Трансграничното действие на мерките за преструктуриране в Европейския съюз по Директива 2014/59/ЕС и съдебният контрол върху тях

Author

Рашко Стоянов*

 

 

  1. ВЪВЕДЕНИЕ

Интеграцията на пазарите в Европа винаги е заемала централно място в идеята за съюз между държавите на континента. След основаването на Европейските общности през 50-те години на миналия век[1], интеграцията на пазарите бележи неимоверен прогрес. Изключение е интеграцията на финансовите пазари, която е силно затруднена преди подписването на Договора от Маастрихт през 1992 г.[2], с който се въвежда свободното движение на капитали. Именно след влизането в сила на Договора от Маастрихт през 1994 г. ограниченията пред трансграничното движение на капитали и плащания в рамките на Европейския съюз („Съюз“, „ЕС“) са забранени, макар и с някои изключения[3]. Днес свободното движение на капитали и плащания е закрепено в чл. 63 и сл. от Договора за функционирането на Европейския съюз („ДФЕС“)[4]. Макар разпоредбата на чл. 63, параграф 1 от ДФЕС да не определя съдържанието на понятието „движение на капитали“, съгласно практиката на Съда на Европейския съюз („Съд на ЕС“, „Съд“), в него са включени както паричните плащания и предоставянето в рамките на вътрешния пазар на заеми и кредити[5], така и инвестициите в ценни книжа (например в акции и облигации)[6].

Годините след въвеждането на свободното движение на капитали и плащания са белязани от процес на постепенно хармонизиране на стандартите за финансово регулиране и надзор в Съюза. Повече от две десетилетия по-късно, резултатът от това е силно интегриран единен пазар на финансови услуги. Понастоящем достъпът на кредитните институции и инвестиционните посредници („институции“) до осъществяване на дейност навсякъде в ЕС, както и в Европейското икономическо пространство, е до голяма степен улеснен[7]. В това отношение институция, установена в една държава членка, може да учреди дъщерно дружество във всяка друга държава членка на Съюза и след като това дружество получи лиценз от компетентния орган на тази друга държава членка да предоставя финансови услуги на нейна територия[8]. Също така институция, която е получила лиценз от компетентен орган на държава членка, може при определени условия да предоставя финансови услуги в останалите държави членки и без да е необходимо да учреди дъщерни дружества в тях, чрез т.нар. единен европейски паспорт[9]. В такъв случай институцията предоставя услугите чрез клон, на основание свободата на установяване[10], или директно на клиенти в останалите държави членки, на основание свободата на предоставяне на услуги[11]. Възползвайки се от тези възможности за предоставяне на финансови услуги в целия ЕС, институция от една държава членка може да встъпи в различни правоотношения с лица от останалите държави членки. Същевременно Директива 2014/59/ЕС за създаване на рамка за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници („Директива 2014/59/ЕС“)[12] задължава държавите членки да определят национални органи за преструктуриране[13], които са компетентни да приемат мерки за преструктуриране по отношение на институции, установени на територията на тяхната държава членка. Нещо повече, предвид възможностите за институциите да оперират на територията на целия ЕС и да бъдат страни по различни правоотношения навсякъде в Съюза, в много случаи органите за преструктуриране ще трябва да приложат инструментите за преструктуриране по отношение на активи, права или задължения, които се намират на територията на друга държава членка или са уредени от правото на друга държава членка, което потенциално би могло да засегне правата и интересите на акционерите и кредиторите на институция в режим на преструктуриране, установени в различни държави членки. Във връзка с това следва да се поставят няколко въпроса: 1) кое право е приложимо към даденото действие по преструктуриране; 2) по каквъв начин мерките за преструктуриране произвеждат действие в държавите членки, различни от държавата на органа за преструктуриране, който ги е приел, както и; 3) с какви възможности разполагат акционерите и кредиторите на институция в режим на преструктуриране, за да защитят правата и интересите си от трансграничното действие на мерките за преструктуриране.

Предвид гореизложеното целта на настоящата статия е, на първо място, да разгледа кое е приложимото право при упражняване на правомощията по преструктуриране във връзка с прилагането на инструментите за преструктуриране, предвидени в Директива 2014/59/ЕС, които могат да произведат действие в държави членки от ЕС, различни от държавата на органа за преструктуриране (вж. т. 2 по-долу). На следващо място,  ще бъде разгледано с какви възможности разполагат акционерите и кредиторите на институция в режим на преструктуриране, за да защитят правата и интересите си от трансграничното действиe на мерките за преструктуриране (вж. т. 3 по-долу). Накрая ще бъде направено заключение относно това дали акционерите и кредиторите разполагат с възможности за ефективна защита на правата и интересите си (вж. т. 4 по-долу).

