(Решения на Съда от ЕС от 10 ноември 2016 г. по делата C-477/16 PPU, Kovalkovas, C-452/16, Poltorak и С-453/16 PPU Özçelik, )

 

Иво Хинов и Елена Попова[1]

 

 

1. Въведение

 

Последните преюдициални заключения на Съда на Европейския съюз (СЕС), засягащи издаването на Европейска заповед за арест (ЕЗА), на пръв поглед създават увереност, че българският закон, регулиращ издаването на ЕЗА, е в съответствие с Рамково решение № 2002/584/ПВР относно ЕЗА и процедурите за предаване между държавите членки[2] (Рамковото решение). Същевременно някои от изводите, до които достига Съдът на ЕС, са обезпокоителни, предвид националната ни практика, относима към издаване на ЕЗА за предварително задържане. Повдигат се въпросите /1/ дали адекватно са защитени гарантираните от европейското право интереси на обвиняемия, както и /2/ дали в случаите на издаване на ЕЗА правното положение на обвиняемия е значително по-неблагоприятно при идентична чисто национална ситуация. И двата въпроса попадат пряко под приложното поле на европейското право.

 

2. Фактите по делата пред националните съдилища

 

Касае се за три преюдициални заключения, всички разгледани по искане на Амстердамския първоинстанционен съд, сезиран с искания от литовските, шведските и унгарските власти за изпълнение на ЕЗА. В два от случаите – Kovalkovas[3] и и Poltorak [4], се касае за ЕЗА за изпълнение на влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“, а в третия – Özçelik[5] – за провеждане на наказателно производство. Относно изтърпяване на вече наложеното наказание, въз основа на влязла в сила присъда, едната ЕЗА е издадена от литовското министерство на правосъдието, а втората от шведската Главна дирекция на полицията. Относно провеждане на наказателното производство ЕЗА е издадена от унгарски съд, въз основа на заповед за задържане, издадена от полицейско управление и потвърдена от прокурора.

Съобразно чл.1 ал.1 от Рамковото решение ЕЗА е „съдебно решение“, а съобразно чл.6 ал.1 „издаващият съдебен орган е съдебният орган, /…/ компетентен да я издаде, съобразно правото на тази държава“. Също така, съобразно чл.8 ал.1 б.“в“ от Рамковото решение ЕЗА се издава въз основа на “влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила”. Т.е. несъмнена е волята на европейския законодател да формулира ЕЗА като “съдебно решение”, издадено от “съдебен орган” и самата тя да бъде издадена въз основа на “съдебен акт”.

Същевременно холандският съд си задава въпроса дали понятието “съдебен орган” и “съдебен акт” следва да получат самостоятелно общоевропейско тълкуване, както и дали биха отговаряли на това тълкуване ЕЗА, издадена съответно от литовското министерство на правосъдието, шведската Главна дирекция на полицията и унгарско полицейско управление, като последната е потвърдена от прокурор.

 

3. Решенията на СЕС

 

Съдът на ЕС дава предсказуем отговор. Той установява най-напред, че понятията „съдебен орган“ и „съдебен акт“, доколкото са в основата на Рамковото решение, неизбежно следва да имат едно и също съдържание, независимо от националния закон на прилагащите Рамковото решение органи на държавите членки, поради което и те са самостоятелни понятия на европейското право. След това СЕС дава широко тълкуване на понятието „съдебен орган“ в смисъл, че това са не само съдиите и юрисдикциите, но и по-общо органите, на които “в съответния правен ред е възложено да участват в правораздаването”[6]; съответно издадените от тях актове имат качеството на “съдебен акт”[7].

Въз основа на това тълкуване СЕС отхвърля възможността органите на изпълнителната власт – като министерство на правосъдието или полицията – да бъдат характеризирани като “съдебен орган”, респективно техните актове като “съдебен акт”. При все това, в последния случай, одобрението от страна на прокурора на заповедта за задържане, издадена от унгарската полиция, прави тази заповед “съдебен акт” – доколкото одобрението “позволява тази заповед за задържане да се разглежда като акт на прокуратурата”[8].

Крайният резултат от преюдициалните заключения на СЕС по посочените дела е невъзможност да се изпълни ЕЗА, издадена от министерство на правосъдието или от Главна дирекция на полицията, с оглед изпълнение на влязла в сила присъда, независимо че те действат при условията на обвързана компетентност – в резултат на влязла в сила осъдителна присъда, с което е наложено наказание “лишаване от свобода”.

