ОБОСНОВАНО ПОДОЗРЕНИЕ ИЛИ „ВИНОВЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО”

Author

Решение на Съда на ЕС (четвърти състав) от 27 октомври 2016 година по дело C‑439/16, Milev

 

Мирослава Чифчиева[1]

    

I. Въведение

По отправено преюдициално запитване от Специализирания наказателен съд в Република България Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови на 27 октомври 2016 г. по реда на спешното производство[2] решението си по делото Милев, свързано с тълкуване на членове 3 и 6 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство[3].

„Homo praesumitur bonus donec probetur malus”! – Невинен до доказване на противното! Приложима ли е винаги, във всяко едно наказателно производство презумпцията за невиновност? На пръв поглед, отговорът би трябвало да е утвърдителен. Житейски, а и правно логично изглежда, презумпцията за невиновност, бидейки основна гаранция за правото на справедлив съдебен процес, да бъде приведена в действие без каквито и да било изключения.

В определени хипотези обаче българското законодателство допуска, даже „задължава”, приложението на тази основна процесуална гаранция в наказателното производство да бъде ограничавано…в името на безпристрастността и обективността! „Безпристрастността” на ръководно–решаващия орган, постановяващ решението по същество и „обективността” във връзка с изясняване на основните факти, относими към предмета на доказване. Точно тези две основни начала в наказателното производство, колкото и парадоксално да изглежда, понякога се явяват пречка за практическото проявление на презумцията за невиновност.

Отчитайки значимостта на тези въпроси и необходимостта от въвеждане на адекватни и ефективни средства за правна защита в случай на нарушаване на правата на заподозрените и обвиняемите лица в хода на наказателните производства, Европейският парламент и Съветът на ЕС на 9 март 2016 г. прие Директива 2016/343. Нейната основна цел е да укрепи правото на справедлив съдебен процес в наказателното производство посредством установяване на минимални правила във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес. Директивата е логично продължение на предприетия още през 2009 г. от Съюза поетапен подход за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или обвиняеми в рамките на наказателното производство.

В кои случаи е възможно това и законосъобразно ли е дерогирането на най–значимата „презумпция” в наказателното производство, та дори и в името на безпристрастността и обективността? Именно това е косвеният, макар и не пряко поставен, но най-съществен въпрос, изводим от преюдициалното запитване за тълкуването на Директива (ЕС) 2016/343, отправено от Специализирания наказателен съд в Република България пред СЕС по делото Милев.

Отговаряйки на конкретно поставения преюдициален въпрос, Генералният адвокат, г–н Бобек, в своето заключение обръща изключително внимание на основния проблем – какво всъщност представлява презумпцията за невиновност, какви са нейните практически проявления в рамките на наказателните производства съгласно тълкуването в съдебната практика на СЕС и по какъв начин следва да се гарантират нейните аспекти в пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

 Генералният адвокат прави задълбочен анализ на Директива 2016/343, като изследва нейната взаимовръзка с практиката на Европейския съд по правата на човека и с константната практика на национално равнище в Република България.

Съдът на Европейския съюз от своя страна дава отговор на конкретно поставения от Специализирания наказателен съд преюдициален въпрос, без да се впуска в тълкуване на разпоредбите на международното и националното право.

 

II. Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото запитване включва следните основни разпоредби:

 

Хартата на основните права на Европейския съюз

чл. 48: „Всеки обвиняем се счита за невинен до установяване на вината му в съответствие със закона.“

 

Директива ( ЕС ) 2016/343

 чл. 3: „Държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона.“

чл. 6, ал. 1: „Държавите членки гарантират, че обвинението носи тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите. Това не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси както уличаващи, така и оневиняващи доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право.“

чл. 6, ал. 2: „Държавите членки гарантират, че всяко съмнение относно вината е в полза на заподозрения или обвиняемия, включително когато съдът преценява дали въпросното лице следва да бъде оправдано“.

 

Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ)

чл. 5, параграф 1:Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

б.„c”: законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление.“

чл. 5, параграф 4: „ Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

 

Наказателно–процесуален кодекс на Република България (НПК)

чл. 270, ал. 1: „Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.“

чл. 270, ал. 2: „Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.“

 

III. Факти

Главното производство, в рамките на което е отправено преюдициално запитване от Специализирания наказателен съд в Република България, е наказателно производство, образувано през 2013 г., в хода на което в качеството на обвиняем е привлечен г–н Емил Милев. Спрямо него са повдигнати и предявени обвинения за осем престъпления, сред които ръководене на организирана и въоръжена престъпна група, отвличане, грабежи и опит за убийство, за които се предвиждат наказания от три години лишаване от свобода до доживотен затвор без замяна.

На 24 ноември 2013 г. спрямо г–н Милев е взета най–тежката мярка за неотклонение „Задържане под стража”.