 

  1. ТЕРИТОРИАЛНО ДЕЙСТВИЕ НА МЕРКИТЕ ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ В ЕС

Европейският законодател използва интересен подход, за да уреди взаимното признаване на мерки за преструктуриране, приети от орган за преструктуриране на една държава членка, в останалите държави членки. За тази цел, от една страна, с Директива 2014/59/ЕС[14] се разширява обхватът на Директива 2001/24/ЕО относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции („Директива 2001/24/ЕО“)[15], така че освен кредитните институции да бъдат обхванати също и инвестиционните посредници, както и техните клонове, намиращи се в държави членки, различни от тези, в които се намира главното им управление[16]. От друга страна, като дори това изменение може да се приеме за по-важно, той разширява обхвата на понятието „мерки за оздравяване“, така че да включи и мерките за преструктуриране[17]. С това законодателят на Съюза цели да приспособи към „преструктурирането“ по Директива 2014/59/ЕС разпоредбите на Директива 2001/24/ЕО, с които се урежда взаимното признаване от държавите членки на мерки за оздравяване, които всяка от тях предприема за възстановяване на жизнеспособността на лицензираните от нея институции[18]. Това е разбираем подход предвид необходимостта да бъде намерен начин за признаване на действието на мерките за преструктуриране в останалите държави членки. Въпреки това взаимоотношението между правилата на Директива 2001/24/ЕО и Директива 2014/59/ЕС, уреждащи взаимното признаване, не е на пръв поглед ясно.

Действието на мерките за оздравяване по смисъла на Директива 2001/24/ЕО, се основава на принципа на универсалността[19], с някои изключения от него. Принципът предполага решенията на националните съдебни или административни органи, с които се приемат мерки за оздравяване, да пораждат в останалите държави членки последиците, предписани от законодателството на държавата членка по произход, без всякакви формалности[20]. Също така, съгласно принципа на универсалността, когато приемат такива мерки националните органи се основават на собственото си право[21]. Във връзка с това чл. 3, параграф 2, ал. 1 от Директива 2001/24/ЕО предвижда, че мерките за оздравяване се прилагат в съответствие с правото на държавата членка на националния орган, който ги е приел (lex fori на държавата членка по произход)[22]. На следващо място, чл. 3, параграф 2, ал. 2 от Директива 2001/24/ЕО предвижда, че мерките за оздравяване произвеждат пълно действие в рамките на целия ЕС без допълнителни формалности, като действието им се простира и по отношение на трети лица в останалите държави членки дори когато приложимите за тях правила на приемащата държава не предвиждат такива мерки или предписват условия за прилагането им, които не са изпълнени[23]. Накрая, в чл. 3, параграф 2, ал. 3 от Директива от 2001/24/ЕО е предвидено, че мерките действат на територията на Съюза от момента, в който станат действащи в държавата членка по произход[24].

Въпреки това Директива 2001/24/ЕО съдържа редица изключения от действието на мерките в останалите държави членки съгласно lex fori[25]. Такова изключение е предвидено например в чл. 21 от Директива 2001/24/ЕО във връзка с права in rem на кредитори и трети лица по отношение на материално или нематериално, движимо или недвижимо имущество, което се намира на територията на друга държава членка към момента на приемане на мерките за оздравяване, за които се прилага lex situs[26]. Също така, съгласно чл. 24 от Директива 2001/24/ЕО, мерките за оздравяване нямат трансгранично действие по отношение на финансови инструменти, за чието възникване или прехвърляне се изисква вписване в регистър, партида или система на централен депозитар, като за тях се прилага lex rei sitae[27]. Като изключение от принципа, в чл. 28 от Директива 2001/24/ЕО, са предвидени също сделките, които се извършват на регулиран пазар, за които се прилага приложимото към съответната сделка (договор) право[28].

Следователно мерките за оздравяване имат действие във всички държави членки от момента на тяхното приемане, като за тях се прилага lex fori на държавата членка, в която е установен националният орган, който ги е приел, освен ако е налице някое от изключенията, предвидени в Директива 2001/24/ЕО и съответно транспонирани в националните законодателства на държавите членки.

Що се отнася до Директива 2014/59/ЕС, както беше споменато по-горе, с нея се разширява обхватът на понятието „мерки за оздравяване“, като съгласно чл. 2, седмо тире от Директива 2001/24/ЕО, такива мерки понастоящем включват в обхвата си и прилагането на инструментите за преструктуриране и упражняването на правомощията за преструктуриране, предвидени в Директива 2014/59/ЕС, т.е. включват мерките за преструктуриране[29]. Въз основа на това, както и предвид трансграничното действие, което е предвидено за мерките за оздравяване в чл. 3, параграф 2 от Директива 2001/24/ЕО, следва да се направи заключение, че мерките за преструктуриране произвеждат пълно действие в рамките на Съюза от момента, в който станат действащи в държавaта членка на органа, който ги е приел, и при това без допълнителни формалности[30]. Този извод се потвърждава от решението на Съда на ЕС по делото Kotnik[31], в което Съдът посочва, че мерките за преструктуриране съгласно Директива 2014/59/ЕС попадат в обхвата на понятието „мерки за оздравяване“[32], както и че Директива 2001/24/ЕО има за цел да осигури система за взаимно признаване на такива мерки[33].

