РЕШЕНИЯТА НА СЕС ПО КАЗУСА „ОГНЯНОВ“ – ДВЕ СТЪПКИ НАПРЕД

Author

Решения на Съда на ЕС от 8 ноември 2016г. по дело С-554/14 и от 5 юли 2016г. по дело С-614/14

 

Елица Василева [1]

 

 

І. Въведение

През 2014 г. до Съда на Европейския съюз (СЕС) бяха отправени две преюдициални запитвания, по които Съдът излезе с решения през изминалата 2016 година. Едновременното запознаване с двете решения е интересно поради взаимната обусловеност на двете запитвания довели до тях.

Първото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на член 17, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода[2], за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009[3]. Запитването е отправено в рамките на производство за признаване на съдебно решение по наказателно дело и изпълнението в България на наказание лишаване от свобода, наложено на българския гражданин г-н Атанас Огнянов от датски съд [4].

След отправяне на първото преюдициално запитване, възниква необходимост от повторно сезиране на Съда на ЕС относно тълкуването на член 267 ДФЕС, член 94 от Процедурния правилник на Съда, както и на член 47, втора алинея и член 48, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, поради поискан отвод на състава на Софийски градски съд от Софийска градска прокуратура на основание чл. 29, ал.2 от НПК. [5] Въпросът по същество, който си поставя запитващата българска юрисдикция във второто дело е дали нормата на чл. 29, ал.2 от НПК, според която не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото противоречи на правото на ЕС, е в съответствие с правото на ЕС, доколкото при отправяне на преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, запитващата национална юрисдикция трябва да изложи правната и фактическа рамка на спора.

Двете решения ще бъдат представени по реда на отправяне на преюдициалните запитвания, а не съобразно датата на постановяване на решенията.

 

ІІ. Правна рамка

Правната рамка, относима за коментираните решения, включва:

 

За Решение на Съда на ЕС (Голям състав) от 8 ноември 2016г. по дело С-554/14:

Рамково решение 2008/909

Съображение от Рамковото решение 5 гласи: „Процесуалните права в наказателни производства са съществен елемент за осигуряване на взаимно доверие между държавите-членки в процеса на съдебно сътрудничество. Отношенията между държавите-членки, които се характеризират с особено взаимно доверие в правните системи на другите държави-членки, позволяват признаването от изпълняващата държава на решенията, взети от органите на издаващата държава. Поради това следва да се осигури по-нататъшно развитие на сътрудничеството, предвидено в актовете на Съвета на Европа по отношение на изпълнението на съдебни решения по наказателни дела, и особено когато по отношение на граждани на Съюза има постановено съдебно решение по наказателно дело и е наложено наказание или мярка, включващо/а лишаване от свобода в друга държава членка. […].“

Член 3 от Рамковото решение гласи: „Целта на настоящото рамково решение е да установи правила, съгласно които държавите членки, с оглед улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, да признават постановените съдебни решение и да изпълняват наказанието.

(…)

Настоящото рамково решение се прилага само по отношение на признаването на съдебни решения и изпълнението на наказания по смисъла на настоящото рамково решение.“

Съгласно член 8 от Рамковото решение:

„1.   Компетентният орган на изпълняващата държава признава решението, което е предадено […], и незабавно предприема необходимите действия за изпълнение на наказанието, освен ако не реши да се позове на някое от основанията за отказ от признаване или от изпълнение по член 9.

2.   Когато наказанието е несъвместимо със закона на изпълняващата държава по отношение на своя срок, компетентният орган на изпълняващата държава може да реши да адаптира наказанието, но само ако то превишава най-тежкото наказание, предвиждано за подобни деяния съгласно националния закон на същата. Адаптираното наказание не може да бъде по-малко от най-тежкото наказание, предвиждано за подобни деяния съгласно закона на изпълняващата държава.

3.   Когато наказанието е несъвместимо със закона на изпълняващата държава по отношение на своя характер, компетентният орган на изпълняващата държава може да реши да го адаптира към наказанието или мярката, предвидени за подобни деяния съгласно националния закон на същата. В този случай наказанието или мярката съответстват във възможно най-голяма степен на наказанието, наложено от издаващата държава, от което следва, че наказанието не може да бъде заменено с парична санкция.

4.   Адаптираното наказание не може да бъде по-тежко от наложеното в издаващата държава нито по своя характер, нито по своя срок“.

Съгласно член 17 от Рамково решение 2008/909, озаглавен „Приложимо право при изпълнението“:

 

„1.   За изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава. Органите на изпълняващата държава са единствено компетентни, при спазване на параграфи 2 и 3, да вземат решения относно процедурата за изпълнение и да определят произтичащите от нея мерки, включително и относно основанията за предсрочно или условно освобождаване.