На 8 юни 2015 г. производството е преминало в съдебната си фаза. Оттогава насетне Специализираният наказателен съд в Република България се е произнасял няколкократно по искания на г-н Милев за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража в по-лека. Съдът е оставял исканията без уважение, без обаче да разглежда наличието на обосновано подозрение, че е извършил съответните престъпления. Причината е, че разпоредбата на чл. 270, алинея 2 от НПК забранява на съда при проверка на мярката за неотклонение задържане под стража в съдебната фаза на наказателното производство да анализира наличието на обосновано предположение, че лицето е извършило престъпление.

Специализираният наказателен съд е констатирал противоречие между посочената национална – правна уредба и изискванията на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи ( ЕКПЧ ) – член 5, параграф 1, буква c) и параграф 4, които позволяват продължаване на задържането на лице само в хипотезата на „обосновано подозрение за извършване на престъпление”.

Отчитайки тези обстоятелства, Специализираният наказателен съд се е обърнал към Върховния касационен съд с искане да се произнесе по този въпрос. В указания от проведеното на 7 април 2016 г. заседание, Общото събрание на наказателната колегия е потвърдило наличието на противоречие между националната наказателно-процесуална уредба и изискванията на ЕКПЧ, което е довело до постановяване на множество осъдителни решения срещу Република България от Европейския съд по правата на човека. Съдиите обаче са изразили съмнения относно практическите възможности да се осигури едновременно спазването на член 5, параграф 4 от ЕКПЧ във връзка с член 5, параграф 1, буква с) от нея и на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, тъй като произнасянето от съда, който разглежда делото в съдебната фаза относно наличието на обосновано предположение, би могло според тях да влезе в разрез с изискването за безпристрастност. Съществували пречки както от правно, така и от практическо естество, за възприемане на разрешението да се възложи на друг съдебен състав, различен от този, който разглежда делото, правомощието да се произнася по основанията за продължаване на задържането под стража.

При това положение, Върховният касационен съд приема, че във всички случаи има риск националните наказателно-процесуални разпоредби да се окажат в противоречие с тези на ЕКПЧ. Отбелязва обаче, че не е готов да предложи разрешение на поставения проблем, поради което оставя на всеки състав да си прецени дали ще даде приоритет на ЕКПЧ или на националното право и дали ще съумее да се произнесе в тези рамки. В указанията от 7 април 2016 г. Върховният касационен съд подчертава необходимостта от законодателни действия, за да се премахне посоченото противоречие, поради което препис от протокола от проведеното Общо събрание е изпратен на Министерството на правосъдието за иницииране на промяна в съответните законодателни текстове.

Според Специализирания наказателен съд правната сила на указанията от 7 април 2016 г. е аналогична на тълкувателно решение, поради което съдържащите се в тях съображения са задължителни за всички съдебни инстанции, включително за отделните състави на Върховния касационен съд. Запитващата юрисдикция изразява обаче съмнения относно тяхното съответствие с разпоредбите на членове 3 и 6 от Директива 2016/343. Съзнавайки, че срокът за нейното транспониране още не е изтекъл, той все пак напомня, че съгласно практиката на Съда компетентните национални органи, включително съдилищата, са задължени да се въздържат от действия, които биха могли да застрашат сериозно постигането на предписания от директивите, в конкретния случай Директива 2016/343, резултат.

По повод ново искане на г–н Милев за изменение на взетата му мярка за неотклонение задържане под стража в по-лека, Специализираният наказателен съд решава да спре производството и да сезира СЕС по реда на преюдициалното производство с въпроса съответни ли са на членове 3 и 6 от Директива 2016/343 със указанията на Върховния касационен съд, дадени след приемане на тази Директива, но преди изтичане на срока за транспонирането ѝ, съобразно които Върховният касационен съд, след като е констатирал противоречие между ЕКПЧ / чл. 5, параграф 4, вр. параграф 1, б. „с” / и националния закон /чл. 270, ал. 2 НПК/ относно обсъждането или игнорирането на обоснованото предположение за извършване на престъпление в рамките на съдебно производство по контрол върху продължаване на мярката за неотклонение „задържане под стража” в съдебната фаза на наказателното производство, предоставя на съдилищата по същество свободата на преценка дали да спазят ЕКПЧ или не.

 

IV. Заключението на Генералния адвокат

Генералният адвокат по делото, г–н Бобек, започва своя анализ с някои предварителни бележки, касаещи допустимостта на отправеното преюдициално запитване, след което пристъпва към обсъждане съдържанието на указанията на Върховния касационен съд от 7 април 2016 г., техния предметен обхват съобразно приложното поле на Директива 2016/343, като прави преценка по същество дали последните са в състояние да застрашат осъществяването на целените с директивата резултати.

В анализа си Генералният адвокат отговаря на конкретно поставеното от Специализирания наказателен съд преюдициално запитване и в същото време поема инициатива и прави тълкуване на директивата, като разглежда съвместимостта на националната правна уредба – предмет на разглеждане в указанията на Върховния касационен съд с нейните разпоредби. Своеобразното преформулиране на преюдициалния въпрос и последващите разсъждения в тази насока дават отговори на редица проблеми, свързани с правото на защита на заподозрените и обвиняемите лица и с установяването на минимални правила и ефективни средства, способни да гарантират прилагането на презумпцията за невиновност във всеки един момент от наказателното производство.

