Решението на Съда на ЕС по делото Otis – може ли непряко засегнат публичноправен субект да предяви иск за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията?

Author

 Решение от 12 декември 2019 г., Otis и др., C‑435/18, EU:C:2019:1069

 

Олег Темников[1]

 

 

 

  1. Въведение

 

На 2 декември 2019 г. Съдът на Европейския съюз (“Съда на ЕС“) постанови важно решение в областта на частноправните искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията[2]. Произнасяйки се за пореден път по въпроси, произтичащи от картела при производителите на асансьори[3], с решение от 2 декември 2019 г., Otis, C‑435/18 (наричано по долу “коментираното Решение“)[4], Съдът на ЕС разяснява кои лица могат да предявяват иск за вреди.

Макар първите производства за обезщетения за вреди от нарушения на правилата на конкуренцията да са инициирани още през 80-те години на XX век[5], през 2001 г. Съдът на ЕС за пръв път категорично признава правото за водене на такъв иск с решението си в делото Courage[6]. През първото десетилетие на XX век настъпва и бурното развитие на тези искове в няколко европейски държави – най-вече Обединеното кралство, Германия, Холандия и Франция. В правото на ЕС повратна точка в тази насока е приемането на Директива 2014/104/ЕС[7].

Както беше изложено в предходна статия[8], частноправните искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията имат две основни функции. От една страна, те позволяват на лица или организации, които са претърпели вреди от нарушения на конкуренцията, да бъдат обезщетени. От друга страна, тези искове имат не само частноправен характер, чиято цел е защитата на интересите на отделни субекти, но и до известна степен публичноправен характер, тъй като те спомагат за ефективното прилагане на правото на конкуренцията. Те представляват допълнителен способ за защита на конкуренцията, тъй като рискът от такива искове се счита за форма на превантивна мярка и санкция срещу нарушители на конкурентното право. Поради това, исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, се определят и като форма на “частноправно прилагане” на иначе публичноправните правила за защита на конкуренцията – така наречения “private enforcement[9].

Именно този публичноправен елемент и засилен обществен интерес предполагат множество особености в правната уредба на частноправните искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, които ги отличават от общите правила на деликтната отговорност[10]. Така например, Директива 2014/104/ЕС предвижда редица специфични законодателни решения, като например различни презумпции по отношение нарушението и вината, презумпция за настъпването на вреди, по-благоприятни за ищците давностни срокове и т.н. Както Съдът на ЕС, така и някои национални юрисдикции се опитват да адаптират общите правила на деликтното право към особеностите на вредите, произтичащи от правото на конкуренция.

Този процес е особено интересен, тъй като той представлява повод за активен своеобразен “диалог” между, от една страна, общото деликтно право, което традиционно е предмет на националното облигационно право на държавите членки, всяко със своите особености и исторически контекст, а от друга страна – правото на конкуренцията на ЕС, и съответното acquis communautaire  във връзка с исковете за вреди. Към настоящия момент деликтното право в ЕС не е хармонизирано, което предполага множество различия сред държавите членки. Необходимостта от осигуряване на еднакви минимални стандарти по отношение исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията все по-често позволява тези разлика да изкристализират и да бъдат разгледани в практически контекст.

Точно такъв “диалог” се наблюдава и в коментираното Решение, в което Съдът съпоставя австрийското деликтно право с общите принципи от правото на ЕС, приложими към исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. По-конкретно, Съдът на ЕС разглежда кои лица следва да имат възможност да предявяват такива искове и дали въпросът за активната легитимация попада в обхвата на правото на ЕС или следва да бъде решен съгласно приложимото национално право.

Целта на тази статия е да се откроят най-важните моменти от становището на Генералния адвокат J. KOKOTT и решението на Съда на ЕС по делото Otis  в опит да бъде предоставен коментар от гледна точка на българското право, както и да се запознаят читателите с дебатите около него и неговото практическо значение.

След кратък преглед на практическото и теоретическото значение на Решението, ще бъде разгледано преюдициалното запитване, както и ще бъде предложен анализ на заключението на Генералния адвокат и съответно на самото решение на Съда на ЕС. В заключение, ще бъде изложен анализа на автора относно практическите последици от коментираното Решение.

 

  1. Практическо и теоретично значение на решението Otis

 

Коментираното Решение представлява един от първите поводи за Съда на ЕС да разясни кои лица имат право да претендират вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. В практиката по подобни искове в множество държави членки този въпрос стои на дневен ред, тъй като техните национални правни уредби допускат такава защита единствено за лица, които участват на засегнат от нарушението пазар. Съдът на ЕС отхвърля този подход и потвърждава разбирането, че всяко засегнато лице, без значение дали публичноправно или частноправно, без значение дали участва или не на засегнат пазар, следва да има правото да търси обезщетяването на понесените от него вреди.