Изключенията, предвидени в Директива 2001/24/ЕО по отношение на мерките за оздравяване, обаче не се прилагат по отношение на мерките за преструктуриране, за които в чл. 66 от Директива 2014/59/ЕС е предвиден специален ред относно условията за тяхното признаване. В подкрепа на този извод следва да се посочи, че мерките за преструктуриране са само един вид мерки за оздравяване, чиято подробна уредба се съдържа в Директива 2014/59/ЕС, докато Директива 2001/24/ЕО има за цел да уреди изобщо системата за взаимно признаване на мерки за оздравяване, т.е. тези директиви са в отношение на lex specialis към lex generalis[34]. Поради това превес имат правилата на чл. 66 от Директива 2014/59/ЕС.

Във връзка с гореизложеното в чл. 66, параграфи 1 – 3 от Директива 2014/59/ЕС са предвидени правила за признаване на мерки за преструктуриране, включващи упражняването на правомощия по прехвърляне, които са характерни за следните инструменти: продажба на стопанска дейност[35], мостова институция[36] и обособяване на активи[37]. Във връзка с това чл. 66, параграф 1, първо предложение от Директива 2014/59/ЕС предвижда, че когато прехвърлянето включва активи, които се намират на територията на държава членка, различна от държавата на органа за преструктуриране, прехвърлянето се извършва съгласно правото на тази друга държава членка (lex situs или lex rei sitae)[38]. На следващо място, съгласно чл. 66, параграф 1, второ предложение от Директива 2014/59/ЕС, същото важи и когато се прехвърлят права или задължения съгласно правото на държава членка, различна от държавата на органа за преструктуриране[39]. В такъв случай прехвърлянето трябва да е в съответствие с правото на държавата членка, уреждащо даденото право или задължение, за да може да има действие в останалите държави членки[40].

Осигуряването на съответствие с приложимото право обаче не винаги би било лесна задача за органа, приемащ мерки за прехвърляне, имайки предвид различията в националните законодателства на всичките 28 държави членки. Поради това, чл. 66, параграф 2 от Директива 2014/59/ЕС предвижда, че за да се осигури съответствие с приложимите изисквания на националното право, държавите членки имат задължение да оказват съдействие в разумни граници на органа за преструктуриране, който извършва прехвърлянето[41].

На последно място, вземайки под внимание необходимостта от бърза намеса в кризисни ситуации, в чл. 66, параграф 3 Директива от 2014/59/ЕС законодателят на Съюза е предвидил, че акционерите, кредиторите и трети лица, засегнати от прехвърлянето нямат право да предотвратят, оспорват или заличат последиците от прехвърлянето, съгласно правото на държавата членка, в която се намират активите, или на правото, уреждащо акциите, другите инструменти на собственост, правата или задълженията[42].

Редът за признаване на мерки за преструктуриране, включващи упражняването на правомощия по обезценяване или преобразуване, които са характерни за инструмента за споделяне на загуби[43], е малко по-различен. Тук чл. 66, параграф 4, ал. 1 от Директива 2014/59/ЕС предвижда, че когато задълженията или капиталовите инструменти, включени в обхвата на инструмента за споделяне на загуби са съставени: 1) или от инструменти или задължения, по отношение на които се прилага правото на държава членка, различна от държавата на органа за преструктуриране, упражняващ правомощията; 2) или от задължения към кредитори в тази друга държава членка – тогава задължението да осигури съответствието на обезценяването или преобразуването тежи върху националните органи на тази друга държава членка[44]. Във връзка с това, съгласно чл. 66, параграф 4, ал. 2 от Директива 2014/59/ЕС, последната е длъжна да гарантира, че сумата на главницата на тези задължения или инструменти се намалява или че задълженията или инструментите се преобразуват в съответствие с правомощията за обезценяване или преобразуване, упражнявани от органа за преструктуриране, приел мерките за преструктуриране[45]. За разлика от признаването на действието на мерки, включващи упражняването на правомощия по прехвърляне, където задължението да осигури съответствие е в тежест на органа за преструктуриране, приел мерките, със съдействието на националните органи на останалите държави членки, тук законодателят на Съюза е определил това задължение в тежест на националните органи на държавите членки, чието право се прилага към инструментите или задълженията или на чиято територия се намират кредиторите на институцията в режим на преструктуриране.

На последно място, също както при упражняването на правомощия по прехвърляне, чл. 66, параграф 5 от Директива 2014/59/ЕС предвижда, че кредитори, засегнати от упражняването на правомощия за обезценяване или преобразуване, нямат право да оспорват намаляването на сумата на главницата на инструмента или задължението, или неговото преобразуване, съгласно правото на държавата членка, различна от държавата на органа за преструктуриране, упражняващ правомощията за обезценяване или преобразуване[46].

