Решение от 13 февруари 2020 г., Pasteur c. France, (жалба № 25137/16)
Европейският съд по правата на човека прие с единодушие че няма нарушение на чл. 6, пар.1 (право на справедлив процес) на Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ или Конвенцията) във връзка с определянето на началната точка на давностния срок за вреди, предявени срещу дружеството жалбоподател, но че има нарушение на чл. 6, пар.1 от Конвенцията поради липсата на мотиви на отказа на националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС.
Делото се отнася до отговорността на дружеството жалбоподател Sanofi Pasteur по отношение на лице, тогава стажант медицинска сестра, ваксинирано срещу хепатит В, които вследствие е развило различни патологии, една от които множествена склероза и осъждането на това дружество да заплати обезщетение. Що се отнася до въпроса за давностния срок за предявяване на иск за вреди, ЕСПЧ отбелязва, че законодателството, действащо към момента на фактите по делото е предвиждало давностен срок от 10 години и, що се отнася до наличието на телесни повреди, фиксира началния момент от датата на оздравяване. ЕСПЧ счита, че не може да постави под съмнение изборът френската система да даде по-голяма тежест на правото на съд на жертвите на телесни вреди, отколкото на правото на лицата, отговорни за такава вреда на правната сигурност. Що се отнася до отхвърлянето на молбата да отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, ЕСПЧ констатира че френският Касационен съд е мотивирал надлежно решението си.
Фактите по делото: Жалбоподател е акционерното дружество Sanofi Pasteur, юридическо лице съгласно френския правен ред, със седалище Лион (Франция). В своето качество на стажант медицинска сестра, Х, роден пред 1972 г., е трябвало да бъде ваксиниран срещу Хепатит В. През 1993г. Х е диагностиран с множествена склероза, през 1999г. – с болестта на Crohn, през 2004 – полимиозит. Х сезира административния съд през 2002г. с иск за ангажиране отговорността на държавата, който е уважен и държавата е осъдена да изплати обезщетение възлизащо на 656 803,83 евро, както и да заплаща годишна рента в размер на 10 950 EUR. През 2005г., Х завежда граждански иск срещу дружеството Sanofi Pasteur за обезщетение поради утежняване на уврежданията, за които вече е бил обезщетен. Съдът в Тулуза, както и апелативният съд приемат иска за допустим, приемайки като начало на давностния срок момента на консолидиране на вредите и дружеството е осъдено. След като констатира, че държавата вече е била осъдена да обезщети вредите, гражданският съд назначава експертиза с цел да се определи дали актуалното състояние на жертвата представлява утежняване на вече обезщетените вреди. Дружеството подава касационна жалба като оспорва определянето на началния момент на давностния срок за завеждане на иска. Дружеството прави и алтернативно искане пред касационния съд да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС. Предложените въпроси се отнасят до тълкуването на чл. 4 от директива 85/374, който установява, че жертвата е длъжна да докаже вредата, нарушението и причинната връзка между нарушението и вредата. Касационният съд отхвърля жалбата.
Производство пред ЕСПЧ и искания на жалбоподателя: Позовавайки се на чл.6, пар.1 ЕКПЧ, дружеството жалбоподател се оплаква от това, че фиксирането на началния момент, от който започва да тече давностния срок за обезщетение за вреди, именно от датата на консолидирането на вредите, прави фактически невъзможно правото на такъв иска да се погаси по давност, тъй като заболяването в случая е еволютивно по природа и при него не е възможно оздравяване или консолидиране. Дружеството жалбоподател се оплаква също така от факта, че Касационният съд е отхвърлил искането му да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС без да посочи мотиви за това. Накрая, позовавайки се на чл.6, пар.1 от Протокол №1 ЕКПЧ, дружеството се оплаква, че е осъдено на базата на двойна презумпция за причинно-следствената връзка между ваксинацията и патологиите на X, от една страна, и дефектната ваксина, от друга.
Решение на ЕСПЧ: Що се отнася до фиксирането на началния момент на давностния срок, ЕСПЧ не намира нарушение на чл.6, пар.1 ЕКПЧ.
Що се отнася до липсата на мотивиране на отказа за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС: когато е повдигнат въпрос за тълкуването на разпоредба от ДФЕС или на акт, приет от институция на ЕС в рамките на съдебен спор пред национална юрисдикция, която действа като последна инстанция – като в случая пред Касационния съд – тази юрисдикция следва да сезира Съда на ЕС с преюдициално запитване. Това задължение все пак не е абсолютно. Съгласно съдебната практика Cilfit на Съда на ЕС националните юрисдикции, действащи като последна инстанция не са длъжни да отправят преюдициално запитване относно тълкуването на правото на ЕС, ако констатират, че повдигнатият пред тях въпрос не е относим, че съответната разпоредба от правото на ЕС вече е била обект на тълкуване от Съда на ЕС или че правилното приложение на правото на ЕС се налага с такава очевидност, че не оставя място за никакво разумно съмнение. ЕСПЧ припомня, че Конвенцията не гарантира като такова правото да се отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС. Чл.6, пар.1 от Конвенцията възлага все пак на националните юрисдикции задължението да мотивират решенията си, с които отказват да отправят преюдициално запитване, още повече когато приложимото право допуска такъв отказ само по изключение. В своето решение по делото Ullens de Schooten et Rezabek, ЕСПЧ вече е уточнил, че националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване и които отказват да сезират Съда на ЕС с въпрос относно тълкуването на правото на ЕС, повдигнат пред тях, трябва да мотивират отказа си във връзка с изключенията, предвидени в практиката на Съда на ЕС. В случая Касационният съд посочва единствено, че отхвърля жалбата „без да е необходимо да отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС“. Касационният съд не се позовава изрично на нито едно от трите изключения, съгласно доктрината Cilfit. Още повече нищо не показва, че тази инстанция е счела, че съответните разпоредби от правото на ЕС вече са били обект на тълкуване от Съда на ЕС или че правилното приложение на правото на ЕС се налага с такава очевидност, че не оставя място за никакво разумно съмнение. Впрочем, ЕСПЧ не открива в мотивите на решението на френския касационен съд никакъв елемент, който да му позволи да заключи, както поддържа френското правителство, че националната юрисдикция е счелa, че предложените въпроси не са относими към делото по същество.
Подчертавайки, че още повече обстоятелствата в случая и последиците за дружеството жалбоподател, изискват изрично мотивиране на решението да не се сезира Съдът на ЕС с преюдициалните въпроси, формулирани от това дружество, ЕСПЧ заключава, че е налице нарушение на чл.6, пар.1 от Конвенцията.
Що се отнася до чл.6, пар.1 от Протокол №1 от Конвенцията, ЕСПЧ заключава, че дружеството не е сезирало с това искане националния съд, поради което и не е изчерпало всички вътрешноправни средства за защита, поради което тази част от жалбата е обявена за недопустима.
Обезщетение по чл. 41 от Конвенцията: ЕСПЧ осъжда Франция за заплати на жалбоподателя 5000 EUR за разноски.