Хартата на основните права на Европейския съюз в практиката на българските съдилища

Author

Доц. д-р Александър Корнезов[1]

 

1. Въведение

 

Десетгодишнината от прогласяването на Хартата на основните права на ЕС като неизменна част от първичното право на Европейския съюз е повод за размисъл и критичен преглед на постигнатите резултати. Този преглед предполага и анализ на развитието на съдебната практика на национално равнище в светлината на изискванията на Хартата. Не е тайна, че на нея се възлагаха надежди, че правото на ЕС, включително при прилагането му на национално равнище, постепенно ще се превърне в правопорядък все по-често и все по-устойчиво закрепен в закрилата на основните права на гражданите. Ролята на националните съдилища в това отношение е ключова.

 

Тази десетгодишнина следователно е повод за равносметка за развитието на българската съдебна практика под влиянието на Хартата. Безспорен факт е, че позоваванията от съдилищата на основните права, гарантирани от Хартата, се увеличи значително след влизането в сила на Договора от Лисабон. Това вероятно се дължи на нарасналата видимост на защитата на основните права в правото на ЕС и тяхното каталогизиране в Хартата – документ с ранг на първично право. Докато статистическият преглед дава прилични и дори обнадеждаващи резултати, прегледът по същество на съдебната практика обаче разкрива ред проблеми: в много случаи Хартата се цитира бланкетно, без размисъл и без дълбочина, което я банализира и обезценява; липсва практика по някои от най-важните нейни разпоредби; твърде често се пренебрегва нейното приложно поле; мястото й, или по-скоро липсата й в тълкувателната практика на върховните съдилища, е повод за особена тревога.

 

При все това, българската съдебна практика съдържа и редица положителни примери, в които българският съд се позовава на Хартата, за да постигне трайни структурни промени, за да предизвика законодателна промяна или промяна в постоянната съдебна практика. Тези примери красноречиво доказват огромното значение на Хартата и нейния потенциал. Макар и по-скоро откъслечни, те дават упование, че българският съд може да бъде достоен гарант на основните права на европейските граждани, които всички ние черпим от Хартата.

 

Настоящият анализ представя най-напред статистически данни относно цитирането на Хартата от българските съдилища (част 2). След това ще бъде разгледано по същество приложението на Хартата от българските съдилища (част 3). В част 4 ще бъдат очертани основните дискусионни въпроси относно съдържанието на правата, гарантирани от Хартата от гледна точка както на българската практика, така и от гледна точка на практиката на Съда на ЕС. В част 5 се прави опит за заключение от направения анализ.

 

2. Хартата в българската съдебна практика: статистическо измерение

 

Най-напред е важно да се направи уточнението, че настоящият преглед е осъществен въз основа на резултатите от наличните в България бази данни на съдебната практика[2], които включват голям брой съдебни решения, но съвсем не всички. Поради тази причина анализът не претендира за изчерпателност.

 

Двете таблици по-долу обобщават броя на съдебните актове, в които Хартата е цитирана, като тези числа са сравнени с общия брой съдебни актове, произнесени от 1 декември 2009 г. (датата на влизане в сила на Договора от Лисабон и на Хартата) до 1 декември 2018 г. В Таблица 1 са отразени данните според вида и инстанцията на съда, докато в Таблица 2 са посочени данните на годишна база, съгласно наличните бази данни.[3]

 

Таблица 1

Брой цитирания на Хартата, съгласно вида и инстанцията на съдилищата

/1 декември 2009 – 1 декември 2018 г./

Съд Брой съдебни актове, в които Хартата е спомената Общ брой съдебни актове
   Конституционен съд 14 120
   Върховен касационен съд 97 135 600
   Върховен административен съд 575 244 366
   Административни съдилища (28) 287 238 000
   Апелативни съдилища (6), вкл. Специализиран апелативен наказателен съд 28 62 900
   Окръжни съдилища (29), вкл.

Софийски градски съд и Специализиран наказателен съд

142 319 949
   Районни съдилища (113) 222 785 800
   Общо 1 365 1 786 735

 

Таблица 2

Брой цитирания на Хартата на годишна база
Година Брой съдебни актове, в които Хартата е спомената
2009 4
2010 48
2011 240
2012 159
2013 130
2014 98
2015 158
2016 130
2017 233
2018 185

 

Статистическият преглед на представените данни води до следните изводи относно приложението на Хартата от българските съдилища.