В заключение следва да се посочи, че по отношение на признаването на мерките за преструктуриране в държавите членки, различни от държавата на органа за преструктуриране, който ги е приел, съгласно чл. 3, параграф 2 от Директива 2001/24/ЕО, те произвеждат пълно действие на територията на целия ЕС, съгласно lex fori на този орган, от момента, в който станат действащи в държавата членка по произход, но само ако са в съответствие с условията, предвидени в чл. 66, параграф 1 и/или 4 от Директива 2014/59/ЕС, в зависимост от това кой инструмент за преструктуриране се прилага. Следователно Директива 2001/24/ЕО задължава държавите членки да признават действието на мерки за преструктуриране, приети в останалите държави членки, а Директива 2014/59/ЕС предвижда условията, на които мерките трябва да отговарят, за да бъдат признати[47].

 

  1. ПРАВНИ СРЕДСТВА ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ (ТРАНСГРАНИЧНОТО) ДЕЙСТВИЕ НА МЕРКИТЕ ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ

Както беше разгледано (вж. т. 2 по-горе), разпоредбата на чл. 66, параграф 3 от Директива 2014/59/ЕС възпрепятства акционерите и кредиторите на институцията в режим на преструктуриране, засегнати от упражняването на правомощията по прехвърляне, да оспорват последното или да заличат неговите последици, като се основат на правото на държавата членка, където даденият актив се намира, или на правото на държавата членка, уреждащо акциите, правата или задълженията, които са предмет на прехвърлянето. Също така чл. 66, параграф 5 от Директива 2014/59/ЕС възпрепятства възможността им да оспорят намаляването на сумата на главницата на дадения капиталов инструмент или на задължението, или неговото преобразуване, като се основат на правото на държавата членка, което се прилага за тях. В такава ситуация следва да се постави въпросът, с какви средства разполагат акционерите и кредиторите, засегнати от трансграничното действие на мерките за преструктуриране, за да защитят правата и интересите си.

 

3.1. ЗАЩИТА ПРЕД НАЦИОНАЛНИЯ СЪД НА ДЪРЖАВАТА ЧЛЕНКА ПО ПРОИЗХОД НА МЕРКИТЕ ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ

На пръв поглед изглежда, че Директива 2014/59/ЕС не предвижда възможност за акционерите и кредиторите, засегнати от мерките за преструктуриране, да се противопоставят на тяхното трансгранично действие. Въпреки това такава е уредена. Това е разбираемо, тъй като горепосочените лица трябва да имат възможност за защита на правата и интересите си. В противен случай Директива 2014/59/ЕС не би била в съответствие с Хартата на основните права на Европейския съюз („Хартата“)[48]. В това отношение, в съответствие с чл. 47 от Хартата, те трябва да имат право на справедлив процес и на ефективни правни средства за защита срещу предприетите мерки за преструктуриране, които засягат правата и интересите им[49]. Предвид това, чл. 66, параграф 6 от Директива 2014/59/ЕС предвижда задължение за държавите членки да гарантират, че правото на акционерите и кредиторите да обжалват прехвърлянето, както и правото на кредиторите да обжалват обезценяването или преобразуването, съгласно чл. 85 от Директива 2014/59/ЕС, се определят от националното право на държавата членка на органа за преструктуриране, който е приел мерките.

Във връзка с това, чл. 85 от Директива 2014/59/ЕС предвижда две хипотези, в които мерките за преструктуриране могат да бъдат предмет на съдебен контрол. Съгласно първата, която е предвидена в чл. 85, параграф 1 от Директива 2014/59/ЕС, държавите членки могат да уредят в националните си законодателства, че мерките за преструктуриране подлежат на предварително одобрение от националните им съдилища. Тъй като въвеждането на такава възможност за предварително одобрение на мерките е оставена на преценката на държавите членки, акционерите и кредиторите могат да се възползват от нея само в тези държави членки, които са я въвели в националното си право[50].

Съгласно втората хипотеза, чл. 85, параграф 3 от Директива 2014/59/ЕС задължава държавите членки да предвидят в националните си законодателства възможност за последващ съдебен контрол върху решенията за приемане на мерки за преструктуриране[51]. Във връзка с това на такъв контрол следва да подлежи съответният акт, с който се констатира, че условията за преструктуриране по отношение на дадената институция, предвидени в чл. 32, параграф 1, б. „а“ – „в“ от Директива 2014/59/ЕС, са били изпълненени към момента на решението за приемане на мерките[52]. Също така националният съд следва да проверява дали органът за преструктуриране е спазил всички процесуални изисквания при приемането на мерките[53]. Ако се установи, че условията за преструктуриране не са били изпълнени или че органът за преструктуриране е допуснал процесуални нарушения, националният съд следва да отмени решението, с което се приемат мерките.

Макар разпоредбата на чл. 85, параграф 3 от Директива 2014/59/ЕС да изисква от държавите членки да предвидят, че съдебният контрол се осъществява бързо от националните съдилища, тя също така изисква съдилищата да основават преценката си върху извършените от органа за преструктуриране сложни икономически оценки на фактите[54]. Предвид това е спорно доколко двете изисквания могат да бъдат съчетани в едно производство и доколко задълбоченият анализ на икономическите оценки и на фактите няма да повлияе на бързината на производството.