Това заключение вероятно ще има значителен практически ефект, тъй като то премахва множество съмнения по отношение на допустимостта на подобни искове от държавни и общински органи в някои държави членки. Също така, коментираното Решение би позволило и на множество частноправни субекти, които не участват на засегнатите пазари по смисъла на правото на конкуренция, да имат допустим иск за вреди.

Решението по делото Otis има и важно значение и за правната теория. От гледна точка на правото на ЕС, то допринася за изясняването на обхвата на Директива 2014/104/ЕС, както и за развитие на деликтната отговорност за нарушение на правото на ЕС. От гледната точка на вътрешното право на държавите членки, решението по делото Otis представя твърде интересен пример за сложните отношения между националното деликтно право и правото на ЕС. Също така, то повдига множество теоретични въпроси по отношение на основните принципи на деликтното право – най-вече по отношение на наличието на особен защитен интерес и причинно-следствената връзка между нарушението и вредите.

Поради изложените по-горе причини, делото Otis е широко коментирано от правната доктрина[11].

 

  1. Фактите по основното производство

 

Картелът в сектора на асансьорите е действал и в Австрия, като в допълнение на производството пред ЕК, Bundeswettbewerbsbehörde (Федерален орган за защита на конкуренцията) и Kartellgericht (Съд по спорове в областта на картелното право) провеждат отделно разследване и производство, които приключват със значителни глоби.

В контекста на провежданата социална политика, Федерална провинция Горна Австрия (Land Oberösterreich) е предоставяла серия механизми за финансово подпомагане на строителството на социални жилищни сгради. Един от тези механизми е бил предоставянето на насърчителни заеми на инвеститорите и строителите на такива жилищни сгради при преференциални лихвени условия.

Федералната провинция предявява иск срещу участниците в картела при асансьорите за вредите, причинени от завишаването на цените на строителството, което е било причинено от картела. По-специално, Федералната провинция твърди, че поради това завишаване на разходите за строителство, е била принудена да предоставя по-големи заеми, съответно е загубила приходи от по-високите пазарни лихви за периода.  С други думи, претендираната вреда е равна на разликата между прихода от лихви, изплатени обратно от получателите, и прихода от лихви, който би бил резултат от инвестирането на завишената сума на подпомагането, обусловена от картела, при средния лихвен процент на германските държавни облигации за съответния период.

Първоинстанционният съд отхвърля иска въз основа на разпоредбите[12] от австрийското право, съгласно които обезщетение за вреди от нарушение на “административен закон” могат да претендират единствено лицата, които са предмет на защита от съответната регулация. С други думи, що се касае за вреди, причинени от нарушение правилата на конкуренцията, това биха били лицата които са участници на засегнат от картела пазар, като например същия географски и/или продуктов пазар или съседен такъв.

Въззивният съд отменя това решение и делото стига до Върховния съд на Австрия, който отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. Върховният съд на Австрия следва разбирането на първоинстанционния съд и приема, че персоналният обхват на закрила от забраната на картели се разпростира върху лицата, които действат като доставчици или потребители на съответния засегнат от картела пазар, но не и върху публичните заемодатели, които чрез финансово подпомагане дават възможност на определени групи купувачи да получават по-лесно предлагания от картела продукт. Въз основа на това, съгласно горецитираната разпоредба от австрийското законодателство[13],  на такива заемодатели следва да бъде отказано да предявят иск за обезщетение на вреда, тъй като вредата им не е достатъчно свързана с целта на забраната на картелни споразумения, а именно запазването на конкуренцията на засегнатия от картела пазар.

 

  1. Преюдициалното запитване

 

Oberster Gerichtshof спира производството и поставя на Съда на ЕС следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 85 от Договора за ЕО, член 81 ЕО, съответно член 101 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за запазване на пълната ефективност на тези разпоредби и на полезното действие на произтичащата от тези разпоредби забрана е необходимо обезщетение за вреди от участниците в картела да могат да искат и лицата, които не действат като доставчици или потребители на съответния материално и географски засегнат от картела пазар, но като лица, които предоставят подпомагане, осигуряват съгласно действащото законодателство заеми при изгодни условия на купувачите на предлаганите на засегнатия от картела пазар продукти, и чиито вреди се изразяват в това, че отпуснатите от тях заеми, представляващи процент от разходите за продукта, са били по-големи, отколкото биха били без картелно споразумение, вследствие на което те не могат да инвестират тези суми така, че да им носят печалба?“.