2.   Компетентният орган на изпълняващата държава приспада изцяло срока на вече изтърпяното лишаване от свобода във връзка с наказанието, за което се отнася съдебното решение, от общия срок на наказанието за лишаване от свобода, което подлежи на изтърпяване.

3.   Компетентният орган на изпълняващата държава информира компетентния орган на издаващата държава, по молба на последния, за приложимите правни разпоредби относно възможността за предсрочно или условно освобождаване. Издаващата държава може да приеме прилагането на такива разпоредби или да оттегли удостоверението.

4.   Държавите членки могат да предвидят, че във всяко решение за предсрочно или условно освобождаване могат да бъдат взети предвид онези разпоредби от националното законодателство, посочени от издаващата държава, съгласно които от определен момент лицето има право на предсрочно или условно освобождаване“.

Българската правна уредба

Съгласно чл. 41, алинея 3 от Наказателния кодекс: „Положеният труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода“.
Чл. 457 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), уреждащ въпросите във връзка с изпълнение на присъдата при трансфер на осъдени лица, предвижда в алинеи 4—6:

„4.   Когато по закона на Република България максималният срок на лишаване от свобода за извършеното престъпление е по-малък от определения с присъдата, съдът намалява наложеното наказание до този срок. Когато по закона на Република България за извършеното престъпление не се предвижда лишаване от свобода, съдът определя наказание, което най-пълно съответства на наложеното с присъдата.

5.   Предварителното задържане и изтърпяното наказание в държавата, в която е постановена присъдата, се приспада, а когато наказанията са различни, се взема предвид при определяне срока на наказанието.

6.   Допълнителните наказания, наложени с присъдата, подлежат на изпълнение, ако такива са предвидени в съответния текст от законодателството на Република България и не са изпълнени в държавата, в която е постановена присъдата“.

Съгласно Тълкувателно решение на Върховния касационен съд № 3/13 от 12 ноември 2013 г. чл. 457, ал. 5 от НПК във връзка с чл. 41, ал. 3 от Наказателния кодекс трябва да се тълкува в смисъл, че положеният общественополезен труд от трансферирания осъден български гражданин в осъдилата го държава трябва да бъде зачетен от компетентния орган на изпълняващата държава за намаляване на срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, освен ако държавата, в която е постановена присъдата, вече е намалила на това основание посоченото наказание.
В акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция уточнява, че това тълкувателно решение е задължително за нея.
 

Запитващата юрисдикция добавя, че нито в закона, нито в тълкувателното решение се изисква уведомяване на издаващата държава или взимане на становище или съгласието ѝ за прилагането на подобно намаляване на наказанието от компетентните български органи.

За Решение на Съда на ЕС (Голям състав) от 5 юли 2016г. по дело С-614/14

Чл.267 от Договора за функционирането на Европейския съюз гласи: „Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно:

а) тълкуването на настоящия договор;

б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе.

Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз. Ако такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.“

Член 94 от Процедурния правилник, озаглавен „Съдържание на преюдициалното запитване“ гласи: „Освен отправените до Съда преюдициални въпроси преюдициалното запитване:

А) съдържа кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите;

Б) възпроизвежда съдържанието на приложимите в случая национални разпоредби и ако е необходимо – релевантната национална съдебна практика;

В) излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство“.

Член 47, ал.2 от Харта на основните права на Европейския съюз (Хартата) гласи: „Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.“

Член 48, параграф 1 от Хартата гласи: „Всеки обвиняем се счита за невинен до установяване на вината му в съответствие със закона.“

Чл. 29, ал.2 от НПК предвижда, че: Не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото.“

 

