Заключение на генералния адвокат Saugmandsgaard Øe от 27 октомври 2016 г. по дело C‑406/15, Милкова
На 27 октомври 2016 година Генералният адвокат в Съда на Европейския съюз (СЕС) H. Saugmandsgaard Øe представи заключението си по дело C‑406/15, Петя Милкова срещу Изпълнителния директор на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол.
Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от Върховния административен съд на Република България (ВАС) и се отнася до тълкуването на Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите[1] и по-специално на членове 4 и 7 от нея, както и до член 5, параграф 2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания на Организацията на обединените нации (Конвенцията на ООН относно уврежданията)[2]. Запитването е отправено вследствие на жалба на г‑жа Петя Милкова срещу решение, довело до прекратяване на нейното служебно правоотношение на основание съкращаване на длъжността, която заинтересованото лице с увреждане е заемало в качеството на държавен служител. Г‑жа Милкова упреква назначилата я администрация, че не е приложила в нейна полза българското законодателство, предоставящо специфична закрила при уволнение на някои категории болни, но само в случай че работят по трудово правоотношение.
Запитващата юрисдикция отправя до Съда въпрос дали подобно национално законодателство е съвместимо с горепосочените разпоредби на Конвенцията на ООН относно уврежданията и на Директива 2000/78. В случай че това не е така, тя иска да установи дали в хипотеза като разглежданата в главното производство задължението на държава членка да се съобрази с тези два акта, налага националните норми, които защитават единствено лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, да могат да бъдат прилагани и в полза на държавните служители със същия вид увреждане.
Генералният адвокат е на мнение, че хипотеза в главното производство не попада в материалния обхват на Директива 2000/78 и поради това разпоредбите на директивата не следва да се тълкуват в настоящото дело, дори в светлината на Конвенцията на ООН относно уврежданията. Все пак, при условията на евентуалност, Генералният адвокат излага някои съображения в това отношение.
По отношение на предмета и реда на разглеждане на преюдициалните въпроси, Генералният адвокат счита, че по същество първият поставен въпрос се отнася до евентуалното тълкуване на Директива 2000/78 в светлината на Конвенцията на ООН относно уврежданията — предмет, който е релевантен само ако тази директива действително е приложима, което според него не е така.
Генералният адвокат е на мнение, че Директива 2000/78 не е приложима към спор, характеризиращ се с особеностите на положението на г‑жа Милкова, тъй като критерият, на който се основава твърдяното от заинтересованото лице различно третиране, не е обхванат от разпоредбите на тази директива. Съгласно определението за преюдициално запитване главното производство се характеризира с обстоятелството, че г‑жа Милкова е лишена от възможността спрямо нея да се приложи българското законодателство, което защитава по-специално работещите по трудово правоотношение лица, засегнати от болести, като например психично заболяване, при прекратяване на трудовия им договор, не поради нейното увреждане, а единствено поради обстоятелството че има качеството на държавен служител, а не на работник или служител, работещ по трудово правоотношение, което се изисква съгласно това законодателство. ВАС признава, че в конкретния случай спорната разлика в третирането не е основана на „признак“ какъвто е увреждането, а на обстоятелството, че двете сравнени групи лица с увреждания: от една страна, лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, а от друга, държавните служители с увреждания, упражняват професионалната си дейност при действието на различни правни режими: едните — по силата на трудов договор, а другите — по силата на служебно правоотношение.
В това отношение Генералният адвокат напомня, че съгласно постоянната практика на СЕС, както от заглавието и съображенията, така и от съдържанието и целта на Директива 2000/78 следва, че тя е насочена към установяване на обща рамка, за да се осигури на всяко лице равно третиране в областта на заетостта и професиите, като му се предостави ефикасна защита срещу дискриминацията, основана на един от признаците, упоменати в член 1 от нея, сред които е увреждането. Така член 2 от посочената директива предвижда изрично, че за да попада в приложното поле на този акт, твърдяната дискриминация трябва да се основава на „един от признаците, упоменати в член 1“. Сред тези признаци за дискриминация, които са обхванати по-специално от Директива 2000/78, не се съдържа особеното естество на правоотношението с работодателя — критерий, въз основа на който жалбоподателят в главното производство е обект на различно третиране, довело до изключване на възможността спрямо него да се приложи закрилата, предвидена в член 333, алинея 1 от българския Кодекс на труда в полза на работещите по трудово правоотношение лица с увреждания, която съгласно националната съдебна практика не е допустимо да бъде приложена спрямо държавните служители чрез разширяване на приложното поле. Освен това, съгласно практиката на Съда, с оглед на текста на член 13 ЕО (понастоящем член 19 ДФЕС), от който произтича Директива 2000/78, приложното поле на последната не може да се разширява по аналогия — включително чрез позоваване на общия принцип на недопускане на дискриминация — по отношение на други видове дискриминация, основани на признаци, различни от изчерпателно изброените в член 1 от нея. Така един нов критерий за разграничаване, какъвто в конкретния случай е видът правоотношение между лицето с увреждане и неговия работодател, не може да се добави към изчерпателния списък на признаци, на основание на които тази директива забранява всякаква дискриминация. От това следва, че принципът на недопускане на дискриминация, който е конкретизиран в Директива 2000/78, не се отнася до евентуално различно третиране между държавните служители на публичен орган и служителите по трудов договор в публичния или частния сектор.