 

  1. Заключението на Генералния адвокат J. KOKOTT

 

Заключенията на Генералните адвокати – характерна особеност на производството пред Съда на ЕС – обичайно представляват юридически разработки с изключително високо качество, разглеждащи един въпрос в най-различни аспекти и предоставящо незаменим както научен, така и практически принос. Такова е и заключението на Генералния адвокат J. KOKOTT което, значително по-обемно и задълбочено от решението на Съда, заслужава поне толкова внимание, колкото и самото решение, че дори и повече. Заключението е необходимо четиво за разбирането значението на решението. В него Генералният адвокат разглежда и множество аспекти от преюдициалния въпрос, като отделя специално внимание на приложимите стандарти и тестове от правото на ЕС и предоставя коментар по основните спорни моменти.

Преди да пристъпи към анализ на поставените преюдициални въпроси, Генералният адвокат предоставя интересни предварителни бележки по отношение на неприложимостта на Директива 2014/104/ЕС (тъй като и събитията, и предявеният иск по главното производство са настъпили преди приемането ѝ), по отношение допустимостта на преюдициалния въпрос и по отношение на релевантността на преюдициалния въпрос за решаване на спора по същество. Тези части няма да бъдат коментирани в настоящото изложение, тъй като не предопределят решението по фундаменталния правен въпрос, който разглеждаме.

В своя анализ, J. KOKOTT изключително ясно очертава предмета на преюдициалното запитване, а именно “да се установи дали член 101 ДФЕС и предхождащите го разпоредби изискват държавен заемодател, който не действа нито като доставчик, нито като потребител на засегнатия от картела пазар, да има възможността да иска обезщетение за вредите, които е претърпял, поради това че не е могъл да инвестира по друг начин с печалба обусловен от картела прекомерно висок размер на заема с преференциална лихва” (т. 36 от заключението). За да предложи отговор на този въпрос, J. KOKOTT първо разглежда дали отговорът следва да се търси в националното право на Австрия или в правото на ЕС (т. 5.1), а след това анализира изискванията на правото на ЕС по отношение обезщетението за вреди и необходимите елементи от фактическия им състав.

 

5.1.  Къде следва да се търси отговор на поставения въпрос – в националното право или в правото на ЕС?

 

Отправна точка от анализа на Генералния адвокат, и същевременно основен спорен въпрос между страните, е дали отговорът на зададения преюдициален въпрос попада в обхвата на правото на ЕС, и следователно трябва да бъде отговорен пряко въз основа на правото на ЕС, или пък не е регулиран от правото на ЕС и следователно, трябва да бъде отговорен от запитващия съд въз основа на неговото национално право.

Този въпрос възниква често при делата за вреди, причинени от нарушения на правото на конкуренцията. Това е така, тъй като първично право на ЕС (основно чл. 101 и 102 ДФЕС) и вторичното право (например Регламент № 1/2003) съдържат основните материалноправни норми в областта на конкуренцията, но правото на ЕС не предвижда нито материалноправни, нито процесуалноправни норми по отношение отговорността за вреди. Такива правила не са били и ясно изведени в практика на Съда на ЕС, като той многократно е приемал, че тези въпроси следва да бъдат уредени от приложимото национално право на съответната/ните държава/и членка/и, определено/и с оглед международното частно право на ЕС[14], като същевременно, нормите от националното право не трябва да затрудняват приложението на отговорността за вреди и съответно, забраната в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС. С други думи – исковете за вреди следва да бъдат водени съгласно националното право, като в случай, че някои разпоредби от националното право противоречат на принципите на правото на ЕС, то те не следва да бъдат прилагани. С приемането на Директива 2014/104/ЕС този подход е основно запазен, като особените изисквания към националното право, изведени от практиката на Съда на ЕС, са подробно предвидени. Именно с транспонирането на тази Директива се наложиха серия промени в националното право, които изглеждат революционни, особено от гледната точка на българското облигационно право, като например презумпцията за наличие на вреди, особености относно доказването и давностните срокове и други[15].

Същевременно, между националните законодателства на държавите членки в областта на облигационното право, и в частност що се отнася до исковете за вреди,  причинени от нарушение правилата на конкуренцията, има значителни разлики. Тези разлики са толкова съществени, че провеждането на такива искове в някои държави членки е значително по-трудно и непредвидимо (например България), докато други са се превърнали в “центрове” за отнасяне на такива спорове[16]. Поради тази причина, въпросът кои аспекти от исковете за вреди се определят от правото на ЕС и кои от националното е от изключително практическо и теоретическо значение.

