Решение от 3 март 2020 г., Google Ireland, C‑482/18, EU:C:2020:141
Решението е постановено по преюдициално запитване, отправено от Fővárosi Közigazgatási és Munkaügyi Bíróság (Съд по административни и трудовоправни спорове Будапеща, Унгария) в рамките на спор между Google Ireland Limited, установено в Ирландия дружество, и Nemzeti Adó- és Vámhivatal Kiemelt Adó- és Vámigazgatósága (данъчна администрация, Унгария) по повод на решения, с които тази администрация е наложила на това дружество редица глоби за това, че е нарушило задължението за регистрация, предвидено в унгарското законодателство в тежест на лицата, упражняващи дейност, която подлежи на облагане с данък върху рекламата.
Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 18 ДФЕС и 56 ДФЕС, както и на членове 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
Фактите накратко са следните. С решение от 16 януари 2017 г. данъчната администрация констатира, от една страна, че Google Ireland осъществява дейност, която попада в приложното поле на унгарския Закон за данъка върху рекламата, и от друга страна, че то не се е регистрирало пред данъчната администрация в 15‑дневен срок, считано от започването на дейността си, в нарушение на предвиденото в този закон. Вследствие на това данъчната администрация му налага серия от глоби в общ размер максималният законов размер от един милиард унгарски форинта (около на 3,1 милиона евро). Google Ireland подава жалба за отмяна на тези решения пред запитващата юрисдикция.
Запитващата юрисдикция по същество поставя следните три категории въпроси.
Първо, тя иска да се установи дали член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която налага на доставчиците на рекламни услуги, установени в друга държава членка, задължение за регистрация за целите на тяхното облагане с данък върху рекламата, докато доставчиците на такива услуги, установени в държавата членка на облагане, са освободени от него с мотива, че те имат задължения за регистрация или декларация по силата на това, че са данъчнозадължени лица за целите на който и да е друг данък, приложим на територията на посочената държава членка.
Съдът заключава, че задължението за регистрация, което е административна формалност, само по себе си не представлява пречка за свободното предоставяне на услуги.
Второ, националният съд пита дали член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, с която на установените в друга държава членка доставчици на услуги, които не са изпълнили задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, в рамките на няколко дни се налага поредица от глоби, чийто размер, считано от втората глоба, се утроява спрямо размера на предходната глоба при всяко ново констатиране на неизпълнение на това задължение и достига до сборен размер от няколко милиона евро, без тези доставчици да са имали възможност да изпълнят такова задължение за регистрация преди получаването на решението, с което се определя окончателно сборният размер на тези глоби, докато размерът на глобата, която се налага на доставчик, установен в държавата членка на облагане, пропуснал да изпълни подобно задължение за регистрация или деклариране в нарушение на общите разпоредби на националното данъчно законодателство, е значително по-нисък и не се увеличава в случай на продължено неспазване на такова задължение нито в същите пропорции, нито непременно в толкова кратки срокове.
Съдът припомня, че макар санкционните режими в данъчната област да попадат, при липсата на хармонизация на равнището на Съюза, в компетентността на държавите членки, такива режими не могат да имат за последица застрашаването на свободите, предвидени в Договора за функционирането на ЕС.
Така, въз основа на предоставените на Съда материали, той установява, че съгласно националното законодателство на всяко данъчнозадължено за данъка върху рекламата лице, което все още не е регистрирано пред националната данъчна администрация като данъчнозадължено лице за целите на друг данък и което не изпълни задължението си за регистрация, се налага поредица от глоби. От формална гледна точка този режим на санкции се прилага без разлика за всички данъчнозадължени лица, които не изпълняват задължението си за регистрация по Закона за данъка върху рекламата, независимо от държавата членка, на чиято територия са установени. Същевременно, само чуждестранни за Унгария лица за целите на данъчното облагане са изправени пред риска да бъдат санкционирани тъй като от задължението за регистрация са освободени доставчиците, които националната данъчна администрация е регистрирала като платци на какъвто и да било данък в Унгария.
Доставчиците на рекламни услуги, установени в Унгария, биха могли да бъдат санкционирани за неизпълнението на подобните задължения за деклариране и регистрация, които са им наложени въз основа на общите разпоредби на националното данъчно законодателства, но санкционният режим, предвиден в Закона за данъка върху рекламата, позволява да се налагат глоби в значително по-висок размер.
