СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ЕС СПОРЕД РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 1215/2012 – СПОРНИ ИЗМЕНЕНИЯ В ГПК

Author

Доц. д-р Маргарита Златарева

 

 

В общото пространство на правото на ЕС, в ъгъла от процесуални правила, пряко приложими за съдилищата на държавите членки, в материята, вълнуваща еднакво кредиторите от цялата територия на ЕС се появи Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент № 1215/2012) създаден, за да замени добре известния и изучен вече от всички практикуващи юристи Регламент (ЕО) № 44/2001. Според обяснителния меморандум на Европейската комисия[1] Регламент № 1215/2012 „преработва“ Регламент № 44/2001 с цел да се улесни в по-голяма степен свободното движение на съдебни решения и да се подобри още повече достъпа до правосъдие. Еднаквостта в заглавието между двата регламента сочи за еднаквост в приложното поле. [2]

Задължението на националното законодателство да улесни и подпомогне пряко приложимите правила на Регламент № 1215/2012 доведе и до измененията на глава 57, раздел ІІ от Гражданско процесуалния кодекс, ГПК, (ЗИД на ГПК – ДВ, бр.50/2015г.). Именно това изменение на процесуалния закон в частта за прякото изпълнение на съдебните решения от държави членки предизвиква революция в материята за преки и непреки изпълнителни основания в българското гражданско съдопроизводство, за която предстои да се говори нееднозначно.

Разговорът не е започнал още, защото, макар и създаден през 2012г., Регламент № 1215/2012 се прилага за съдебни производства, образувани след 10.01.2015г. или за съдебни спогодби, одобрени или сключени след 10.01.2015г.[3] Съдебните решения, постановени в съдебни производства, образувани преди тази дата и съдебните спогодби, сключени или одобрени преди 10.01.2015г. се признават и изпълняват по Регламент № 44/2001. [4]

Стъпаловидното изграждане на пространството на свобода, сигурност и правосъдие във времето Европейският съюз постига максимално с разпоредбите от Регламент № 1215/2012, с който се отстраняват всички междинни мерки при признаване и изпълнение на съдебни решения от съдилищата на държавите членки в друга държава членка. Т.е. премахва се производството по екзекватура в държавата по изпълнение и в най-опростения му вид, каквото беше производството по издаване декларация за изпълняемост според Регламент № 44/2001. Чуждото съдебно решение се признава, а когато е необходимо се и изпълнява при същите условия като решение, постановено в сезираната държава съгласно чл. 41 от Регламент № 1215/2012.[5]

Дали това е така и колко различна е процедурата, предвидена в Регламент 1215/2012г., подпомогната от измененията на глава 57, раздел ІІ ГПК, (ЗИД на ГПК – ДВ, бр.50/2015г.) в сравнение с производството по издаване на декларация за изпълняемост, действащо при действието на Регламент № 44/2001 и по какъв начин правилата за привеждане в изпълнение на чуждестранните съдебни решения у нас спомагат за постигане целите на Регламент № 1215/2012, следва да се обсъди в настоящото изложение. Темата се анализира в хипотезата, когато правните последици на съдебно решение, произнесено в друга държава членка следва да се проявят в България.

 

  1. Признаване на съдебно решение, постановено в държава членка

 

1.1. Съдебно решение от друга държава членка, което следва да прояви своята сила на присъдено нещо, респ. и конститутивното си действие у нас се признава направо от органа, пред който е представено.[6] Както и преди, допуска се пряко признаване на чуждестранно съдебно решение като не се изисква нарочно съдебно производство пред български съд.