Именно тук е и първият основен принос на становището на J. KOKOTT. Следвайки своите заключения по предходни дела[17], тя предлага ясна разграничителна линия –, “разграничителната линия между материалното вземане и процесуалното прилагане: на въпроса за наличието на претенции за обезщетение за вреди (т.е. въпросът дали следва да се предостави обезщетение) трябва да се отговори чрез правото на Съюза. Редът и условията за прилагане и начините за конкретното реализиране на такива претенции (т.е. въпросът как следва да се предостави обезщетение за вреди), което означава по-специално правилата относно компетентност, производства, срокове и представяне на доказателства, пък се уреждат от националното право“. Това разграничение между “дали” и “как” е удачно, както с оглед целите на ДФЕС, така и с оглед предвидимостта и относително унифицирано прилагане от съдилищата на държавите членки. Същевременно, както е видно от коментираното преюдициално запитване, все още възникват съмнения по тези въпроси.

Следващият, и може би най-интересен елемент от анализа на Генералния адвокат, е тълкуването на спорната разпоредба на австрийското право и квалифицирането ѝ като въпрос относно материалното вземане или процесуалното прилагане. J. KOKOTT отбелязва, че основният спор между страните по делото е дали разпоредбата от австрийското право, въз основа на която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Федерална провинция Горна Австрия – Член 1311 от ABGB, се отнася до “дали” или до “как” може да бъде упражнено правото за търсене на вреди. J. KOKOTT изследва това изискване за “връзка на противоправност” между правонарушението и вредата и стига до извода, че то на практика е аспект от анализа на причинно-следствената връзка между нарушението и вредата, тоест на материалноправно изискване за допустимост на правото на обезщетение за вреди от картел.

Генералният адвокат нагледно преформулира въпроса, за да докаже, че той се отнася до материалния обхват на правото за обезщетение, а не до процесуалния въпрос как то може да бъде преформулирано. Така J. KOKOTT обяснява, че “всъщност въпросът е дали член 101 ДФЕС предоставя и на лице, което не е действало като доставчик или потребител на пазара, засегнат от картел, правото на обезщетение за вредите, претърпени в резултат на този картел“. J. KOKOTT приема, че това е въпрос относно обхвата на закрилата от член 101 ДФЕС и следователно, отговорът на въпроса следва да бъде предоставен само въз основа на правото на Съюза.

Като допълнителни аргументи в този смисъл Генералният адвокат отбелязва необходимостта от еднакво тълкуване на забраната за ценови споразумения като обуславящ вредите стандарт. В допълнение, в няколко параграфа тя доразвива “разграничителната линия” между материалното вземане и процесуалното прилагане, като предоставя практически примери, които са от голяма полза и научен интерес.

Считам, че този елемент от анализна на J. KOKOTT е съществен и заключенията на Генералния адвокат следва да бъдат споделени. Спорната разпоредба от австрийското законодателство[18] е особено интересна, тъй като в някой правни системи – като например българската, такова изискване не съществува. В тези правни системи, необходимостта от връзка за противоправност е заменена с многопластови аспекти от изискването за наличие на причинно-следствена връзка между нарушението (противоправното поведение) и вредата. Макар и от теоретична гледна точка тези понятия да изглеждат твърде близки, основното производство показва, че едно лице би могло да има право да претендира вреди от дадено нарушение съгласно правото на една държава члена, а съгласно правото на друга държава членка то не би могло да има такова право. Правилно Генералният адвокат приема, че въпросът “кой може да претендира вреди от нарушение на чл. 101 ДФЕС” следва да намери еднакво тълкуване във всички държави членки и предлага той да бъде анализиран въз основа правото на ЕС.

 

5.2.  Всеки, който е претърпял вреди от нарушение на правото на конкуренцията може да претендира обезщетение

 

Следващият етап от анализа на Генералния адвокат е съсредоточен върху тълкуването на правото на ЕС относно въпроса кой може да претендира вреди от нарушението на правото на конкуренцията. Докато запитващата юрисдикция приема (въз основа на австрийското право), че това могат да бъдат само лица, защитени от разпоредбата на чл. 101 ДФЕС, J. KOKOTT счита, че правото на ЕС не съдържа такова ограничение и следователно, то не е приложимо в настоящия случай.

Въз основа на детайлен анализ на практика на Съда на ЕС, както и въз основа на серия стройни логически конструкции, Генералният адвокат приема, че съгласно правото на ЕС не следва да се допуска категорично ограничаване на правото на обезщетение за нарушение на чл. 101 ДФЕС. Тук тя изтъква, че целта на чл. 101 ДФЕС – а именно, да се гарантира поддържането на ненарушена конкуренция на вътрешния пазар, не съдържа никакво ограничение на правото за обезщетение за вреди.

От друга страна, J. KOKOTT отбелязва, че правото на участници в картела на правна сигурност и необходимостта от ограничаване на неочертаната отговорност за вреди са осигурени от изискването да съществува “достатъчно пряка причинно-следствена връзка” между тяхното антиконкурентно поведение и настъпилата вреда. Това обуславя и известна степен на предвидимост за нарушителя, че от неговото поведение биха могли да настъпят вреди.