 

4. Българската практика

 

На пръв поглед тези преюдициални заключения нямат отношение към българската практика. При нас ЕЗА винаги се издава от съдебен орган – от съд или от прокурор – чл.56, ал.1, т.1 и т.2 Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА). Също така ЕЗА се издава въз основа на акт на съдебен орган (или орган на съдебната власт, съобразно националната терминология) – това е или Постановление на прокурора по чл.64, ал.2 НПК, или акт на съда по чл.66 НПК, или влязъл в сила съдебен акт – чл. 416, ал.2 НПК.

При все това, за да достигне до своите изводи, Съдът на ЕС излага определени разсъждения, които поставят под съмнение дали националната практика по издаване на ЕЗА за провеждане на наказателно преследване в досъдебната фаза отговаря на процесуалните гаранции, които предоставя Рамковото решение; както и дали при издаване на ЕЗА търсеното лице се третира по съществено по-неблагоприятен начин от идентична национална ситуация.

Изискването за съдебен орган като единствено компетентен да издаде ЕЗА е обусловено от необходимостта от осъществяване на съдебен контрол при това издаване. Това е така, доколкото само чрез такъв вид контрол може да се спазят правата на засегнатото лице. Затова и Съдът на ЕС възприема по-широко тълкуване на “съдебен орган” и “съдебен акт” – а именно онези органи, които участват в правораздаването и чиито актове по своето естество са правораздавателни. Самото предназначение на Рамковото решение е да улесни и ускори съдебното сътрудничество[9], което предполага висока степен на доверие между държавите членки, че във всяка една от тях се спазва правото на ЕС, включително правата на засегнатите от ЕЗА лица[10].

Принципът за взаимно признаване се базира на презумпцията, че при издаването на ЕЗА е бил осъществен надлежен съдебен контрол[11], който да осигури спазването на всички процесуални права, предоставени на засегнатото лице[12]. Тоест, Съдът на ЕС, за да достигне до решението си, се основава най-вече на изискването за спазване на процесуалните гаранции, предоставени от правото на ЕС, на лицето, обект на ЕЗА. Или в основата на решението на европейския законодател да предостави на съдебния орган изключителната компетентност да издава както ЕЗА, така и националната заповед за задържане, се намира необходимостта, както от спазването на процесуалните гаранции при издаване на ЕЗА, така и спазването на основните права на търсеното лице.

В т.39 от Poltorak, коментиращи тези процесуални гаранции, Съдът на ЕС се позовава на предходно преюдициално заключение[13], пряко коментиращ спазването на процесуалните права на търсеното лице, за което е издадена ЕЗА. В него се посочва, че националният акт за издаване на ЕЗА следва да е обусловен от спазването на “всички гаранции, характерни за този вид актове”[14]. Конкретно, СЕС припомня в решението си необходимостта от спазване на правата на лицето, за което е издадена ЕЗА[15], както и правото на ефективно средство за защита[16]. Дори се посочва, че в рамките на национално производство, извън предмета на Рамковото решение, но свързани с него, държавите членки са длъжни да спазват основните права на засегнатите лица[17], включително и правото им на обжалване.[18]

 

Спазването на процесуалните гаранции и основните права на търсеното лице

В светлината на изложените по-горе е интересно да се разгледа националния ни закон за издаване на ЕЗА в рамките на досъдебното производство и как той се отразява на правото на защита на търсеното лице. Конкретно, въпросът е националният ни закон и практика по издаване на ЕЗА от българските осигурява ли спазването на правата на търсеното лице?

Възможно е едно лице да не може да бъде намерено, за да му се предяви обвинението или след повдигане на такова обвинение то да се укрие. Това налага неговото издирване и задържане с оглед довеждане пред водещия разследването, с цел предявяване на обвинение или взимане на мярка за неотклонение, респективно на промяна на мярката в по-тежка такава. Ако това лице е в друга държава членка, се налага издаване на ЕЗА от наблюдаващия прокурор.

Необходимо е да се проследи какво е въздействието върху правната сфера на издирваното лице в зависимост от това дали се касае до неговото намиране и задържане в страната или в друга държава членка.

Ако издирваното лице бъде намерено в България, то се задържа от полицейските органи. Това задържане е за срок до 24 часа. В рамките на този срок водещият разследването му предявява съответно обвинение (ако се касае за първоначално обвинение), като взима решение и за подходящата мярка за неотклонение. Ако това е “задържане под стража” или “домашен арест”, може да го задържи за срок до 72 часа. Или максималното задържане е четири денонощия – след което лицето се изправя пред съд, където разполага с всички процесуални права – лично участие, защита от адвокат, пълен достъп до материалите по делото, въззивно обжалване.

