Решение от 28 януари 2020 г., Комисия/Италия, C‑122/18, EU:C:2020:41

 

Решението на Съда е постановено по иск от Европейската комисия по член 258 ДФЕС срещу Италианската република, поради това, че като не е гарантирала и като продължава да не гарантира, че нейните публични органи не допускат надвишаване на сроковете от 30 или 60 календарни дни за погасяването на търговските си задължения, тази държава членка не е изпълнила задълженията си по силата на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1), и по-специално задълженията по член 4 от посочената директива.

 

Съгласно член 4, параграф 3, буква а) от Директива 2011/7/ЕС държавите членки следят при търговските сделки, при които длъжникът е публичен орган, срокът за плащане да не надвишава 30 календарни дни, считано от настъпване на изброените в тази разпоредба фактически обстоятелства. Що се отнася до член 4, параграф 4 от посочената директива, той предоставя на държавите членки възможността да удължат този срок до максимум 60 календарни дни за посочените в него публични органи и структури.

 

На първо място, във връзка с тълкуването на тези разпоредби, Съдът припомня, че съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само текстът ѝ, но и нейният контекст и целите, преследвани от правната уредба, от която тя е част.

 

Първо, що се отнася до текста на член 4, параграф 3 от Директива 2011/7, от този текст, и по-специално от частта от изречението „държавите членки следят при търговските сделки, при които длъжникът е публичен орган […] срокът за плащане да не надвишава нито един от следните срокове“, следва, че задължението, наложено на държавите членки с тази разпоредба, цели действителното спазване от техните публични органи на предвидените в нея срокове за плащане. Текстът на посочената разпоредба е също толкова императивен като текста на член 4, параграф 1 от тази директива относно законната лихва за забава на плащане. От това следва, че посочените разпоредби налагат на държавите членки не алтернативни, а допълващи се задължения.

 

Второ, това буквално тълкуване се подкрепя от контекста, в който се вписва член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7. Текстът на член 3 от тази директива, който се отнася до сделките между предприятия, се различава ясно от текста на член 4, който се отнася до сделките между предприятия и публични органи. Несъмнено тези два члена предвиждат, че държавите членки гарантират, че кредиторът има право да получи лихви в случай на забава на плащане. Що се отнася до спазването на сроковете за плащане обаче, докато член 4, параграф 3 от посочената директива предвижда точно определено задължение, припомнено в точка 40 от настоящото решение, то член 3, параграф 3 от същата директива предвижда само правото на кредитора да получи лихви в случай на превишаване на тези срокове.

 

Трето, буквалното и систематично тълкуване на член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7 се подкрепя от преследваните с тази директива цели. Всъщност съгласно член 1, параграф 1 от тази директива тя има за цел да се бори със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на малките и средните предприятия.  В това отношение от съвместното тълкуване на съображения 3, 9 и 23 от Директива 2011/7 следва, че публичните органи, които извършват значителен брой плащания към предприятията, имат по-сигурни, предсказуеми и непрекъснати източници на приходи отколкото предприятията, могат да получат финансиране при по-привлекателни условия отколкото предприятията и зависят в по-малка степен отколкото предприятията от изграждането на стабилни търговски връзки. Когато става дума за предприятия обаче, забавянето на плащания от страна на публичните органи води до неоправдани разходи за тези предприятия, като увеличава затрудненията им във връзка с ликвидността и усложнява финансовото им управление. Тези забавени плащания се отразяват и на конкурентоспособността и рентабилността на предприятията, когато заради забавата те се нуждаят от външно финансиране. Тези съображения показват, че законодателят на Съюза е искал да наложи на държавите членки по-строги задължения във връзка със сделките между предприятия и публични органи и предполагат тълкуване на член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7 в смисъл, че задължава държавите членки да гарантират, че посочените органи извършват плащанията, които представляват възнаграждение по търговски сделки с предприятията, при спазване на предвидените в тези разпоредби срокове.

 

Съдът приема, че член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че задължава държавите членки да следят за действителното спазване от публичните органи на предвидените в този член срокове за плащане.

 

На второ място, Съдът припомня, че по принцип може да бъде установено неизпълнение на задължения от държава членка на основание член 258 ДФЕС независимо от това кой е органът на тази държава, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението, дори да става въпрос за конституционно независима институция. В случая Италианската република не оспорва, че твърдяното от Комисията неизпълнение на задължения се отнася до нейните публични органи по смисъла на член 2, точка 2 от Директива 2011/7. За целите на определяне на понятието „публичен орган“, тази разпоредба препраща към определението на понятието „[възлагащ] орган“, което се съдържа по-специално в член 1, точка 9 от Директива 2004/18, като, както се посочва в съображение 14 от Директива 2011/7, това препращане е направено от съображения за последователност в законодателството на Съюза.

 

На трето място, установено е, че средният срок за плащане от страна на публичните органи за първото шестмесечие на 2016 г. е 50 дни (47 дни предвид средно претеглената стойност на данните), като тези данни са били изчислени въз основа на сделките, извършени от повече от 22 000 публични органа и отнасящи се за около 13 милиона фактури, получени от тези органи. За цялата 2016 г. средните срокове за плащане са били 41 дни за публичните органи, които не са част от националната система за здравеопазване, и 67 дни за тези, които са част от нея, като тези данни са изготвени въз основа на фактури, получени от всички публични органи за същата тази година (повече от 27 милиона).

 

Следователно, средният срок, в който всички италиански публични органи са извършвали плащания като възнаграждение по техните търговски сделки, надвишава сроковете за плащане, предвидени в член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7.

Съдът приема в заключение, че като не е гарантирала, че публичните ѝ органи действително спазват установените в член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2011/7 срокове за плащане, Италианската република не е изпълнила задълженията си по тези разпоредби.