотетичното възнаграждение, засегнатата страна повече не следвало да доказва наличието на причинно-следствената връзка между събитието, довело да нарушаване на авторското право, и претърпяната вреда, следва да се констатира, че този довод се основава на твърде тясно тълкуване на понятието „причинно-следствена връзка“, съгласно което притежателят на засегнатото правото трябва да установи не само наличието на причинно-следствена връзка между това събитие и вредата, но и точната сума, на която възлиза тази вреда. Според Съда подобно тълкуване противоречи на самата идея за определяне на размера на обезщетението, а оттам и на член 13, от Директивата, който позволява този вид обезщетение.
В заключение Съдът приема, че член 13 от Директива 2004/48 следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която притежателят на засегнато право на интелектуална собственост може да претендира от нарушителя на това право или поправяне на претърпените вреди, като се отчитат всички приложими аспекти на конкретния случай, или, без да е необходимо да доказва действителната вреда, заплащане на сума равна на двойния, а в случай на виновно нарушение — на тройния размер на съответното възнаграждение, което би било дължимо за разрешаването на ползването на съответното произведение.