 

1.2. За да не се накърни или изложи на опасност правото на защита на страните в решението по произход, Регламент № 1215/2012 предвижда и съдебно признаване, вече наречено „производство по отказ от признаване“. Всяка от главните страни в чуждото решение може да сезира български съд[7] с искане да се произнесе с решение, че липсват основания за отказ на признаване на чуждото решение – чл. 36.2. Това означава, че ответникът може да се позове на някои от основанията в чл. 45 Регламент № 1215/2012 и да претендира българският съд да откаже признаване. Но това означава още, че и ползващият се от решението може да иска по съдебен ред да се установи, че липсват основанията по чл. 45 Регламент № 1215/2012 за отказ на признаване. В този смисъл е новата алинея 2 на чл.622 ГПК като според българският законодател произнасянето и в двата случая ще става с разпореждане, имащо значение на решение в исковия процес.

Извършената промяна в уредбата на признаването на чуждото решение по съдебен ред облекчава съдилищата при сезиране за съдебно признаване. За разлика от непрякото признаване на съдебно решение по Регламент № 44/2001, където заинтересованата страна трябваше да установи нуждата от съдебно признаване, (напр. оспорване на решението от органа, пред който е представен), по Регламент № 1215/2012 не се изисква от молителя да доказва правен интерес. Достатъчно е молителят да има качество на заинтересована страна по делото, чието решение трябва да прояви своите правни последици у нас.

Допустимо е, аналогично на предишната уредба, съдебно инцидентно произнасяне по признаване на решението, ако това е въпрос, повдигнат по висящо дело.

 

1.2.1. Основанията да се откаже признаването на чуждестранното съдебно решение по чл. 45 Регламент № 1512/2012 са аналогични на посочените в чл. 34 и 35 от Регламент № 44/2001. Когато се релевира основанието „явно противоречие с обществения ред“[8] на сезираната държава, съдът не може да обоснове отказа си да признае чуждестранното решение с нарушаване правилата относно международната компетентност на съда по произход. И това е така, защото компетентността на съда по произход не може да се преразглежда от сезирания в производството по отказ от признаване съд – чл. 45, параграф 3 Регламент № 1512/2012.

Ако има молба за постановяване на решение, че липсват основанията за отказ на признаване по чл. 45 Регламент № 1512/2012 или на решение, че признаването следва да се откаже, органът, пред който страната се е позовала на съдебното решение няма да го зачете. Ако позоваването е пред съд – съдът ще спре производството – чл. 38 от Регламент № 1512/2012.

 

1.3. Новото в Регламент № 1215/2012 е, че на правния режим на признаване и изпълнение се подчиняват и съдебни решения, с които се постановяват временни, включително обезпечителни мерки на правораздавателния орган, компетентен по съществото на делото. В случаите, в които ответникът не е призован при постановяването на мярката, правилата на регламента се прилагат само, ако решението е връчено на ответника преди признаване и изпълнение на мярката.

 

  1. Изпълнение на съдебно решение, постановено в държава членка[9]

 

Промяната в проявяване на правните последици на осъдително чуждестранно решение у нас е чувствителна. Регламент № 1215/2012 премахва издаването на декларация за изпълняемост като междинна процедура, осъществявана от съд в държавата по изпълнение преди чуждестранното решение да стане изпълняемо в другата държава членка – чл.39. Т.е. „решението, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специално производство“ – чл.39 Регламент №1215/2012.

Подпомагащите приложението на Регламент № 1215/2012 правила в ГПК обаче предвиждат нещо повече. Съдебно решение, постановено в държава членка, подлежи на изпълнение у нас без необходимостта да се издава изпълнителен лист – чл. 622а, ал. 1 ГПК. Т.е. българският законодател прави чуждестранното решение, постановено в съд на държава членка пряко изпълнително основание, за разлика от режима на изпълнение на съдебни решения и други съдебни актове[10], съдържащи осъдителен диспозитив, постановени от български съд, за които първо се издава изпълнителен лист.

 

2.1. Нека сравним разпоредбите.