ІІІ. Факти и обстоятелства по главното дело

С присъда от 28 ноември 2012 г., постановена от Retten i Glostrup (съд на Глоструп, Дания), на г‑н Огнянов, български гражданин, е наложено общо наказание от петнадесет години лишаване от свобода за убийство и грабеж при отегчаващи обстоятелства.
Г‑н Огнянов първо е задържан под стража в Дания от 10 януари до 28 ноември 2012 г., датата, на която осъдителната му присъда влиза в сила. След това той изтърпява част от наказанието си лишаване от свобода в Дания от 28 ноември 2012 г. до 1 октомври 2013 г., когато е предаден на българските власти. По време на задържането си в Дания г‑н Огнянов работи от 23 януари 2012 г. до 30 септември 2013 г.
От акта за преюдициално запитване е видно, че при предаването на г‑н Огнянов на българските власти датските власти се позовават на Рамково решение 2008/909. Те отправят искане до българските власти за предоставяне на информация относно наказанието, което се очаква да бъде изпълнено, и относно приложимите в България правила за предсрочно освобождаване. Освен това те изрично посочват, че датският закон не позволява намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода при полагане на труд по време на изтърпяването на това наказание.
На неуточнена в акта за преюдициално запитване дата Софийска градска прокуратура сезира на основание чл. 457 НПК запитващата юрисдикция – Софийски градски съд, за да се произнесе по въпросите, свързани с изпълнението на присъдата, постановена от датския съд спрямо г‑н Огнянов.
С оглед на постановеното в тълкувателното решение СГС иска да установи дали при определяне на срока на оставащото за изтърпяване от г‑н Огнянов наказание лишаване от свобода следва да вземе предвид периода, през който той е работил в датски затвор. В такъв случай наказанието на заинтересованото лице би било намалено не с една година, осем месеца и двадесет дни, а с две години, шест месеца и двадесет и четири дни. Тази юрисдикция добавя, че Рамково решение 2008/909 не предвижда подобно намаляване на наказанието.
В акта си запитващата юрисдикция излага съображенията, въз основа на които стига до извод за несъвместимост на българското право със съответните разпоредби на Рамково решение 2008/909.
Всъщност тази юрисдикция счита, на първо място, че чл. 17, параграф 1 от Рамково решение 2008/909 оправомощава компетентните органи на изпълняващата страна да решат по какъв начин „ще се“ изпълнява наказанието лишаване от свобода, но не и да правят нова правна оценка на вече изпълненото наказание в издаващата страна. Според посочената юрисдикция компетентните органи на изпълняващата държава не могат да намалят оставащото да се изтърпи наказание въз основа на положен от осъденото лице труд в затвора в издаващата държава.
На второ място, запитващата юрисдикция счита, че чл. 17, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 задължава изпълняващата държава да извърши пълно приспадане на наказанието лишаване от свобода, вече изтърпяно от осъденото лице в издаващата държава към датата на трансфера, и тази цел не може да се постигне, ако компетентните органи на посочената изпълняваща държава извършат приспадане както за по-кратък, така и за по-продължителен период от изтърпяното съобразно правото на издаващата държава наказание. Поради това според нея приспадането на по-голям период от време от действителното задържане противоречи на тази разпоредба.
Освен това според тази юрисдикция другите две разпоредби от Рамково решение 2008/909, които предвиждат възможност за намаляване на наказанието, а именно член 8, параграф 2 и член 10, параграф 1, са явно неприложими по висящото пред нея дело.
При тези обстоятелства Софийски градски съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

 

Нормите на Рамково решение 2008/909/ПВР […] допускат ли

1)      Изпълняващата държава в производството по трансфер да намали размера на наказанието „лишаване от свобода“, наложено от издаващата държава, на основание положен труд по време на изтърпяване на това наказание в издаващата държава, както следва:

А) намаляване на наказанието да бъде резултат от прилагане на закона на изпълняващата страна относно изпълнението на наказанието по чл. 17, ал.1 [от Рамково решение 2008/909]. Тази норма позволява ли законът на изпълняващата държава относно изпълнението на наказанието да се прилага още в производството по трансфер относно факти, настъпили през времето, когато осъденият е бил под юрисдикцията на издаващата държава (а именно положен труд в затвора на издаващата държава)?

Б) намалението на наказанието да бъде резултат от приспадане по чл. 17 ал.2 [от Рамковото решение 2008/909]. Тази норма позволява ли приспадане за период, който е по-дълъг от периода на задържане, определен съобразно закона на издаващата държава, като се прилага законът на изпълняващата държава, с който се дава нова правна оценка на факти, настъпили в издаващата (а именно положен труд в затвора на издаващата държава)?

2)      Ако относно коментираното намаляване на наказанието са приложими тези или други норми от Рамково […] решение [2008/909], следва ли да се уведомява издаващата страна, която е направила изрично искане за това и следва ли да се прекрати производството по трансфер при противопоставянето ѝ. При положителен отговор относно изискването за уведомяване, какво трябва да е естеството на това уведомяване – общо и абстрактно за приложимото право или конкретното намаление за конкретното осъдено лице, което ще бъде направено от съда?

3)      Ако Съдът на ЕС приеме, че нормите на чл. 17 ал.1 и ал.2 от Рамково решение 2008/909/ПВР не допускат намаляване на наказанието, направено от изпълняващата държава на основание нейното вътрешно право (поради положен труд в издаващата държава), то ще бъде ли съобразено с европейското право решението на националния съд все пак да приложи своето национално право – на основание това, че то е по-благоприятно от чл. 17 от Рамково решение № 2008/909/ПВР?