 

5.3.  Наличието на връзка между нарушението и претендираните вреди в основното дело

 

След подробен анализ на основните елементи от нарушението и вредите и извод за тяхното съществуване, Генералният адвокат предоставя и подробен анализ на действителното наличие на причинно-следствена връзка между нарушението и претендираните вреди, на предвидимостта на вредите, както и по отношение на метода на тяхното изчисляване.

Този подход на Генералния адвокат е необичаен. На практика, тя се впуска в детайлен анализ на фактите по делото, включително и правна квалификация на фактическите обстоятелства по основното дело, което обикновено е задача на запитващия съд. Въпреки това, по този начин, от една страна тя дава ценни насоки какъв би следвало да бъде анализът в такива случай, а от друга страна, отговаря на аргументите на страните в производството пред Съда на ЕС.

Считам, че особен интерес представлява анализът на J. KOKOTT по отношение на наличието на достатъчна причинно-следствена връзка. Без да навлизаме в прекалени детайли, предложеният анализ изглежда очертава контурите на стандарт за причинно-следствена връзка, който е автономен за правото на ЕС, или поне различен от този, прилаган от съдилищата на някои държави членки. Както знаем, в някои държави членки, като например България, понятието за причинно-следствена връзка се прилага стриктно, а вредите трябва да са пряко и непосредствено свързани с противоправното деяние. Анализът на Генералния адвокат повдига въпроса, дали при прилагането на правото на ЕС, включително и на Директива 2014/104/ЕС, националните съдилища не следва да прилагат общ стандарт за наличие на причинно-следствена връзка, специфичен за нарушенията на конкуренцията.

 

5.4.  Предложението за отговори по преюдициалното запитване

 

Въз основа на горния анализ, Генералният адвокат предлага на Съда на ЕС да отговори на поставените преюдициални въпроси, че „Член 101 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че обезщетение за вреди от участниците в картела могат да искат и лицата, които не действат като доставчик или потребител на засегнатия от картела пазар. Това включва държавните заемодатели, които предоставят заеми при преференциални условия на клиенти на участниците в картела и вредите за които се изразяват в това, че размерът на заема, отпуснат като процент от разходите за продукта, е бил по-голям, отколкото би бил в отсъствието на посочения картел, поради което те не са могли да инвестират тези суми по пазарния лихвен процент или да ги използват за погасяване на текущи кредити“.

Считам, че анализът на Генералния адвокат е правилен и до голяма степен изчерпателен и е следвало Съдът да го последва и да разгледа подробно всички повдигнати в него аргументи. За съжаление, това не е било сторено в пълна степен.

 

  1. Решението на Съда

 

Решението на Съда по делото Otis е постановено от петчленен състав на 2 декември 2019 г.

Съдът приема, че искането за преюдициално запитване е допустимо и отговаря на преюдициалния въпрос.

В решението си Съдът следва предложението на Генералния адвокат и, макар по-лаконично и с друг фокус, стига до същото заключение.

 

6.1.  Отговорите на Съда на ЕС

 

Като верен “пазач на договорите“, Съдът на ЕС започва своят анализ с припомняне на директния ефект на чл. 101 ДФЕС (въпреки, че това надали е било предмет на спор между страните) и принципите за пълна ефективност и полезно действие.

Въз основа на това, както и на предходната си практика, Съдът на ЕС подчертава, че “всеки има право да иска да бъдат поправени претърпените от него вреди“, като съответно националните правила на държавите членки не бива да възпрепятстват това право. От тази част на анализа на Съда на ЕС изглежда, че фокусът на анализа е върху разпоредбите в националните законодателства на държавите членки. За разлика от становището на Генералния адвокат, Съдът не изразява категорично дали този въпрос е регулиран от правото на ЕС, или от националното право на държавите членски с оглед принципа на пълен ефект.

Разбирането на автора, е че Съдът приема по-скоро втория подход. Така например, в точка 26 от коментираното Решение, Съдът отбелязва, че “правото на държавите членки трябва в частност да отчита преследваната от член 101 ДФЕС цел” както и, че “националните разпоредби трябва да признават на всеки правото да иска да бъдат поправени претърпените от него вреди“.

Съдът на ЕС продължава с изключително кратък анализ, или по-скоро отговор, като подчертава, че с оглед пълната ефективност и полезното действие на чл. 101 ДФЕС не следва да бъде ограничен кръга от лица, които да могат да претендират вреди, до доставчиците и потребителите на засегнатия от картела пазар. По този начин, Съдът отхвърля разбирането на запитващата юрисдикция, че е необходима връзка със защитната цел преследвана от чл. 101 ДФЕС.