Ако издирваното лице е намерено в друга държава членка, то се задържа от съответните национални полицейски органи. Започва значително по-сложната и по-продължителна процедура по Рамковото решение, включваща комуникация между българския прокурор и съответния национален съд с оглед предоставяне на необходимата информация. Обичайно спрямо задържаното лице се взима мярка за неотклонение “задържане под стража”, а в останалите случаи други “мерки, необходими за предотвратяване на укриването му” – съгласно чл.12 от Рамковото решение. След това се провежда и същинското производство по признаване и изпълнение на ЕЗА, като в повечето случаи се предвижда и въззивно обжалване. Цялата процедура продължава до 60 дни, като може да бъде продължена до общо 90 дни – чл. 17 от Рамковото решение. Предаването се осъществява в рамките на 10 дни от влизане в сила на съдебният акт, постановяващ предаването на търсеното лице, а евентуално при пречка за предаване този срок се продължава с още 10 дни, които започват да текат след отпадане на тази пречка – чл.23 от Рамковото решение. При особени обстоятелства тези срокове може да бъдат продължени – чл.13 ал.4, чл. 17 ал.7 и чл.23 ал.4 от Рамковото решение. Същите срокове са възпроизведени и в българския закон – чл.48, ал.3, чл.49, чл.54 ЗЕЕЗА.

Респективно едва след предаване на лицето то може да се изправи пред българския съд, където да се разгледат основанията за взимане на мярка за неотклонение “задържане под стража” или друга подходяща мярка за неотклонение. Това е така, доколкото производството по Рамковото решение има за предмет единствено преценката на чуждия съд дали търсеното лице да бъде предадено на българските власти; то няма за предмет законосъобразността на националния акт на прокурора, с който е постановено задържането му.

Предвидената в чл. 18 и чл.19 от Рамковото решение, респективно чл.50 ЗЕЕЗА възможност за изслушване на лицето от издалия ЕЗА орган по своето предназначение цели провеждане на наказателното производство по главното дело, а не защита на търсеното лице против националния акт за задържането му.

 

Различно третиране на еднакви ситуации или еднакво третиране на различни ситуации?

Оказва се, че при прилагането на механизма на Рамковото решение правното положение на задържания е съществено накърнено. В чисто национална ситуация задържането трае до четири дни – след което лицето се изправя пред съд, пред когото може да защити правата си. Отделно от това са налице и законови възможности за обжалване, включително на материални основания, както на първоначалното 24-часово задържане (чл.72 ал.4 от Закона за Министерство на вътрешните работи), така и на задържането по чл.64 ал.2 НПК (макар и да липсва изричен законов текст).

За разлика от националната хипотеза, при изпълнение на ЕЗА това предварително задържане трае в десетки пъти по-продължителен период от време – до 60 дни, а често и повече, до 90 дни. В този период в другата държава членка се развива едно чисто процесуално производство, при което законосъобразността на ЕЗА се преценява само на формални основания, относими към самата нея. Задържаното в другата държава членка лице няма практическа възможност да отнесе пред чуждестранния съд, разглеждащ ЕЗА, въпроси относно законосъобразността на националният акт, въз основа на който е издадена ЕЗА. Той няма такива възможности и пред националния ни съд.

Тоест проблемът има две измерения. На първо място, законосъобразно ли е това задържане (в чуждата държава, в производството по изпълнение на ЕЗА и предаване на лицето), при условие, че материално-правните основания на задържането не са установени или потвърдени от съдия. На второ място, законосъобразно ли е задържаното чрез ЕЗА лице да бъде поставено в значително по-неблагоприятно положение в сравнение с лице, задържано в чисто национална ситуация.

Когато орган на българските съдебни власти (в случая прокурорът) издаде ЕЗА, то отговорност за законосъобразността на задържането на търсеното лице в друга държава членка носи именно българският орган. Чуждият съдебен орган, изпълняващ тази ЕЗА и практически задържащ търсеното лице, се доверява на българската ЕЗА. Поради което и чуждият съдебен орган извършва само външна и формална проверка на реквизитите на ЕЗА, твърдяно престъпление, наказуемост и др., като може да постанови отказ само въз основа на конкретно посочени задължителни или факултативни основания[19].

Извън предмета на контрол на чуждия съдебен орган е преценката, която е иманентно присъща при взимане на мярка за неотклонение “задържане под стража” – дали е повдигнато обвинение за деяние, наказуемо с наказание “лишаване от свобода”; дали е налице обосновано предположение и дали е налице реална опасност за укриване или извършване на престъпление – чл.63 ал.1 НПК. Поради което тази преценка следва да бъде взета от българският орган, постановил издаване на ЕЗА- прокурорът. Съобразно НПК прокурорът може да вземе решение относно тези обстоятелства само при условията на чл. 64 ал.2 НПК – т.е. относно задържане с оглед довеждане пред съдия, за срок до 72 часа.