Според Регламент № 1215/2012 производството за издаване на декларация за изпълняемост, което беше опростен аналог на производството по екзекватура в отменения Регламент № 44/2001, се премахва. Заинтересуваната страна, разбирай кредиторът, представя на „компетентния орган по изпълнение“ на чуждестранното решение препис от съдебното решение, постановено в другата държава членка и удостоверение по чл. 53 от Регламент № 1215/2012г., изготвено от съда по произход съобразно Приложение 1 към Регламента – чл. 42.1 Регламент №1215/2012г. От това удостоверение се получава пълна информация за дължимата престация според чуждестранното решение, включително и за присъдените разноски и начислената лихва „по целесъобразност“. Удостоверението по чл. 53 от Регламент № 1215/2012г. сочи още, че чуждестранното решение е изпълняемо в държавата членка по произход.

В рамките на своята самостоятелна компетентност българският законодател е създал разпоредбите на чл. 622а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, от които следва, че без да се издава изпълнителен лист и без да се придружават от такъв, описаните по-горе документи се представят от молителя направо пред български съдебен изпълнител. (Местната компетентност на съдебния изпълнител е съгласно чл. 427 ГПК) .

Очевидно българският законодател тълкува буквално израза „компетентния орган по изпълнението“, използван в разпоредбата на чл. 42.1 от Регламент №1215/2012. по този начин. Но в същото време обсъжданият Регламент предоставя правото на сезираната държава да провежда процедурата по изпълнение на чуждото решение при същите условия, при които се изпълняват местните решения – чл. 41.1, изр. 2 от Регламент №1215/2012. А знаем, че изпълнителните основания, изчерпателно изброени в чл. 404 от ГПК преминават през производство за издаване на изпълнителен лист, въз основа на който се започва изпълнителното дело. Едно от малкото преки изпълнителни основания (т.е. които не се нуждаят от изпълнителен лист) е постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имот на публична продан. Затова то не е посочено в непреките изпълнителни основания в чл. 404 от ГПК. Докато решенията на чуждестранните съдилища, които подлежат на изпълнение у нас без нарочно производство също фигурират като непреки изпълнителни основания в чл. 404, т. 2 от ГПК.

Създаването на разпоредби в националното право, които подпомагат пряко приложимите регламенти на ЕС изисква да се открие обективната цел на конкретния регламент. Именно с оглед на тази цел, а не с оглед един буквален текст от регламента, чрез преценка на съотношението между отделни разпоредби от регламента, а не чрез буквално тълкуване на една разпоредба следва да се определя смисъла и значението на целената промяна в материята по привеждане в изпълнение на съдебните решения, постановени в друга държава членка. В противен случай се постига неточно осъществяване на замислената от регламента цел.

Както вече се посочи, подобряването на режима на признаване и изпълнението на съдебни решение, постановени в държава членка с цел трансграничните съдебни спорове да приключват по-бързо и да са свързани с по-малко разходи е основание за „премахване на декларацията за изпълняемост преди изпълнението на съдебните решения. Поради това съдебните решения, постановени от съдилищата на държава членка, следва да бъдат разглеждани като постановени в сезираната държава членка“ – съображение 26 от Регламент №1215/2012. Именно това е причината да се „преработва“ Регламент №44/2001.

2.1.1. Въвеждайки правилото на чл. 622а, ал. 1 от ГПК българският законодател създава съвършено различен ред за изпълнение на решение от съд на държава членка спрямо реда за изпълнение на местно съдебно решение като поставя изпълнението на местните осъдителни съдебни решения и други съдебни актове с осъдителен диспозитив в по-неблагоприятни условия спрямо съдебно решение, постановено в друга държава членка.