С други думи, Съдът на ЕС приема, че всяка вреда, която има достатъчна причинно-следствена връзка с нарушението на правото на конкуренцията, следва да може да доведе до обезщетение, без значение дали лицето, което я е претърпяло участва или не на пазар, засегнат от съответното нарушение.

В този смисъл, Съдът на ЕС отговаря на запитващата юрисдикция, че “Член 101 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че лицата, които не действат като доставчик или потребител на засегнатия от картел пазар, но са предоставили подпомагане под формата на насърчителни заеми на купувачи на предлагани на този пазар продукти, могат да искат участвали в картела предприятия да бъдат осъдени да поправят вредите, които тези лица са претърпели, защото посоченото подпомагане е било в размер, по-висок отколкото е щял да бъде при липсата на картела, поради което те не са могли да използват тази разлика за други цели, носещи по-голяма печалба.”

Считам, че по същество Коментираното Решение следва да бъде споделено. Както отбелязва правната доктрина[19], с това решение Съдът на ЕС потвърждава елементите от фактическия състав на исковете за вреди причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. По-специално, след като в предходни решения Съдът на ЕС е разяснил “какво” и “защо” може да претендирано, с Коментираното Решение се разяснява “кой” може да претендира такива вреди, като и трите въпроса следва да се разглеждат въз основа на чл. 101 ДФЕС и неговата пълна ефективност. Също така, Съдът на ЕС потвърждава и неприложимостта на разпоредбите на националното законодателство, които възпрепятстват ефективното приложение на чл. 101 ДФЕС. Това е особено важно с оглед равномерното прилагане на правото на ЕС.

 

6.2.  Какво пропуска Съда на ЕС да разгледа в своето решение?

 

Въпреки правилността на диспозитива и заключението на Съда в Коментираното Решение, авторът на настоящата статия споделя виждането на част от правната доктрина[20], че мотивите на Съда са прекалено кратки, а предоставените отговори внасят допълнителна неяснота.

Действително, целта на производството по преюдициални запитвания е да предоставя на съдилищата от държавите членки необходимото тълкуване на нормите на правото на ЕС, а не конкретно решаване на делата. Същевременно, в повечето случай конкретен отговор по даден казус би бил по-полезен отколкото формулиране на едно абстрактно правило. В настоящия случай, анализът на Генералния адвокат е значително по-детайлен, и вероятно би бил по-полезен за запитващия съд, отколкото самото коментирано Решение.

По-конкретно, коментираното Решение не разглежда много от поставените от страните по делото правни въпроси, както и релевантните въпроси коментирани от Генералния адвокат. Така например, не става ясно дали евентуални изисквания за процесуална легитимация по националното законодателство биха били допустими, дали критерият за причинно-следствена връзка е въпрос от правото на ЕС или от националното право, кои други изисквания на националното право не биха се прилагали, дали има изисквания в правото на ЕС относно начина на определяне размера на вредите и т.н.

Що се касае да основното производство, от коментираното Решение трудно бихме могли да предположим какъв би бил изходът (за разликата от становището на Генералния адвокат, което дава ясни насоки за това). Това означава, че две различни съдилища биха могли да стигнат до различни изводи, не поради различна преценка на фактите, а поради различно разбиране на текста на Решението.

С дела като настоящото Съдът на ЕС има шанс да предостави ясни отговори дали лице като ищеца в основното производство би следвало да има право на вреди съгласно правото на ЕС. Така например, Генералният адвокат ясно очертава приложимите тестове съгласно правото на ЕС, от една страна, а от друга – какво остава на бъде установено от националните съдилища.

В една децентрализирана система на правоприлагане, каквато е системата на правото на ЕС, която трябва да бъде прилагана от съдилищата на 27 различни държави, с оглед техните национални особености и правни култури, липсата на конкретика в решенията на Съда на ЕС води до значителна правна несигурност за правните субекти. Нещо повече – тя частично отнема на самите решения и на правото на ЕС тяхната пълна ефективност.

 

  1. Заключение

 

Решението по делото Otis потвърждава, че Съдът на ЕС е най-големият поддръжник на частното прилагане на правото на конкуренцията в ЕС. С него допълнително се изяснява, че дори лица, които не участват на засегнат пазар, имат право да претендират вреди от нарушения на конкуренцията, стига между противоправното поведение и настъпилите вреди да има достатъчна причинно-следствена връзка.

За съжаление, в своето решение по делото Otis Съдът на ЕС не само не достига нивото на анализа, предоставен в становището на Генералния адвокат, но и не коментира всички аргументи и заключения, формулирани в него. Действително той няма такова задължение, но с оглед важността на делото, включително и за постановяването на правилно решение в основното производство, по-подробен анализ щеше да допринесе за правовия ред в Съюза.