На първо място, пряк резултат от този акт на прокурора е реална възможност за задържане в друга държава членка, в десетки пъти по-продължителен срок (до 60 или до 90 дни за взимане на решение за изпълнение на ЕЗА и допълнително до 10 или до 20 дни за предаване на лицето), като едва след пристигане на лицето на българска територия започва да тече този 72 часов срок.

На второ място, в значителен брой от случаите, при постановяване на вътрешно-правния акт за задържане, не се твърдят да са налице материално правните основания за такова задържане. Понякога дори не е налице повдигнато обвинение по чл. 219 НПК (което се изчаква след предаването на лицето). Посочването в графа „d“ на ЗЕЗА относно обстоятелствата, при които престъплението е извършено и на правната им квалификация не е равнозначно на официално повдигнато обвинение. А наличие на такова обвинение (включително за което се предвижда наказание “лишаване от свобода”) е първата предпоставка за взимане на мярка за неотклонение “задържане под стража”. Също така не се твърди и не са изложени обстоятелства относно наличие на обосновано предположение и реална опасност лицето да се укрие или да извърши престъпление.

Това е така предвид естеството на този национален вътрешно правен акт за задържане. Той не е регулиран от закона, като практиката е установила това да е или Постановление за обявяване за издирване и задържане, или Постановление на прокурора за задържане до 72 часа по реда на чл. 64 ал.2 НПК. Никой от тези актове, в чисто национална ситуация, не може да доведе до многомесечно задържане на търсеното лице. Още повече, че първият от тях се издава преди повдигане на обвинение. Поради което и никой от тях не коментира въпросите по чл. 63 ал.1 НПК.

На трето място тези вътрешноправни актове за задържане се издават от прокурора без участието на обвиняемия или защитата му (доколкото търсеното лице се издирва). По българския НПК няма каквато и да е практическа възможност те да бъдат впоследствие оспорени. Реално всички национални гаранции във връзка с взимане и продължаване на мярка за неотклонение “задържане под стража” влизат в сила от момента, в който търсеното лице бъде предадено на българските власти. От фактическото му задържане в чуждата държава членка до предаването му в страната, търсеното лице не може да се ползва от своите процесуални права, признати му от българския НПК, които са пряко относими към задържано под стража лице.

Всички тези доводи водят до извода, че задържането под стража, осъществено спрямо търсеното лице в друга държава членка, в изпълнение на издадената от българския прокурор ЕЗА, не се осъществява при спазването на националните гаранции, които българският закон предоставя в идентична чисто национална ситуация. Или издаването на ЕЗА от прокурора води до игнориране на тези процесуални гаранции. Търсеното лице се задържа в другата държава членка въз основа на национален акт за задържане, взет не от съда, без да са установени материално-правните основания за това и без участието на защитник. Такова задържане, от определена гледна точка, може да се разгледа като взето в нарушение на чл.5 (право на свобода и сигурност) и чл.6 (право на справедлив съдебен процес) от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Следва да се подчертае в този смисъл, че до противоположен извод не може да се достигне поради обстоятелството, че чуждестранният съд ще преценява законосъобразността на ЕЗА, за да вземе решение дали да я изпълни или не. Неговата преценка е на формални основания, съобразно направените твърдения в самата ЕЗА. Той не може да прецени дали българският акт за задържане, който е основание за издаване на ЕЗА, е в съответствие с българският закон, тъй като няма такава компетентност. Задължение на българските власти е да предвидят подходящи правни средства за защита.

На последно място нито в българският закон, нито в европейският правен ред не е предвидено пребиваването на търсеното лице в страната или в друга държава членка като основание за съществено различното им третиране, относно задържането им за няколкомесечен период от време. Точно обратното – съобразно принципа за лоялно сътрудничество[20] и равностойност[21], всяка държава членка е длъжна при инкорпориране и прилагане на европейското право да осигури правни средства за защита, които са достатъчно ефективни, не накърняват същността на защитеното право и също така не са по-малко благоприятни от тези, които са достъпни при чисто национални ситуации. Или само защото търсеното лице е в чужбина, поради което се налага издаване и изпълнение на ЕЗА, не може да се достигне до извод, че е законосъобразно националният акт за задържане, който би могъл да има за последица няколкомесечно задържане на търсеното лице в чужбина, да бъде издаден при игнориране на националните гаранции за издаване на акт със сходни последици за задържане в страната. Така лице, възползвало се от основното европейско право – на свободно движение – ще бъде постановено в съществено по-неблагоприятно положение, в сравнение с това, което се намира в страната. Задържаното в чужбина в резултат на ЕЗА лице ще трябва да изчака няколко месеца, до предаването му в страната, за да се възползва от процедурните гаранции, докато задържаното при същите условия в страната лице ще трябва да изчака 24 часа и след това до 72 часа, за да се ползва от тези гаранции.