 

В рамките на разглеждания период, общо около 1365 съдебни актове са идентифицирани като такива, в които има споменаване на Хартата. Докато само по себе си това число изглежда прилично, следва все пак да се подходи предпазливо при оценката му. Всъщност, от една страна, в много от тези съдебни актове Хартата е цитирана наред с други правни инструменти за защита на правата на човека, най-често с ЕКПЧ, а не като самостоятелен правен довод или основание. От друга страна, като се има предвид, че България е една от европейските държави с най-много съдии на глава от населението,[4] наброяваща по последни данни 2255 съдии в 182 съдилища в страната,[5] и че през разглеждания период българските съдилища са приели общо близо 1 800 000 съдебни акта, броят позовавания на Хартата не изглежда вече толкова впечатляващ, дори чисто статистически.

 

Позоваванията на Хартата на годишна база остават относително стабилни след 2011 г. По-високият брой позовавания на Хартата през някои години (например 2011 г. и 2017 г.) може частично да бъде обяснен с редица преюдициални запитвания, отправени от български съдилища по същото време, които разкриха несъответствия на български закони или системни практики с Хартата и които по този начин доведоха до многобройни позовавания в сходни дела, особено постановени след решенията на Съда на ЕС по отправените преюдициални запитвания, докато установените несъответствия не бяха отстранени по законодателен път.

 

Данните също така показват значителни разлики в броя на позоваванията на Хартата в практиката на административните съдилища, от една страна, и на общите (граждански, търговски и наказателни) съдилища, от друга страна. Близо 63% от всички цитирания на Хартата са направени в практиката на административните съдилища. Този факт е показателен, имайки предвид че броят на административните съдилища (29) е много по-малък от този на общите съдилища (149) и че на първите се пада много по-малка част от всички съдебни актове, постановени през разглеждания период. Това ясно показва, че българските административни съдилища се позовават много по-често на Хартата отколкото общите съдилища.

 

Това заключение намира потвърждение и в обстоятелството, че по-голямата част от преюдициалните запитвания до Съда на ЕС са отправени именно от българските административни съдилища и само малък дял от тях – от общите съдилища.[6] Открояват се три основни причини, които обясняват тези различия.

 

На първо място, дълго време в българските съдебни среди битуваше погрешната представа, че за разлика от административното право, гражданското и наказателното не са така пряко повлияни от правото на ЕС. Това разбиране може понастоящем да бъде категорично опровергано: достатъчно е да се споменат само някои от многобройните инструменти на европейското международно частно право, трудово право, семейно право, право на интелектуалната собственост, наказателно право и т.н., които често повдигат въпроси, свързани с Хартата.

 

На второ място, в областта на наказателното право „неприлагането“ на правото на ЕС и на Хартата редовно бе обяснявано с факта, че България не беше изрично приела юрисдикцията на Съда на ЕС в тази област, съгласно член 35 от Договора за Европейски съюз (отм.), който беше приложим до 1 декември 2014 г. (вж. член 10 от протокол 36 ДФЕС). Тази мантра бе шаблонно използвана като оправдание във всички наказателни производства, независимо дали предметът на делото попадаше в приложното поле на член 35 ДЕС (отм.) и без да се вземе предвид факта, че националните съдилища бяха длъжни при всички случаи да приложат правото на ЕС, дори и Съдът на ЕС да няма преюдициална компетентност по въпроса.

 

На трето място, не е изключено и някои структурни различия да оказват влияние върху по-честото позоваване на правото на ЕС и в частност на Хартата от страна на административните съдилища. Системата от административни съдилища бе въведена през 2007 г. като бе проведен открит конкурс за назначаването на почти 200 съдии в новосъздадените 28 първоинстанционни административни съдилища. Конкурсът беше отворен за всички правоспособни юристи, като наличието на предишен опит като съдия не беше решаващ критерий. В крайна сметка експериментът се оказа успешен. Като цяло, конкурсът беше честен, а поставените стандарти високи, имайки предвид силната конкуренция между кандидатите. Това доведе до запълване на административните съдилища с млади и компетентни съдии, необременени с рутината на останалите съдилища. Това в известна степен може да обясни и по-големия им интерес към правото на ЕС.

 

Що се отнася до Конституционния съд (КС), в абсолютно числово измерение, 14-те позовавания на Хартата за този 9 годишен период е по-скоро позитивен резултат, имайки предвид, че КС произнася само между 10 и 15 решения на година. Въпреки това, много малка част от тези позовавания има решаващо значение за мотивите на КС. Това се дължи основно на факта, че практиката на КС относно връзката между правото на ЕС и Конституцията остава неясна (вж. по-долу в изложението).

 

3. Хартата в българската съдебна практика: преглед по същество

 

Прегледът по същество на позоваванията на Хартата в практиката на българските съдилища разкрива твърде нееднородна картина. Най-често Хартата се цитира наред с други инструменти за защита на основните права, най-вече наред с ЕКПЧ, без каквото и да било разграничение между двата инструмента, тяхното приложно поле и разликите между тях, като се налага впечатлението, че за повечето български съдилища ЕКПЧ и Хартата са взаимнозаменяеми, сходни „европейски“ актове, които се припокриват.