Именно заради това заключението на Генералния адвокат представлява изключителен интерес и условно би могло да бъде разделено на две самостоятелни, и в същото време взаимосвързани, изложения.

На първо място, преди да пристъпи към подробен анализ на така поставените въпроси, Генералният адвокат препоръчва на Съда да не следва изцяло неговото заключение и да се въздържи от тълкуване на Директивата и съответствието с нея на българското наказателно – процесуално законодателство. Счита, че едно такова поведение от страна на Съда, предвид факта, че въпроси в такава насока не са били отправени от запитващата юрисдикция, не би било в разрез със съдебната практика, която е очертала границите на допустимост на чисто хипотетичните преюдициални въпроси.

Прецизирайки по същество преюдициалното запитване на Специализирания наказателен съд от 28 юли 2016 г. относно съответствието на указанията на Върховния касационен съд с членове 3 и 6 от Директива 2016/343, Генералният адвокат недвусмислено подчертава, че то е отправено значително преди изтичане на срока за нейното транспониране (1 април 2018 г.). Припомня установената от СЕС практика, съгласно която в срока за транспониране на една директива, националните юрисдикции са задължени да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право и от приемане на мерки, които след изтичането му могат да застрашат сериозно осъществяването на преследваните с директивата цели. Допълва във връзка с това, че държавите членки не могат да бъдат упреквани, че не са приели мерки по въвеждане на директивата преди изтичане срока за транспонирането ѝ, както и, че задължението за тълкуване на вътрешното право в съответствие с нея има действие за националните юрисдикции едва след неговото изтичане.

Указанията на Върховния касационен съд от 7 април 2016 г. са приети само няколко дни след влизане в сила на Директива 2016/343. Това автоматично поставя въпросът може ли те, бидейки своеобразна национална мярка, да застрашат сериозно осъществяването на целите на директивата за установяване на общи минимални правила относно някои аспекти на презумпцията за невиновност и относно правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство.

По същество, както отбелязва Генералния адвокат, указанията на Върховния касационен съд единствено подчертават констатираното от Специализирания наказателен съд противоречие между националното законодателство – чл. 270, ал. 2 от НПК и член 5, параграф 4, вр. чл. 5, параграф 1,. б. „с” от ЕКПЧ. В случаите на взета мярка за неотклонение задържане под стража българският наказателно–процесуален закон забранява на съда, който разглежда делото в съдебната фаза на наказателното производството да анализира наличието на обосновано предположение, че дадено лице е извършило престъпление, докато практиката на ЕСПЧ е константна в разбирането, че задържането на лице може да бъде продължено само в хипотезата на „обосновано подозрение за извършване на престъпление”. Указанията на ВКС, според Генералния адвокат, предоставят известна свобода на преценка на националните юрисдикции, като им признават възможността да оставят без приложение националната правна уредба. Нещо повече, според него, те не водят до промяна в досегашното положение и по никакъв начин не предрешават избора, който следва да направи българският законодател при транспониране на Директива 2016/343. В този смисъл те не могат да се разглеждат нито като мярка за нейното транспониране, нито като тълкуване на мерките за транспонирането ѝ. В съответствие с тези съждения, Генералният адвокат заключава, че указанията на Върховния касационен съд, макар и приети през периода за транспониране на Директива 2016/343, не са в състояние сериозно да застрашат предписаните от нея цели. Самият факт, че указанията са изпратени на Министерство на правосъдието за иницииране на законодателна промяна, според Генералния адвокат потвърждава, че те не само не застрашават сериозно целите на Директива 2016/343, а тъкмо напротив, способстват за тяхното постигане.

В тази насока според Генералния адвокат следва да отговори на конкретно зададеното преюдициално запитване и Съдът на Европейския съюз.

На второ място, въпреки предложението му за отговор, изложено по-горе, за да бъде максимално изчерпателен и полезен на решаващия състав от СЕС, той прави тълкуване на Директивата с оглед преценка дали българското законодателство, и по – специално разпоредбата на чл. 270, ал. 2 НПК, е в съответствие с нейните разпоредби. Още в разсъжденията си по предходния въпрос, Генералният адвокат посочва, че не указанията на Върховния касационен съд от 7 април 2016 г., а липсата на съдебен контрол относно наличието на „обосновано подозрение” може да застраши ефективната защита на презумпцията за невиновност, чието спазване се гарантира от Директива 2016/343. В тази насока той излага подробни съображения във втората част на своето заключение по делото Милев.

Бидейки подсъдим в съдебната фаза на наказателно производство, и то с взета мярка за неотклонение задържане под стража, положението на г–н Милев несъмнено попада в обхвата на Директива 2016/343, според Генералния адвокат. Задържането под стража, макар и да не е било предмет на специфична законодателна уредба в практиката на Европейския съюз, попада под защитата на презумпцията за невиновност, гарантирана от Директива 2016/343. Той обосновава този извод с факта, че презумпцията за невиновност се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми, на всички етапи на наказателното производство, от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление. Допълва, че съдебните актове, постановени във връзка с взимането или изменянето на мярката за неотклонение задържане под стража представляват „предварителни решения от процесуално естество”, които засягат правото на защита и свободно придвижване.