 

Националната заповед за арест в светлината на решенията на СЕС

Чл. 56 ЗЕЕЗА твърде бегло маркира производството по издаване на ЕЗА. Остават неизяснени въпросите относно вътрешното правно основание за издаването на ЕЗА в досъдебната фаза на производството – а именно каква трябва да бъде националната заповед за задържане. Благодарение на горепосочените преюдициални заключения вече е установено, че тази заповед за задържане следва да бъде издадена от съдебен орган, с оглед спазване на процесуалните гаранции, от които се ползва търсеното лице.

Безспорно такъв съдебен акт е налице, когато има определение на съда за задържане под стража в рамките на производство по чл.64 и чл.65 НПК. Въпросът е, когато лицето изначално се укрива, възможно ли е да бъде задържано с акт на прокурора, който би имал описаните по-горе последици.

Съвсем неохотно СЕС[22] се съгласява, че актът на прокурора е съдебен акт – доколкото, както посочва, той “по принцип би могъл да се отнесе” до съдебните актове. Тази „нехотност“ води на извода, че СЕС само по изключение допуска възможността друг орган, различен от съд или юрисдикция, упражняваща правораздавателна дейност, да издава „съдебен акт” по смисъла на Рамковото решение, респ. изключва напълно възможността за други органи като полицейските например да издават ЕЗА. Нашата правна система оправомощава прокурорът да постанови акт за задържане до три дни (чл.63 ал.2 НПК), като този акт, вече като вътрешноправно основание за издаване на ЕЗА, води до възможност за фактическо задържане в друга държава членка в продължение на два или три месеца.

Поради това съобразно принципа за лоялно сътрудничество и равностойност, се поставя въпросът дали актът на прокурора в разглежданата хипотеза отговаря на очертаните от СЕС критерии за определяне на съдебен акт. И тъй като принципно СЕС допуска тази възможност, но едва ли не по изключение, следва извода, че би било по-добре да е упражнен съдебен контрол върху акта на прокурора за задържане в друга държава членка. Едно от възможните решения в таза насока е издаването на акт на съда, сезиран по искане на прокурора.

Затова, в съответствие с постановеното от Съда на ЕС в решение[23], с което се допуска възможността прокурорът да издаде такъв акт, следва, че прокурорът може да издава акт за задържане, който да бъде посочен в ЕЗА по чл.8 т.1 б.В, но с оглед предоставяне на гаранции на обвиняемия и изискването в чл.1 т.3 от Рамковото решение [24] би било по-удачно да се предвиди съдебен контрол върху акта на прокурора за задържане, подобен на съдебният контрол /предварителен или последващ/, упражнен от съда по отношение претърсвания и изземванията в хода на разследването. Аналогията по отношение на необходимостта от съдебен контрол тук е, че и в двата случая се засягат в съществена степен правата и интересите на обвинямеия – в единия случай правото му на собственоств другия – правото на свобода. Доколкото към момента няма подобна правна уредба в българското законодателство, може да бъде предвидена такава с възможност съдебният контрол да бъде осъществен в открито съдебно заседание по реда на чл.64 НПК, но без участието на обвиняемия, доколкото същият не е установен, но безспорно с участието на защитник. Няма пречка да бъде предвидено и преценката за съдебното одобрение да бъде извършена в закрито съдебно заседание, но със задължително предоставяне на становищата на страните в писмен вид, преди произнасянето от страна на съда.

Понастоящем използваните актове като основание за издаване на ЕЗА – а именно постановлението за обявяване на общодържавно издирване или постановлението по чл.64 ал.2 НПК – имат друго предназначение и се издават при необходимост от установяване на лицето и осигуряването му за участие в производство за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Би следвало законодателят да предвиди конкретен акт, издаван от наблюдаващия прокурор, който има за последица задържането на лице, намиращо се в друга държава членка. Задължително условие за това задържане би следвало да бъде неуспешното му издирване в страната и вероятност то да се намира в чужбина. Не е необходимо да се докаже, че търсеното лице е в друга държава членка – достатъчно е да е налице определена степен на вероятност за това. Необходимо е също така повдигане преди това на обвинение за деяние, наказуемо с наказание “лишаване от свобода”. Това обвинение трябва да бъде предявено на защитник служебен или определен от близките на търсеното лице, или от самото търсено лице в зависимост от случая. Необходимо е в самият акт за задържане на лице, намиращо се в друга държава-членка, да се излагат доводи за наличие на обосновано предположение, както и за опасност лицето да се укрие или да извърши престъпление.