След отправяне на преюдициалното запитване, Софийска градска прокуратура, която е страна по главното производство, прави искане за отвод на състава на СГС, пред който се гледа делото, с мотив, че изготвяйки преюдициалното запитване, при излагане на фактическата и правна обстановка по делото, съдът е изразил предварително становище по фактически и правни въпроси, преди делото да бъде обявено за решаване. Във връзка с това искане СГС спира производството и поставя за разглеждане от Съда на ЕС въпросите:

1) Ще бъде ли допуснато нарушение на европейското право (чл.267, ал.2 ДФЕС, вр. чл.94 от Процедурния правилник на Съда, чл. 47 и чл.48 от Хартата на основните права на ЕС или други относими правила), ако съдът, който е отправил преюдициалното запитване, след получаване на преюдициалното заключение, продължи разглеждане на делото и постанови акт по същество – като не си направи отвод; основанията на този отвод е изразяване от съда на предварително становище в преюдициалното запитване по съществото на спора (а именно е приел за настъпила определена фактическа обстановка и е приел за приложима определена правна норма към тази фактическа обстановка).

Въпросът се задава с презумпцията, че при установяването на фактите и приложимото право, с оглед задаване на преюдициалното запитване, са спазени всички процедурни законови правила, с оглед защита на правото на страните да сочат доказателства и да пледират.

2) Ако се приеме по първия въпрос, че е законосъобразно продължаване на разглеждане на делото, ще бъде ли допуснато нарушение на европейското право, ако

А) съдът възпроизведе без промяна в окончателния си акт всичко онова, което е приел в преюдициалното запитване, като относно тези фактически и правни разрешения откаже да събира нови доказателства и да изслушва страните; съдът фактически събира нови доказателства и изслушва страните само относно тези въпроси, които не са били приети за установени в преюдициалното запитване;

Б) съдът продължи да събира нови доказателства и да изслушва страните относно всички относими въпроси – вкл. относно въпросите, за които вече е изразил своето становище в преюдициалното запитване – като в окончателния си акт възпроизведе своето последно становище, основано на всички събрани доказателства и след обсъждане на всички доводи на страните – както преди отправяне на преюдициалното запитване, така и след получаване на преюдициалното заключение.

3) Ако се приеме по първия въпрос, че е съобразено с европейското право продължаване на разглеждане на делото, то ще бъде ли съобразен с европейското право изборът на съда да не продължи да разглежда делото, вместо което да си направи отвод, защото продължаване на разглеждането му ще бъде в противоречие с националното право, което осигурява по-висока степен на защита на интересите на страните и на правосъдието. А именно, отводът е обусловен от:

А) съдът е изразил предварително становище по делото – чрез преюдициалното запитване, преди произнасяне с окончателния си акт – което макар и позволено от европейското право, е забранено от националното право;

Б) съдът ще формира окончателното си становище с два акта, а не с един акт (ако се приеме, че преюдициалното становище не е предварително, а окончателно становище) – което макар и позволено от европейското право, е забранено от националното право?

 

  1. Заключения на генералния адвокат Y.Bot

По първото преюдициално запитване един от основните въпроси, които се разглеждат от Генералния адвокат (ГА) по делото Бот , е този за определяне на понятието „изпълнение на наказанието“.

За мерките, съставляващи „наказание“ се прилагат чл. 49 от Хартата и чл. 7 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), а мерките за „изпълнение на наказанието“ се отнасят до привеждането в изпълнение на „наказание“ или на „осъдителна присъда“, следователно тези мерки не са част от „наказанието“ и следователно за тях не се прилага член 7 от ЕКЗПЧОС. По своята същност изпълнението на наказанието представлява последният етап от наказателния процес, в рамките на който присъдата се привежда в действие.

Както отбелязва ГА, този етап обхваща всички мерки, които са годни както да гарантират фактическото изпълнение на наказанието, така и да осигурят социалната реинтеграция на осъдения. Във връзка с това компетентните съдебни органи следва да определят условията за изтърпяване на наказанието, включително и да се произнасят по промените на тези условия, като например разрешаването на работа, обучение, лечение или настаняване извън местата за лишаване от свобода, разрешаването на домашен отпуск, преминаването към полусвободен режим с настаняване в затворническо общежитие или специализирано отделение в затвора, изпълнението на наказанието на части или отлагането или прекъсването на неговото изпълнение, мерките, свързани с предсрочното или условно освобождаване на осъдения, или за поставяне под електронно наблюдение.

