Решение на Съда на ЕС от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова
Решението на Съда на ЕС е постановено по преюдициално запитване, отправено от Върховния административен съд в рамките на спор между г-жа Петя Милкова и изпълнителния директор на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (Агенцията), по повод прекратяването на служебните им правоотношения. Производството се отнася до тълкуването на членове 4 и 7 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (Директива 2000/78), както и до член 5, параграф 2 от Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания, която е одобрена от името на Европейската общност с Решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26 ноември 2009 г. (Конвенцията на ООН).
Г-жа Милкова, страдаща от психично заболяване, довело до 50 % намалена работоспособност, е работила като държавен служител в Агенцията, считано от 10 октомври 2012 г. През 2014 г., вследствие на намаляване на числеността на персонала в Агенцията от 105 на 65 щатни бройки, до г-жа Милкова е изпратено предизвестие, че след изтичане на едномесечен срок, служебното ѝ правоотношение ще бъде прекратено поради съкращаване на заеманата от нея длъжност. Със заповед на изпълнителния директор на Агенцията, на основание член 106, алинея 1, точка 2 от Закона за държавния служител служебното й правоотношение е прекратено. Срещу посочената заповед г-жа Милкова подава жалба пред Административен съд София-град, в която твърди, че прекратяването на служебното ѝ правоотношение без предварителното разрешение на инспекцията по труда, предвидено в член 333, алинея 1, точка 3 от Кодекса на труда, е незаконосъобразно. Тази юрисдикция отхвърля жалбата поради липса на нарушение на приложимия закон, тъй като приема, че член 333, алинея 1, точка 3 от КТ не е приложим към прекратяването на служебното правоотношение на държавен служител.
В касационна жалба срещу това съдебно решение, подадена до Върховния административен съд, г-жа Милкова поддържа своите доводи, представени пред първата инстанция, и подчертава, че решението на работодателя да прекрати служебното правоотношение с нея е незаконосъобразно. Макар Върховният административен съд да смята, че твърдяното различно третиране не е на база личния признак „увреждане“, а поради различния характер на правоотношението, по което съответните лица извършват професионална дейност, този съд не изключва възможността правна уредба като разглежданата по главното производство да противоречи на изискванията, предвидени в правото на Съюза и в Конвенцията на ООН и насочени към гарантиране на равенство в областта на труда и заетостта на всички хора с увреждания. При тези обстоятелства Върховният административен съд отправя преюдициално запитване до Съда на основание член 267 ДФЕС, с което по същество иска да се установи дали разпоредбите на Директива 2000/78, и по-точно член 7, в светлината на Конвенцията на ООН, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предоставя специфична предварителна закрила при уволнение само на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не и на държавни служители със същите увреждания. В случай на отрицателен отговор на този въпрос, запитващата юрисдикция иска да установи и дали правото на Съюза изисква в положение като разглежданото по главното производство приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.
В Решението си Съдът приема, че приложимата в спора по главното производство национална правна уредба е свързана с прилагането на правото на Съюза, което предполага, че в конкретния случай са приложими основните принципи на правото на Съюза, какъвто е по-конкретно принципът на равно третиране, както и Хартата. Принципът на равно третиране, както отбелязва Съдът, представлява основен принцип на правото на Съюза, закрепен занапред в членове 20 и 21 от Хартата, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано. В този смисъл, според СЕС, националният съд трябва да провери, по отношение на твърдяната в делото по главното производство разлика в третирането, дали съвкупността от приложимите правила на националното право гарантира на държавните служители с увреждания равностойно ниво на закрила като това, предвидено от механизма на предварително разрешение от инспекцията по труда, що се отнася до лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, в сектора на публичната администрация. Ако запитващата юрисдикция постанови, че е доказана разлика в третирането между тези групи лица, намиращи се в сравнимо положение, тази юрисдикция трябва да определи дали и доколко правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство е обективно обоснована в светлината на принципа на равно третиране. Съдът отбелязва, че разликата в третирането е обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, т.е. когато е свързана с допустима от закона цел на разглежданата правна уредба и когато е съразмерна на целта на съответното третиране. В това отношение Съдът подчертава най-напред, че като отбелязва спецификата на закрилата, предвидена в българското право, запитващата юрисдикция уточнява, че интересът от тази закрила се корени във факта, че специализиран орган преценява отражението на уволнението върху здравословното състояние на засегнатото лице и решава дали да разреши същото.
Следователно целта на правна уредба като разглежданата по главното производство е да предостави закрила на работник или служител не в зависимост от правната връзка, от която е възникнало неговото правоотношение, а в зависимост от неговото здравословно състояние. При това положение става ясно, че различието, което такава правна уредба провежда между лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и държавните служители, засегнати от същото увреждане, не е адекватно в светлината на преследваната от тази правна уредба цел, още повече че и двете категории лица с увреждания могат да бъдат назначени на работа от същата администрация.
С оглед на посочените съображения, СЕС постановява, че член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН и на основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила на държавни служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране, което запитващата юрисдикция трябва да провери. При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ, съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право, което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното производство.
По отношение на последния въпрос, СЕС отбелязва, че по силата на постоянната съдебна практика при установяване на наличие на дискриминация, противоречаща на правото на Съюза, и до приемането на мерки за възстановяване на равното третиране, спазването на принципа на равно третиране може да се гарантира единствено ако на категорията лица в по-неблагоприятно положение се предоставят същите предимства като тези, от които се ползват лицата в привилегированата категория. По този начин лицата в по-неблагоприятно положение трябва да бъдат поставени в същото положение като лицата, които се ползват от съответната привилегия. В тази хипотеза националният съд е длъжен да не прилага дискриминационната национална разпоредба, без да е необходимо да иска или да изчаква нейната предварителна отмяна от законодателя и да приложи по отношение на групата лица, които се намират в неравностойно положение, същия режим като този, от който се ползват лицата от другата категория. В това отношение Съдът е уточнил, че до прилагане на това разрешение се стига единствено при наличието на валидна референтна система, какъвто именно е случаят в главното производство. В случай че запитващата юрисдикция констатира, че принципът на равно третиране не е спазен, от това би следвало, че член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство. Следователно режимът, приложим към облагодетелстваните при действащия режим лица с увреждания, работещи по трудово правоотношение, остава единствената валидна референтна система.
С оглед посочените съображения, по последния въпрос СЕС постановява, че в хипотезата, при която член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН и във връзка с основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото на Съюза изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.