Защитата на правата на потребителите съгласно Директива 93/13 и съдебната практика на Съда на ЕС в светлината на измененията на ГПК от 2019 г.

Author

Деян Драгиев[1]

 

 

  1. Въведение

Една от сферите, в които правото на Европейския съюз е въвело значителна правна закрила в отношениетя между страните, е режимът на поребителските права и най-вече защитата срещу неравноправни клаузи в договори с потребители. Съдебната практика не само в България, а и в други страни от ЕС се изправя многократно пред ситуацията, в която се сблъскват интересът на кредитора, целящ да реализира вземанията си срещу длъжник потребител, от една страна, и потребителя, който би могъл да бъде застрашен от неравноправни договорни условия, на които се основава вземането, от друга. Съдът трябва да намери баланса между тези интереси, но трябва да следва проектираните стандарти на защита на потребителите съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори („Директивата“). В практиката си Съдът на ЕС многократно е задавал критерии за тълкуване на Директивата и я е разглеждал в светлината на националните процесуалноправни режими. Поради критики към българското законодателство, и ГПК беше изменен през декември 2019 г. (ДВ брой 100/2019 г.).

Настоящото изследване анализира дадени в практиката на Съда на ЕС насоки относно Директивата и приложението й в националните съдебни производства и доколко промените в ГПК от 2019 г. изпълняват целите да отговорят на нуждите на потребителската защита по Директивата – така, както е тълкувана от Съда на ЕС.

 

  1. Общи положения в практиката на Съда на ЕС

Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори  държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на тяхното национално право.

Поради естеството и значението на обществения интерес, на който се основава защитата на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите или доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение на Съда от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 56).

За целта националният съд е длъжен просто да не прилага неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието им (решение на Съда от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 57).

Макар съгласно постоянната съдебна практика националният съд да е длъжен служебно да преценява неравноправността на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и така да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика, условие за това е той да е запознат с необходимите за целта правни и фактически положения (в този смисъл решения на Съда от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 52 и цитираната съдебна практика и от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 58).

В решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349) и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2016:98), както и с определение от 21 юни 2016 г., Aktiv Kapital Portfolio (C‑122/14, непубликувано, EU:C:2016:486), Съдът на ЕС е имал възможност да уточни, че тези мотиви важат и за заповедните производства.

Ефективна защита на предоставените на потребителя права може да бъде гарантирана само при условие, че системата на националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за изпълнение да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор (в този смисъл решение на Съд на ЕС от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 46 и определение от 21 юни 2016 г., Aktiv Kapital Portfolio, C‑122/14, непубликувано, EU:C:2016:486, т. 30).

Правото на ЕС по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка, при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, по реда на които се разглеждат сходни случаи, за които се прилага вътрешното право (принцип на равностойност), и да предвиждат право на ефективни правни средства за защита, каквото се изисква в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (принцип на ефективност; вж. в този смисъл решения на ЕС от 14 септември 2017 г., The Trustees of the BT Pension Scheme, C‑628/15, EU:C:2017:687, т. 58 и 59 и цитираната съдебна практика и от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 35).

 

  1. Приложение на Директива 93/13 от държавите членки, съгласно практиката на Съда на ЕС

 

3.1. Решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711

В рамките на първата фаза от заповедното производството съгласно процесуалното право на Полша упражняваният контрол се свежда до записа на заповед и не може да обхване каузалното правоотношение. В рамките на производството, съдът не бива запознат с всички фактически и правни положения, произтичащи от съответния договор за кредит. Затова полският съд не е в състояние да провери евентуално неравноправния характер на договорна клауза.