ГА дава мотивиран отговор на въпроса кое „изпълнение“ се има предвид по смисъла на член 17 от Рамковото решение – „за изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава“, като обсъжда принципа на териториалност на наказателния закон, принципа на индивидуализация на наказанието и общата система на Рамковото решение. Доколкото трансферът на осъденото лице предполага, че то е започнало да изтърпява наказанието на територията на издаващата държава и евентуално ще продължи да го изтърпява в изпълняващата държава, член 17, параграф 2 от Рамковото решение задължава изпълняващата държава при изчисляване на подлежащия на изпълнение на нейна територия остатък от наказанието да приспадне срока на „вече изтърпяното“ лишаване от свобода в издаващата държава.

Становището му е, че да се разреши на изпълняващата държава да приложи с обратна сила своя закон към началния момент на изпълнение на наказанието би нарушило общоприетия принцип на териториалност на наказателния закон. Според ГА прилагането на чл. 41, ал. 3 от НК вместо датското законодателство за периода на задържането на г-н Огнянов в Дания е напълно безсмислено и лишено от правно основание, в противоречие с принципа за индивидуализация на наказанието, доколкото на българските съдебни органи би се наложило да намалят наказанието на осъдено лице, което, от една страна, никога не са виждали, а от друга страна, чиято работа или напредък не са наблюдавали.

За ГА няма пречка, след като г-н Огнянов започне да изтърпява наказанието „лишаване от свобода“ в българско затворническо заведение, националните органи да приложат член 41, ал. 3 от НК, но това да не става автоматично. Доколкото Кралство Дания изрично е посочило, че не намалява наказанието поради положения в затворническо общежитие труд, за Република България не остава друго, освен да зачете прилагането на действащото право на издаващата държава. По последния въпрос, който в същината си търси отговор на въпроса могат ли българските власти да приложат национална норма, за която е прието, че противоречи на правото на Съюза, поради това, че е по-благоприятна за осъденото лице, ГА е категоричен, че съгласно постоянната съдебна практика, решението, постановено от Съда по преюдициално запитване, обвързва националния съд по отношение на тълкуването на съответните актове на институциите на Съюза при решаването на спора в главното производство.

По второто преюдициално запитване ГА обсъжда важността на преюдициалното запитване като ключов елемент на правораздавателната система на Съюза. По отношение на първия въпрос, той напомня, че с член 267 ДФЕС се създава производство за тясно и пряко сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез което Съдът им предоставя насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими за разрешаване на висящия пред тях спор. Преюдициалното запитване трябва да съдържа кратко изложение на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, и причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза. Трябва да бъдат посочени и причините, поради които запитващата юрисдикция смята, че отговорът на поставените от нея въпроси е необходим или полезен за разрешаването на спора. Тези изисквания относно съдържанието на преюдициалното запитване са кодифицирани в член 94 от Процедурния правилник на Съда на ЕС.

Изложението на фактическата и правната обстановка по делото в главното производство е съставна част от преюдициалното запитване и дори негова основна част, и липсата му е основание за явна недопустимост на преюдициалното запитване. Предвид това, Генералният Адвокат Y. Bot заключава, че като е изложил в преюдициалното запитване по дело C‑554/14 фактическата и правната обстановка по това дело, Софийски градски съд просто е спазил правилата, установени от законодателя на Съюза и от Съда в рамките на прилагането на член 267 ДФЕС.

Съгласно постоянната практика на Европейския съд по правата на човека, обстоятелството, че съдът се е произнесъл предварително по дадени въпроси, не може само по себе си да предизвика опасения относно неговата безпристрастност, а напротив, показва задълбочено познаване на делото. Дори и да е направена предварителна преценка на наличните факти, Европейският съд по правата на човека многократно е постановявал, че не може да приеме, че предварителната преценка предопределя окончателната.

Заключението му е, че членове 267 ДФЕС и 94 от Процедурния правилник на Съда на ЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат приложение на национална норма, която им противоречи.

По втория въпрос, ГА напомня че съгласно постоянната съдебна практика, само националната юрисдикция може да реши на кой етап от производството следва да отправи преюдициално запитване до Съда, като нищо не пречи на запитващата юрисдикция в хода на разглеждане на висящия пред нея спор да измени преценката си относно релевантната фактическа и правна обстановка. Така той заключва, че членове 267 ДФЕС и 94 от Процедурния правилник допускат след постановяване на решението на Съда запитващата юрисдикция да изслуша отново страните и да събира нови доказателства и вследствие на това да изменя констатациите, направени от нея в акта за преюдициално запитване, стига да гарантира пълното прилагане на даденото от Съда тълкуване на правото на Съюза.

Накрая Генералният Адвокат Y. Bot перифразира последния въпрос в смисъл дали правото на Съюза допуска запитващата юрисдикция да приложи национална норма, за която все пак е прието, че е в противоречие с правото на Съюза, отговаряйки, че запитващата юрисдикция е длъжна да не прилага тази норма и че по този въпрос няма съмнение.