В допълнение на това разпоредбата на чл. 85, параграф 4, б. „а“ от Директива 2014/59/ЕС задължава държавите членки да предвидят също, че обжалването няма суспензивен ефект по отношение на мерките за преструктуриране[55], а тази на чл. 85, параграф 4, б. „б“ от Директива 2014/59/ЕС, че решението на органите за преструктуриране подлежи на незабавно изпълнение, като поражда оборимата презумпция, че спирането на неговото изпълнение е в противоречие с обществения интерес. Тези изисквания идват да отговорят на нуждите на преструктурирането, което е проектирано да се прилага в ситуации, характеризиращи се с изключителна спешност, и в които спирането на действието на решението за преструктуриране може да наруши непрекъснатостта на критичните функции на съответната институция и това да изложи на риск цялата финансова система[56]. Следователно, предвид реалната възможност от продължителни производства по съдебен контрол на решението за приемане на мерки за преструктуриране, съчетано с липсата на суспензивен ефект на обжалването, дори ако бъдат обжалвани, на основание чл. 3, параграф 2, ал. 3 от Директива 2001/24/ЕО, мерките ще имат действие на територията на Съюза от момента, в който станат действащи в държавата членка по произход, и ще бъдат изпълнени в останалите държави членки преди акционерите и кредиторите, засегнати от тях, да могат да им се противопоставят ефективно.

Макар да изглежда оправдан с оглед на необходимостта в кризисни ситуации да се действа светкавично, подобен законодателен подход решава проблема с възможността за обжалване само частично, тъй като по този начин се ограничава възможността на акционерите и кредиторите да се противопоставят ефективно на действието на мерките за преструктуриране в останалите държави членки. Още повече, предвид административноправния характер на мерките за преструктуриране, като определя правото на органа за преструктуриране като приложимо към обжалването право, чл. 66, параграф 6 от Директива 2014/59/ЕС ограничава възможността за обжалване единствено до националните административни съдилища на държавата членка по произход на мерките, като по този начин допълнително затруднява достъпа до съдебен контрол на акционерите и кредиторите, особено на тези, които не разполагат с достатъчно познания или средства, за да си позволят достъп до правосъдие през съдилищата на чужда държава членка.

 

3.2. ЗАЩИТА ПРЕД НАЦИОНАЛНИЯ СЪД НА ДЪРЖАВАТА ЧЛЕНКА ПО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА МЕРКИТЕ ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ

За разлика от възможността, уредена в чл. 33 от Регламент (ЕС) 2015/848 относно производството по несъстоятелност[57], съгласно която националните органи на държавите членки могат да откажат да признаят производство по несъстоятелност, което е образувано в друга държава членка, или да откажат да изпълнят съдебно решение, което е постановено в рамките на такова производство, като се основат на съображения, свързани с обществения ред в тяхната държава членка, нито Директива 2001/24/ЕО, нито Директива 2014/59/ЕС, предвиждат такава възможност по отношение на мерките за преструктуриране.

Въпреки това, съществува възможност пред националния съд на държавата членка по изпълнение да бъде повдигнат въпросът за съответствието на мерките за преструктуриране с разпоредбите на Директива 2014/59/ЕС. На първо място, както беше разгледано (вж. т. 2 по-горе), съгласно чл. 66, параграф 1 от Директива 2014/59/ЕС, когато орган за преструктуриране упражнява правомощия по прехвърляне по отношение на активи, които се намират на територията на държава членка, различна от неговата, или по отношение на права или задължения, които са уредени от правото на такава държава, тогава прехвърлянето трябва да бъде в съответствие с правото на тази друга държава членка, за да има трансгранично действие. Предвид това при пропуск от страна на органа да извърши прехвърлянето в съответствие с приложимото право, то не следва да има действие на територията на останалите държави членки[58]. Същото следва да важи и за случаите, в които орган за преструктуриране упражнява правомощия по обезценяване или преобразуване[59]. Във връзка с това чл. 66, параграф 4 от Директива 2014/59/ЕС изисква националните органи на държавата членка, чието право се прилага към инструментите или задълженията или на чиято територия се намират кредиторите на институцията в режим на преструктуриране, да гарантират, че обезценяването или преобразуването са в съответствие с правомощията, упражнявани от органа за преструктуриране, който е приел мерките. Тук пропуск от страна на тези национални органи да се съобразят с изискванията на чл. 66, параграф 4 от Директива 2014/59/ЕС, ще лиши мерките за преструктуриране от трансгранично действие. Следователно, ако в разгледаните хипотези мерките за преструктуриране не са съобразени с изискванията, приложими за тях съгласно чл. 66, параграф 1 и/или 4 от Директива 2014/59/ЕС, те не произвеждат действие в останалите държави членки, съгласно чл. 3, параграф 2 от Директива 2001/24/ЕО. В такъв случай акционерите и кредиторите могат да повдигнат пред националния съд на държавата членка, в която мерките се изпълняват, въпроса за тяхното съответствие с изискванията на чл. 66, параграф 1 и/или 4 от Директива 2014/59/ЕС, в опит да защитят правата и интересите си.