 

2.1.2. Освен това след създаване на нормата на чл.622а от ГПК се въвежда различен процесуален ред при изпълнение на съдебни актове, постановени по различни процедури от държави членки у нас. Съдебните актове, издадени по правилата на трите наднационални процедури от правото на ЕС – европейско изпълнително основание за безспорно вземане[11], европейска заповед за плащане[12] и решение по европейско производство за искове с малък материален интерес[13], които са един сполучлив и работещ скок в стъпаловидното изграждане на общото нормативно пространство в ЕС се изпълняват също без нарочно производство, но след издаване на изпълнителен лист – чл. 624, ал. 1 и чл. 627, ал. 1 от ГПК. А чуждестранните съдебни решения (осъдителни), постановени по правилата на националното гражданско съдопроизводство на държавите членки се изпълняват у нас направо от съдебния изпълнител, без издаване на изпълнителен лист.

 

2.2. Българското изпълнително производство изисква изпълняемото право да бъде обективирано в изпълнително основание, което нужно или не, трябва да бъде възпроизведено в изпълнителен лист. Изпълнителният лист е разрешение за принудително изпълнение и заповед до съдебния изпълнител за образуване на изпълнителното дело. Изпълнителният лист е условието за започване на изпълнителното производство и поддържа процесуалната правомерност на принудителното изпълнение[14]. Действащият ГПК уеднакви изпълнителните основания като направи всичките „съдебни“ изпълнителни основания и въпреки това не въведе прякото изпълнение (без издаване на изпълнителен лист) като определящо. За пряко изпълнение говорим, когато изпълняемото право е отразено в постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имот от публична продан и за няколко други актове на съдебния изпълнител (Актът на съдебния изпълнител, съдържащ изпълняемо право не се изпраща в съда за издаване на изпълнителен лист.).

С приемането, че всички осъдителни съдебни решения, постановени от съдилищата на държавите членки са преки изпълнителни основания и без да е нужно издаване на изпълнителен лист се представят на съдебния изпълнител за започване на изпълнително производство, се променя съществено не само теорията за изпълнителния процес в България. Ако се приеме, че разпоредбата на чл. 42.1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува буквално и чуждестранните съдебни решения се предявяват направо на съдебния изпълнител за изпълнение, необходимо е изменение на ГПК в глава тридесет и шеста и отменяне на производството по издаване на изпълнителен лист, за да се удовлетвори изискването на чл. 41.1, пр. 2 от Регламент № 1215/2012.

В този случай следва да се измени и чл. 404 от ГПК и българските съдебни решения, съдържащи осъдителен диспозитив да се извадят от непреките изпълнителни основания, подобно на режима на изпълнение за чуждестранните съдебни решения от държавите членки в обхвата на Регламент № 1215/2012.

 

2.3. Изискването на вторичното право на ЕС в областта на гражданското съдопроизводство, че „съдебното решение, постановено в държава членка, което е изпълняемо в сезираната държава членка, се изпълнява при същите условия, като решение, постановено в сезираната държава“ съществува не само в чл. 41.1, изр. 2 от Регламент№ 1215/2012 г. Съдебните актове, издадени по правилата на трите наднационални процедури за търсене и събиране на вземане по граждански или търговски дела с различен предметен обхват, които също проявят своите правни последици в друга държава членка без изискване за специално производство, се третират по подобен начин като съдебни актове, постановени в държавата по изпълнението. Така например, съгласно чл. 20.1, предл. 2 от Регламент № 805/2004 решение, удостоверено като европейско изпълнително основание ще бъде изпълнено при същите условия като решение, постановено в държавата членка на принудителното изпълнение. Съгласно чл. 21.1, предл. 2 от Регламент № 1896/2006 европейската заповед за плащане, която е станала изпълняема в държавата по произход, се привежда в изпълнение при същите условия, както изпълняемо решение, постановено в държавата членка по изпълнение. Съгласно чл. 21.1, пр. 2 от Регламент № 861/2001 всяко решение, постановено по европейската процедура за искове с малък материален интерес, се изпълнява при същите условия, както решенията в държавата членка по изпълнение. Само че, актовете по тези регламенти се изпълняват у нас след издаване на изпълнителен лист – чл. 624, ал. 1 и чл. 627, ал. 1 от ГПК. Т.е. българският законодател, упражнявайки своята самостоятелна компетентност изравнява правния режим по изпълнение на актовете, издадени въз основа на наднационалните процедури от правото на ЕС с този на местните решения с изпълнителна сила.

