Деян Драгиев[1]

 

1. Въведение

Традиционната парадигма на отношенията между търговеца и потребителя, не само в правно отношение, но и социо-икономически, вижда последните като изначално небалансирани: търговецът е заложен като страната с повече ресурси (финансови, правни, информационни), в сравнение с физическото лице – потребител. Оттам и цялостният режим на защитата на потребителите цели, ако не изравняването, то поне адекватни средства потребителят да не се превръща в „жертва“, т.е. предмет на залоупотреба, от страна на търговец с по-значими ресурси и пазарна позиция. Постигането на такова „балансиране“ е свързано и с подобряването на възможностите, вкл. процесуални такива, потребителите да упражянват предоставените им права.

Такова тълкуване е трайно установено в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).
По делото C‑110/14 Horațiu Ovidiu Costea срещу SC Volksbank România SA, СЕС приема, че
„положението на по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, което въведената с Директива 93/13 система на защита цели да поправи, се отнася (…) до степента на информираност на потребителя, (…) до възможностите му да преговаря по условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и (…) съдържанието, на които не може да повлияе“.

Следователното, правнополитическите цели в основата на правния режим на защитата на потребителите са: (а) предотвратяване на вреди, които потребителите биха понесли поради липса на недостатъчно информация в преддоговорния етап на отношенията с търговеца; (б) противодействия на условия, които потребителят не би могъл да (пре)договори, тъй като са едностранно наложени от търговеца и не би могъл да получи услугата/стоката, без да се съгласи с тези условия.

Ето защо този режим възлага два вида задължения: позитивни, тоест изисквания за активно поведение на търговеца, например за преодставяне на предварителна информация за договорното отношение; и негативни, тоест ограничаване, въздържане на търговеца от налагане на определени условия.

В частноправен план, последиците от нарушаване на такива задължения са: имуществена отговорност за вреди; недействителност на определени договорни клаузи.

 

2. Модели за реализация на потребителски права

Извън позитивноправните гаранции и средства за защита, които се преодставят по силата на различни актове от правото на ЕС, например Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори („Директива 93/13“), в последните години се налагат няколко механизма за утвърждаване на позициите на потребителите. Това са механизми, чрез които групи потребители чрез трети лица, които ги подпомагат, придобиват засилени възможности в отношенията си с търговци. Тези практически възможности възникват на базата на съществуващите законови инструменти в правото на ЕС за реализация на потребителски права. Последните са нормирани като индивидуални възможности за всеки отделен потребител. В същото време, практически тяхното претендиране се затруднява именно от тази индивидуализация, тъй като самостоятелното отстояване изисква ангажиране на ресурси (време, финанси, усилия), с които потребителят разполага в много по-малка степен от един търговец.

 

2.1.Групиране (кумулиране) на претенции

Групирането на вземания (претенции) за обезщетяване на потребители за нарушени техни права е особено актуален инструмент. Той почива на института на цесията (прехвърляне на вземане). Групирането на вземания отговаря на икономически модел, който всъщност е тристранен. В този модел освен по задание по-силния търговец и по-слабия потребител, има и трето лице, което всъщност предоставя финансовата основа за упражняването на правата на потребителя. Третото лице, нека бъде обозначено като „консолидиращо дружество“, заплаща към потребителя дължимото му от търговеца обезщетение. Последното трудно би могло да бъде реализирано от потребителя самостоятелно – доколкото потребителят не разполага с достатъчно познания, информираност, експертиза и финансов ресурс за провеждане на пълен процес, вкл. съдебен такъв, за тази цел. Ето защо консолидиращото дружество придобива срещу плащането си правата на потребителя спрямо търговеца или по друг начин се суброгира в правата му. Кумулирайки такива претенции на потребители, консолидиращото дружество заема значимо икономическо положение, при което разполага със силна позиция да преговаря с търговеца и/или да води съдебен процес за принудително събиране на дължимите към потребители обезщетения. Те не биха участвали в процеса, но реално предметът му би бил именно дължимото от търговеца към потребителя. В тази констуркция консолидиращото дружество разполага с възможностите (финанси, експертиза и т.н.) за реализацията на тези права. Затова консолидаторът „замества“ потребителя в отношението по претендиране на обезщетение и стъпва в правата му, като от свое име предоставя спрямо него престацията, която търговецът дължи.

