Решение от 5 септември 2019 г., AH и др. (Презумпция за невиновност), C‑377/18, EU:C:2019:670
Преюдициалното запитване е отправено от Специализирания наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство, образувано срещу шест лица за предполагаемото им участие в организирана престъпна група. Тази група, действала от ноември 2014 г. до ноември 2015 г., си поставила за цел да изготвя неистински или да преправя документи за самоличност и свидетелства за управление на моторни превозни средства.
В хода на наказателното производство, един от обвиняемите е поискал сключването на споразумение, с което се признава за виновен. Съгласно приложимото национално законодателство, това споразумение трябва да бъде одобрено от съда. В този контекст запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали посочването в споразумението на другите пет лица, които в отделно производство са обвинени като съизвършители на престъплението, и индивидуализирането им чрез посочване на личните им данни (трите имена и единен граждански номер) поражда опасност да се накърни правото им да се ползват от презумпцията за невиновност съгласно член 48, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) и следователно да се наруши разпоредбата на член 4, параграф 1 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1).
Запитващата юрисдикция посочва, че член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 забранява на съдебен орган да представя обвиняем като виновен в съдебен акт, различен от решение, с който се произнася по вината. Ето защо, според нея, съществува противоречие между националната съдебна практика, която изисква в споразумението да се посочват другите обвиняеми като съизвършители на въпросното престъпление, и предвиденото от законодателя на Съюза задължение те да не се представят като виновни.
Заключението на генералния адвокат
В предварителните си бележки Генералният адвокат прави анализ относно приложното поле ratione personae и ratione materiae на Директива 2016/343. Като се има предвид, че споразумението, с което обвиняем се признава за виновен, има характера на съдебен акт, тъй като за сключването му е необходимо участието на съд, който се произнася по същество, като упражнява правораздавателна власт в ускорено производство, няма никакво съмнение, че сключеното между прокурора и г‑н MH споразумение е израз на ius punendi и чрез него е постановено съдебно решение относно съставомерните деяния и вината на последния. От друга страна Генералният адвокат заключава, че по отношение на останалите петима обвиняеми сключеното между прокурора и г‑н MH споразумение не представлява съдебно решение относно въпроса за вината им по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2016/343. Следователно те могат да се позоват на признатите им съгласно тази разпоредба права.
Трудностите пред запитващата юрисдикция са породени и от факта, че участието в организирана престъпна група, по смисъла на член 321, алинея 2 и алинея 3, точка 2 от българския Наказателен кодекс, по същността си е деяние, съставомерността на което предполага съизвършителство.
Според генералния адвокат член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 би трябвало по принцип да се тълкува с оглед на предвидения в член 48 от Хартата стандарт за закрила като също така се държи сметка и за практиката на Европейския съд по правата на човека относно спазването на член 6, точка 2 от ЕКПЧ. Във връзка с това, Генералният адвокат прави анализ на практиката на ЕСПЧ и по специално на решения по дело Karaman с/у Германия[1] и по дело Навални и Офицеров с/у Русия[2], от който анализ извежда няколко извода относно обхвата на правото на лицата да се ползват от презумпцията за невиновност, прогласено в член 48 от Хартата, и по-специално относно конкретните ред и условия, които позволяват да се предотврати и поправи всяко публично позоваване на вината по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2016/343, както следва:
- Публичното позоваване трябва да се преценява във всеки конкретен случай с оглед на особените обстоятелства, при които е направено, и по-специално на естеството и контекста на разглежданото производство;
- По принцип съдебният орган трябва да приеме мерките, които могат да гарантират справедливото разглеждане на обвиненията, повдигнати срещу другите съобвиняеми в рамките на висящото по отношение на тях производство, и следователно в споразумението, с което обвиняем се признава за виновен, трябва да се въздържа от всякакво посочване или позоваване, което може да наруши правото им да се ползват от презумпцията за невиновност;
- Все пак в това споразумение е допустимо да се посочи участието на тези други съобвиняеми в престъплението и те да бъдат индивидуализирани, ако, първо, това посочване е необходимо за целите на правната квалификация на инкриминираното деяние и на анализа на наказателната отговорност на призналото се за виновно лице, и второ, ако заедно с него ясно е указано, че срещу посочените съобвиняеми е образувано отделно наказателно производство и тяхната вина не е установена в съответствие със закона.