 

Освен това, позоваванията на Хартата в българската съдебна практика са често формални, декларативни, бих казал дори „декоративни“. Прави впечатление, че твърде често тези цитирания като че ли не играят особена или решаваща роля в мотивите на съдебния акт, а по-скоро целят да внесат в него и „европейски“ елемент, без оглед на това дали правото на ЕС въобще се прилага. В този смисъл, преобладаващата част от българската съдебна практика не е съобразена с приложното поле на Хартата.

 

Едновременно с това обаче практиката на българските съдилища съдържа и редица положителни примери, в които Хартата е била използване, успешно или не, с цел да се постигне структурна промяна в правораздаването у нас, включително чрез предизвикване на законодателна промяна и промяна в постоянната съдебна практика.

 

Анализът по-долу ще се спре на три ключови въпроса за приложението на Хартата от българските съдилища: прилагането на Хартата от различните инстанции (3.1), българската съдебната практика относно приложното поле на Хартата, така както то е разписано в член 51 от нея (3.2) и най-често прилаганите основни права от Хартата в българската съдебна практиката (3.3). Следва обаче да се има предвид, че цел на този анализ не е да коментира обосноваността или правилността на обсъжданите съдебни актове, а единствено да разгледа приложението на Хартата в тях.

 

3. 1. Прилагане на Хартата на различните инстанции

 

3.1.1. Конституционният съд

 

Практиката на Конституционния съд относно взаимоотношението между Конституцията и правото на ЕС, включително и Хартата, остава и до сега неясна. В Конституцията не е предвиден специален ред за проверка, от страна на КС, за съответствието на националното законодателство с правото на ЕС. Както е известно, КС е компетентен да се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента (чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията), и по съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и по съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна (чл. 149, ал.1, т.4 от Конституцията).

 

В практиката си КС често упоменаваше, че „актовете на първичното право на Европейския съюз представляват международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и при спазване на предвидените условия техните разпоредби стават част от вътрешното право на България“ и че „те имат предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат“.[7] КС също така приема, че правото на ЕС не попада в хипотезата на контрол за съответствие с Конституцията по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията: „С оглед развитите съображения за противоречие или несъответствие на закона с правни актове на Европейския съюз, с принципите на правото на Съюза или с практика[та] на Съда на ЕС Конституционният съд намира за необходимо да изясни, че последните не са основание за обявяване на противоконституционност на закон по реда на цитирания чл. 149, ал. 1 т. 2 от Конституцията […]“[8]. От тази практиката следва, имплицитно, или че КС счита, че не е компетентен да упражнява контрол за съответствие на закон с правото на ЕС или че, ако се счита за компетентен, то този контрол попада по-скоро в хипотезата на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията.

 

По този начин КС като че ли избягва да вземе ясна позиция по въпроса са мястото на правото на ЕС, включително Хартата, спрямо българската Конституция, като се стреми да не засяга въобще въпроса за евентуално противоречие между Конституцията и правото на ЕС.[9] Вместо това, КС подчертава, че тълкува и прилага разпоредбите на националната Конституция „конформно“ – т.е. в съответствие – с международните договори, по които Република България е страна, в т.ч. ЕКПЧ и Хартата.[10]

 

Този подход в практиката на КС е довел до странни резултати, като например КС отклонява като частично недопустимо искането на омбудсмана и Висшия адвокатски съвет съдът да се произнесе относно несъответствието на закон с Хартата, тъй като, съгласно Конституцията, омбудсманът и Висшият адвокатски съвет не са легитимирани да сезират КС с искане за установяване на противоконституционност на националното законодателство с международните договори по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията.[11] И тъй като правото на ЕС се приравнява на международните договори за целите на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията, то доводите на омбудсмана и на ВАдвС, основани на правото на ЕС, са недопустими. При все това, в тези дела КС привидно не игнорира правото на ЕС, тъй като, въпреки недопустимостта, засяга по същество, макар и бегло, аргументи, основани на правото на ЕС, но през призмата на „конформното“ тълкуване на Конституцията с международните договори.[12]

 

Особено внимание заслужава Решение № 7 от 17 април 2018 по к. д. 7/2017 във връзка с Всеобхватно икономическо и търговско споразумение (ВИТС) между Канада, от една страна, и Европейския съюз и неговите държави членки, от друга страна. Това решение има потенциала да внесе най-сетне известна яснота относно виждането на КС за взаимоотношението между Конституцията и правото на ЕС.