 

2.2.Секторно представителство

Втората хипотеза, която също набира популярност и предстои да бъде предмет на изрично нормиране, е т.нар. представителство от секторни организации. Става въпрос за специално създадени организации с идеална цел, които разясняват правата на потребителите и съдействат за съдебното им претендиране. Подобно на предишния модел, такива секторни представители разполагат с финансов и експертен ресурс да предоставят помощ на широки групи потребители. За разлика от другия модел, обаче, потребителят остава титуляр на своето право, без да го прехвърля на трето лице, а се представлява или по друг начин бива подпомогнат да участва в съдебния процес чрез секторната организация. ЕК има специално предложение за насърчаване на този модел на реализация на права на потребители.

Възможността за реализация на този модел е заложена изначално и в преамбюла на Директива 93/13 относно представителство от секторни специализирани организации, а именно: „лица или организации, които, съгласно законодателството на държава-членка, имат правен интерес да защитават потребителите следва да имат и възможност за завеждане на иск срещу договорни клаузи редактирани с цел общо използване в договорите, сключени с потребители и по-специално относно неравноправни клаузи, пред съдилища, или пред компетентен административен орган, който да се произнесе по жалби или да бъде компетентен да започне съответната съдебна процедура; като има предвид, че тази възможност не води до предварителна проверка на общите условия, прилагани в определени сектори на икономиката“.

Като следваща стъпка в това отношение ЕК изработва проект за нормативен акт (най-вероятно директива), който изрично да регламентира осъществяването на такива модели на защита.[2]

Това е част от законодателна тенденция, заложена в създаването на Директива 2009/22/ЕО на Европейския съвет и Парламента от 23 април 2009 година относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите. Чл. 3 от Директива 2009/22/ЕО предвижда компетентност за предявяване на искове за защита на интересите на потребители и от „организации, чиято цел е да защитават интересите, посочени в член 1, в съответствие с критериите, определени в тяхното национално законодателство“. Става въпрос за хипотеза, различна от държавен орган, натоварен с функции по защита на потребителите. С оглед на това може да се приеме, че подходът на ЕС изначално се характеризира с постепенното разширяване на полето от лица, на които се предоставя locus standi да предявяват потребителски искове, без евентуалното нарушение да засяга техни лични интереси, а поради причината, че са специално създадени да защитават интереси на потребители. В същото време Диркетива 2009/22/ЕО е насочена към преустановяване на нарушения или искове за вземане на мерки за защита на потребителски права. Следователно, в нейния обхват не попадат претенциите за обезщетяване, но независимо от това регламентира модел на защита чрез секторен представител.

Впрочем, чл. 379, ал. 1 и 2 от българския ГПК регламентира примерни хипотези на секторно представителство. Става въпрос за организация, която приема да представлява кръг от засегнати лица или която е принципно учредена с цел да подпомага определена категория лица. Посочените разпоредби на ГПК се отнасят до колективните искове. И наистина, разглежданите тук модели могат да се осъществят и като колективни искове. Доколкото процесуалният ред за това има своите особености за всяко национално право, настоящото изследване се ограничава до коментара, че това е един от възможните инструменти.