Съгласно член 486, параграф 1 от полския процесуален закон при липса на предпоставки за издаването на заповед за изпълнение председателят на сезирания състав би могъл да определи дата за заседание по делото, освен в случай че то все пак може да бъде разгледано в разпоредително заседание. При насрочено заседание устната фаза на производството протича по приложимия общ или специален ред, което позволява разглеждането едновременно на менителничното и на каузалното правоотношение, включително на договора за потребителски кредит. Правомощието на председателя на сезирания състав да насрочи заседание по делото в отклонение от правилото по член 4841 от полския процесуален закон, че делото се разглежда в разпоредително заседание, зависи от условието да няма „предпоставки за издаването на заповед за изпълнение“. В рамките на първата фаза от производството, от член 485, параграф 2 от полския процесуален закон следва, че компетентността ѝ е ограничена до проверка на формалната редовност на записа на заповед. Тя уточнява, че във висящото пред нея производство разглежданият запис на заповед е действителен. Изследването на правоотношението, произтичащо от договора за потребителски кредит, се извършва едва когато потребителят подаде възражение срещу заповедта за изпълнение. След започването на втората фаза на производството, тоест когато потребителят подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, националният съд има възможност да се запознае с фактическите и правните положения, необходими за служебно разглеждане на евентуално неравноправния характер на договорна клауза, попадаща в приложното поле на Директива 93/13.

От член 492 и от член 493, параграф 1 от полския процесуален закон следва, че възражението срещу заповедта за изпълнение, подадено от длъжник пред съда, който я е издал, дава възможност на този съд да спре нейното изпълнение. При липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение на Съда от 7 декември 2017 г., Banco Santander, C‑598/15, EU:C:2017:945, т. 46 и цитираната съдебна практика). Сред подходящите и ефективни мерки, които трябва да гарантират на потребителите правото на ефективни правни средства за защита, трябва да бъде възможността за обжалване или подаване на възражение при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или разноски, които да ограничават упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13 (в този смисъл решение на Съда от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 46 и цитираната съдебна практика). Срокът за подаване на възражение е две седмици. Освен това, съгласно член 493, параграф 1 от полския процесуален закон в писменото възражение длъжникът трябва да посочи дали оспорва заповедта изцяло или частично и, тъй като в противен случай същото би било недопустимо, да изложи възраженията си, както и фактическите обстоятелства и доказателствата. От полския закон от 28 юли 2005 г. за съдебните разноски по граждански дела следва, че длъжникът трябва да понесе три четвърти от съдебните разноски по възражението срещу заповедта за изпълнение, при което продавачът или доставчикът ще трябва да покрие само една четвърт от тях. Има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение, било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното съдебно производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подаденото от продавача или доставчика заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат (в този смисъл ешение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 52 и цитираната съдебна практика, както и определение от 21 юни 2016 г., Aktiv Kapital Portfolio, C‑122/14, непубликувано, EU:C:2016:486, т. 37).

Според Съда на ЕС, процесуални правила като тези по главното производство пораждат такъв риск, тъй като изискват от потребителя в двуседмичен срок, считано от връчването на заповедта за изпълнение, да представи фактическите обстоятелства и доказателствата, позволяващи на съда да извърши преценката, и го поставят в неблагоприятно положение с оглед на определянето на съдебните разноски.

 

3.2. Решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98

След реформата, извършена в испанското порцесуално право със Закон 13/2009 (BOE № 266 от 4 ноември 2009 г., стр. 92103), който е влязъл в сила на 4 май 2010 г., „Secretario judicial“ е органът, който, в случай че длъжникът не изпълни заповедта за плащане или не се яви пред съда, издава мотивирано разпореждане, с което приключва заповедното производство и което се ползва със сила на пресъдено нещо. От членове 551 и 552 и член 816, параграф 2 от испанския процесуален закон следва по-специално че в системата на испанското процесуално право сезираният с изпълнението на заповед за плащане съд не може да преценява служебно неравноправния характер на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, нито да проверява служебно противоречието между такава клауза и националните норми от обществен ред. Развитието и особеностите на испанското заповедно производство са такива, че при липсата на намесата на съдия, това производство приключва, без да може да бъде упражнен контрол относно наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител. Следователно, щом като сезираният с изпълнението на заповедта за плащане съд не е компетентен да преценява наличието на такива клаузи, потребителят би могъл да се окаже длъжен да изпълни, без в никакъв момент в производството да разполага с гаранция, че такава преценка ще бъде извършена. Националното процесуално право, като това в главното производство, предоставя на разпореждането на „Secretario judicial“ силата на пресъдено нещо и му признава последици, аналогични на тези на съдебно решение. Съгласно текста на членове 815 и 816 от испанския процесуален закон контролът на „Secretario judicial“ по отношение на заявление за издаване на заповед за плащане се ограничава до проверката за спазване на формалните изисквания, на които е подчинено заявлението, по-специално точното съответствие на размера на претендираното вземане с оглед на приложените към заявлението документи. Така по силата на испанското национално процесуално право не е в правомощията на „Secretario judicial“ да преценява евентуално неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договора, който представлява основанието на вземането. Разпореждането на „Secretario judicial“ за приключване на заповедното производство придобива сила на пресъдено нещо, което прави невъзможен контрола за наличието на неравноправни клаузи на стадия на изпълнението на заповедта за изпълнение, само поради факта че потребителите не са възразили срещу заповедта в предвидения за тази цел срок и че „Secretario judicial“ не е сезирал съда. „Secretario judicial“ е длъжен единствено да сезира съда, когато приложените документи към заявлението сочат, че размерът на претендираната сума не е точен.