Ето защо, Съдът приема, че предвид разликата в третирането, която въвежда между доставчиците на рекламни услуги в зависимост от това дали те вече са регистрирани за данъчни цели в Унгария, разглежданият в главното производство санкционен режим представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, забранено по принцип от член 56 ДФЕС.
Това ограничение обаче може да бъде прието, ако е обосновано с императивни съображения от общ интерес и доколкото в подобен случай неговото прилагане е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за нейното постигане.
В случая налагането на глоби с достатъчно голям размер, за да се санкционира неизпълнението на задължението за регистрация, е от естество да възпре доставчиците на рекламни услуги, за които се прилага такова задължение, от нарушаване на същото и по този начин да се избегне лишаване на държавата членка на облагане от възможността да контролира ефикасно условията на прилагане и на освобождаване от съответния данък.
Националната правна уредба обаче надхвърля необходимото за постигане на тази цел, тоест има непропорционален характер. Всъщност, от една страна, няма никаква взаимовръзка между експоненциалното увеличение в особено кратки срокове на сборния размер на глобите, който може да достигне няколко милиона евро, и тежестта на неизпълнението в тези срокове на административната формалност, каквато е задължението за регистрация по Закона за данъка върху рекламата. Така се оказва, че размерът на наложените глоби е определен, без да се взема предвид оборотът, който представлява облагаемата основа на данъка, който се очаква да бъде събран. От друга страна, щом като разглежданата правна уредба предвижда приемане, автоматично и „ден след ден“, от данъчната администрация на решения за санкциониране като тези, които са приети по делото в главното производство, едва няколко дни делят приемането и съобщаването на първото решение за санкциониране, налагащо на данъчнозадълженото лице глоба в размер на 10 милиона унгарски форинта (около 31 000 EUR) от съобщаването на последното решение за санкциониране, от което произтича сборният размер на глобите, достигащ законовия таван от 1 милиард унгарски форинта (около 3,1 милиона евро). Също така, дори това данъчнозадължено лице да прояви цялата дължима грижа, то при всички положения ще бъде във фактическа невъзможност да изпълни задължението си за регистрация в държавата членка на облагане преди получаването на последното решение в държавата членка по установяването си и следователно не би могло да избегне значителните увеличения на размера на предходните глоби. Това доказва също, че методът за изчисляване на глобите, предвиден в разглежданата по главното производство национална правна уредба, не отчита тежестта на поведението на доставчиците на рекламни услуги, които не са изпълнили задължението си за регистрация.
С оглед на гореизложените съображения Съдът приема, че член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, с която на установените в друга държава членка доставчици на услуги, които не са изпълнили задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, се налага, в рамките на няколко дни, поредица от глоби, чийто размер, считано от втората глоба, се утроява спрямо размера на предходната глоба при всяко ново констатиране на неизпълнението на това задължение и достига до сборен размер от няколко милиона евро, без компетентният орган преди приемането на решението, определящо окончателно сборния размер на тези глоби, да е предоставил на тези доставчици необходимото време, за да изпълнят задълженията си, да им е дал възможност да изразят своето становище и самият той да е разгледал тежестта на нарушението, докато размерът на глобата, която се налага на доставчик, установен в държавата членка на облагане, пропуснал да изпълни подобно задължение за регистрация или деклариране в нарушение на общите разпоредби на националното данъчно законодателство, е значително по-нисък и не се увеличава в случай на продължено неспазване на такова задължение нито в същите пропорции, нито непременно в толкова кратки срокове.
Трето, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 56 ДФЕС при прочита му в светлината на членове 41 и 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която предвижда, че решенията на данъчната администрация за налагане на санкция, приети по отношение на установен в друга държава членка доставчик на услуги, който не е изпълнил въведено от нея задължение за регистрация, подлежат на обжалване по съдебен ред, в рамките на което, за разлика от общото производство за административно обжалване в данъчната материя, сезираната национална юрисдикция се произнася само въз основа на писмени доказателства, без да разполага с възможността да проведе съдебно заседание за изслушване на страните.
От отговорите на предходния въпрос следва, че национална правна уредба, която предвижда режим на глоби като приложимия при неизпълнение на разглежданото в главното производство задължение за регистрация, е несъвместима с член 56 ДФЕС, поради което Съдът приема, че на третия въпрос не е необходимо да се отговаря.