Тоест, доколкото актът за задържане на лице, намиращо се в друга държава членка, по своите практически последици е сходен с акт, с който се взима мярка за неотклонение “задържане под стража”, то би следвало и този акт да бъде постановен по сходен процесуален ред, при обсъждане на същите материални предпоставки, като се отчита отсъствието на търсеното лице.

Отделно от това е необходимо да се предвиди и производство по последващото оспорване на взетото решение, аналогично на чл.65 НПК, вкл. и най-вече след фактическото задържане на търсеното лице, при което то би могло да упълномощи адвокат, който да го представлява пред българския съд.

В противен случай се получава следното: СЕС[25] е признал при известни условности правомощието на прокурора да издава акт за задържане на обвиняемия, въз основа на който да бъде издадена ЕЗА, каквато е и националната ни правна уредба.

На практика, когато едно лице бъде привлечено в качеството на обвиняем и се укрие (или упражни правото си на свободно придвижване), органите на досъдебното производство нямат друг механизъм за установяване на обвиняемия, за да могат да му предявят постановлението за привличане, освен обявяването му за общодържавно издирване и издаването на ЕЗА с оглед установяване му на територията на ЕС. Проблемът идва от това, че за издаването на ЕЗА е необходим съдебен акт за задържането на лицето. Доколкото Съдът на ЕС признава възможността на прокурора да издаде такъв акт, според българското законодателство до момента, това е постановлението по чл.64 ал.2 НПК и в практиката се отбелязва, че обвиняемият се задържа, считано от датата и часа на предявяване на постановлението за привличане. Но при ЕЗА лицето реално се задържа значителен период по-рано.

За това постановление българският законодател не поставя никакви изисквания нито с оглед предпоставките, които трябва да са налице за издаването му, нито за формата му, нито ред за съдебно обжалване. Единствено приложима е разпоредбата на чл.5 ЕКЗЧПОС за съдебно обжалване на постановлението, но в националното ни законодателство няма предвидена процедура, по която да протече и да се развие това производство. Отделно от това, на досъдебното производство няма възможност в хипотезата, в която има обвиняем, но той се укрива, да започне стандартното производство по чл.64 НПК за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ от съда, доколкото е налице изискването на задължително участие на обвиняемия в производството за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража – чл.56 ал.2 НПК. Ето защо и в националното ни законодателство е предоставена възможност на прокурора да задържи лицето с посоченото по-горе отбелязване относно началния момент на задържането.

Проблемът идва от това, че поради различни причини, понякога е възможно да бъде издадено такова постановление на прокурора по чл.64, ал.2 НПК, което да бъде посочено в ЕЗА и по този начин ЕЗА формално да отговаря на изискванията за форма, но самото постановление, макар и издадено от компетентен орган, да е незаконосъобразно. Разпоредбата на чл.64, ал.2 НПК дава възможност на прокурора да задържи обвиняем по делото с оглед явяването му пред съда, но не поставя, както беше посочено по-горе, никакви критерии и изисквания относно издаването на самото постановление. Предполага се, че щом постановлението по чл.64, ал.2 НПК е за осигуряване явяването на обвиняемия пред съда за участието му в производството за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ по искане на прокурора, още към момента на задържането на лицето с постановлението на прокурора са налице и предпоставките по чл.63 НПК за вземане на най-тежката мярка спрямо обвиняемия. В практиката, обаче, предвид липсата на нарочно изискване на НПК, в постановленията по чл.64, ал.2 НПК почти не се коментират предпоставките по чл.63 НПК, не се коментира дори лицето дали е привлечено като обвиняем за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода. Както бе посочено по-горе, реално се получава така, че въз основа на постановление на прокурора за задържане на обвиняемия до 72 часа с оглед явяването му в съда за участие в производство за мярка за неотклонение, обвиняемият се задържа не три дни, а многократно повече, докато трае производството по изпълнение на ЕЗА. Ето защо следва извода, че постановлението на прокурора, макар и като допустим акт съгласно решението на СЕС по делото Özçelik, би следвало да отговаря на определени изисквания, които не са присъщи на постановлението по чл.64 ал.2 НПК – т.е. необходим е нарочен акт на наблюдаващия прокурор, за който се говори по-горе. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че постановлението по чл.64, ал.2 НПК цели единствено и само осигуряване на обвиняемия за участие в първоинстанционното производство по вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, а не цели провеждане на наказателното производство изобщо, включително събиране и проверка на доказателства или извършване на процесуални действия, докато разглеждането на ЕЗА от чуждия съд предполага такива процесуални действия.

 

Възможните решения

На последно място се повдига въпросът дали следва българските прокурори и съдии да чакат тази законодателна промяна, или да приложат – по аналогия на закона – производствата по чл. 64 и чл.65 НПК, когато се касае за създаване или оспорване на законосъобразността на материалното вътрешно правното основание за издаване на ЕЗА (националния акт за задържане). Аргументи за такова приложение може да се черпят от европейското право.