Политиката на ЕС към настоящия момент е насочена към синхронизиране на възможностите и замяна на Директива 2009/22/ЕО със специализиран акт, който изрично предвижда модел на секторно представителство. Съгласно Съобщение на ЕК COM(2018) 184 final 2018/0089(COD), проектът на директива за замяна на Директива 2009/22/ЕО регламентира „представителни искове от квалифицирани органи“. Съгласно проекта в Съобщението на ЕК, предложението се основава на подхода на текущата Директива 2009/22/ЕО относно исковете за преустановяване на нарушения, която позволява „квалифицирани органи“, определени от държавите членки да предявяват представителни искове. В рамките на предложението, тези т.нар. „компетентни структури“ следва да отговарят на минимални критерии относно репутацията им (следва да бъдат добре установени, с нестопанска цел и да имат законен интерес към гарантирането на спазването на съответното законодателство на ЕС). За колективните искове за обезщетение, квалифицираните органи следва също да предоставят на съдилищата или административните органи техния финансов капацитет и произхода на средствата, подкрепящи исковете. Мерките за защита, които може компетентна структура да иска, включват и искове за обезщетения. Това ще разшири приложното поле на подобни организации и създаде реалната възможност квалифицираните органи, действащи в интерес на групи потребители, да предявяват представителни искове и за търсене на обезщетение от търговци.

 

3. Преглед на примерите за моделите на реализация на потребителски права

 

3.1.Съгласно Директива 2014/104/ЕС

Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26 ноември 2014 година относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията въведе възможността за „частни“ претенции за обезщетение за нарушения на правния режим на конкуренцията[3]. Такава възможност съществуваше в различни национални законодателства, вкл.  българското такова (чл. 104 от Закона за защита на конкуренцията преди отмяната му с измененията на ЗЗК в ДВ, бр. 2 от 2018 г.), и преди транспонирането й. В същото време доказаването и гражданският процес за обезщетяване на пострадалия от такова нарушение, например картел, трябваше значително да се облекчи, за да се разширят възможностите за реализация на тези права на увредените. И наистина, правната защита на конкуренцията беше територия на правоприлагане от съответните национални органи и Европейската комисия. Тяхната санкция за нарушения на конкурентното законодателство представлява публичноправна отговорност за извършилите нарушение. В повечето случаи обаче реално засегнатите, реално пострадалите са останалите участници на пазара, обикновено те са и по-слаби икономически участници в търговията. Директивата е насочена към разширяване на възможностите всеки пострадал да намери път към обезщетяване.

Традиционната хипотеза на пострадалите от такива нарушения са останалите търговци на съответния пазар. Това обаче не следва да се ограничи до търговците. Потребителите са също толкова засегнати, обаче, тъй като във веригата от продажби на дадена стока (или услуга), потребителят обикновено плаща „цената“ от пазарното поведение на търговците, тъй като то бива пренесено в платеното от него в края на веригата. Следователно, по силата на Директива 2014/104/ЕС претенция за обезщетяване би могъл да има не само търговец, но и потребител, понесъл вреди от нарушение на правния режим на защита на конкуренцията. В още по-голяма степен именно за последния има значение възможността индивидуалната му претенция да къде кумулирана/групирана с други, които да бъдат предявени от трето лице. Реално погледно потребителят няма достатъчен икономически интерес, а обикновено и възможност да организира самостоятелно съдебния процес за реализация на правото си.

В съдебната си практика, СЕС е имал възможността да разгледа подобни казуси. В държави като Холандия и Германия се осъщестява в последните години моделът на групиране на вземания за обезщетения от вреди в конкурентното право. Споровете в тази връзка няколко пъти стигат и до СЕС. По делото C-352/13 (Hydrogen Peroxide Case), се приема, че „Всъщност появата на участници в производството като ищеца в главното производство, чийто предмет на дейност е групиране на активите, основани на вземания за обезщетение, произтичащи от нарушения на правото на конкуренция на Съюза, по мое мнение свидетелства за това, че в случаите на по-сложни нарушения на конкуренцията е неразумно пострадалите да преследват самостоятелно и индивидуално различните нарушители от такъв тип“[4].

