Решение на Съда от 5 октомври 2016г. по дело C-576/15 ЕТ „Мая Маринова“ срещу Директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Велико Търново при Централно управление на Националната агенция за приходите

Преюдициалното запитване е отправено от Административен съд Велико Търново в рамките на спор между ЕТ „Мая Маринова“ и директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ Велико Търново, при Централно управление на Национална агенция за приходите във връзка с ревизионен акт за установяване на допълнителни задължения за данък върху добавената стойност („ДДС“) и лихви за забава.

Предприятието ЕТ „Мая Маринова“ осъществява дейност по търговия на дребно с хранителни и нехранителни стоки на територията на община Троян. В хода на направена данъчна ревизия, данъчната администрация констатира след справки при регистрирани по ДДС търговски партньори на предприятието, че редица от тях са издали фактури за тютюневи изделия и хранителни стоки, които са доставили. Посочените фактури са счетоводно отчетени от техните издатели, но не и от ЕТ „Мая Маринова“, която не е отчислила отразения в тях ДДС. В резултат на тази констатация данъчната администрация издава ревизионен акт за установяване на допълнителни задължения за ДДС. Ревизионният акт е обжалван от предприятието.

В хода на съдебното производство, Административен съд Велико Търново отправя разглежданото преюдициалното запитване, което се отнася до тълкуване на текстове от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност[1] („Директивата за ДДС“).

От преюдициалното запитване е видно, че запитващата юрисдикция приема за установено, че предприятието действително е получило стоките, описани в издадените от нейните доставчици фактури, че е разполагало с посочените фактури, но не ги е отчело счетоводно и не ги е представило на данъчната администрация, че посочените стоки вече не били налице в склада на предприятието при данъчната ревизия и че в предприятието не са счетоводно отчетени и евентуалните последващи доставки на тези стоки.

Съдът на ЕС посочва в своето решение, че липсата на счетоводна отчетност, която би позволила прилагането на ДДС и контрола върху него от данъчната администрация, и липсата на осчетоводяване на издадените и изплатени фактури могат да възпрепятстват правилното събиране на данъка и следователно да застрашат доброто функциониране на общата система на ДДС. Следователно правото на Съюза не е пречка държавите членки да считат такива пропуски за част от данъчна измама.

Освен това, Съдът припомня че, всяка държава членка има задължение да вземе всички законодателни и административни мерки, с които може да се гарантира събирането на целия дължим на нейната територия ДДС и да се предотвратят измамите.

Мерките, които държавите членки могат да приемат, за да осигурят правилното събиране на данъка и да предотвратят данъчните измами, не трябва обаче да надхвърлят необходимото за постигането на такива цели и не трябва да поставят под въпрос неутралитета на ДДС.

Съдът приема, от една страна, че във връзка с изискването за спазване на принципа на пропорционалност, от предоставената на Съда преписка не личи разглежданите в главното производство мерки да надхвърлят необходимото за постигането на поставените цели.

От друга страна, що се отнася до принципа на неутралитет, Съдът отбелязва, че данъчнозадължените лица, извършили данъчна измама, която се състои по-специално в укриването на облагаеми доставки и свързаните с тях доходи, не са в сходно положение с данъчнозадължените лица, които спазват своите задължения в областта на счетоводното отчитане, декларирането и плащането на ДДС.

Предвид гореизложеното, Съдът отговаря на поставените въпроси, че член 2, параграф 1, буква a), член 9, параграф 1, член 14, параграф 1 и членове 73 и 273 от Директивата за ДДС, както и принципът на данъчен неутралитет трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която, когато в склада на данъчнозадълженото лице липсват стоки, които са му доставени, и свързаните с тях данъчни документи не са отразени в счетоводството на данъчнозадълженото лице, данъчната администрация може да презюмира, че данъчнозадълженото лице впоследствие е продало посочените стоки на трети лица, и да определи данъчната основа за продажбите на посочените стоки на базата на фактите, които са ѝ известни, в съответствие с правила, които не са предвидени в тази директива. Запитващата юрисдикция следва обаче да се увери, че разпоредбите на тази национална правна уредба не надхвърлят необходимото за осигуряване на правилното събиране на ДДС и за предотвратяване на измамите.

[1] ОВ L 347, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7