По евентуалното въздействие на Хартата на основните права на ЕС по делото, Генералният адвокат напомня, че съгласно постоянната съдебна практика основните права, гарантирани от Хартата, трябва да се прилагат само в уредени от правото на Съюза случаи и Съдът следва да разполага с цялата необходима информация, за да може да направи извод, че спорното положение попада в приложното поле на правото на Съюза, за да може да се произнесе по тълкуването на разпоредбите на Хартата. Тъй като запитващата юрисдикция не е доказала, че националните норми, които могат да уредят по същество спора в главното производство, са имали за цел да приложат пряко и конкретно дадени разпоредби от правото на Съюза съгласно член 51 от Хартата, Съдът би следвало да приеме, че не следва да разглежда съвместимостта на посочените разпоредби с основните права. Освен това едно евентуално тълкуване на разпоредби на правото на Съюза — в конкретния случай на посочените във втория и третия преюдициален въпрос членове от Директива 2000/78 — в светлината на разпоредбите на Хартата, и по-специално на членове 20, 21, 26 или 30 от нея, е възможно само в пределите на предоставената на Съда компетентност, която в конкретния случай зависи от материалния обхват на тази директива. Всъщност изтъкнатите евентуално разпоредби от Хартата не могат сами по себе си да обосноват компетентност на Съда да разгледа правно положение, което не попада в приложното поле на правото на Съюза.
Относно въпроса на ВАС за необходимостта от тълкуване на Директива 2000/78 да се извършва в съответствие с Конвенцията на ООН относно уврежданията, Генералният адвокат счита, че разпоредбите на Конвенцията на ООН относно уврежданията не са предназначени да обхванат хипотеза като разглежданата в главното производство и във всички случаи тълкуването на Директива 2000/78 в съответствие с тези разпоредби не може да постави под въпрос изчерпателния характер на признаците за дискриминация, посочени в член 1 от тази директива, така че към тях да бъде добавен признакът, свързан с различното естество на правоотношенията на тези две категории хора с увреждания с работодателя. Според Генералният адвокат, дори да се приеме, че член 5, параграф 2 от Конвенцията на ООН относно уврежданията се отнася до хипотези, които не са обхванати от Директива 2000/78, както, изглежда, допуска запитващата юрисдикция, това обстоятелство е ирелевантно, тъй като разпоредбите от тази конвенция не са непосредствено приложими в правото на Съюза и следователно могат да имат въздействие върху посочената директива само при тълкуване в съответствие с нейните разпоредби, които сами по себе си определят приложното ѝ поле. В заключение подчертава, че, според него, конвенцията има за цел да гарантира равно третиране не между различните категории хора с увреждания, а между всички тях и лицата, които нямат увреждане.
С оглед изложените мотиви, Генералният адвокат предлага на Съда да отговори на поставените от Върховния административен съд преюдициални въпроси, както следва: Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите трябва да се тълкува в смисъл, че не е приложима в хипотеза, в която въведената с разглежданата национална правна уредба разлика в третирането между работещи по трудово правоотношение лица и държавни служители с един и същи вид увреждане се основава не на критерия за увреждане, а на естеството на правоотношението, което свързва съответно тези две категории хора с увреждания с техния работодател.
[1] Директива на Съвета от 27 ноември 2000 година (ОВ L 303, 2000 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7).
[2] Конвенция, приета от Общото събрание на Организацията на Обединените нации на 13 декември 2006 г., в сила от 3 май 2008 г.