Тогава? Едно от двете тълкувания на изискването съдебен акт от държава членка да се изпълнява при същите условия като местно съдебно решение, е неправилно. Въпросът е към законодателя и едновременно към съдилищата, които могат чрез преюдициално запитване да получат отговор от Съда на Европейския съюз в Люксембург.

 

2.4. Съществуват отделни разпоредби от Регламент № 1215/2012, които дават основание на автора да предполага, че разминаването в съдопроизводствените правила, при които се изпълняват съдебни решения у нас на местни и чуждестранни съдилища от държави членки се дължи на неточен юридически, а не езиков превод.

За „компетентен орган по изпълнението“ се приема и това е логично – съдебния изпълнител. В чл. 44.2 от Регламент № 1215/2012 обаче се предвижда „компетентният орган по изпълнението“ в сезираната държава да спре изпълнителното производство по молба на длъжника, ако изпълнителната сила на съдебното решение е спряна в държавата по произход. Знаем, че по българското съдопроизводство изпълнението се спира от съда – във всички хипотези, посочени в чл. 432 ГПК. Следователно не е задължително правомощията, предвидени от „компетентният орган по изпълнението“ в Регламент № 1215/2012 да се отнасят до съдебния изпълнител, както в случая е тълкувана от законодателя разпоредбата на чл.42.1 от Регламент №1215/2012г. и това може да бъде едно от обясненията за промяната в реда за образуване на изпълнително производство – без издаване на изпълнителен лист, предизвикана от разпоредбата на чл. 622а ГПК.

 

2.5. Самото изпълнение се извършва по правилата на националното законодателство.

 

2.5.1. Ново облекчение за страната, която търси изпълнение е фактът, че тя не е длъжна да има пощенски адрес в сезираната държава членка, както и упълномощен представител там – чл. 41.3 от Регламент № 1215/2012. Разпоредбата в първата част е императивна, а във втората й част е диспозитивна – лицето, което търси изпълнение трябва да има упълномощен представител в държавата по изпълнение на решението, ако това се изисква от правото на сезираната държава.

Според националните правила на изпълнителния процес молбата на взискателя за започване на изпълнението трябва да съдържа адрес на взискателя – чл. 426, ал. 3 във вр. с чл. 129, препращаш към чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК (По адреса се определя и местната компетентност на съдебния изпълнител.). Но тъй като Регламент № 1215/2012 не изисква такъв адрес за лицето, търсещо изпълнение, допустимо е в молбата той да не се посочи. Остава въпросът как ще се определи пред кой съдебен изпълнител взискателят подава молба за изпълнение.

Задължение взискателят да посочи упълномощен представител, ГПК не поставя, поради което пряко приложение има и втората част на чл.41.3 Регламент №1215/2012.

 

2.5.2. Не е излишно да се припомни, че действието на Регламент №1215/2012, подобно на това в Регламент № 44/2001 включва и изпълнение, насочено срещу лице, чието местоживеене не е изобщо в държава членка.

 

  1. Отказ за изпълнение

 

3.1. Премахването на производството по екзекватура като поредна стъпка към улесняване движението на съдебните решения на територията на ЕС е съпътствано от редица предпазни мерки с оглед зачитането на основните права и съблюдаване на принципите на Хартата на основните права на ЕС – правото на ефективни правни средства за защита и правото на справедлив съдебен процес – чл. 47 от Хартата.