 

V. Решенията на Съда

V.1 По първото преюдициално запитване Съдът взема решение, че член 17, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2008/909/ПВР трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска такова тълкуване на национална разпоредба, което да оправомощава изпълняващата държава да намали наказанието на осъденото лице поради положен от него труд по време на задържането му в издаващата държава, когато компетентните органи на последната, при спазване на нейното законодателство, не са извършили подобно намаляване на наказанието. Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд трябва да вземе предвид всички норми от националното право и да ги тълкува, доколкото е възможно, в съответствие с Рамково решение 2008/909, изменено с Рамково решение 2009/299, за да постигне търсения с това решение резултат, като при необходимост по собствена преценка не приложи тълкуването, дадено от националния съд, действащ като последна инстанция, когато това тълкуване не е съвместимо с правото на Съюза/.

Смисълът от рамковите решения относно взаимното признаване на съдебни решения за наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, е създаването на гаранции, че в европейското пространство лица, срещу които се водят наказателни производства и не пребивават в държавата, в която се води съдебният процес, няма да бъдат третирани по различен начин в сравнение с лицата, спрямо които се води наказателен процес и пребивават в същата държава.

Фактът, че срокът за транспониране на Рамково решение 2008/909/ПВР е изтекъл на 05.12.2011 г., без същото да бъде транспонирано в българското законодателство, не освобождава българските власти от прилагане на принципа за съответстващо тълкуване [6].

Затова може да се приеме, че в противовес с целта на Рамковото решение, с характера му на източник на правото на Съюза, ВКС приема в ТР №3/2013г. на ОСНК, че съгласно член 17, параграф 1 от Рамковото решение се предвижда при изпълнение на наказанието да се прилага правото на изпълняващата държава, чиито органи са единствено компетентни при спазване на определени условия да вземат решения относно продължителността за изпълнение на наказанието и да определят произтичащите от него мерки. Не може да бъде споделен доводът, че към трансфера трябва да се подхожда като към приемане на съдебен акт за изпълнение на постановена от чужд съд присъда като „своя“ – все едно постановена от национален съд. Приемането на чуждата присъда като „своя“ и прилагането на националния закон към момента на издаването ѝ е в противоречие с духа на Рамковото решение, а именно – изпълняващата държава да действа при спазване на гаранциите за взаимно доверие и запазване на суверенитета на издаващата държава, т.е. да бъде изпълнена присъдата като „нейна“ (на Кралство Дания).

Въпреки че нормата на член 41, ал. 3 от НК несъмнено е по-благоприятна за осъденото лице г-н Огнянов, няма пречка за прилагането ѝ след започване на изтърпяване на оставащата част от наказанието. Тогава вече действително, както и ВКС отбелязва, като изпълняваща държава българските власти ще имат правомощието да вземат решение за изпълнението на наказанието. По този начин ще бъдат зачетени както суверенитета на издаващата държава, така и този на изпълняващата държава.

Визията на Рамковото решение предполага трансфер на осъдени лица с оглед улесняване на социалната им реинтеграция. Социалната реинтеграция винаги ще бъде улеснена при изпълнение на наказанието в социалното обкръжение по произход на осъденото лице. Дори и без зачитане на работните дни в Кралство Дания при изчисляване на неизтърпяния остатък, трансферът в България е по-благоприятен за г-н Огнянов и изпълва целите на Рамковото решение. Обратното разрешение би означавало трансферът на осъдени лица в държави, които прилагат норми със същото значение като чл.41, ал.3 от НК, да се изпълнява не с цел социална реинтеграция, а с цел намаляване на наказанието, което поставя всички осъдени лица в една издаваща държава в неравностойно положение.

V.2 Решението по второто преюдициално запитване гласи, че член 267 ДФЕС и член 94 от Процедурния правилник на Съда, във връзка с член 47, втора алинея и член 48, параграф 1 от Хартата на основните права на ЕС, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално правило, което да се тълкува така, че задължава запитващата юрисдикция да си направи отвод по висящото дело, поради това, че в преюдициалното си запитване е изложила фактическата и правна обстановка по това дело. Правото на Съюза, по-специално член 267 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква, нито забранява след постановяване на решението по преюдициалното запитване запитващата юрисдикция да изслуша отново страните и да събере нови доказателства, които могат да я накарат да промени фактическите и правните констатации, които е направила в акта за преюдициално запитване, при условие, че гарантира пълното действие на даденото от Съда на ЕС тълкуване на правото на Съюза. Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска запитващата юрисдикция да приложи национално правило като разглежданото в главното производство, за което е прието, че противоречи на правото на Съюза.