 

Цитирайки основополагащото решение на Съда на ЕС от 15 юли 1964 г., Costa с/у E.N.E.L., 6/64, EU:C:1964:66, КС отбелязва, че правото на ЕС има предимство над „вътрешното право“. Използването на термина „вътрешното право“ едва ли е случаен. Това понятие е очевидно по-широко от термина „вътрешно законодателство“, използван в чл. 5, ал. 4 от Конституцията, доколкото понятието „вътрешно право“ по принцип включва и самата Конституция. КС също така изрично приема, че „предимството на общностното/съюзното право обаче произтича от и е проявление на специфичната природа на съюзния правен ред и не се нуждае от „признаваща“ го конституционна разпоредба. Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 [от Конституцията] е основанието за отварянето на националната правна система за действието на правото на Съюза, на което предимството е вътрешно присъщо като особен правен порядък, основан на предоставянето на правомощия от държавите членки. След като в Конституцията е въведена специална норма, явяваща се фундамент на този процес на обвързване с правните достижения на Съюза – чл. 4, ал. 3 от Конституцията – с всички произтичащи от това последици, от Конституционния съд се очаква да я следва и развива в пределите на своите правомощия.“ КС също така приема, че „от гледна точка на резултата – предимството на правото на ЕС пред националното право – няма напрежение между чл. 5, ал. 4 и чл. 4, ал. 3 от Конституцията“ и заключава, че „разпоредбата на чл. 5, ал. 4 не се прилага за правото на Съюза“.[13] Въпреки че в разглежданото решение КС не се позовава на Хартата, възприетите заключения относно Учредителните договори и първичното право на ЕС, от което Хартата е неизменна част, очевидно се прилагат и за нея.

 

Решение № 7 от 17 април 2018 г. по к. д. 7/2017 следва да бъде приветствано, тъй като, от една страна, то най-сетне внася яснота относно виждането на КС за отношението между правото на ЕС и българската Конституция, и, от друга страна, е в унисон с постоянната практика на Съда на ЕС, както и на много европейски конституционни съдилища.

 

По-конкретно, в решенията, в които КС се позовава на Хартата, той обикновено я цитира наред с други източници на защита на основните права, без да прави разграничение между тях.[14] Повечето от тези цитирания са чисто формални, доколкото нямат отношение към решаващите мотиви на решението, а изглеждат по-скоро като добавка, която служи да покаже, че КС е прегледал и правото на ЕС. За сравнение, ЕКПЧ и по-специално практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) са много по-широко застъпени в практика на КС.[15] Всъщност, рядко КС се позовава на Хартата като отделен, самостоятелен мотив от решаващо значение за възприетото решение по същество. Пример за това са решенията, в които КС приема като основен извод, че националното законодателство е несъвместимо с Конституцията и, като допълнение споменава, по-скоро мимоходом, че то не съответства и на Хартата.[16] Всъщност до сега закон никога не е бил обявяван за противоконституционен от КС само въз основа на несъвместимостта му с Хартата. В практиката може да се открие едно единствено решение, в което КС се позовава на Хартата – отново наред с други международни инструменти за защита на човешките права – в диспозитива на решението си, но и този пример не е еднозначен, тъй като и тук КС не отдава самостоятелно значение на Хартата.[17] За сметка на това, биха могли да се открият редица примери, в които повдигнатите въпроси ясно попадат в приложното поле на Хартата, но последната дори не е спомената в мотивите на решението.[18]

 

3.1.2. Върховните съдилища

 

Подобна тенденция се наблюдава и в практиката на двете върховни съдилища. Нека първо обърнем внимание на тяхната тълкувателна практика.

 

Тълкувателната практика на Върховните съдилища

 

През разглеждания период ВКС е приел общо 135 тълкувателна решения. Само в пет от тях се споменава Хартата: в едно от тях ВКС отхвърля искането за тълкувателно решение[19], в други три решения споменаването на Хартата е чисто формално и наред с други инструменти за защита на човешките права.[20] Всъщност, само едно от тези тълкувателни решения съдържа задълбочени аргументи, основани на Хартата, но дори тук ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ са цитирани много по‑обстойно.[21] Освен това, в много други тълкувателни дела с потенциална връзка с правото на ЕС, ВКС изобщо не споменава Хартата.[22]

 

Подобно е положението и с тълкувателната практика на ВАС. Справките в наличните бази данни показват, че Хартата е спомената само в едно единствено тълкувателно решение. В него пленумът на ВАС отклонява искане за приемане на тълкувателно решение, за което е необходимо тълкуването на правото на ЕС, включително и Хартата, тъй като само Съдът на ЕС има „изключителна компетентност“ да прави това и тъй като в подобна ex parte процедура ВАС не представлява юрисдикция по смисъла на чл. 267 ДФЕС. В особено мнение част от върховните съдии заявяват, че не са съгласни с този извод, приемайки че ВАС има компетентност да тълкува правото на ЕС дори и в рамките на тълкувателната си дейност, но че подобно тълкуване не би било обвързващо за по‑ниските инстанции, ако Съдът на ЕС констатира, че направеното тълкуване на правото на ЕС не е било правилно.[23] Тук със сигурност не е мястото да се коментира цитираното решение, но то обяснява защо ВАС не се позовава и не съобразява тълкувателната си дейност с Хартата.