Лицето, срещу което се иска изпълнение, може да го оспори чрез молба за отказ за изпълнение, което производство се развива в съда – чл. 46 Регламент №1215/2012. Разпоредбата на чл. 622а, ал. 6 от ГПК уточнява срока за оспорване на изпълнението – един месец от връчване на удостоверението по чл. 53 от Регламент № 1215/2012. И тъй като процедурата за отказ за изпълнение по Регламент № 1215/201 препраща към националното законодателство, то използва съществуващата процедура по чл. 623 ГПК озаглавена „допускане на изпълнението“ – чрез препращащата разпоредба на чл.622б от ГПК.

Тук отново се срещат несъответствия. Наименованието на това производство в ГПК съответства вече само за хипотези на допускане изпълнението на решения от държави членки, изрично изключени от предметния обхват на Регламент № 1215/2012 в чл.1.2. Това са специфични области, съвпадащи с изключенията от предметния обхват на Регламент № 44/2001. Към изключенията в новия регламент са прибавени гражданските дела със задължения за издръжка, произтичащи от семейни, родствени, брачни или по сватовство отношения, която материя се регулира от Регламент (ЕО) № 4/2009г. на Съвета, както и в случай на смърт.

 Производството, предвидено в чл. 623, ал. 2 от ГПК би могло да обслужи и производството по оспорване на изпълнението по Регламент № 1215/2012г., но разпоредбата на чл.623, ал.1 от ГПК трябва да се прилага не според буквата на закона. И това е така, защото молител в производството по допускане на изпълнението при действието на Регламент № 44/2001 е взискателят, който иска от съда декларация за изпълняемост, за да започне изпълнението, а молител в производството по Регламент № 1215/2012 г. е длъжникът, който оспорва изпълнението дори в момент, в което то вече е започнало.

 

3.1.1. Разликата в активно легитимираните лица в производството, уредено в чл. 623 от ГПК и в производството по оспорване на изпълнението по Регламент № 1215/2012 повдига въпроса за местната подсъдност на производството за отказ за изпълнение. Дали молбата за отказ се подава до окръжния съд по постоянен адрес, респ. седалище на молителя, който в случая е длъжникът или по постоянния адрес, респ.седалище на ответника по молбата, който вече е кредитора. При втория отговор разпоредбата на чл.623, ал.1 ГПК подлежи на изменение. Изменението се налага и от последното й изречение – молбата за отказ не се връчва на ответника, а не на длъжника, както е в ГПК.

 

3.2. Обсъждайки правният режим на отказа за изпълнение, предвиден в Регламент № 1215/2012 следва да се отбележи, че в него се прави разлика на легитимираните лица в производството за съдебно признаване и в производство за отказ от изпълнение.

Молител в производството за съдебно признаване може да бъде, както главна страна (според производството по произнасяне по същество), която иска да се установи, че липсват основание за отказ, така и другата страна, която иска признаването да се откаже. Докато молител в производство за отказ от изпълнение е само лицето, срещу което се иска изпълнение, т.е. ответникът в съдебното решение на държавата по произход.

 

3.3. Отчитайки правата на длъжника и съблюдавайки принципа на равенство между страните в гражданското съдопроизводство, Регламент № 1215/2012г. допуска страната, която иска отказ за изпълнение на съдебно решение, постановено в друга държава членка да не е длъжна да има пощенски адрес, (безусловно изискване), както и да не е длъжна да има упълномощен представител в държавата по местоизпълнението, ако няма местоживеене в нея, освен ако националната уредба го изисква (чл. 47.4 от Регламент № 1215/2012).

В този случай (различно от съпоставянето с националното законодателство в т. 2.5.1) разпоредбата на чл. 47.4 Регламент №1215/2012 следва да се отнесе/сравни със специфичните разпоредби на раздел II от глава петдесет и седма от ГПК, а не с разпоредби от изпълнителния процес, за да се види какво предвижда националното право. И отново се сблъскваме с проблема на разпоредбата на чл. 623, ал. 1 от ГПК.