Трайното тълкуване възприема вземанията на потребители като попадащи в обхвата на Директива 2014/104/ЕС и подлежащи на групиране[5] въпреки поставянето на въпроса дали подобни вземания не са intuito personae спрямо увредения и дали прехвърлянето им не е ограничено по съображения за морал и обществен ред. Така например, по делото Air Cargo cartel, Окръжния съд на Амстердам, с Решение от 13 септември 2017 г.[6] приема, че прехвърляне на обезщетение на специалното дружество Equilib не противоречи на морала или обществения ред:

“Исковете за обезщетение могат да бъдат съществен принос към осигуряване на конкуренцията в ЕС (така СЕС по дело C-557/12, Kone). В случаи на нарушения на конкуренцията, понякога е трудно засегнатите да реализират исковете си за вреди. Комбинирането на такива искове чрез прехвърлянето им на специално дружество за тази цел е легитимен начин да бъде постигнато ефективно разрешаване на спора и постигане на обезщетение, както сега изисква Директива 2014/104/ЕС.“

В подкрепа на този модел се произнасят и например Решение от 4 юли 2013 г. на Окръжния съд в Хелзинки по дело номер 6492, 11/16750;  Апелативният съд на Амстердам, Решение от 7 януари 2014 г. (дело 200.122.098/01). Особен интерес представлява анализът в Решение на Висшия съд, Лондон, от 22 май 2017, че: „Прехвърлянето на вземания на потребители на ниска стойност, които с трудност могат да бъдат претендирани самостоятелно – на лице, което специализирано ги предявява, не противоречи на закона. Напротив, съдът вижда това като повишаване на достъпа до правосъдие.“ Нещо повече, съдът приема че „Не само липсват основания за оспорване на валидността на прехвърлянето – обратно, налице е обществен интерес да се потвърди такова прехвърляне на права“.

 

3.2.Съгласно Регламент 261/2004

Друг пример за осъществяване на разглежданите тук модели за защита на потребителски права е практиката във връзка с Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети.

Тя също е била предмет на разглеждане от СЕС. По делото C-274/16 flightright GmbH v Air Nostrum, Líneas Aéreas del Mediterráneo SA, Roland Becker v Hainan Airlines Co. Ltd and Mohamed Barkan and Others v Air Nostrum, Líneas Aéreas del Mediterráneo SA СЕС приема, че пътниците могат валидно да прехвърлят правата си съгласно Регламент № 261/2004, възникнали в резултат от закъснението, на flightright GmbH, Германия. Отново инструмент за осъществяване на правата на потребителите е прехвърлянето на вземане (цесия). Чрез цесия на възникнало право на обезщетение по Регламент 261/2004, пътникът потребител прехвърля това свое право на обезщетение от авиокомпанията превозвач на трето лице. Третото лице кумулира претенции и ги предявява пред авиокомпанията, както и по съдебен ред.

В тази връзка възниква и е разглеждан в съдебната практика в различни държави въпросът доколко е допустимо подобни права да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, каквато е цесията. В това отношение се наблюдават две тенденции. Съгласно едната, съдилищата в редица държави членки приемат, че от гледна точка на правния режим на защитата на потребителите, потребителят не може да бъде ограничен в правните си въможности да се разпорежда с това свое право, вкл. да го прехвърли на трето лице. Противоположното виждане се застъпва през призмата на общите постулати на облигационното право. Съгласно тази теза, потребителят може да бъде ограничен по силата на условията на договора за превоз с авиокомпанията да прехвърля своите права, възникващи в рамките на договора за превоз.

Съгласно Окръжен съд Нюрнберг по делото 18 C 1869/17, “Ограничението за прехвърляне или забраната за такова нарушава основно право съгласно § 398 от Немския граждански законник и правото за свободно прехвърляне на права. Съгласно чл. 15 от Регламента, такова ограничение не се допуска. Това считаме за неоснователно съгласно § 307, параграф 2, т. 1 от Немския граждански законник. Пътникът има интерес от това да прехвърли правото си, за да бъде предявено срещу авиокомпанията. Това предоставя възможност за потребителя да предяви иск лесно и без разноски. Ето защо интересите на пътниците имат преимущество пред това на ответниците“.