 

  1. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От изложеното следва, че мерките за преструктуриране, приети от орган за преструктуриране на държава членка, произвеждат действие във всички държави членки, на основание чл. 3, параграф 2 от Директива 2001/24/ЕО, без всякакви формалности и от момента, в който станат действащи в държавата членка по произход, но само ако са изпълнени изискванията на чл. 66, параграф 1 и/или 4 от Директива 2014/59/ЕС. Що се отнася до възможностите, с които акционерите и кредиторите разполагат, за да защитят правата и интересите си от трансграничното действие на мерките, Директива 2014/59/ЕС предвижда само една възможност за директно обжалване на мерките – пред националния съд на държавата членка по произход. Имайки предвид обаче вероятността за продължително съдебно производство по контрол върху мерките, в комбинация с липсата на суспензивен ефект на обжалването, следва да се направи заключение, че акционерите и кредиторите, засегнати от тях, едва ли биха могли да им се противопоставят ефективно. Това е вярно още повече, че ограничаването на възможността за обжалване единствено до националния съд на държавата членка по произход на мерките може допълнително да затрудни достъпа до съдебен контрол на горепосочените лица, особено на тези, които не разполагат с достатъчно познания относно правото и съдебната система на съответната държава членка. При все това, възможността, кoято остава пред акционерите и кредиторите е да повдигнат пред националния съд на държавата членка, в която мерките се изпъляват, въпроса за тяхното съответствие с изискванията на чл. 66, параграф 1 и/или 4 Директива 2014/59/ЕС.

 

***

 

* Докторант в Института за държавата и правото при БАН и експерт в Комисията за финансов надзор („КФН“). Мнението, изразено в статията, е изцяло лично и не обвързва КФН.

[1] Вж. Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, подписан в Париж на 18 април 1951 г., както и  Договора за създаване на Европейската икономическа общност, подписан в Рим на 25 март 1957 г.

[2] Договор за Европейски съюз, OB C 191, 29 юли 1992 г., стр. 1 – 112.

[3] Такива изключения са данъчното облагане, както и пруденциалният надзор върху финансови институции, в това отношение вж. решение по съединени дела C-358/93 и C-416/93, Bordessa и други, ECLI:EU:C:1995:54, т. 21 и 21, също така решение по дело C-28/95, Leur-Bloem v. Inspecteur der Belastingdienst, ECLI:EU:C:1997:369, т. 44. Също така държавите членки могат да ограничат  свободното движение на капитали и плащания на основание обществен ред и сигурност, в това отношение вж. решение по дело C-54/99, Église de scientologie, ECLI:EU:C:2000:124, т. 17.

[4] За консолидирания текст на Договора за функционирането на Европейския съюз вж. OB C 326, 26.10.2012 г., стр. 47 – 390.

[5] Вж. решение по дело C-452/04, Fidium Finanz AG v. BaFin, ECLI:EU:C:2006:631, т. 41 и 42, също така решение по дело C‑282/12, Itelcar – Automóveis de Aluguer Lda v. Fazenda Pública, ECLI:EU:C:2013:629, т. 14.

[6] Вж. решение по дело C-329/03, Trapeza tis Ellados AE v. Banque Artesia, ECLI:EU:C:2005:645, т. 30 – 34, също така решение по дело C‑265/04, Margaretha Bouanich v. Skatteverket, ECLI:EU:C:2006:51, т. 29.

[7] Европейското икономическо пространство („ЕИП“) е създадено през 1992 г. със Споразумението за ЕИП и обединява държавите членки на ЕС и три от държавите от Европейската асоциация за свободна търговия – Исландия, Лихтенщайн и Норвегия, като им дава възможност да участват пълноценно в единния пазар на ЕС. Финансовите институции, установени в държавите от ЕИП, предоставят финансови услуги навсякъде в неговите граници въз основа на същите правила, които са в сила за финансовите институции, установени в ЕС.

[8] Съгласно определението, посочено в чл. 4, парагаф 1, т. 40 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012, OB L 176, 27.6.2013 г., стр. 1 – 337, „компетентен орган“ означава официално признат от националното право публичен орган или структура, които са оправомощени по националното право да упражняват надзор върху институциите като част от действащата надзорна система в съответната държава членка.

[9] Въвеждането на единния европейски паспорт по отношение на финансовите услуги бележи началото си в края на 80-те години на миналия век и се изразява в постепенно дерегулиране на националните правила относно дейността на финансовите институции и пруденциалния надзор върху тях, както и с тяхното регулиране на европейско равнище. В основата на единния европейски паспорт стоят принципът на взаимно признаване и хармонизираните правила за пруденциален надзор в ЕИП, като той дава право на финансовите институции, установени в рамките на ЕИП, и получили лиценз от компетентния орган на своята държава членка, да основат клон или да предоставят услуги във всяка друга държава от ЕИП, без нуждата от допълнителен лиценз. Въпреки това пруденциалният надзор се упражнява от компетентния орган на държавата членка, в която дадената финансова институция е установена. Следва да се обърне внимание, че от правата на единния европейски паспорт могат да се ползват и финансови институции, които не попадат в обхвата на правната рамка за преструктуриране по Директива 2014/59/ЕС, като застрахователни дружества, пенсионни фондове, алтернативни инвестиционни фондове и др.