Както сочи Регламент №1215/2012 г. молителят в производството по отказ за изпълнение не е длъжен да посочва адрес в България. Но националното право изисква страна в съдебно производство, когато живее в чужбина да посочи по делото упълномощен представител – чл. 40, ал. 1 от ГПК, под угрозата да се приложи презумпцията за призоваване по чл. 40, ал. 2 от ГПК. И тъй като производството за отказ за изпълнение на съдебно решение от държава членка е съдебно производство, разпоредбата на чл. 40 ГПК е приложима. Следователно в случая българските съдилища ще се възползват от предоставената компетентност от разпоредбата на чл. 47.4 Регламент № 1215/2012г. и ще прилагат националното право.

 

3.4. Производството за отказ за изпълнение по Регламент № 1215/2012г не се различава по своята правна характеристика от производството за издаване на декларация за изпълняемост по Регламент №44/2001г.

 

3.4.1. В първоинстанционния съд, разбирай окръжен съд, то е организирано като едностранно – взискателят не се появява при разглеждане на молбата в първоинстанционния съд, защото не му се връчва препис от нея. Разликата е, че са обърнати ролите – молител е длъжникът, който обосновава молбата си на някое от основанията за отказ за изпълнение, посочени в чл. 45 от Регламент № 1215/2012г. Окръжният съд е длъжен съгласно чл. 48 от Регламент №1215/2012г. да се произнесе незабавно, а разпоредбата на чл. 623, ал. 2 от ГПК уточнява, че това трябва да стане в закрито заседание. Достатъчно е наличието на едно от основанията за отказ, за да се откаже изпълнението.

 

3.4.2. Производството за отказ се развива като спорен исков процес при обжалване на разпореждането, с което се отхвърля молбата за отказ или се отказва изпълнение на съдебното решение, постановено в друга държава членка.

Регламент № 1215/2012г. предвижда императивно обжалване на издадения акт от съда в сезираната държава и предоставя компетентност на националния законодател да предвиди или не последващо обжалване на решението, постановено по жалба – чл. 49 и чл. 50 от Регламент № 1215/2012г. ГПК спазва вече въведения ред за двуинстанционната проверка на съдебен акт, издаден от окръжния съд при действие на правото на ЕС – чл. 623, ал. 6 от ГПК. Пред Софийски апелативен съд и пред ВКС производството се развива по правилата на въззивното и касационно обжалване.

 

3.5. Оспорването на изпълнението не спира самото изпълнение. Но съдът, пред когото е подадена молба за отказ на изпълнението може да „разреши“ да се пристъпи към изпълнение в ограничен обем – да наложат само обезпечителни мерки, да изиска обезпечение, определено от него и като крайна мярка – да спре изпълнението изцяло или частично – чл. 44 и т. 31 от съображенията към Регламент № 1215/2012. Мерките се постановяват само по искане на длъжника.

 

3.5.1. Изпълнението се спира безусловно по молба на длъжника, ако изпълнителната сила на чуждестранното решение е спряно в държавата членка по произход – чл. 44.2 от Регламент № 1215/2012. Тъй като тази хипотеза не е свързана с производство за отказ на изпълнението, ако длъжникът не е предизвикал съдебно производство, спирането би трябвало да се постанови от съдебен изпълнител…

 

4.4. В заключение

 

Премахването на междинното съдебно производство в държавата членка по изпълнението на съдебно решение, постановено от друга държава членка от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. е нова стъпка в изпълнение на Стокхолмската програма на ЕС, създадена в услуга и защита на гражданите на ЕС. Изменението в правния режим на признаване и изпълнение на чуждестранно решение при действие на правото на ЕС не застрашава правата на страната срещу която е насочено изпълнението, защото е придружено с поредица от предпазни мерки.

Създаването на разпоредби в националното право, подпомагащи приложението на Регламент № 1215/2012 в рамките на признатата самостоятелна компетентност е законодателно умение, което трябва да се ръководи от обективната цел на регламента, а не от буквалния текст на български език като се държи сметка и за различието в тълкуването при езиковите версии.