Коментираното Решение е показателно и за друго – правото на ЕС трябва да съжителства и взаимодейства с 27 отделни национални правни системи, всяка имаща своите особености. В областите, в които няма пълна хармонизация, разликите в националните системи могат да доведат до съществени разлики в правоприлагането на правото на ЕС. Красноречив пример в тази посока е деликтното право – макар и да има много прилики, някои правни системи са развили характерни институти и тестове, неразбираеми за другите. Поставеният в основното производство въпрос, например, не би бил релевантен от гледна точка на българското право. Това поставя на дневен ред въпроса дали не е време за по-напреднала хармонизация на облигационното право в ЕС – не само с оглед прилагането на правото на ЕС, но и с оглед хармонизиране на частноправните отношения в Съюза.

 

 

***

 

[1] Олег Темников, адвокат в Адвокатско Дружество Волф Тайс, София, член на Софийската адвокатска колегия, член на Българската асоциация за Европейско право, магистър по право от Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. Имейл адрес: oleg.temnikov@wolftheiss.com

Тази статия е подготвена от автора в лично качество. Мненията и позициите, изразени в тази статия, са личните научни виждания на автора и те не ангажират Адвокатско Дружество Волф Тайс или практикуващите в него адвокати, както и не задължително съвпадат с техните мнения по разгледаните въпроси.

[2] За съжаление на български език няма възприето кратко наименование, както например Private Damages claims на английски език. Поради тази причина, и с оглед опростяване на текста, в тази статия ще бъде използван и английския термин. По темата виж Rose and Bailey (eds), Bellamy and Child: European Union Law of Competition, Oxford University Press, 7th ed, 2013, ch 16; Marquis and Cisotta (eds), Litigation and Arbitration in EU Competition Law, Edward Elgar, 2015; Wilman, Private Enforcement of EU Law before National Courts: The EU Legislative Framework, Edward Elgar, 2015, ch 6; Mobley (ed), Private Antitrust Litigation, Global Competition Review, 2017; Ashton, Competition Damages Actions in the EU, Edward Elgar, 2nd ed, 2018.

[3] На 21 февруари 2007 г. ЕК налага на водещите европейски производители на асансьори и ескалатори – групите Otis, Schindler, Kone и ThyssenKrupp, глоби с общ размер 992 милиона евро за участието им от 80-те години на XX век в редица картели в множество държави членки. Подобни картели са установени и от множество национални органи по конкуренция. В последствие, многократно СЕС се произнася по дела образувани във връзка с тези производства, като например  Решения от 6 ноември 2012 г., Otis и др. (C‑199/11, EU: C: 2012: 684), от 18 юли 2013 г., Schindler Holding и др./Комисия (C‑501/11P, EU: C: 2013: 522) и от 5 юни 2014 г., Kone и др. (C‑557/12, EU: C: 2014: 1317).

[4] Решение от 02.12.2019 г., Otis, C‑435/18, ECLI:EU:C:2019:1069.

[5] Например делата пред английските съдилища Garden Cottage Foods v Milk Marketing Board [1984] AC 130, [1983] 3 CMLR 43; An Bord Bainne Co-operative Ltd v Milk Marketing Board [1984] 1 CMLR 519, affd [1984] 2 CMLR 584; Bourgoin SA v Minister of Agriculture Fisheries and Food [1985] 1 CMLR 528.

[6] Решение на Съда от 20.09.2001 по дело C-453/99, ECLI:EU:C:2001:465.

[7] Директива 2014/104/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета  от 26 ноември 2014 година  относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията. Повече за Директива 2014/104/ЕС в Ioannis Lianos, Peter Davis & Paolisa Nebbia, Damages Claims for the Infringement of EU Competition Law, Oxford University Press, 2014; Maria Bergström, Marios Iacovides and Magnus Strand, Harmonising EU Competition Litigation: the new Directive and beyond, Oxford Hart Publishing, 2016; Rodger (ed), Competition Law Private Enforcement and Collective Redress Across the EU, Wolters Kluwer, 2014; “Минималните стандарти, въведени от Директива 2014/104 ЕС относно исковете за обезщетения за вреди при нарушения на конкуренцията“, Боряна Шотекова, Дайджест “Търговско и облигационно право”, 2015 г., кн. 07; Eleonora Mateina, Better Later Than Never: Bulgaria Finally Implemented the Private Damages Directive in its Competition Protection Act, Kluwer Competition Law Blog, 08.01.2018.

[8] Олег Темников, Кой съд е компетентен да разгледа иск за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията?, Европейски правен преглед, Том XIII, 2015 г.