В съответствие с гореизложеното, Генералният адвокат разглежда задържането под стража в рамките на ЕКПЧ, и по – специално чл. 5, параграф 4, вр. параграф 1, буква с), имайки предвид, че те са специфичните разпоредби, отнасящи се до мерките, свързани с лишаване от свобода. Напомня, че ЕКПЧ предоставя пълноценна система за защита на правата на човека, поради което изисква задържането на лице в рамките на съдебната фаза на наказателното производство да може да бъде продължено само в хипотезата на „обосновано подозрение за извършване на престъпление”. Макар това задължение да се извежда последователно от разпоредбите на ЕКПЧ, според Генералния адвокат не е пречка такова задължение да произтича и от свързани с презумпцията за невиновност изисквания. Поради което и констатира, че специфичното правило съдилищата, сезирани с искане за освобождаване да разгледат дали е налице обосновано подозрение за извършено престъпление може да се счита за lex specialis спрямо презумпцията за невиновност. Допълва, че в контекста на правото на Съюза, и по – специално от член 52, параграф 3 от Хартата, смисълът и обхватът на гарантираните от нея права са същите като дадените им в ЕКПЧ за съответните права. Това обаче според Генералния адвокат не води до невъзможност определени стандарти, развити в практиката на ЕСПЧ в рамките на дадено основно право, в рамките на правото на Съюза да представляват елемент от защитено от други основни права съдържание.

В тази връзка Генералният адвокат посочва, че съдебните актове в областта на задържането под стража в определени случаи могат да доведат до нарушение на основното право на презумпция за невиновност, закрепено в член 48, параграф 1 от Хартата и в чл. 3 от Директива 2016/343. Макар и последните да не съдържат конкретни разпоредби, уточняващи изискванията за задържане под стража или за неговото продължаване, задължението на съда да разгледа наличието на обосновано подозрение, че подсъдимият е извършил престъплението, следва от общия принцип на зачитане на презумпцията за невиновност.

Генералният адвокат е категоричен, че логическата връзка между критерия за наличие на „обосновано подозрение” на етапа на задържане под стража и презумпцията за невиновност, както е гарантирана в член 3 от Директива 2016/343 и член 48, параграф 1 от Хартата, не може по никакъв начин да бъде отречена. Задържането без осъдителна присъда несъмнено представлява „тежка форма на дерогиране на принципите на лична свобода и презумпцията за невиновност”. Наличието на „обоснованото подозрение”, че подсъдимият е извършил престъплението, за което му е било повдигнато обвинение е един от критериите, всъщност най – важният, който позволява лишаването от свобода преди постановяването на осъдителна присъда, независимо от презумпцията за невиновност. В специфичния контекст на задържането под стража изискването за наличие на „обосновано подозрение” е пряко свързано с гаранцията на презумпцията за невиновност. Именно заради това, Генералният адвокат счита, че пълната липса на съдебен контрол относно наличието на обосновано подозрение, че подсъдимият е извършил престъплението, влиза в разрез с презумпцията за невиновност.

Подобна концепция за презумпцията за невиновност според него се подкрепя от систематичното тълкуване на разпоредбите на Директива 2016/343 относно отделните аспекти на тази презумпция. Връзката между необходимостта да се докаже наличието на разумен минимум подозрения и презумпцията за невиновност произтича най–вече от член 4 от Директива 2016/343 и съображение 16 от нея. Съгласно член 4 от директивата задължението да се гарантира, че в съдебните решения, различни от решенията относно въпроса за вината, заподозреният няма да бъде представен като виновен, преди вината му да бъде доказана, се прилага, без да „засяга […] предварителните решения от процесуално естество, които […] се основават на подозрения или уличаващи доказателства”. Сред тези решения съображение 16 упоменава по – специално решенията за предварително задържане, като изрично посочва, че преди да бъде взето такова решение, компетентният орган „трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия”, за да бъде обосновано съответното решение. Следователно сами по себе си тези решения не съставляват нарушение на презумпцията за невиновност, дори да се позовават на наличието на подозрения. От друга страна, обаче, както и Генералният адвокат посочва, законодателят изрично е предвидил възможността в тези случаи съдилищата да бъдат задължавани да основават своите решения на достатъчни оправдаващи приемането им съображения.

Гаранциите на презумпцията за невиновност, съдържащи се в член 4 от Директива 2016/343, според Генералния адвокат, г–н Бобек, са противопоставими както в хипотезата на „положително” действие на съда (например акт, съдържащ твърдения за наличието на вина), така и на „отрицателно” по естеството си бездействие, подобно на пълната липса на съдебен контрол относно наличието на подозрения в основата на мярка за неотклонение задържане под стража в съдебната фаза на наказателното производство. При пълната липса на съдебен контрол относно наличието на „обосновано подозрение” Генералният адвокат е категоричен, че правните средства за защита на заподозрените или обвиняемите лица няма как да бъдат ефективни.