Разглежданата в главното производство испанска правна уредба, отнасяща се до реда и условията за прилагане на принципа на сила на пресъдено нещо в заповедното производство, изглежда, според Съда на ЕС, не съответства на принципа на ефективност, доколкото прави невъзможно или изключително трудно в производствата, образувани по искане на търговци или доставчици срещу потребители, прилагането на защитата, която Директива 93/13 цели да предостави на последните.

Директива 93/13 трябва, според Съда на ЕС, да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец или доставчик и потребител.

 

3.3. Решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349

За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът на ЕС многократно е подчертавал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C‑168/05, както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08,  и Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08,).

Националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (в този смисъл Решение на Съда на ЕС по дело Mostaza Claro, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C‑243/08, Сборник, стр. I‑4713, точка 31, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, точка 32 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, точка 49).

Ролята, възложена на националния съд от правото на ЕС, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства.

Националният съд трябва служебно да събере доказателства, за да установи дали клаузата, която попада в приложното поле на Директива 93/13, и да предецени служебно евентуалния неравноправен характер на тази клауза.

Системата на испанския процес не допуска националният съд да преценява служебно в заповедното производство in limine litis или на който и да е друг етап от производството не само неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не е подал възражение, но и противоречието на тези клаузи с националните норми, гарантиращи обществения ред.

Съгласно член 812 от испанския процесуален закон, по реда на заповедното производство може да се търси изпълнение на ликвидни, с настъпил падеж и изискуеми парични задължения до определен размер, възлизащ до 30 000 евро към меродавния за главното производство момент.

Кредиторите трябва само да приложат към молбата си документи, доказващи съществуването на дълга, без да са длъжни да посочват ясно процента на мораторната лихва, точния срок, за който ще се начислява, или съотношението на този процент спрямо законния лихвен процент във вътрешното право или спрямо лихвения процент на Европейската централна банка.

В този смисъл съгласно член 815, параграф 1 и член 818, параграф 1 от испанския процесуален закон, когато разглежда молба за издаване на заповед за изпълнение, националният съд е компетентен само да провери дали са налице процесуалните предпоставки за образуването на това производство и при наличието им е длъжен да уважи подадената пред него молба и да издаде заповед за изпълнение, без да може да разглежда — in limine litis или на който и да е друг етап от производството — основателността на молбата предвид сведенията, с които разполага, освен ако длъжникът откаже да плати задължението си или подаде възражение в двадесетдневен срок, считано от датата, на която му е връчена заповедта за изпълнение. Възражението задължително се подава чрез адвокат, ако материалният интерес по делото е над посочения в закона размер, който към меродавния за главното производство момент е бил 900 евро.

Такава процесуална уредба, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, може да накърни ефективността на защитата, която Директива 93/13 цели да установи (в този смисъл Решение на Съда от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis, C‑473/00, точка 35).

Според Съда съществува немалък риск потребителите да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат. За продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия граждански ред, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директива 93/13 цели да установи, което е и в разрез със съдебната практика на Съда на ЕС, съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази директива ( Решение на Съда от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C‑243/08).

 

3.4. Решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980

За да е напълно ефективна предвидената от цитираната директива защита, е необходимо националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на дадена клауза, да може да изведе всички последици от това заключение, без да чака потребителят, който е информиран за правата си, да представи искане, в което настоява за отмяна на посочената клауза (решение на Съда на ЕС от 30 май 2013 г., Jőrös, C‑397/11, EU:C:2013:340, т. 42).

Обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза.

Задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми.

Държавите членки трябва с националното си право да определят условията и реда, по които се констатира неравноправността на съдържащата се в договор клауза и се материализират конкретните правни последици от тази констатация.

Защитата на потребителя не е абсолютна. Съдът но ЕС е постановил в частност, че правото на Съюза не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които по-специално придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение (решение на Съда от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 37)

Определянето на разумни преклузивни срокове в интерес на правната сигурност е съвместимо с правото на ЕС (решение от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 41).

Ограничаването във времето на правните последици от констатацията за недействителност на клаузите води до принципното лишаване на всеки потребител, сключил преди тази дата съдържащ такава клауза договор за ипотечен кредит, от правото на пълно възстановяване на сумите, недължимо платени от него на банковата институция въз основа на тази клауза (решение от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 60.)

 

3.5. Междинни изводи

Въз основата на съдебната практика на Съда на ЕС може да се извлекат няколко главни разбирания на този съд относно съответствието на националното право с това на ЕС.

На първо място, Съдът на ЕС признава и подчертава значението и на двата принципа, които трябва да намерят място в режима на правната защита на потребителите: принципа на автономност, позволяващ националното право да регламентира самостоятелно процесуалния ред за упражняване на граждански права, и принципа на ефективност, изискващ националното право да гарантира реализацията на защитата на потребителите, съответстваща на Директивата.

Второ, може да се стигне до заключението, че според Съда на ЕС предявяването на претенции срещу потребители следва да подлежи във всеки случай на съдебен контрол – контрол от съдебен орган. Както показват делата, свързани с испанското законодателство, националният правен режим, който заради целите на процесуалната икономия допуска издаването на акт – изпълнително основание от орган, който не е съд, не е съвместим с Директивата. Съдът на ЕС счита, че национален орган, който не е съд, не следва да издава изпълняеми актове, доколкото само съдът може да направи адекватна проверка дали претенцията срещу длъжника потребител не се основава на неравноправни клаузи.

Трето, националният правен режим следва да предоставя адекватна възможност за потребителя да организира правната си защита срещу претенциите на кредитор. Ето защо в съдебната си практика СЕС възприема, че режим, който предивжда много кратък срок за възражение от страна на потребителя, или изисква от него заплащането на прекомерни съдебни разноски, не би бил съвместим с Директивата.

Четвърто, във всеки случай претенция на кредитор срещу потребител не може да бъде съвместима с Директивата, ако съдът няма възможност да провери основанието за задължението на потребителя за наличието на евентуални неравноправни клаузи. Един евентуален опит кредиторът да достигне до изпълнително основание по процесуален ред, при който съдът няма да има такава възможност – както е при действия, основани на запис на заповед, абстрактен документ, формално несвързан с каузалното отношение с потребителя, също не е допустим съгласно Директивата.

 

  1. Българският правен режим на защитата на потребителите в светлината за заповедното производство и изменението на ГПК от декември 2019 г.

 

4.1. Слабости на националноправния режим преди изменението на ГПК от декември 2019 г.

Както е известно, заповедното производство се характеризира с бързина и формална проверка на основанията за издаване на заповед за изпълнение. И докато при заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК заявителят представя и документ, основание за вземането си, то при произоводството по чл. 410 от ГПК съдът не би могъл да направи проверка дали вземането на кредитора не произтича от договор, съдържащ неравноправни клаузи.

На следващо място, правният режим преди измененията на ГПК от 2017 г. позволяваше заповедта за изпълнение да не стигне до знанието на длъжника, но въпреки това да влезе в сила, като уведомлението за нея се „залепваше“ и се фингираше връчване по смисъла на чл. 47 от ГПК. С промените, обнародвани с ДВ бр. 86/2017 г., след връчване при условията на чл. 47 от ГПК, заявителят следва да предяви установителен иск за вземането си, независимо, че длъжникът не е подал възражение, доколкото до знанието му реално не е достигнало, че има издадена заповед за изпълнение срещу него.

Цялостната правна уредба на заповедния процес, обаче, позволява на кредитора да достигне по съкратен ред до изпълнително основание и да предприеме принудително изпълнение срещу длъжник с много ограничена възможност за съда да направи проверка на правното основание, от което възниква вземането на кредитора. Както показва и съдебната практика на Съда на ЕС, това не е изолиран случай, тъй като и в други държави членки на ЕС сходните производства имат подобни характеристики.