[9] Повече за private enforcement в ЕС вж. Barry J. Rodger (ed.), Competition Law: Comparative Private Enforcement and Collective Redress across the EU, International Competition Law Series, Volume 56, Kluwer Law International, 2014; Kai Hüschelrath, Heike Schweitzer (ed.), Public and Private Enforcement of Competition Law in Europe  – Legal and Economic Perspectives, Springer, 2014; Bernardo Cortese (ed.), EU Competition Law: Between Public and Private Enforcement, International Competition Law Series, Volume 55, Kluwer Law International, 2014.

[10]Деликтната отговорност, или по друг начин казано задължението да се поправят вредите, виновно причинени другиму, съществува под една или друга форма във всички правни системи на държавите членки на ЕС (като  например чл. 45 от българския Закон за задълженията и договорите или чл. 1382 от френския Code Civil).

[11] Виж например Martin Favart, The EU Court of Justice rules that a public body indirectly affected by a cartel can claim compensation for losses resulting from an antitrust infringement (Otis), 12.12.2019, e-Competitions Bulletin January 2020 – II, Art. N° 92929; Catharina Richter, European Court of Justice strengthens plaintiffs’ rights in antitrust damages proceedings: no need for any activity on the market affected by cartel, 13.12.2019, Fieldfisher; Irène Baudu, Les victimes autres que les fournisseurs ou les acheteurs du marché concerné par une entente ont elles aussi droit à réparation, 18.12.2019, Wolters Kluwer France; Miguel Sousa Ferro and Guilherme Oliveira e Costa, Otis: Another Great Judgment on Private Enforcement from the CJEU… But It Could be Better, 22.01.2020, Competition Policy International.

[12]Член 1311, второ изречение от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (Общ граждански кодекс, наричан по-нататък „ABGB“), който предвижда, че за причинената вреда отговаря лицето, „нарушило закон, който цели да предотврати настъпването на случайни вреди“.

[13] За становището на запитващата юрисдикция, съдържащо подробно обяснение на съответните норми на австрийското право, виж пара. 15 от Коментираното Решение:

“В тази насока същата юрисдикция посочва, че в австрийското право, когато няма договорно правоотношение, чисто имуществените вреди, изразяващи се в увреждане на имуществото на пострадалия, без да е увредено абсолютно защитено правно благо, не се ползват от всеобхватна защита. Според тази юрисдикция подобно имуществено увреждане подлежи на обезщетяване само когато противоправността на вредоносното поведение произтича от правния ред, в частност при нарушаване на защитни норми — абстрактни забрани, които трябва да защитят дадена категория лица от увреждането на защитени правни блага. В такъв случай предпоставка за търсенето на отговорност е да е настъпила вреда, която именно нарушената норма е имала за цел да предотврати. Причинителят на вредата носи отговорност само за вредите, които се явяват реализация на опасността, заради която се изисква или се забранява определено поведение. Вредата не подлежи на обезщетяване, когато настъпва като резултат от странична последица в сфера на интереси, незащитена от забраната, прогласена в нарушената защитна норма.”

[14]В този смисъл, виж например Решения от 20 септември 2001 г., Courage и Crehan (C‑453/99, EU:C:2001:465, т. 29), от 13 юли 2006 г., Manfredi и др. (C‑295/04—C‑298/04, EU:C:2006:461, т. 62 и 64), от 5 юни 2014 г., Kone и др. (C‑557/12, EU:C:2014:1317, т. 24—26), както и от 14 март 2019 г., Skanska Industrial Solutions и др. (C‑724/17, EU:C:2019:204, т. 27).

[15]Повече по този въпрос в статията на Анна Ризова и Олег Темников,  По-лесни искове за вреди от нарушения на конкуренцията, в. Капитал, 01.12.2014.

[16]Виж Олег Темников, Кой съд е компетентен да разгледа иск за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията? (Решение на Съда на ЕС в дело С-352/13, CDC Hydrogen Peroxide), Европейски правен преглед, Том XIII, 2015 г.

[17]Виж например Заключение по дело Kone и др. (C‑557/12, EU:C:2014:45, т. 23) и Заключението по дело Cogeco Communications (C‑637/17, EU:C:2019:32, т. 75 и сл. и т. 87 и сл.).

[18] Повече по отношение на член 1311, второ изречение от ABGB, Meinhard Lukas, Tort and Regulatory Law in Austria, in van Boom W.H., Lukas M., Kissling C. (eds), Tort and Regulatory Law. Tort and Insurance Law, vol 19. Springer, Vienna, 2017.

[19] Miguel Sousa Ferro and Guilherme Oliveira e Costa, Otis: Another Great Judgment on Private Enforcement from the CJEU… But It Could be Better, 22.01.2020, Competition Policy International.

[20] Виж например Miguel Sousa Ferro and Guilherme Oliveira e Costa, Otis: Another Great Judgment on Private Enforcement from the CJEU… But It Could be Better, 22.01.2020, Competition Policy International.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.