В заключение Генералният адвокат посочва, че продължаването на задържането под стража на лице при пълна липса на съдебен контрол относно наличието на „обосновано подозрение” може да влезе в разрез с принципа на презумпцията за невиновност по смисъла на член 3 от Директива 2016/343, както и с гаранциите, предоставени с членове 4 и 10 от споменатата директива.

 

V. Решението на Съда

Съдът приема, че преюдициалното запитване може да бъде разгледано по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда, тъй като г – н Милев е с наложена мярка за неотклонение задържане под стража, а продължаването на задържането му би могло да зависи от отговора на Съда по преюдициалния въпрос.

В своето решение Съдът изцяло споделя заключението на Генералния адвокат по делото, отговаря на конкретно поставения преюдициален въпрос и възприема предложението му да не пристъпва към тълкуване на Директива 2016/343 и съответствието с нея на българското наказателно–процесуално законодателство, предмет на разглеждане в указанията от 7 април 2016 г. на Върховния касационен съд.

Съдът отбелязва най-напред, че съгласно член 15 от Директива 2016/343 тя влиза в сила на 31 март 2016 г., а съгласно член 14, параграф 1 от нея срокът за транспонирането й изтича на 1 април 2018 г. Посочва, че този срок има по-специално за цел да даде на държавите членки необходимото време да приемат мерки за транспониране, поради което те не могат да бъдат упреквани, че не са транспонирали директивата в своето законодателство, преди той да е изтекъл.

В срока за транспониране на дадена директива държавите членки трябва да се въздържат да приемат разпоредби, които биха могли да накърнят сериозно постигането на предписания от нея резултат и чиито правни последици са налице и след изтичането на срока за транспонирането ѝ. Органите на държавите членки, както и националните юрисдикции са длъжни също така да се въздържат от тълкуване на вътрешното право, което след изтичането на срока за транспониране на тази директива би могло да застраши сериозно осъществяването на целта, преследвана с нея.

Разглеждайки по същество указанията на Върховния касационен съд на 7 април 2016 г., в контекста на отправеното от Специализирания наказателен съд преюдициално запитване, Съдът констатира, че те не задължават националните съдилища, сезирани с жалби срещу определения за продължаване на задържането под стража, да се произнасят в определен смисъл в съдебната фаза на производството. Обратно, указанията оставят на съдилищата свободата за избор дали да приложат разпоредбите на ЕКПЧ съгласно тълкуването им от Европейския съд по правата на човека или да продължат да прилагат разпоредбите на националното наказателно-процесуално право, въпреки констатираните противоречия.

С оглед гореизложеното, Съдът приема, че указанията, дадени от Върховния касационен съд на 7 април 2016 г., в началото на срока за транспониране на Директива 2016/343, не могат да застрашат сериозно осъществяването на залегналите в Директивата цели след изтичане на срока за нейното транспониране.

 

VI. Коментар

Решението на Съда по делото Милев дава конкретен отговор на отправеното от Специализирания наказателен съд преюдициално запитване относно съответствието с членове 3 и 6 от Директива 2016/343 на дадените от Върховния касационен съд на 07 април 2016 г. „указания”, и в същото време поставя редица въпроси, свързани с правилното и законосъобразно прилагане на основни процесуални гаранции в наказателното производство. Отчитайки ясно и точно, че „указанията” на върховната съдебна инстанция не са мярка за транспониране на Директива 2016/343 и не биха могли да застрашат сериозно целения с нея резултат, решението по делото Милев, и най – вече заключението на Генералния адвокат, г – н Бобек, разкриват други съществени и „прикривани” с години проблеми на наказателно – процесуалната уредба в Република България, свързани с правото на защита на заподозрените и обвиняемите лица и с правото на справедлив съдебен процес.

Точно заради това, вниманието в настоящия коментар ще бъде насочено освен към анализ на решението на Съда, и към преглед на наказателно процесуалната уредба на България в опит да се изясни приложим ли е принципът in dubio pro reo в съдебната фаза на наказателното производство, когато съдът се произнася по направено искане за изменение на взетата мярка за неотклонение задържане под стража.

Бидейки инструмент за хармонизиране на националните законодателства в Европейския съюз, директивите  не са предназначени да проявяват директен ефект, поради което е предвиден срок, в рамките на който държавите членки са длъжни да вземат необходимите законодателни, подзаконови, административни или бюджетни мерки за постигане на резултатите, предписани от тях. Задължението да се вземат всички общи и специални мерки е наложено на всички органи на държавите членки, включително на органите на съдебната власт съобразно техните правомощия[4].