Второто преюдициално запитване, отправено от състава на Софийски градски съд, е опит да претърпи промяна схващането, че отправяйки преюдициално запитване, съдията се счита вече предубеден, доколкото е изложил фактическа и правна обстановка по посоченото дело и е изразил предварително становище по фактически и правни въпроси, преди делото да бъде обявено за решаване.

Според практиката на ВКС изразяването от Съда на предварително становище по съществото на спора преди постановяването на крайния акт представлява частен случай на предубеденост. В актовете си ВКС приема, че „Предварително изразеното становище по съществото на делото, още повече по основния въпрос, който следва да бъде решен едва с присъдата – за вината и отговорността на дееца, изключва обективното и безпристрастно произнасяне, дължимо от решаващия съд.“ /Р 41/2010г. на ВКС по н.д. № 720/09г. на III НО/; „Въпросите относно извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него не могат да получат отговор от съда преди постановяването на присъда. Изразеното веднъж становище по тези въпроси се явява пречка за същия съдия повторно да се занимава с тях и се явява онова друго обстоятелство, което указва на “предубеденост” по смисъла на чл. 29, ал. 2 НПК.“ /Р 236/2010г. на ВКС по н.д. № 99/10г. I НО/; „Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НПК гарантира на обвиненото лице право на “непредубеден” съд, по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧ, какъвто не може да бъде съдебният състав, в който участват лица, които предварително са изградили убеждение по делото.“ /Р № 222/2010г. на ВКС по н.д. № 102/10г. на I НО/

При преглед на решенията на ВКС, касаещи именно този частен случай на предубеденост, е видно, че на първо място нито един от разгледаните казуси (не само тук цитираните, а и други, по които е достигнато до същите правни изводи) не касае изразяване на предварително становище по фактически и правни въпроси във връзка с отправяне на преюдициално запитване. Отправянето на преюдициално запитване, което не съдържа изискуемите реквизити, посочени в член 94 от Процедурния правилник и което не определя фактическия и правен контекст, във връзка с който се отправят въпроси, ще бъде недопустимо.

На следващо място, дори и да се приеме, че частен случай на предубеденост би могъл да съществува при отправяне на преюдициално запитване, то би било в друго производство, по което въпросите за наказателната отговорност и вината все още не са разрешени, но не и в конкретния случай, касаещ изпълнението на наказанието на Атанас Огнянов. Примери са демонстрирана предубеденост на решаващия състав са посочени от запитващата юрисдикция в Определение от 15.12.2014г.[7]

Необосновано е да се твърди, че съдията по делото би бил предубеден при разглеждане на казуса на осъденото лице, при положение, че всички въпроси относно това има ли извършено престъпление, от кое лице, при каква форма на вината и какво наказание следва да се наложи, вече са разрешени от съда на издаващата държава – Кралство Дания. Както застъпва в становището си ГА – правото на обвиняемия да се смята за невинен до установяване на противното не може да се изтъква от лице, признато за виновно за съответното престъпление.

Видно от определението на СГС, с което се отправя първото преюдициално запитване, в него се коментира единствено изпълнение на присъда на територията на България, по никакъв начин не се коментират основанията за това да бъде постановена осъдителна присъда в Кралство Дания и не се оспорва нейната юрисдикция. Фактологията и правната рамка са представени коректно, като от начина на описване не може да се извлече обстоятелство, което да сочи на предубеденост.

Разбира се, трябва да се отчете, че за всеки случай начинът на представяне както на фактическата обстановка, така и на правните изводи е различен и не е изключено преюдициално запитване да бъде отправено по такъв начин, че да подложи на сериозно съмнение непредубедеността на запитващата юрисдикция, да разколебае безпристрастността ѝ и да наруши презумпцията за невиновност. И това може да е в зависимост както от личното убеждение на запитващата юрисдикция, така и от неправилен начин на изразяване. Във всички случаи, за да се поиска отвод на съда, трябва да съществува основателно съмнение в неговата безпристрастност. За да са основателни тези съмнения, трябва да се установят, т.е. да се докажат факти, които от обективна, а не от субективна гледна точка да водят до извода, че са нарушени гаранциите за безпристрастност.[8]

Ако и за преюдициалните запитвания бъде възприето тълкуването на нормата на чл. 29, ал.2 от НПК в смисъла, това ще доведе, както отбелязва и Съдът,  до това националният съдия да предпочете да не поставя на Съда преюдициални въпроси, за да избегне отвод, налагане на дисциплинарни наказания или отправяне на недопустим акт на преюдициално запитване. Което несъмнено е крачка назад, както по пътя на общо европейско наказателно-правно пространство, така и крачка назад по пътя на всеки, който признава значението на правото на Съюза и силата на практиката на Съда на ЕС.