 

4.2. Анализ на измененията в ГПК от декември 2019 г. с оглед на защитата на потребителите

 

4.2.1. С ДВ бр. 100/2019 г. в ГПК бива допълнена нова ал. 3 на чл. 7 от ГПК, в която е засилено служебното начало в защитата на потребителите, а именно, че съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съдът осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. Следователно, ал. 3 проектира и изисква състезателно двустранно производство между страните по въпроса дали клаузите са неравноправни или не.

4.2.2. Това допълнение към началата на процеса има особено силно значение за заповедното производство. То е отразено в ал. 3 на чл. 410 от ГПК, съгласно който се възлага разширена проверка от съда в заповедния процес – ако вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договора, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Новата ал. 3 на чл. 411 от ГПК, която вменява задължението на заповедния съд да следи служебно за неравноправни клаузи в договор с потребител, включва и общи условия. Заповед не се издава, ако съдът констатира такава клауза или обоснована вероятност за такава.

4.2.3. По отношение на заповедите за незабавно изпълнение, т. 2 на чл. 417 от ГПК е изменен, така че да изисква документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, и общините, или извлечение от счетоводните книги на банка, към което е представен документът, от който произтича вземането на банката, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия.

4.2.4. Съглано промените в ал. 2 на чл. 414 от ГПК, двуседмичният срок за възражение се приема за недостатъчен за целите на защита на правата на потребителя и е регламентиран като едномесечен. Излагането на доводи за неравноправност на клауза в договор с потребител, подкрепени с писмени доказателства, също може да спре изпълението (чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК). Отделно, измененията в чл. 420 от ГПК in fine в ал. 1 установява възможността потребителят да спре изпълнението на заповед за незабавно изпълнение при представено обезпечение в размер до една трета от вземането. Така потребителят е освободен от това да навежда и доказва вероятна основателност на възражението си, а самото заплащане на парична сума автоматично би спирало изпълнението.

4.2.5. В уведомлението си от януари 2019 г. Европейската комисия критикува България, че не е осигурила достатъчна степен на защита на потребителите, съгласно Директивата, в националната си правна уредба. Измененията от декември 2019 г. променят проциесуалноправния режим на заповедите за изпълнение срещу длъжници потребители, но доколко това отговаря на практиката на Съда на ЕС и реално би разрешило посочените в т. 5.1 по-горе проблеми на защитата на длъжник потребител?

4.2.5.1. Заповедното производство по своя характер е бързо и ограничено до строго формалната проверка на заявлението на кредитора. С новата ал. 3 на чл. 410 и 411 от ГПК се създава правен режим, при който проверката на неравноправните клаузи не би могла да се осъществи, ако не е в рамките на двустранен процес със състезателен характер, в който трябва да участва както кредитора, така и длъжника. Това няма как да се осъществи в рамките и на краткия 3-дневен срок за разрешаването на въпроса за издаване или отказ да бъде издадена заповедта за изпълнение. Това в голяма степен би обезсмислило и демотивирало един кредитор да прибягва до заповедното производство, доколкото процесът бива значително усложнен. Цената на това, обаче, не във всеки случай е засилване на защитата на потребителя, а оскъпяване на дълга му, ако кредиторът загуби интерес към заповедния процес и предпочита по-скъпия общ исков процес.

4.2.5.2. И до момента съдът имаше задължението да контролира законосъобразността на претенциите на кредитора, тъй като противоречието със закона и добрите нрави и досега беше основание за отказ да бъде издадена заповед за изпъление (чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК). В това отношение българската уредба се различава от процесуалните режими, разглеждани от Съда на ЕС, според които изпълнаяем акт може да се издаде и от орган, който не е съдебен (например в Испания). Допълнението, което улеснява този контрол, е в добавяне на изискването да се представят общите условия, от които възниква претендираното вземане.

