Заключение на генералния адвокат Hogan по дела Върховен касационен съд България и Iccrea Banca, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:49

 

Запитването, отправено от Районен съд – Хасково, е съединено за разглеждане със запитване, отправено от Върховния касационен съд на Италия. Първото дело е със страни QH и Върховен касационен съд на Република България (ВКС), а второто със страни CV и нейния бивш работодател Iccrea Banca SpA Istituto Centrale del Credito Cooperativo (наричано по-нататък „Iccrea Banca“).

Има ли работникът право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването на работа, ако е установено, че е бил незаконно уволнен?

Това по същество е общият за двете преюдициални запитвания въпрос, който се отнася до тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време[1].

Фактите по главното дело в рамките на производството по запитването, отправено от Районен съд – Хасково са следните. От 1 септември 1985 г. QH работи като учител по музика в основно училище в Пловдив. На 29 април 2004 г. директорът на училището издава заповед за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение. QH обжалва тази заповед и с влязло в сила решение на Районен съд — Пловдив (България) уволнението ѝ е признато за незаконно и тя е възстановена на работа. На 13 ноември 2008 г. QH отново е уволнена, но този път не обжалва уволнението си, а на 1 юли 2009 г. предявява искове срещу училището пред Районен съд — Пловдив за заплащане на сумата от 7125 лева като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 285 дни, а именно по 57 дни годишно за периода от 30 април 2004 г. до 30 ноември 2008 г. Районен съд — Пловдив отхвърля исковете, решението на районния съд е потвърдено от окръжния, а ВКС не допуска иска за касационно разглеждане.

Впоследствие QH предявява иск срещу ВКС пред запитващата юрисдикция, Районен съд — Хасково, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата поради допуснато от ВКС нарушение на правото на Съюза. QH счита, че ВКС не само е нарушил член 267 ДФЕС, но и не е приложил, макар да е трябвало, член 7 от Директива 2003/88 и не ѝ е признал правото на платен годишен отпуск за периода, през който не е могла да се ползва от този отпуск поради незаконното си уволнение. При това положение, тъй като има съмнения дали практиката на ВКС е съвместима с член 7 от Директива 2003/88 Районен съд — Хасково решава на спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС.

Пред подобна хипотеза е изправен и Върховния касационен съд на Италия, само че в качеството му на последна инстанция по спора.

Генералният адвокат разглежда на първо място въпросът за компетентността си да разгледа спора, повдигнат от българското правителство, тъй като първото уволнение е с дата 30 април 2004г. т.е. преди присъединяването на България към ЕС. Според Генералния адвокат обаче Директива 2003/88 е приложима ratione temporis по отношение на правните последици, настъпващи след 1 януари 2007 г.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или национална съдебна практика, съгласно които работник, който е бил незаконно уволнен и впоследствие възстановен на работа със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването на работа.

Генералният адвокат припомня целта на задължението за предоставяне на платен годишен отпуск, както и практиката съгласно, която има изключение от правилото, че ползването на годишен отпуск предполага действително полагане на труд. В тази връзка, Съдът признава наличието на определени обстоятелства, които по същество не зависят от волята на работника и при които държава членка не може да поставя правото на платен годишен отпуск в зависимост от реалното полагане на труд от работника. Такива примери понастоящем са отпуските по болест и по майчинство. Тази съдебна практика обаче не се прилага за положението на работник, който през референтния период е ползвал родителски отпуск, нито за работник, изпълнението на чието задължение за полагане на труд е спряно (също като задължението на работодателя за заплащане на възнаграждение) чрез прилагане на принципа на „намаленото до нула работно време“.

Предвид изложеното, генералният адвокат пристъпва към анализиране на това дали положението на работник, който не е можел да полага труд поради незаконно уволнение и впоследствие е възстановен на работа със съдебно решение, и това на работник, който не може да полага труд в резултат на болест или поради отпуск по майчинство, са „напълно различни“. Критериите приети от Съда за прилагането на това изключение по същество са, първо, отсъствието от работа да не е предвидимо и второ, то да не зависи от волята на работника. Освен това характерно за положенията, при които изключението се признава, е и наличието на известни физически или психологични ограничения, търпени от работника, или необходимостта да бъде защитено специфично биологично състояние. Според генералния адвокат тези критерии са изпълнени в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение. Работник в такова положение всъщност не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му.

С оглед на гореизложеното генералният адвокат стига до заключение, че когато национално законодателство предвижда, че незаконно уволнен работник трябва да бъде възстановен на работа, член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата не допускат национално законодателство или национална съдебна или друга практика, съгласно които този работник няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването на работа.

С втория въпрос по дело C‑762/18 и въпроса по дело C‑37/19 запитващите юрисдикции по същество искат да се установи дали член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство или национална съдебна или друга практика, съгласно които при прекратяване на трудовото правоотношение правото на изплащане на обезщетение за полагаем, но неизползван платен отпуск не се признава, когато преди прекратяването на трудовото правоотношение работникът не е могъл да ползва отпуска поради уволнение, прието за незаконно от национален съд, който е разпоредил възстановяване на трудовото правоотношение с обратна сила, що се отнася до периода между противоправното действие на работодателя и последващото възстановяване на работа.

Генералният адвокат припомня, че правото на платен годишен отпуск включва и правото на заплащане. Освен това член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 не предвижда други условия за възникването на правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение, от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към датата на прекратяването на това правоотношение, като причината за прекратяването на трудовото правоотношение е ирелевантна за правото на обезщетение. Ако обаче работникът започне друга работа в периода между незаконното уволнение и възстановяването на първата работа, той не може да иска от първия си работодател финансовото обезщетение, съответстващо на периода на работа на новото място. При тези специфични обстоятелства получаването на пълния размер на финансовото обезщетение от първия работодател би довело до натрупване на права на платен годишен отпуск, което вече не отразява истинската цел на правото на платен годишен отпуск.

 

 

 

[1] ОВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3.