Според Окръжен съд Варшава, в  Решение от 9 юли 2019 (XXVII Ca 2583/18), „Вземането, като субективно право, може да бъде прехвърлено, независимо от източника или основанието си (чл. 509 от Гражданския кодекс). Паричните и непарични вземания подлежат на прехвърляне, стига това да не е забранено от закона. Вземанията, предмет на делото, за обезщетения по Регламент 261/2004, не попадат в обхвата на законовата забрана за прехвърляне. Нито този регламент, нито национален закон съдържат такава забрана. Дългът няма личен характер и не е просто обезщетение за неимуществени вреди“.

Обратно, съдът на Източна Брабантия, Айндховен, по дело 6771233 / 18-2417 счита, че клауза в общите условия на авиокомпания ограничава възможността за прехвърляне на дължимо от авиокомпанията обезщетение. Съществува сравнително бърза и облекчена процедура за искове с малък размер в рамките на ЕС и потребителят не е възпрепятстван да предяви такъв иск – подпомаган от трети лица или не. Интересите на авиокомпанията следва да се вземат предвид. Авиокомпаниите имат легитимен интерес да знаят, чрез поставеното ограничение върху прехвърлимостта, кому следва да заплатят обезщетение, без да се занимават с допълнителния въпрос дали се дължи на пътник, представител, цесионер или друг.

 

4. Изводи

Все по-утвърдена изглежда съвременната тенденция по откриването на нови пътища за реализация на права. Инструментите, в голяма степен, остават същите, каквито са били винаги, от нормативна гледна точка не са налице нови процесуални способи. В същото време новото се съдържа в навлизането в това поле на нови участници – секторни организации и представители, дружества, консолидиращи претенции и подобни, заради които картата на тези съдебни производства в Европа се променя. Тази промяна неминуемо ще доведе да два резултата – засилване на контрола върху действията на търговците, тяхните практики и политики, защото се отваря все по-широката възможност за отговорност и към частноправни субекти, а не единствено държавен надзор и контрол; както и разширяване на достъпа по правосъдие за потребителя.

 

***

 

[1] Адвокат. Ръководител на правния отдел на международна финансова група, инвестираща във вземания. До 2019 г. адвокат в международна адвокатска кантора „Си Ем Ес Камерън Маккена Набаро Олсуанг ЛЛП – клон България“ (CMS Cameron McKenna Nabarro Olswang LLP). Член на Софийска адвокатска колегия. Завършил право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Университетът в Манчестър, Великобритания. Член на надзорния съвет за публикациите на Международния съвет по търговски арбитраж (International Council for Commercial Arbitration). Редактор за Европа за Kluwer Arbitration Blog. Член на Honourable Society of the Inner Temple, Лондон, Великобритания. Изложените в статията мнение и анализ отразяват единствено вижданията на автора и не представляват становище на която и да било организация, с която авторът е свързан.

[2] COM(2018) 184 final 2018/0089(COD).

[3] Вж повече в Д. Драгиев, Искът за вреди от нарушение на правото на конкуренцията съгласно Закона за защита на конкуренцията и Директива 2014/104/ЕС в светлината на международното частно право на ЕС, сп. „Европейски правен преглед“ 2018, т. 20.

[4] т. 29, Заключение на генералният адвокат Jäaskinen.

[5] В това отношение особен интерес е делото Merrick v Mastercard [2019] EWCA Civ 674, развиващо се в Англия преди напускането на ЕС, в което индивидуален потребител търси обезщетение за антиконкурентни практики при картовите разплащания

[6] ref  C/13/486440/HA ZA 11-944