Дали целта на Регламент № 1215/2012 – да се улесни в по-голяма степен свободното движение на съдебни решение на територията на ЕС ще бъде постигната при прилагането му у нас, е рано да се отговори, но с предвидените вътрешни разпоредби е спорно.

В европейски план съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение по чл. 81 от ДФЕС може да се развие в бъдеще и като засилено сътрудничество с цел задълбочаване на интеграционните процеси по смисъла на чл. 20.1 ДЕС.[15] На този етап Регламент № 1215/2012г. изпълнява поставената от Съюза цел за поддържане и развитие на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, inter alia, като улеснява достъпа до правосъдие.

 

***

Редакционната и съвещателната колегии считат, че някои от изводите, изложени в статията, са дискусионни и биха могли да бъдат предмет на различна интерпретация. Дискусията по поставените в статията въпроси би следвало да продължи на страниците на списанието.

***

Read the summary in English language of this article here: Free Movement of Judgements in the EU according to Regulation (EU) No. 1215/2012 – some Controversial Amendments to the Bulgarian Civil Procedures Code

***

 

[1] По повод предложение за изменение на Регламент №1215/2012 от 26.07.2013 с оглед създаването на единна патентна закрила в ЕС – два регламента за единния патент и едно международно споразумение относно единен патентен съд.

[2] наличие на таблица на съответствието като приложение III към Регламент № 1215/2012 създава улеснение с цел бързо свикване с прилагането му.

[3] Регламент № 1215/2012 урежда признаване и изпълнение и на автентични актове от държави членки, съдържащи изпълняемо право, но поради особеността на българските изпълнителни основания – преимуществено „съдебни“, изпълнението на автентичните актове няма да бъде в обхвата на настоящото изложение.

[4] Регламент № 1215/2012 отменя Регламент №44/2001. Разпоредбите на чл.75 и 76 (обвързващи държавите членки: да съобщят съдилищата, пред които трябва да се развие производството при отказ за изпълнение, включително и обжалването и да нотифицират Комисията за процесуални правила, свързани с регламента), се прилагат от 10.01.2014г.

[5] Това е стъпка в изпълнение на новата многогодишна „Стокхолмска програма – Отворена и сигурна Европа в услуга и за защита на гражданите“ – ОВ С 115,4.5.2010г.

[6] Автономното определение на „съдебно решение“ е същото, както то е обяснено в Регламент №44/2001.

[7] Подсъдността на молбата е окръжен съд по постоянен адрес на насрещната страна, респ.седалището й, а ако няма – по постоянен адрес, респ.седалище в България на молителя – чл.622, ал.1 ГПК

[8] В Регламент № 44/2001 това основание за не признаване на чуждото съдебно решение бе означен или преведен като „ противоречие на публичната политика“.

[9] Разпоредбите за изпълнение се отнасят за съдебни решения, за съдебни спогодби и за автентични актове, постановени или издадени в друга държава членка, но настоящото изложение се ограничава до обсъждане изпълнението на съдебни решения по смисъла на чл.2, а от Регламент №1215/2012.

[10] Имат се предвид: съдебно-спогодителни протоколи и заповеди за изпълнение от двата вида

[11] По Регламент (ЕС)№ 805/2004г. на Европейския парламент и на Съвета

[12] По Регламент (ЕС) № 18962006 на Европейския парламент и Съвета

[13] По Регламент (ЕС) № 861/2007г. на Европейския парламент и на Съвета

[14] Проф.Ж.Сталев, Българско гражданско процесуално право, С.2001,VII преработeно и допълнено издание с.701

[15] Подробно за засиленото сътрудничество в рамките на ЕС – Попова Жасмин, Засилено сътрудничество като форма на диференцирана интеграция в рамките на ЕС, сп. Европейски преглед, том VII

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.