На първо място в чл.1 ал.3 от Рамковото решение изрично е посочено, че то “няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз”. Или позоваване на това Рамково решение не може да е основание за игнориране на основните процесуални гаранции, които европейското право предоставя на търсеното лице. Действително в случая не се касае за процедурата, регламентирана от Рамковото решение, относно издаване и изпълнение на ЕЗА, а за национална хипотеза – законосъобразността на националния акт, послужил като основание за издаване на ЕЗА; но именно понеже този национален акт е нейно основание, той се отразява и на нейната законосъобразност. Тоест, евентуалните пороци при издаване или контролиране (вкл. невъзможност за контролиране) на вътрешното основание за задържане, водят до извод за незаконосъобразност и на ЕЗА. Поради което Съдът на ЕС приема, че в такива случаи, чисто националното производство (каквото е създаване и контролиране на националното основание за задържане, въз основа на което се издава ЕЗА), предвид свързаността му с регулирано от европейското право производство (издаване и изпълнение на ЕЗА), следва да се подчинява на изискването за спазването на основните права на търсеното лице, вкл. правото му да оспори законосъобразността на националната заповед за задържане[26].

Или чл.1 ал.3 от Рамковото решение, както и трайната съдебна практика на Съда на ЕС, задължават българската прокуратура и съд, в своята правораздавателна дейност така да тълкуват националния закон (а в случая е налице само фрагментарна правна регламентация), че да осигурят спазването на основните права на търсеното лице, произтичащи от правото на ЕС. Това означава, според нашето мнение, съответното приложение на чл.64 и чл.65 НПК, съобразно тълкуване по аналогия на закона, относно създаване и контролиране на законосъобразността на националното основание за задържане, въз основа на което се издава ЕЗА от прокурора в досъдебната фаза на процеса или законодателна промяна в тази насока.

Друго възможно предложение за решение предлагат нормите на чл.10 ал.4 и ал.5 от Директива 2013/48/ЕС.[27] Те предоставят на търсеното лице право да бъде защитавано от адвокат и в издаващата държава. Съгласно посочената разпоредба „Ролята на този адвокат в издаващата държава е да подпомага адвоката в изпълняващата държава–членка, като му предоставя информация и съвети с цел ефективно упражняване на правата на издирваните лица по Рамковото решение“. Може да бъде поставен въпросът възможно ли е адвокатът в издаващата държава да оспори законосъобразността на вътрешно-правното основание за задържане, посочено в ЕЗА с цел оспорване на ЕЗА и предаване на лицето.

Към момента въпреки, че срокът за транспониране на директивата е изтекъл, все още българското законодателство не е приведено в съответствие с посочените изисквания относно защитата на обвиняемите лица. Още в статията на проф. Чинова и съдия П. Панова от 2014г. „Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство[28] е отбелязано, че посоченото в чл.10 ал.4 от директивата изискване няма съответната правна уредба в националното ни законодателство. [29] По отношение на правомощията на адвоката в издаващата държава в посочената статия авторите са отбелязали, че „Следва да се има предвид, че назначаването на адвокат в издаващата държава е различно от възможността издирваното лице да упълномощи адвокат от друга държава членка, който да го защитава в производството по изпълнение на ЕЗА. Назначеният адвокат по смисъла на чл. 10, § 4 от директивата има помощни функции, за разлика от адвоката, който участва в производството в изпълняващата държава. Той следва да ги реализира от територията на издаващата държава именно защото се намира там и е най-близо до националното законодателството на държавата, издала ЕЗА. Адвокатът, който участва в производството по изпълнението на ЕЗА, може да се нуждае от допълнителна информация, за да реализира пълноценно защитата – особености на националното производство, как е протекъл процесът срещу лицето, има ли други производства спрямо него или други постановени присъди (с оглед евентуален отказ от принципа на особеността) и т.н.“. Остава открит въпроса дали правомощията на адвоката в издаващата държава включват възможността за предоставяне на копие от акта за задържане, посочен в ЕЗА, както и да оспори неговата законосъобразност, съобразно приложимите национални правила. Този въпрос следва да бъде преценен с оглед посочените в Рамковото решение максимални срокове за провеждане на производството по изпълнение на ЕЗА и решаването на въпроса за предаване на лицето в държавата, издала ЕЗА, от една страна, и от друга –защита на интересите на обвиняемия, доколкото едно евентуално оспорване на вътрешноправния акт за задържане и установяването от съда на пороци при издаването му, ще доведе до неговата отмяна, а оттам – и до премахване на материалното правно основание за издаване на ЕЗА. Безспорно предвиждането на изрична правна уредба не само относно участието на адвокат в издаващата държава, но и изрично изброяване на правомощията му в съответствие с Директива № 2013/48/ПВР би създало яснота, както за обвиняемите, така и за останалите участници в процеса.