При конкретните обстоятелства по висящото дело не се спори, че образуваното наказателно производство срещу шестте лица за предполагаемото им участие в организирана престъпна група е разделено в резултат на желанието на първия обвиняем да сключи споразумение, с което се признава за виновен, както и че другите петима обвиняеми са дали съгласието си г‑н MH да сключи това споразумение, като посочват, че това съгласие не означава, че признават вината си, нито че се отказват от правото си да твърдят, че са невинни. Установява се също така, че споменаването на участието на тези пет лица в извършването на престъплението и индивидуализирането им с пълно име и с единен граждански номер в споразумението, сключено между прокурора и г‑н MH, следва от прилагане на националната съдебна практика, която изисква текстът на споразумението да отговаря напълно на текста на обвинителния акт, което е израз на свободата на преценка, с която разполагат държавите членки. Все пак Генералният адвокат приема, че в сегашната му редакция това споразумение съдържа посочване, което при липсата на каквото и да е уточнение би могло да се разглежда като преждевременно изразено становище относно вината на петте лица, поради което добавя, че ако е необходимо, запитващата юрисдикция е длъжна да прецени доколко след въпросното посочване може да има израз или текст, който ясно показва, че срещу тези лица е образувано друго наказателно производство и съдът все още не се е произнесъл относно вината им по установения в закона ред.
Предвид всичко гореизложено, Генералният адвокат предлага на Съда да отговори на поставения преюдициален въпрос, че член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съдебният орган да посочи в споразумението участието в престъплението на други обвиняеми, срещу които е образувано отделно наказателно производство, и да ги индивидуализира, при условие че се увери, първо, че това посочване е необходимо за целите на правната квалификация на инкриминираното деяние и на анализа на наказателната отговорност на призналото се за виновно лице, и второ, че наред с него ясно е указано, че срещу тези лица има образувано друго наказателно производство и съдът все още не се е произнесъл относно вината им в съответствие със закона.
Решението на Съда
Съдът потвърждава приложимостта на Директива 2016/343 ratione temporis и ratione personae към обстоятелствата по главното дело.
Също така, Съдът припомня, че член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 предоставя свобода на преценка на държавите членки при приемането на необходимите мерки за целите на тази разпоредба. При все това, видно от съображение 48 от тази директива, степента на защита, предоставяна от държавите членки, никога не следва да пада под стандартите, определени в Хартата и ЕКПЧ, и по-специално под стандартите относно презумпцията за невиновност. В това отношение Съдът на ЕС, подобно на Генералния адвокат, се позовава на практиката на ЕСПЧ и по специално на решенията по делата Karaman с/у Германия и Навални и Офицеров с/у Русия.
Съгласно цитираната практика на ЕСПЧ, Съдът на ЕС приема, че член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 следва да се тълкува в смисъл, че допуска в споразумение като разглежданото в главното производство, което трябва да бъде одобрено от националния съд, да бъде посочено участието на други обвиняеми освен този, който е сключил споразумението и съответно се е признал за виновен, които обаче ще бъдат съдени отделно, и тези обвиняеми да бъдат индивидуализирани, при условие че посочването им е необходимо за определянето на юридическата отговорност на сключилото това споразумение лице и при условие че в същото споразумение ясно е указано, че срещу въпросните други лица се води отделно наказателно производство и че вината им не е установена в съответствие със закона.
В това отношение, за да се провери дали е зачетена презумпцията за невиновност, трябва съдебното решение заедно с мотивите към него винаги да се анализира в неговата цялост и с оглед на конкретните обстоятелства, при които е постановено. Съдът установява обаче, че в разглежданото в главното производство споразумение — така както е представено за одобрение на запитващата юрисдикция — видимо не е ясно указано, че срещу петимата обвиняеми се води отделно производство и че вината им не е установена в съответствие със закона, като запитващата юрисдикция следва да провери дали е така. Ако такова уточнение липсва, въпросното споразумение би могло да представя тези лица като виновни, макар вината им все още да не е установена в съответствие със закона, а това би противоречало на член 4, параграф 1 от Директива 2016/343. При това положение тази разпоредба изисква разглежданото в главното производство споразумение евентуално да бъде одобрено само след промяна в него, с която ясно да се укаже, че срещу петимата обвиняеми се води отделно наказателно производство и че вината им не е установена в съответствие със закона.
[1] Решение на ЕСПЧ от 27 февруари 2014 г., Karaman с/у Германия, CE:ECHR:2014:0227JUD001710310
[2] Решение на ЕСПЧ от 23 февруари 2016 г., Навални и Офицеров с/у Русия, CE:ECHR:2016:0223JUD004663213