Прокуратура не може да издава европейски заповеди за арест, ако нейната независимост от изпълнителната власт не е гарантирана

Author

Решение от 27 май 2019, OG и PI (Прокуратура в Lübeck и в Zwickau), C-508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456

 

 

Делото е образувано по преюдициални запитвания, отправени от Supreme Court (Върховен съд, Ирландия) и High Court (Висш съд, Ирландия) в рамките на производства във връзка с изпълнението в Ирландия на две европейски заповеди за арест, издадени съответно по дело C‑508/18 на 13 май 2016 г. от Staatsanwaltschaft bei dem Landgericht Lübeck (прокуратура към Районен съд Любек, Германия) (наричана по-нататък „прокуратурата на Любек“) във връзка с наказателно преследване срещу OG, и по дело C‑82/19 PPU на 15 март 2018 г. от Staatsanwaltschaft Zwickau (прокуратура на Цвикау, Германия) във връзка с наказателно преследване срещу PI.

 

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки[1] (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“).

 

Фактите по делото са следните. Двама граждани, съответно от Литва и Румъния оспорват пред ирландските съдилища изпълнението на европейски заповеди за арест, издадени от немските прокурори. Те са обвинени за деяния, квалифицирани като „убийство, тежка телесна повреда“ (OG) и организиран или въоръжен грабеж (PI). Двете лица твърдят, че немската прокуратура не е компетентна да издава европейска заповед за арест, тъй като не е „съдебен орган“ по смисъла на рамковото решение относно Европейска заповед за арест и не е независима от изпълнителната власт, тъй като прокурорите принадлежат към административна йерархия, ръководена от министъра на правосъдието, така че има риск от политическа намеса.

 

Запитващите юрисдикции по същество искат да установят дали понятието „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща прокуратурите на държава членка, които са компетентни да провеждат наказателно преследване и са подчинени на орган на изпълнителната власт на тази държава членка, като министъра на правосъдието, и които могат да получават пряко или косвено конкретни разпореждания или указания, издадени от последния в рамките на приемането на решение за издаването на европейска заповед за арест.

 

В своето решение Съдът приема, че понятието „издаващ съдебен орган“ по смисъла на рамковото решение не визира прокурорите в държава членка, като например тези в Германия, които са изложени на риск да бъдат подложени, пряко или непряко, на нареждания или индивидуални инструкции от изпълнителната власт, като например министъра на правосъдието, в контекста на приемането на решение за издаване на европейска заповед за арест.

 

Съдът припомня най-напред, че Европейската заповед за арест е първата реализация в областта на наказателното право на принципа на взаимното признаване, който се основава на принципа на взаимно доверие между държавите членки. Тези два принципа са от фундаментално значение, тъй като позволяват създаването и поддържането на пространство без вътрешни граници.

 

Принципът на взаимното признаване предполага, че само европейските заповеди за арест които покриват условията, определени в рамковото решение, трябва да бъдат изпълнени. Също така, европейската заповед за задържане, представляваща „съдебно решение“,  трябва да бъде издадена от „съдебен орган“.

 

Ако в съответствие с принципа на процесуална автономия държавите членки могат да посочат „съдебен орган“, който е компетентен да издаде европейска заповед за арест, то смисълът и обхватът на това понятие не могат да се оставят на преценката на държавите членки, а трябва да бъдат единни в целия Европейски съюз.

 

Според Съда на ЕС понятието „съдебен орган“ не се ограничава до посочване само на съдии или юрисдикции в държава членка, но трябва да се тълкува в по-широк смисъл като посочването на органите, участващи в наказателното правораздаване в държавата членка.

 

Според Съда германските прокурори могат да бъдат считани като участващи в наказателната система. Въпреки това органът, отговарящ за издаването на европейска заповед за арест, трябва да може да упражнява обективно тази функция, като отчита всички уличаващи и оневиняващи доказателства, и без да бъде изложен на риск правомощието му за вземане на решение да бъде предмет на разпореждания или указания отвън, по-специално от страна на изпълнителната власт, така че да не съществува никакво съмнение, че решението за издаване на европейска заповед за арест принадлежи на този орган, а не в крайна сметка на посочената изпълнителна власт.

 

Що се отнася до прокуратурата на Германия, Съдът констатира, че законът не изключва възможността тяхното решение за издаване на европейска заповед за арест да може в отделен случай да бъде подчинено на указание на министъра на правосъдието. Ето защо тези прокурори не отговарят на едно от изискванията, за да бъдат квалифицирани като „съдебен орган“ по смисъла на рамковото решение.

 

***

 

[1] ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24)