 

Този анализ разкрива съществен проблем, а именно, че тълкувателната практика на върховните съдилища не се съобразява с Хартата. Доколкото тълкувателната им дейност набъбва значително през последните години и доколкото тя е задължителна за съдилищата, това обстоятелство е повод за безпокойство. Очевиден е рискът върховните съдилища да постановят тълкувателно решение, което не държи сметка за правото на ЕС, и по-специално за Хартата, което впоследствие да се окаже в противоречие с нея. Примерите в това отношение са за съжаление вече многобройни.[24] Решението очевидно не е в игнорирането на Хартата, макар и да е ясно, както се изтъква в горецитираното особено мнение, че евентуално тълкуване на последната от ВКС или ВАС, не обвързва съдилищата, ако това тълкуване се окаже погрешно с оглед тълкуването, възприето преди или след това от Съда на ЕС.[25]

 

Вярно е също така, че в известна степен това може да се обясни със спецификата на тълкувателната дейност. Както е известно, тя се състои в абстрактно тълкуване на правото без съдът да се произнася предвид фактите по конкретно дело. Като се има предвид, че приложимостта на Хартата често зависи от конкретните факти по конкретното дело, е трудно за върховните съдилища да спекулират относно възможното приложение на правото на ЕС и на Хартата по абстрактен начин (вж. чл. 51 от Хартата и т. 3.2 по-долу). Това обяснение обаче има отношение към самото естество на тълкувателната дейност като хибрид между правораздаване и нормотворчество. То по-скоро показва обективните лимити на тази дейност, доколкото върховните съдилища рискуват да приемат тълкувателно решение in abstracto, което игнорира едни от най-важните правни норми, които биха могли да бъдат относими към решаване на делото, а именно нормите на Хартата. В тълкувателната практиката на върховните съдилища няма и следа от подобен род разсъждения и, по-общо, относно мястото на Хартата в тълкувателната им практика.

 

В заключение, тълкувателната практика на върховните съдилища разкрива тревожен феномен, показващ, че като цяло тя не държи сметка за нормите на Хартата.

 

Правораздавателната практика на върховните съдилища 

 

Прегледът на правораздавателните актове (inter partes) на върховните съдилища показва следните резултати.

 

Голяма част от актовете на ВКС, в които намираме позовавания на Хартата, касаят искания на касатора, основани на чл. 47 от Хартата, в контекста на допустимостта на касационното обжалване. Както е известно, касационното обжалване по граждански и търговски дела е допустимо, наред с други предпоставки, ако повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или при очевидна неправилност.[26] Позовавайки се на член 47 от Хартата, който гарантира правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, касаторите се стремят да покажат, че горецитираните предпоставки са изпълнени. Подобни аргументи обаче систематично са отхвърляни от ВКС като неоснователни с мотива – който присъства почти дословно в много решения – че Хартата не е „обуславяща“ за обжалваното решение (без обяснение защо не е „обуславяща“) или че обжалваното решение не се отнася до правото на ЕС.[27] Тази практика обаче може би е на път да бъде променена с оглед на последните поправки в Гражданскопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК в най-новата му редакция[28], касационното обжалване е допустимо, ако „обжалваното решение е в противоречие с решение на Конституционния съд или на Съда на ЕС“. Остава да видим как ВКС ще прилага това основание на практика.[29]

 

Друга съществена част от правораздавателната практика на ВКС, в която намираме позовавания на Хартата, касае искания на страните за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. ВКС обикновено отхвърля подобни искания с кратки мотиви, основаващи се на доктрината acte claire или на това, че подобно запитване не е необходимо за решаването на висящия пред него спор.[30]

 

Следва все пак да се отбележи, че правораздавателната практика на ВКС съдържа и някои добри примери за самостоятелен и задълбочен анализ на приложимите разпоредби от Хартата, например в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.[31]

 

В сравнение, в  правораздавателната си практика ВАС се позовава на Хартата много по-често от ВКС. Тук също голяма част от делата, в които Хартата е била обсъдена, касаят правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано в чл. 47 от Хартата. Тези дела заслужават специално внимание, защото представляват отлични примери, в които Хартата е послужила като основание не само за решаване на конкретното дело, но и за постигане на по-всеобхватни промени в съдопроизводството, за преразглеждане на постоянна съдебна практика, както в някои случаи и за законодателни изменения.