[10] Вж. чл. 35 – 38 от Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО, OB L 176 от 27.6.2013 г., стр. 338 – 436.

[11] Ibid. чл. 39.

[12] Директива 2014/59/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на рамка за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници и за изменение на Директива 82/891/ЕИО на Съвета и директиви 2001/24/ЕО, 2002/47/ЕО, 2004/25/ЕО, 2005/56/ЕО, 2007/36/ЕО, 2011/35/ЕС, 2012/30/ЕС и 2013/36/ЕС и на регламенти (ЕС) № 1093/2010 и (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета, ОВ L 173, 12.6.2014 г., стр. 190 – 348.

[13] Съгласно чл. 3 от Директива 2014/59/ЕС държавите членки определят органи за преструктуриране, които са оправомощени да прилагат инструментите за преструктуриране и да упражняват правомощията за преструктуриране. Вж. чл. 2 от Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници („ЗВПКИИП“), с който като орган за преструктуриране на кредитни институции в Република България е определена Българската народна банка. Вж. също чл. 3 от ЗВПКИИП, който определя Комисията за финансов надзор като орган за преструктуиране на инвестиционни посредници.

[14] Вж. чл. 117 от Директива 2014/59/ЕС.

[15] Директива 2001/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 април 2001 година относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции, OB L 125 от 5.5.2001 г., стр. 15 – 23.

[16] Вж. чл. 1, параграф 3 от Директива 2001/24/ЕО.

[17] Съгласно чл. 2, седмо тире от Директива 2001/24/ЕО, „мерки за оздравяване“ означава мерки, които имат за цел да запазят или възстановят финансовото положение на кредитна институция или инвестиционен посредник съгласно определението в член 4, параграф 1, точка 2 от Регламент (ЕС) № 575/2013 и които биха могли да засегнат съществуващите права на трети лица, включително мерки, свързани с възможност за спиране на плащания, спиране на изпълнителни действия или намаляване на вземанията; тези мерки включват прилагане на инструментите за преструктуриране и упражняване на правомощията за преструктуриране, предвидени в Директива 2014/59/ЕС.

[18] Вж. съображение 6 към преамбюла на Директива 2001/24/ЕО, вж. също решение по дело C‑85/12, LBI, ECLI:EU:C:2013:697, т. 39.

[19] Вж. съображение 16 към преамбюла на Директива 2001/24/ЕО.

[20] Ibid., съображение 16. Вж. също op. cit. бележка 18, LBI, т. 22. Вж. също Ferrarini, G. and Chiodini, F., Regulating Multinational Banks in Europe: An Assessment of the New Supervisory Framework. ECGI Law Working Paper No. 158/2010, p. 50 – 51, както и Binder, J.-H. and Krimminger, M. and Nieto, M. J. and Singh, D., The Choice between Judicial and Administrative Sanctioned Procedures to Manage Liquidation of Banks: A Transatlantic Perspective, Capital Markets Law Journal, 2019, Vol. 14, Issue 2, p. 182.

[21] Ibid., Ferrarini, G. and Chiodini, F., p. 50 – 51.

[22] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 136, ал. 1 от Закона за кредитните институции („ЗКИ“), обн. ДВ. бр. 59 от 21 юли 2006 г., изм. и доп.

[23] Ibid.

[24] Ibid.

[25] Lehmann, M. Bail-In and Private International Law: How to Make Bank Resolution Measures Effective Across Borders, In: International and Comparative Law Quarterly, Vol. 66, Issue 1, 2017, pp. 107 – 142.

[26] Посочените в статията изключения от действието на мерките за оздравяване в останалите държави членки съгласно lex fori не са изчерпателни, а имат за цел само да подкрепят аргументите на автора в защита на тезата, която поддържа. За всички изключения вж. чл. 20 – 33 от Директива 2001/24/ЕО.  Относно транспонирането на чл. 21 от Директива 2001/24/ЕО в българското право вж. чл. 142 от ЗКИ.

[27] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 145, т. 1 от ЗКИ.

[28] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 145, т. 4 от ЗКИ.

[29] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 133, ал. 1 от ЗКИ.

[30] Deslandes, J. and Magnus, M. Further harmonising EU insolvency law from a banking resolution perspective?, Economic Governance Support Unit of the European Parliament, PE 614.514, April 2018, p. 4 – 5. Документът е достъпен на:

http://www.europarl.europa.eu/RegData/etudes/BRIE/2018/614514/IPOL_BRI(2018)614514_EN.pdf

[31] Вж. решение на Съда на ЕС по дело C‑526/14, Tadej Kotnik и други срещу Državni zbor Republike Slovenije, ECLI:EU:C:2016:570.