Безспорно, в рамките на посочения в Директива 2016/343 срок – до 1 април 2018 г., българската държава като неин адресат трябва да вземе всички необходими мерки за ефективно постигане на предписания от нея резултат, а именно укрепване правото на справедлив съдебен процес в наказателното производство посредством установяване на общи минимални правила във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес. Преди изтичането на този срок, както и Генералният адвокат, г–н Бобек, отбелязва българската държава не може да бъде „обвинявана” за нейното нетранспониране. В този срок обаче, държавата и националните юрисдикции са обвързани от задължението за лоялност по чл. 4, § 3 на ДЕС, което означава „въздържане от приемане на каквито и да било мерки, които могат сериозно да компрометират предписания от директивата резултат”.

Дни след влизането на Директива 2016/343 в сила съдиите от Наказателната колегия на Върховния касационен съд на Република България, в проведено на 7 април 2016 г. общо събрание, обсъждат и обективират в протоколно определение от същата дата, свое становище, взето по повод отправеното от Специализирания наказателен съд запитване – трябва ли съдът в съдебната фаза на наказателното производство да се произнася относно наличието на обосновано предположение, че подсъдимият е извършил престъпление, когато има направено искане за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража. Първоинстанционният съд е констатирал противоречие между българската наказателно правна уредба – чл. 270, ал. 2 НПК и изискванията на ЕКПЧ – чл. 5, параграф 4, вр. параграф 1, б. „с”. Върховният касационен съд без да налага решение по същество, потвърждава констатираното противоречие и посочва, че всеки съдия следва да прецени по свое убеждение дали ще се съобрази с практиката на ЕКПЧ или ще игнорира международно правните изисквания и ще приложи националната процесуална норма.

Същественият в случая въпрос е дали дадените от върховната съдебна инстанция указания представляват национална мярка по транспониране на Директива 2016/343 и ако са такава – застрашава ли тя сериозно постигането на посочените в директивата цели.

През 1996 г. по делото Intеr-Environnement Wallonie, C‑129/96[5], Държавният съвет на Белгия (Conseild’ État de Belgique) отправя запитване до СЕС (тогава Съд на Европейските общности) дали преди да е изтекъл срокът за изпълнение на една директива, т. е. в срока за нейното транспониране, държава членка – адресат може да приеме разпоредба, която е в противоречие с нея. Съдът, позовавайки се на своята практика по делото Kraaijeveld[6], е категоричен, че по време на срока за транспониране всяка държава членка трябва да се въздържа, т. е. не може, да приема мерки, които биха могли сериозно да застрашат постигането на предписания от директивата резултат. В решението по делото Съдът допълва, че при разглеждане на законосъобразността на националните разпоредби, с което е натоварена националната юрисдикция, тя следва да прецени дали при тези разпоредби това е така. По този начин е призната своеобразна компетентност на националния съдия, сезиран със спор в този смисъл, да прецени дали дадена национална норма може сериозно да застраши постигането на предписания от директивата резултат. Застрашаването трябва да продължава да съществува и след изтичане на сроковете за транспониране на директивата, при това не временно. Задълженията за въздържане от тълкуване на вътрешното право и приемане на мерки, които след изтичането на срока за транспониране, могат да застрашат сериозно осъществяването на целите, преследвани с директивите, са обективирани и в последващи решения на Съда.[7]

Нужно е да се отбележи, че предметът на всяка една директива, която предстои да бъде транспонирана в националното законодателство, обуславя избора на конкретните подходящи национални мерки, които трябва да бъдат активирани от държавата членка, неин адресат. Формата и съдържанието на „указанията” на Върховния касационен съд от 7 април 2016 г. категорично не попада в обхвата на понятието „правна мярка” по транспониране на Директива 2016/343. Макар и посочени от запитващата юрисдикция като „задължителни” за всички съдебни инстанции, „указанията” на ВКС не са нищо друго, освен своеобразна форма на становище, обективирано в протокол по надлежния ред, без каквато и да било обвързваща сила. Последните не само, че не попадат в обхвата на уредената в Закона за съдебната власт процедура по издаване на тълкувателни решения, но и не дават разрешение и не уеднаквяват противоречията в прилагането на правните норми на национално равнище.

По повод дадените от Общото събрание на ВКС на 07 април 2016 г. указания, заместникът на председателя на ВКС и председател на Наказателната колегия – г – жа Павлина Панова в издание „Правен свят”, в броя от 18 октомври 2016 г., посочва: Очевидно съдебният състав (Специализирания наказателен съд), вътре в който също е имало противоречия как точно да постъпи по мярката за неотклонение, е решил с определение по делото да сезира председателя на ВКС с искане да се констатира какво е съотношението между чл. 270 от НПК и чл. 5, параграф 4, от ЕКПЧ и при необходимост да сезира общото събрание на Наказателната колегия на ВКС. Председателят на ВКС го разпредели на мен и ние проведохме общо събрание на Наказателната колегия. Само да уточня, че когато решава каквито и да е въпроси – било организационни, било свързани с коментар на съдебната практика и уеднаквяването ѝ, ние винаги провеждаме общо събрание – събрание на всички съдии. Но то е различно от ОСНК на ВКС, постановяващо тълкувателни решения” (…).Занимаването с въпроса по конкретното питане на Специализирания наказателен съд не беше в процедура по искане за тълкувателно решение. Ние се произнесохме само с едни разсъждения в един протокол. Не сме се произнасяли с никакъв съдебен акт, нито с указания, нито съжденията ни в протокола могат да бъдат приравнени на тълкувателна дейност на ВКС. Нашите разсъждения нямат задължителна сила за съдилищата в страната, защото не са били налице предпоставките за това, нито сме били сезирани по конкретния ред.