 

Един от първите примери в това отношение бяха делата, в които се оспорваха измененията на общите устройствени планове по Закона за устройство на територията. Редакцията по това време на Закона за устройството на територията (чл. 127, т. 6 и т. 10) изключваше от съдебен контрол решенията за одобряването на общите устройствени планове. В едно от първите си преюдициални запитвания до Съда на ЕС, ВАС повдигна въпроса дали изключването на подобни актове от съдебен контрол е съвместимо с чл. 47 от Хартата. Като изключим факта, че Съдът на ЕС прие, че не е компетентен да отговори на поставения въпрос, тъй като определението за преюдициално запитване не посочваше конкретни обстоятелства, позволяващи да се счита, че решението за изменение на процесния общ устройствен план представлява мярка за прилагане на правото на Съюза или по друг начин е свързано с това право, самото повдигане на въпроса в светлината на Хартата беше важен първи опит да се използва последната с цел да се осигури правото на ефективни правни средства за защита[32]. Впоследствие въпросните разпоредби от ЗУТ бяха изменени и отвориха възможността за съдебен контрол.

 

Втора подобна възможност се появи в периода 2010-2012 г., когато страните, а в някои случаи и съдът служебно, оспориха местната подсъдност по някои дела за отмяна на индивидуални административни актове, на основание, че чл. 133, ал. 1 от АПК (в редакцията преди измененията обнародвани в ДВ. бр.77 от 18 септември 2018 г.)  нарушава правото им на ефективни правни средства за защита, тъй като им налага да сезират съда по местоположението на седалището на административния орган, чийто акт се обжалва. Така например по делата, свързани с предоставяните помощи от фондовете на ЕС в рамките на Общата селскостопанска политика на ЕС, но също и в много други области, обикновено този орган (например Изпълнителен директор на Държавен фонд „Земеделие“) се намира в София или в най-добрия случай в друг голям град. Нерядко жалбоподателите, а в някои случаи и съдилищата, сезирани със спора, твърдяха, че тази местна подсъдност оскъпява достъпа до съд и е в ущърб за жалбоподателя, който живее далеч от София или от големите градове, и облагодетелства администрацията за сметка на гражданите и предприятията. Този проблем се повдигаше постоянно в голям брой дела и нерядко водеше до спор за подсъдност. Административните съдилища най-вече в София се оплакваха, освен това, че така определената местна подсъдност несъразмерно увеличава натовареността им, докато останалите административни съдилища в страната остават значително по-малко натоварени. Така позоваването на чл. 47 от Хартата целеше не само гарантирането на правото на ефективни правни средства за защита stricto sensu, но и решаване на проблемите, свързани с несъразмерната натовареност между административните съдилища. Доколкото, към онзи момент, законодателят не възнамеряваше да промени правилата за местна подсъдност, първоинстанционните административни съдилища многократно отказваха компетентност в полза на съда, разположен най-близо до постоянния адрес (или местонахождението на процесния земеделски имот) или седалището на жалбоподателя. В някои свои решения ВАС стигаше до същия извод, а именно че правилата за местна подсъдност не следва да се прилагат, тъй като противоречат на чл. 47 от Хартата.[33] Административен съд София-град, избирайки дело с очевидна връзка с правото на ЕС, по-специално във връзка с плащанията към земеделски производители в рамките на Общата селскостопанска политика на ЕС, отнесе въпроса до Съда на ЕС с преюдициално запитване, чийто предмет бе именно да се установи дали въпросните правила за определяне на местната подсъдност нарушават правото на ефективна съдебна защита, гарантирано от член 47 от Хартата. Преюдициалното заключение на Съда на ЕС не даде еднозначен отговор на поставения въпрос, но, за сметка на това, указа на българските съдилища да правят преценка, въз основа на няколко критерия, спрямо релевантните факти и обстоятелства в конкретното дело дали прилагането на правилата за местна подсъдност водят до нарушаване на правото на ефективна съдебна защита.[34] Това означаваше на практика, че административните съдилища можеха да откажат да приложат правилата за местна подсъдност, ако обстоятелствата по делото налагат това и да препратят последното на административния съд по постоянния адрес или седалището на жалбоподателя.

 

В крайна сметка, българският законодател реши, вследствие на преюдициалното заключение на Съда на ЕС, да промени спорното правило. Оттогава, съгласно новата редакция на член 133 АПК[35] делата по оспорване на индивидуални административни актове се разглеждат от административния съд по постоянния адрес или седалището на посочения в акта адресат. Нещо повече, така изменената разпоредба от АПК се прилага не само за делата, свързани с правото на ЕС. Тази съдебна практика представлява важен пример за това как Хартата доведе до постигането на съществена промяна в съдопроизводството у нас, последиците от която надхвърлят приложното поле на правото на ЕС.

