Решение от 15 октомври 2019 г., Dorobantu, C-128/18, EU:C:2019:857

Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от  Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург, Германия), в рамките на производство по дело за изпълнение на европейска заповед за арест, издадена срещу Dumitru-Tudor Dorobantu.

Фактите по делото са следните. На 12 август 2016 г. Judecătoria Medgidia (Първоинстанционен съд Меджидия) издава европейска заповед за арест на г-н Dorobantu, румънски гражданин, за нуждите на провеждането на наказателно преследване за деяния, представляващи престъпления срещу собствеността и подправяне или използване на подправени документи. С определения от 3 и 19 януари 2017 г. Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург, Германия) приема, че предаването на г‑н Dorobantu на румънските власти въз основа на европейската заповед за арест от 12 август 2016 г. е законосъобразно.

В подкрепа на това си становище посочената по-горе юрисдикция припомня решенията на Съда от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198), които налагат изисквания изпълняващият съдебен орган на първо време да прецени във връзка с условията на лишаване от свобода дали в издаващата държава членка има системни или общи недостатъци или такива засягащи определени групи лица или определени места за лишаване от свобода и след това да провери дали са налице сериозни и потвърдени основания да се приеме, че поради предвидените условия на лишаването му от свобода в тази държава членка съответното лице ще е изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение.

Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург) констатира , че при отказ г-н Dorobantu да бъде предаден на румънските власти, престъпленията, в които е обвинен, ще останат ненаказани, което противоречи на целта да се гарантира ефективността на наказателното правосъдие в Съюза. За да гарантира тази ефективност, Generalstaatsanwaltschaft Hamburg (Прокуратурата в Хамбург, Германия) разрешава г‑н Dorobantu да бъде предаден на румънските власти, след като изтърпи наказанието лишаване от свобода, на което е осъден за други престъпления, извършени в Германия.

Г‑н Dorobantu изтърпява присъдата лишаване от свобода, постановена за тези извършени в Германия престъпления, до 24 септември 2017 г., след което сезира Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия) с жалба срещу определенията на Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург).

С определение от 19 декември 2017 г. Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) отменя тези определения с мотива, че с тях се нарушава правото на г‑н Dorobantu на съд, установен със закон, предвидено в член 101, параграф 1, второ изречение от Основния закон на Федерална република Германия. Делото е върнато на Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург).

За да се произнесе след решението на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) за връщане на делото, Hanseatisches Oberlandesgericht Hamburg (Висш областен съд Хамбург) иска да установи какви са произтичащите от член 4 от Хартата изисквания по отношение на условията на лишаване от свобода в издаващата държава членка и критериите, които следва да се вземат предвид, за да се прецени спазването на тези изисквания в приложение на решение на Съда от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198).

На първо място, Съдът се произнася по интензитета и обхвата на контрола на условията на лишаване от свобода в издаващата държава членка от страна на изпълняващия съдебен орган. Той постановява, че когато този орган разполага с обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, които свидетелстват за съществуването на системни или общи недостатъци на условията в местата за лишаване от свобода на издаващата държава членка, за да прецени дали съществуват сериозни и потвърдени основания да се приеме, че ще има реална опасност, след като бъде предадено на тази държава членка, лицето, срещу което е издадена европейска заповед за арест, да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение, той трябва да вземе предвид всички относими материални аспекти на условията в мястото за лишаване от свобода, в което конкретно се предвижда да бъде настанено това лице. С оглед на абсолютния характер на забраната на нечовешкото или унизително отношение този контрол не се ограничава до явните недостатъци.

На второ място, по-конкретно когато става въпрос за личното пространство, с което може да разполага един затворник, Съдът посочва, че при сегашната липса в правото на Съюза на минимални стандарти във връзка с това, изпълняващият съдебен орган трябва да се съобразява с минималните изисквания, произтичащи от член 3 от Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), тъй като правото, посочено в тази разпоредба, съответства на правото, гарантирано с член 4 от Хартата. Като се позовава на практиката на Европейския съд по правата на човека, Съдът приема по-конкретно, че фактът, че личното пространство, с което разполага лишеният от свобода, е по-малко от 3 кв.м. в обща килия, поражда силна презумпция за наличие на нарушение на член 3 от ЕКПЧ, която обикновено може да се обори само ако намаляването на това лично пространство е краткотрайно, несистемно и незначително и е съпътствано от достатъчно свободно движение извън килията и подходящи дейности извън нея, ако като цяло условията в това място за лишаване от свобода са прилични.

На трето място, Съдът постановява, че наличието на последващ съдебен контрол на условията на лишаване от свобода в издаващата държава членка може да се вземе предвид от изпълняващите съдебни органи при цялостната преценка на условията, при които се предвижда да бъде задържано лице, за което е издадена европейска заповед за арест.

Накрая, Съдът постановява, че установеното от изпълняващия съдебен орган наличие на сериозни и потвърдени основания да се приеме, че след като бъде предадено на издаващата държава членка, за съответното лице ще има такава опасност поради условията, преобладаващи в мястото за лишаване от свобода, в което конкретно се предвижда да бъде настанено, не може да се съизмерва с оглед на вземането на решение за предаване със съображения, свързани с ефективността на сътрудничеството в областта на наказателното правосъдие и с принципите на взаимно доверие и взаимно признаване. Наистина, абсолютният характер на забраната на нечовешкото или унизително отношение не допуска основното право да не бъде подлагано лице на такова отношение, да може да бъде ограничено по какъвто и да е начин от такива съображения. Така необходимостта да се гарантира, че съответното лице няма да бъде подложено на никакво нечовешко или унизително отношение, по изключение оправдава ограничаване на принципите на взаимно доверие и признаване.