„Указанията” на ВКС, както и направеният анализ от Генералния адвокат по делото, всъщност поставят един много съществен и значим за законосъобразното развитие на наказателното производство въпрос, а именно приложима ли е винаги, във всяка една фаза на наказателното производство презумпцията за невиновност и осигурил ли е българският законодател достатъчно процесуални гаранции за защита правата и свободите на обвиняемите лица. За съжаление, няма как да отговорим положително на тези въпроси, защото не е достатъчно да е налице специфична база в националното право, която да урежда основни права, свободи и интереси. Необходимо е националното право да е ясно дефинирано и предвидимо от гледна точка на прилагането му, да съдържа достатъчно процесуални гаранции за защита, за да се избегне всякакъв риск от произвол и да отговаря на стандарта за „законност”, установен в ЕКПЧ.[8]

Презумпцията за невиновност несъмнено е основната процесуална гаранция, която осигурява правото на защита в наказателните производства. Тя не означава предположение за невиновност, а безусловно указание, че обвиняемият се счита невиновен, докато обвинението не бъде потвърдено по несъмнен начин. Когато е налице съмнение във виновността на обвиняемия, което не би могло да бъде преодоляно в хода на наказателното производство, следва несъмнения извод, че обвинението не е доказано и той трябва да бъде оправдан, не само защото съмнението се тълкува в негова полза, но и защото обвинението не отговаря на обективната истина. По този начин презумпцията за невиновност се съчетава с изискванията, които произтичат от началото на обективната истина.

Следователно доказването е в тежест на обвинението и всяко евентуално съмнение трябва да се тълкува в полза на прилагането на принципа in dubio pro reo, като това е от основно значение за гарантиране правото на справедлив съдебен процес. Всяко решение на компетентните органи, постановено в нарушение на тези изисквания, несъмнено води до опразване от съдържание и ликвидиране на презумпцията за невиновност като процесуална гаранция за правото на защита.

В хода на наказателното производство законодателят е длъжен да предвиди разпоредби, които в своята съвкупност да уредят такъв процесуален режим за обвиняемия, който да му гарантира, че няма да бъде представен като виновен, преди вината му да бъде доказана по категоричен начин. Практическо проявление на презумпцията за невиновност е невъзможността спрямо него да се вземат принудителни процесуални мерки, свързани с повдигнатото му обвинение, преди да се докаже, че е налице разумно, обосновано подозрение, че е автор на престъплението. То от своя страна („обоснованото подозрение”) предполага „наличие на факти или информация, които биха убедили обективния наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъпление”.[9]

Българският законодател обаче е предвидил такъв процесуален режим единствено в досъдебната фаза на наказателното производство – наличието на обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление е основна предпоставка за взимане мярка за неотклонение задържане под стража в производствата по чл. 64 и чл. 65 НПК. В хода на съдебната фаза съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Причината – законодателят, а от там и правораздавателните органи, са приели, че произнасянето относно съществуването на обосновано подозрение срещу задържания в съдебната фаза на наказателното производство в рамките на процедурата по обжалването на мярката за неотклонение задържане под стража е равносилно на предварително произнасяне по съществото на делото, т. е. по въпросите за отговорността и вината.[10]

В противоположна насока е практиката на ЕСПЧ, който е константен в разбирането, че въпросите, на които съдията трябва да отговори, когато се произнася по задържането, не са същите, които са решаващи за присъдата. Когато взема решение по задържането или по друг предсъдебен въпрос от този род, съдията оценява обобщено наличните данни, за да установи дали прокуратурата има prima facie основания за подозренията си. Когато произнася присъдата в края на процеса, той трябва да прецени дали представените и събрани по делото доказателства са достатъчни, за да признае подсъдимия за виновен. Подозрението и официалното заключение за наличие на вина не могат да бъдат третирани като едно и също нещо.[11]

Член 5, параграф 4, несъмнено е habeas corpus разпоредба на ЕКЗПЧ, „ключовата гаранция” и средството за защита, с което да се оспори задържането и въз основа на което да се разгледа обосноваността на основанията за подозрение, както и процесуалната законосъобразност на самото задържане.[12]

Години наред ЕСПЧ констатира неспазването на това изискване от българските съдилища поради вътрешните съдебна практика и законодателство, забраняващи на съдиите да анализират събраните доказателства, когато са сезирани с молба за освобождаване след изправянето пред съд на съответното лице.[13] Гарантирането на безпристрастността на съдията по наказателното производство никога и по никакъв повод обаче не би могло да оправдае подобно ограничаване на обхвата на контрола, упражняван от съдилищата върху правомерността на мярката задържане под стража и безпрецедентното накърняване на презумцията за невиновност. Продължаването на задържането под стража без да е налице произнасяне по наличието на обоснованото подозрение от страна на компетентния съд не е нищо друго, освен грубо дерогиране на презумпцията за невиновност, на основния принцип, гарантиращ правото на защита и правото на справедлив съдебен процес във всяко едно демократично общество.

