Определение от 24 септември 2019 г., QR (Презумпция за невиновност), C‑467/19 PPU, EU:C:2019:776

Преюдициалното запитване е отправено от Специализирания наказателен съд (България) в рамките наказателно производство срещу четирима български граждани по обвинение в участие в организирана престъпна група и се отнася до тълкуването на Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство[1] и на членове 47 и 52 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Наказателното производство се води срещу четири лица – QR, YM, ZK и HD, като QR е обвинен, че е ръководил организирана престъпна група, поставила си за цел да извършва престъпленията лихварство и изнудване. Останалите трима души са обвинени в участие в тази организирана престъпна група. QR се признава за виновен по всички повдигнати му от прокуратурата обвинения като неговият защитник и прокурорът сключват писмено споразумение, с което му е наложено по-леко наказание от предвиденото в закона. YM и защитникът му изразяват несъгласие и се противопоставят на сключването на това споразумение. ZK и защитникът му считат, че е безсмислено да изразяват съгласие или несъгласие, доколкото несъгласието на YM е пречка за сключване на споразумението. HD и защитникът му не изразяват становище по този въпрос.

Съгласно националните процесуални правила сключеното споразумение е представено на запитващата юрисдикция за одобрение. Съгласно тези правила подобно споразумение, сключено в съдебната фаза на процеса може да бъде одобрено само ако и останалите обвиняеми са съгласни. Запитващата юрисдикция пояснява, че това изискване е тълкувано буквално и стриктно от Върховния касационен съд и също, че когато един обвиняем даде съгласие за сключването на споразумение от негов съобвиняем, това увеличава вероятността делото срещу самия него да приключи с осъдителна присъда.

При така описаната обстановка запитващата юрисдикция се съмнява дали изискването да се получи съгласие от всички обвиняеми, е съвместимо с член 7, параграф 4 от Директива 2016/343, с член 47, първа и втора алинея и член 52, параграф 1 от Хартата, както и с принципите на ефективност и равно третиране и решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване в този смисъл до Съда на ЕС.

Преюдициалното запитване е разгледано по реда на спешното производство предвид обстоятелството, че обвиняемият QR не е на свобода и че срокът на задържането му зависи от изхода на спора в главното производство.

Освен това Съдът на ЕС решава да приложи чл. 99 от Процедурния си правилник и да отговори на поставения въпрос с мотивирано определение, тъй като отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или не оставя място за разумно съмнение.

Съдът припомня, че целта на Директива 2016/343 е установяването на общи минимални правила в наказателното производство във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес. В този смисъл член 7 от Директива 2016/343 установява някои общи правила за правото на лицата да запазят мълчание и да не се самоуличават като в този контекст параграф 4 на същия член предвижда, че държавите членки могат да позволят на своите съдебни органи да вземат предвид оказването на съдействие от страна на заподозрения и подсъдимия, когато определят наказанието.

Въпросните разпоредби не възлагат никакво задължение на държавите членки да гарантират, че съдебните им органи ще вземат предвид въпросното съдействие т.е. упоменатите разпоредби не предоставят на подсъдимия право да получи по-ниско наказание, ако окаже съдействие като например се признае за виновен и сключи споразумение с прокурора, нито пък цитираните разпоредби уреждат реда и условията за определяне на наказанието – те са въпрос единствено на националното право.

Съдът заключава, че член 7, параграф 4 от Директива 2016/343 не урежда въпроса дали одобряването на споразумение за решаване на делото може или не може да зависи от изискване за съгласие като обсъжданото в главното производство.

В допълнение Съдът на ЕС приема, че Хартата не е приложима по делото в главното производство, именно защото изискване за съгласие като обсъжданото в главното производство, от което зависи одобряването на споразумението за решаване на делото, не би могло да се смята за въведено при прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата. Следователно неприложим е и принципът на ефективност.

При тези условия Съдът отговаря на поставения въпрос, че член 7, параграф 4 от Директива 2016/343 трябва да се тълкува в смисъл, че не урежда въпроса дали одобряването от съда на споразумение за решаване на делото като разглежданото в главното производство, сключено между обвиняем за участие в престъпна група и прокурора, може или не може да зависи от условието останалите обвиняеми за участие в тази престъпна група да дадат съгласие за сключването на това споразумение.

[1] ОВ L 65, 2016 г., стр. 1