4.2.5.3. От друга страна, обаче, механизмът на заповедния процес имаше други цели. Наистина кредиторът има възможност бързо и с ограничена съдебна проверка да се сдобие със заповед за изпълнение (по чл. 410 от ГПК), но и длъжникът може с необосновано възражение да се противопостави и предизвика двустранен исков процес. В обикновения случай това би дало защита на потребителя или най-малкото не би било такава заплаха за правата му. В това българската процесуална уредба се различава от други режими, разглеждани от Съда на ЕС, например Полша, при които длъжникът трябва да направи обосновано възражение. Опасностите на практика се крият в това потребителят да не узнае за заповедта и срокът му да изтече при връчване по реда на чл. 47 от ГПК. В същото време измененията на чл. 47 от ГПК през 2018 г., а и през 2019 г. са насочени към това кредиторът да не може да проведе изпълнителен процес след връчване по чл. 47 от ГПК. В крайна сметка, рискът срещу един потребител да бъде изваден заповед за изпълнение въз основа на неравноправна клауза и той да не узнае и да възрази, е значително ограничен. Тогава стои въпросът как се подобрява съдебният процес, когато рискът от това е ограничен, но и възможностите на кредитора за бърз (и по-евтин) процес са ограничени. От това и двете страни не биха спечелили.

4.2.5.4. Изискването за представяне на общи условия при издаването на заповед за незабавно изпълнение по т. 2 на чл. 417 от ГПК обхваща претенциите на банките, но въпросът, който остава, е защо това да не се изисква и при други основания по чл. 417 от ГПК. Така се създава необосновано различен режим, който отново не е в интерес нито на кредитора, нито на длъжника.

4.2.5.5. С увеличаването на срока за възражение, от 2 седмици на един месец, българският законодател само формално „следва“ практиката на Съда на ЕС. Но даденото там тълкуване е по-скоро казуално, тъй като се отнася до произнасяне във връзка с полското законодателство. Едномесеченият срок би бил ефективно средство за защита за случаи, в които се изисква обосновка на длъжника. Това не е българският правен режим, следователно пълното „копиране“ на разсъжденията на Съда на ЕС и поставянето им на нормативна основа не допринася за съществено подобрение на заповедния процес.

 

5. Заключение

Гражданското съдопроизводство като средство за защита на права и санкция на незаконосъобразно поведение има редица цели и задачи. Те не се ограничават само да защита на потребителя като икономически по-слаба страна в пазарните отношения. Процесът е насочен към разрешаване кому е спорното право, а то може да бъде както на длъжник потребител, така и на кредитор. Затова те са страни с равни права, тоест възможности и средства да изложат позициите си в процеса. Защитата на правата на потребителите неминуемо означава възлагане на съда да осъществява контрол върху договорните основания за предявяване на кредиторовите претенции. Това също неминуемо нарушава баланса между страните и изисква повече от един кредитор. Въпросът е в каква степен кредиторът трябва да бъде „затруднен“ в претенциите си срещу потребителя. Засилването на защитата на потребителя води до две последици (освен други) – оскъпяване на процеса и продължаване на сроковете му. Извън света на нормите, в икономическите отношения в действителността това също би дало отражение, като например оскъпяване на дълга, който потребителят поема. Следователно, законодателстването, като форма на социално инженерство, води до значими обществени последици.

Практиката на Съда на ЕС по Директивата е насочена към осигуряване на възможността съдът да направи проверка на основанията за правата на кредитора, както и адекватната организация на защитата на потребителя. Промените в ГПК от 2019 г. частично изпълняват тези цели, но също така допускат определено отклонение от балансите на процеса, което съдебната практика ще покаже доколко отговаря на Директивата и правото на ЕС.

 

***

 

[1] Адвокат. Ръководител на правния отдел на международна финансова група, инвестираща във вземания. До 2019 г. адвокат в международна адвокатска кантора „Си Ем Ес Камерън Маккена Набаро Олсуанг ЛЛП – клон България“ (CMS Cameron McKenna Nabarro Olswang LLP). Член на Софийска адвокатска колегия. Завършил право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Университетът в Манчестър, Великобритания. Член на надзорния съвет за публикациите на Международния съвет по търговски арбитраж (International Council for Commercial Arbitration). Редактор за Европа за Kluwer Arbitration Blog. Член на Honourable Society of the Inner Temple, Лондон, Великобритания. Изложените в статията мнение и анализ отразяват единствено вижданията на автора и не представляват становище на която и да било организация, с която авторът е свързан.

 

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.