Въпреки множеството решения на ЕСПЧ, с които Република България е осъдена за нарушения на чл. 5, параграф 4, вр. параграф 1, б. „с” от ЕКПЧ, заради непроизнасянето от страна на съда относно наличието на обосновано подозрение в съдебната фаза на наказателното производство, въпреки наличието и на чл. 5, ал. 4 от Основния закон – КРБ, българският законодател, а и правораздавателните органи, не предприемат адекватни мерки в насока преодоляване на вече константната, в разрез с презумпцията за невиновност, национална практика. Въпреки очевадното противоречие на наказателно процесуалната норма на чл. 270, ал. 2 НПК с изискванията на ЕКПЧ, българските съдии все още имат „свобода на избор” – да се произнасят или не относно наличието на обосновано предположение за извършено престъпление в съдебната фаза на наказателното производство, да спазват или да не спазват презумпцията за невиновност.

Лъч светлина, след години бездействие и „точно прилагане на закона” прозира с влизането в сила на Директива 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Логическата връзка, както и Генералният адвокат, г – н Бобек посочва, между критерия за наличие на „обосновано подозрение” на етапа на задържане под стража и презумпцията за невиновност, както е гарантирана в член 3 от Директива 2016/343 и член  48, параграф 1 от Хартата, не може по никакъв начин да бъде отречена. Задържането без осъдителна присъда, без да е налице „обосновано подозрение” в извършване на престъплението, представлява тежка форма на дерогиране на личната свобода и на презумпцията за невиновност. Прехвърляйки тежестта на доказване върху обвиняемия, с идеята да опази „безпристрастността” и „обективността” на наказателното производство, законодателят пренебрегва безусловни процесуални гаранции. Липсата на основни процесуални средства за обезпечаване законосъобразността на задържането под стража в съдебната фаза автоматично активира недопустимата за всяко едно наказателно производство презумция – „виновен до доказване на противното”.

Имайки предвид целите на Директива 2016/343, категорично може да се заключи, че тя не допуска национална правна уредба като разглежданата по – горе. Чл. 270, ал. 2 НПК несъмнено влиза в разрез с презумпцията за невиновност и нарушава основни права и свободи на обвиняемите лица. Бидейки адресат на тази директива, българската държава, в лицето на своите компетентни органи, трябва да вземе необходимите и навременни законодателни мерки, за да допринесе в пълна степен за постигането на резултатите, предписани от нея.  Всъщност първата крачка в тази насока може би вече е направена. Може би именно „указанията” на ВКС са началната стъпка по пътя към промяната.

 

***

Read the summary in English language of this article here: Reasonable Suspicion or Presumption of Innocence

 ***

 

[1]Прокурор в Районна прокуратура – гр. Перник; докторант по „Административно право и процес” в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

[2]Чл. 107 от Процедурния правилник на Съда на Европейския съюз

[3]Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (OB L 65, 11.3.2016г., стр. 1—11 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV),
ELI: http://data.europa.eu/eli/dir/2016/343/oj

 

[4]Решение от 13 ноември 1990 г. по дело Marleasing, C‑106/89,  ECLI:EU:C:1990:395 и Решение от 24

октомври 1996 г.по дело Kraaijeveld, C-72/95,ECLI:EU:C:1996:404.

[5] EU:C:1997:628

[6] Supra 4

[7]Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443

[8] Medvedyev v France ECHR – 2010; 51 EHRR 899§80 GC

[9] Fox, Campbell and Harley v UK A 182 (1990); 13 EHRR 157§37

[10] ЕСПЧ, 25 март 1999 г., Николова с/у България [ГС], CE:ECHR:1999:0325JUD003119596

[11]Hauschildt v Denmark, CE:ECHR:1989:0524JUD001048683, § 52; Romenskiy c/у Russia, CE:ECHR:2013:0613JUD002287502, § 31

[12] Brogan v United Kingdom 11 EHRR 117 1988

[13]25 март 1999 г., Николова с/у България [ГС],CE:ECHR:1999:0325JUD003119596, §§ 61—66, 26 юли 2001 г., Илийков с/у България, CE:ECHR:2001:0726JUD003397796, §§ 95—97, 21 юли 2003 г., Христов с/у България, CE:ECHR:2003:0731JUD003543697, §§ 116—120,21 декември 2006 г., Василев c/у България, CE:ECHR:2006:1221JUD006254400, §§ 33—39, 13 ноември 2008 г., Бочев с/у България, CE:ECHR:2008:1113JUD007348101, §§ 64—66 и 71, 21 април 2009 г.,Димитров с/у България, CE:ECHR:2009:1022JUD003627502,§§ 86—90, 26 ноември 2009 г., 27 март 2012 г., Герджиков с/у България, CE:ECHR:2012:0327JUD002706104.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.