 

Третата голяма група от дела, които съдържаха системни позовавания на чл. 47 от Хартата, се отнасяха до изключването от съдебен контрол на наказателни постановления, с които се налагат глоби до определен (максимален) размер. Много административни съдилища приемаха, че подобно правило е несъвместимо с чл. 47 от Хартата и/или чл.6, ал.1 от ЕКПЧ и че, противно на предвиденото в националния закон, са компетентни да разгледат подобни дела.[36] Други административни съдилища обаче приемаха обратното и заключаваха, че нямат компетентност да гледат подобни дела. Въпросът отново беше отнесен до Съда на ЕС с преюдициално запитване, което обаче беше отхвърлено като недопустимо поради факта, че беше отправено по дело, в което липсваше връзка с правото на ЕС.[37] Успоредно, чл. 189, ал. 13 от Закона за движението по пътищата, който изключваше от съдебен контрол налагането на глоби до определен размер, беше разгледана и от КС, който я обяви за противоконституционна, позовавайки се на чл.6 пар.1 от ЕКПЧ, но не и на Хартата.[38]

 

Долните инстанции

 

Като цяло, първоинстанционните съдилища се позовават по-често на правото на ЕС, и по-специално на Хартата. Това важи в най-пълна степен за административните съдилища, чиято  практика като че ли съдържа най-добрите примери, както в количествено, така и в качествено отношение. По-горните примери от практиката на административните съдилища показват красноречиво това.

 

След един първоначален период на сравнителна пасивност, районните, окръжните съдилища и специализираният наказателен съд също започнаха постепенно да осъзнават значението на Хартата за съдебната им практика. Макар и тяхната роля в това отношение да не може да се сравнява с тази на административните съдилища, следва все пак да се отбележи, че напоследък особено по наказателните дела, първоинстанционните съдилища започнаха все по-често да се позовават на Хартата, включително и да поставят под съмнение съвместимостта с последната на някои разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс или от Наказателния кодекс. По отношение на НПК като пример може да се отбележи решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., (C‑612/15, EU:C:2018:392). В него Съдът постанови, че член 325, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която въвежда процедура за прекратяване на наказателното производство като предвидената в членове 368 и 369 от Наказателно-процесуалния кодекс (понастоящем изменени), съгласно която националният съд трябва по искане на обвиняемия да постанови прекратяване на наказателното производство, ако след изтичане на срок от две години, увеличен с три месеца и половина и с един месец, прокурорът не приключи разследването, евентуално не повдигне обвинение и не го предяви на защитата, като ѝ предостави достъп до материалите по делото, и не внесе обвинителен акт в съда, или ако допусне съществени процесуални нарушения по смисъла на българското право, които не е отстранил в тези срокове. Това е така, доколкото тази уредба се прилага към производства, образувани за тежка измама или друга тежка форма на незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза в митническата област. Съдът подчертава, че националният съд следва да осигури пълното действие на член 325, параграф 1 ДФЕС, като при необходимост не приложи посочената правна уредба, но същевременно следи за спазването на основните права на обвиняемите лица.[39] Що се отнася до НК, в друго дело бе поставено под съмнение съответствието с чл. 17 от Хартата, който гарантира правото на собственост, с чл. 251, ал. 2 от НК (отм. – ДВ, бр. 83 от 2019 г.), който предвиждаше, че при неизпълнение на задължение за деклариране на парични средства, пренасяни през българската граница, която е външна граница на Европейския съюз, и стойността на предмета на престъпление е в особено големи размери, освен наказване с лишаване от свобода до шест години или с глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението по чл. 251, ал. 1 от НК, следваше да се отнеме и предметът на престъплението или неговата равностойност в полза на държавата.[40]

 

Редица районни и окръжни съдилища в страната също започнаха да обръщат по-задълбочено внимание на Хартата. Така например, Окръжен съд – Видин поиска тълкуване на членове 17, 20 и 47 от Хартата от Съда на ЕС в рамките на производство по несъстоятелност (C-647/18),  а  Административен съд – Хасково постави въпроса дали правото на ЕС и по-специално чл. 49 параграф 3 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като тази на чл.20 ал.1 от Валутния закон, която за нарушение на задължението за деклариране по чл.3 от Регламент (ЕО) № 1889/2005, наред с наказанието глоба по чл.18 ал.1 от Валутния закон в размер от 1000 лева до 3000 лева, допълнително предвижда като кумулативна санкционна мярка и пълно отнемане на недекларираната сума, независимо от произхода и предназначението й[41].

 

Красноречив е и примерът, в който Районният съд в Луковит сезира Съда на ЕС с въпрос с особена структурна важност за наказателното преследване у нас, поставен именно в светлината на Хартата, по което Съдът на ЕС постанови, че правото на ЕС и по-специално член 47 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба (чл. 427 и сл. от НПК и чл. 155 и сл. от Закона за здравето), която предвижда съдебно производство, по реда на което може по терапевтични съображения и съображения за сигурност да се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, ако тази правна уредба не позволява на компетентния съд да провери дали процесуалните права, произтичащи от правото на ЕС са били спазени в хода на производства, които предхождат висящото пред него и не са подложени на такъв съдебен контрол.[42]

 

3.2. Българската съдебна практика относно приложното поле на Хартата

 

Приложното поле на Хартата, предвидено в член 51 от нея, се оказва един от рубиконите за националните съдилища не само в България. Член 51 от Хартата гласи следното.