 

VI. Заключение

Нито липсата на хармонизация на правилата относно изпълнението на наказания в Съюза, нито установеното противоречие между акт на правото на Съюза и тълкувателно решение на върховната ни съдебна инстанция, могат да се изтъкнат като основание да бъде неглижиран акт на правото на Съюза като Рамково решение и да се постановяват съдебни актове в негово нарушение. Въпреки че след постановяване на решението от 8 ноември 2016г. по дело С-554/14, въпросът за българските власти, които занапред ще изпълняват присъди, постановени от съдилища на държави-членки, които не допускат намаляване на наказанието въз основа на положени работни дни, изглежда разрешен, това не променя факта, че законодателят на Съюза посочва прекалено общо от какво естество могат да бъдат основанията за намаляване на наказанието по отношение на периода на задържане. Липсата на недвусмислено изброяване на основанията поставя от една страна съмнение за всяка държава-членка дали няма основание да приложи национална норма, за да запълни празнотата за броя дни, които следва да бъдат приспаднати от общата продължителност на наказанието „по причини, различни от посочените в точка 2.2. от удостоверението“. Още една стъпка напред за европейския законодател е при констатиране на национални разпоредби като тази на чл. 41, ал.3 от НК, която очевидно влиза в противоречие с Рамковото решение, но несъмнено е основание за намаляване на наказанието според българското право, да бъде прецизен при систематизирането на основанията за намаляване на наказанието според акта на ЕС.

Второто преюдициално запитване и постановеното решение по него преобръща схващането за предубеденост, що се касае до случаи на отправяне на преюдициални запитвания. Въпреки че институтът на преюдициалното запитване е нов за българските наказателни съдилища предвид ограничението по чл. 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към ДФЕС, отправянето на конкретното запитване беше съвсем навременно[9]. Решението на Съда, от което ясно произтича, че национално правило като чл. 29, ал.2 НПК не може да е основание за отвод при отправяне на преюдициално запитване, ще окрили магистратите да използват пълноценно института на преюдициалните запитвания, без да поставят сами себе си в уязвимо положение, при което всяка от страните да може да поиска отвода им. Запитващата юрисдикция успя в смелото начинание да узакони правото на запитващия съд да продължи да гледа делото и да постанови краен акт, дори и след получаване на решението по запитването си. Без нарушаване на правата на която и да е от страните в процеса, без излишно забавяне на процеса вследствие на преразпределението на делата, без угроза от дисциплинарна отговорност, при спазване на всички гаранции, които няма как да накърнят справедливостта на процеса.

 

***

Read the summary in English language of this article here: The Case „Ognyanov“ – Two Steps Forward

***

 

[1] Елица Василева е прокурор в СРП, докторант по специалност „Наказателно право“ на самостоятелна подготовка в НБУ.

[2] Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз, (OB L 327, 5.12.2008г., стр. 27—46 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV), специално хърватско издание: глава 19 том 011 стр. 111 – 130, ELI: http://data.europa.eu/eli/dec_framw/2008/909/oj

[3] Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 година за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, (OB L 81, 27.3.2009г., стр. 24—36 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV), специално хърватско издание: глава 19 том 016 стр. 169 – 181, ELI: http://data.europa.eu/eli/dec_framw/2009/299/oj

[4] Определение от 25.11.2014г. по н.ч.д. № 4823/13г. по описа на СГС, 19 с-в.

[5] Определение от 15.12.2014г. по н.ч.д. № 4823/13г. по описа на СГС, 19 с-в.

[6] Виж решение от 16 юни 2005 г., Pupino, C‑105/03, EU:C:2005:386.

[7] Решение № 380 от 09.10.2008 г. по н. д. № 352/2008 г., І н. о. на ВКС; Решение № 430 от 18.11.2009 г. по н. д. № 43 по член 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към ДФЕС 8/2009 г., н. к., ІІ н. о. на ВКС; Решение № 445 от 01.12.2009 г. по н. д. № 466/2009 г., Н. К., І Н. О. на ВКС; Решение № 557 от 17.12.2009 г. по н. д. № 527/2009 Г., Н. К., І н. о. на ВКС; Решение № 181 от 04.04.2013 г. по н. д. № 463/2013 г., Н. К., І Н. О. на ВКС

[8] Решение на ЕСПЧ по делото Пиерсак срещу Белгия от 01.10.1982г. /жалба № 8692/79, А.53/, както и Решение на ЕСПЧ по делото Льо Конт, Ван Льовен и Де Мейере срещу Белгия.

[9] Считано от 01 декември 2014г. отпадна забраната за задаване на преюдициални запитвания, съгласно ограничението по член 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към ДФЕС.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.