Решение от 8 май 2019 г., Кер, C‑25/18, EU:C:2019:37

Преюдициалното запитване е отправено от Окръжен съд Благоевград (България) в рамките на спор между г-н Кер, управител на етажна собственост в сграда с местонахождение в град Банско (България) и двама собственици на имот в сградата — г‑н Постнов и г-жа Постнова, относно неплащането от последните на годишни парични вноски в бюджета на сградата.

Г-н Кер завежда дело пред Районен съд Разлог (България) срещу г-н Постнов и г-жа Постнова, които живеят в Дъблин (Ирландия) за заплащане на паричните вноски, които те дължат за поддръжката на общите части на сградата съгласно решения на общото събрание на етажните собственици от периода 2013—2017 г. Районен съд Разлог с определение приема, че не е компетентен да разгледа делото, което управителят на етажната собственост обжалва пред Окръжен съд Благоевград.

В този контекст, Окръжен съд Благоевград отправя четири преюдициални въпроса до Съда на ЕС, с които иска да установи дали вместо общото правило за компетентност на съда по местоживеенето на ответника, в случая може да се приложи правилото за специална компетентност на съда по мястото на изпълнение на задължението, доколкото делото за въпросните парични вземания е „свързано с договор“ по смисъла на член 7, точка 1, буква а) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1). По-нататък запитващата юрисдикция иска да се изясни дали Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (ОВ L 177, 2008 г., стр. 6). се прилага към решения на етажна собственост като обсъжданите в случая и кой е приложимият материален закон за преценката на произтичащите от тези решения права.

Що се отнася до възможността за приложението на специалното правило за компетентност по член 7, точка 1, буква а) от Регламент № 1215/2012, предвидено за дела, свързани с договор, тази възможност предполага да се определи правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца. В тази връзка Съдът припомня, че задълженията, чийто предмет е заплащане на парична сума и в основата на които стоят съществуващите връзки между сдружение и неговите членове, трябва да се считат за попадащи в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на тази разпоредба, тъй като постъпването в сдружение поражда между членовете тесни връзки от същия вид като тези, които възникват между страните по договор. Това не може да се постави под съмнение нито от обстоятелството, че членството в етажната собственост се изисква по закон, нито че това задължение възниква изключително по силата на акта за придобиване на недвижимия имот, нито пък от факта, че съответните етажни собственици не са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили.

Във връзка с изложеното, Съдът приема, че член 7, точка 1, буква а) от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че спор за парично задължение, произтичащо от решение на общо събрание на собствениците на сграда в режим на етажна собственост, което решение се взема с мнозинство от членовете на общото събрание, но обвързва всички негови членове, следва да се счита за спор, който попада в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на тази разпоредба.

Също така, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи за какъв следва да се счита спор за парично задължение, произтичащо от решение, взето от общото събрание на собствениците на сграда в режим на етажна собственост, относно разходите за поддържане на общите части на сградата — за спор, свързан с договор за предоставяне на услуги по смисъла на член 4, параграф 1, буква б) от Регламент № 593/2008, или за спор, свързан с договор за вещно право върху недвижима вещ по смисъла на член 4, параграф 1, буква в) от този регламент. Съдът, анализирайки наличната вече практика по въпроса, заключава, че предметът на спор като разглеждания в главното производство не е вещно право върху недвижима вещ по смисъла на член 4, параграф 1, буква в), а предоставяне на услуги по смисъла на член 4, параграф 1, буква б) от Регламент № 593/2008.