С оглед ненакърняване на принципа на взаимно признаване, заложен в Рамковото решение и избягването на обсъждането в един твърде късен момент, чак в процедурата па изпълнение на ЕЗА, на въпроса за законосъобразността на акта на задържане, посочен в ЕЗА, отново се връщаме на посоченото от нас предложение за съдебен контрол върху акта за задържане на прокурора преди вписването/посочването му в ЕЗА.

 

5. Заключение

 

Коментираните от нас три преюдициални заключения на Съда на ЕС, водят до извода, че националното ни право не регулира достатъчно изчерпателно процедурата по издаване на ЕЗА в досъдебната фаза и едно от възможните решения е издаването на ЕЗА в досъдебното производство да подлежи на съдебен контрол. Липсата на регламентация в тази насока, освен недостатък, би могло да бъде и предимство – доколкото дава възможност на правоприлагащите органи (прокуратура и съд), основавайки се на основните човешки права по Хартата и ЕКЗЧПОС и на европейските правни принципи, да подчинят действията си на такива процесуални условия, които да гарантират спазването на тези права. Това дава възможност и на адвокатите на търсените лица пряко да се позоват на чл.10 ал.4 от Директива № 2013/48 и като техни защитници пред издаващата ЕЗА страна, да изискват от съда спазване на основните права на търсените лица.

Пристъпването или въздържането от подобни действия, възприемането им от съда като законосъобразни или не, ще допринесе или ще възпрепятства реализирането на целта, която си поставят всички актове на ЕС в областта на наказателното право – а именно създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие, изградено именно въз основа на общото споделяне и спазване на основните права, независимо от различните процесуални начини за осъществяването и защитата им.

 

***

Read the summary in English language of this article here: Issuing European Arrest Warrants in Bulgaria in the light of the recent case-law of the Court of Justice of the EU

***

 

[1] Съдии в Специализирания наказателен съд. Мнението на авторите е лично.

[2] РАМКОВО РЕШЕНИЕ НА СЪВЕТА, от 13 юни 2002 година, относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки (2002/584/ПВР)

[3] Решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861.

[4] Решение от 10 ноември 2016 г., Poltorak, C‑452/16 PPU, EU:C:2016:858.

[5] Решение от 10 ноември 2016 г., Özçelik, C‑453/16 PPU, EU:C:2016:860.

[6] т.34 от Kovalkovas и т.33 от Poltorak

[7] т.33 от Özçelik

[8] Т.30 от Özçelik

[9] т.26 от Kovalkovas; т.25 от от Poltorak; т.24 и т.35 от Özçelik

[10] т.27 от Kovalkovas; т.26 от Poltorak; т.23 и т.24 от Özçelik

[11] т.43 от Kovalkovas; т.44 от Poltorak

[12] т.39 от Poltorak

[13] по Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[14] Т.39 Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[15] Т.41 от Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[16] Т.42 от Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[17] Т.48 от Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[18] Т.50 от Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13

[19] Т.28 Kovalkovasт.27 от Poltorak и т.26 от Özçelik

[20] Изразява се в задължението на държавите членки да се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.

[21] Изисква процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право.

[22] Т.33 от Özçelik

[23] Özçelik

[24] “Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“

[25] В решение по делото Özçelik

[26] т.48 и т.50 от Решение на Съда от 30 май 2013г., Jeremy F., C-168/13 и т.55-57 от Решение на Съда от 1 юли 2016г., Niculaie Aurel Bob-Dogi, C‑241/15.

[27] Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (OB L 294, 6.11.2013г., стр. 1—12 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV).

[28] „Новата Директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство“ сп. „Норма“ бр.2 и бр.3 от 2014г.

[29] „Понастоящем в българското законодателство липсва еквивалентна разпоредба. Правото на защита и на достъп до адвокат е пълноценно осигурено, но само с оглед участието на адвокат в националното производство по изпълнение на ЕЗА, издадена от друга държава. Достъпът обаче до адвокат в държавата, която е издала ЕЗА, се предвижда в директивата като самостоятелно право на издирваното лице. С оглед на това е необходимо привеждане на българското право в съответствие с чл. 10, § 4 от директивата. В тази връзка изпълнението на задължението за нейното транспониране трябва да се реализира в две насоки: на първо място, в случаите, когато България изпълнява ЕЗА (изпълняваща държава) и второ, когато тя е издала ЕЗА (издаваща държава)”.