[32] Ibid., т. 110 – 113.

[33] Ibid., т. 113, вж. също заключението на Генералния адвокат N. Wahl по дело C‑526/14, Tadej Kotnik и други срещу Državni zbor Republike Slovenije, ECLI:EU:C:2016:102, т. 143.

[34] Оp. cit., бележка 25, Lehmann, M.

[35] Инструментът за продажба на стопанска дейност е предвиден в чл. 38 от Директива 2014/59/ЕС (вж. също чл. 58 от ЗВПКИИП) и служи на органите за преструктуриране за отделяне на проблемните части на институция в режим на преструктуриране от тези, които се считат за системно значими, и прехвърлянето на последните на трето лице – купувач, което най-често е конкурент на институцията.

[36] Инструментът „мостова институция“ е предвиден в чл. 40 от Директива 2014/59/ЕС (вж. също чл. 60 от ЗВПКИИП) и подобно на инструмента продажба на стопанска дейност служи на органите за преструктуриране за отделяне на системно значимите части на институция в режим на преструктуриране от проблемните. Различното обаче е, че системно значимите части се прехвърлят на мостова институция, която е под контрола на съотвентния орган за преструктуриране, вместо на трето лице – купувач.

[37] Инструментът за обособяване на активи е предвиден в чл. 42 от Директива 2014/59/ЕС (вж. също чл. 64 от ЗВПКИИП) и дава възможност на органите за преструктуриране да прехвърлят активи, права или задължения на институция в режим на преструктуриране или на мостова институция към едно или повече дружества за управление на активи, където те се управляват с цел да бъде увеличена стойността им чрез продажба или последваща ликвидация.

[38] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 97, ал. 1 и чл. 98, ал. 1 от ЗВПКИИП.

[39] Ibid.

[40] Georgosouli, A. Improving the Enforceability of Cross-Border Resolution Action in the EU: Critical Reflections on the Mutual Recognition Rules of the BRRD, In: The Columbia Journal of European Law, Vol. 24, 2017, p. 14., вж. също op. cit., бележка 25, Lehmann, M.

[41] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 97, ал. 2 и чл. 98, ал. 2 от ЗВПКИИП.

[42] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 97, ал. 3 от ЗВПКИИП.

[43] Инструментът за споделяне на загуби е предвиден в чл. 43 от Директива 2014/59/ЕС (вж. също чл. 65 от ЗВПКИИП) и е проектиран да влезе в употреба само ако в комбинация с други инструменти за преструктуриране ще възстанови финансовото състояние и дългосрочната жизнеспособност на институцията в режим на преструктуриране. Този инструмент дава възможност на органите за преструктуриране да прехвърлят тежестта за спасяване на дадена проблемна институция върху нейните акционери и кредитори, като включат в преструктурирането както средства от нейния капитал, така и от нейните задължения.

[44] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 97, ал. 4 от ЗВПКИИП

[45] Ibid.

[46] Тази разпоредба е транспонирана в чл. 97, ал. 5 от ЗВПКИИП.

[47] Оp. cit., бележка 25, Lehmann, M.

[48] Харта на основните права на Европейския съюз, OВ C 202 от 7.6.2016 г., стр. 389 – 405.

[49] Вж. съображение 88 към преамбюла на Директива 2014/59/ЕС.

[50] Българският законодател не е предвидил такава възможност в ЗВПКИИП.

[51] Това изискване е транспонирано в чл. 117 от ЗВПКИИП.

[52] Вж. съображение 89 към преамбюла на Директива 2014/59/ЕС.

[53] Такова изискване например е извършването на оценка за целите за преструктурирането, която е предвидена в чл. 36 от Директива 2014/59/ЕС. Вж. чл. 55 от ЗВПКИИП относно транспонирането на това изискване в българското право.

[54] Съгласно съображение 89 към преамбюла на Директива 2014/59/ЕС сложните икономически оценки, направени от националните органи за преструктуриране се използват като основа от националните съдилища, когато разглеждат съответните мерки за преструктуриране. Въпреки това, сложният характер на тези оценки не следва да пречи на националните съдилища да изследват въпроса дали доказателствата, на които се основава органът за преструктуриране, са фактически точни, надеждни и последователни, дали тези доказателства съдържат цялата необходима информация, която следва да бъде взета предвид, за да се направи оценка на сложна ситуация, както и дали те могат да подкрепят изведените от тях заключения. Вж. също чл. 117, ал. 2 от ЗВПКИИП относно транспонирането на чл. 85, параграф 3 от Директива 2014/59/ЕС в българското право.

[55] Относно транспонирането в българското право вж. в чл. 117, ал. 3 от ЗВПКИИП.

[56] Вж. също съображение 90 към преамбюла на Директива 2014/59/ЕС.

[57] Регламент (ЕС) 2015/848 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година относно производството по несъстоятелност, OB L 141, 5.6.2015 г., стр. 19 – 72.

[58] Оp. cit., бележка 40, Georgosouli, A., p. 15.

[59] Ibid.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.