 

Член 51

Приложно поле

 

1.   Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

2.   Настоящата харта не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите.

 

Както следва от горецитираната разпоредба, Хартата няма универсално приложение в държавите членки, а се прилага само когато процесното правоотношение попада в приложното поле на правото на ЕС. Иначе казано, необходима е привръзка с разпоредби от правото на ЕС, различни от Хартата. Едва при наличие на такава привръзка, Хартата може да намери приложение.[43]

 

Прегледът на практиката на българските съдилища показва, че последните се сблъскват със значителни трудности при тълкуването и прилагането на чл. 51 от Хартата.

 

За това свидетелстват, на първо място, отправените преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Голяма част от отхвърлените като недопустими преюдициални запитвания се дължи на факта, че български съд е поискал тълкуване на разпоредби от Хартата в ситуация, която не попада в приложното поле на правото на ЕС.[44]

 

Въпреки това все пак има примери, при които „прилагането на правото на Съюза“ е добре обосновано в акта за преюдициално запитване и Съдът на ЕС приема да тълкува Хартата. Такъв е случаят например с преюдициалното запитване в дело Агроконсултинг-04,[45] обсъдено по-горе, където правилата за местна подсъдност за първи път бяха разгледани през призмата на чл. 47 от Хартата. Друг подобен пример е делото ЧЕЗ Разпределение, в което националният съд успя да аргументира приложението на чл. 21 от Хартата, забраняващ дискриминацията, в което се оспорваше инсталирането на електромери на голяма височина в някои квартали на българските градове.[46] В делото Колев, подобно на делото Akerberg Fransson,[47] запитващият съд обоснова становище, че системните нарушения на митническите правила в България могат да възпрепятстват събирането на мита и следователно да засегнат финансовите интереси на Съюза по смисъла на член 325, параграф 1 ДФЕС, като по този начин наказателно дело за корумпирани митнически служители попадна в приложното поле на правото на ЕС и Хартата.[48]

 

На второ място, прегледът на съдебната практика по дела, по които преюдициално запитване не е отправяно, не позволява да се правят еднозначни изводи. От една страна, има много примери, в които българските съдилища са приложили Хартата в дела, в които правото на ЕС е явно неприложимо, без въобще да държат сметка за чл. 51 от Хартата и приложното й поле. Така например, ВАС се позовава на членове 14 (Право на образование), 35 (Закрила на здравето) и 52 (Обхват и тълкуване на правата и принципите) от Хартата в дело, в което се оспорва валидността на изискването за задължителна имунизация на дете, за да бъде прието в общинска детска градина, без да обсъжда въпросът дали подобно изискване въобще попада в приложното поле на Хартата и без да се позовава на други разпоредби от правото на ЕС, които биха могли да обусловят наличието на привръзка с последното.[49] По друго дело, ВАС се позовава на чл. 41 от Хартата (Право на добра администрация) и по-специално на правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него (чл. 41, ал. 2, б. „а“ от Хартата), без изобщо да се обсъди дали въпросът попада в обхвата на правото на ЕС.[50] Друг въпрос, често повдиган в практиката, е съвместимостта с Хартата на държавните такси, които следва да бъдат платени като условие за редовност на жалбата или иска. В подобни дела, българският съд често се позовава на член 47 от Хартата, без обаче предварително да прецени дали делото попада в обхвата на правото на ЕС.[51]

 

Първоинстанционните съдилища също така често пропускат да вземат предвид изискванията на член 51 от Хартата и прилагат последната в рамките на спорове, които prima facie нямат никаква връзка с правото на ЕС: например при преразглеждане на глобите за незаконна сеч,[52] за превишена скорост,[53] на начина на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в чисто вътрешна ситуация.[54] Съдебната практика също така съдържа примери, в които съдилищата са приложили членове 10 (Свобода на мисълта, съвестта и религията) и 11 (Свобода на изразяване на мнение и свобода на информация) от Хартата в дела за деликтна отговорност,[55] без наличието на какъвто и да е елемент, свързан с правото на ЕС. По същия начин чл. 34 от Хартата (Социална сигурност и социална помощ) е приложен в дело, свързано със социални помощи в рамките на чисто вътрешна ситуация.[56]

 

От друга страна, практиката съдържа и примери, в които въпросът дали разглежданият спор попада в приложното поле на правото на ЕС за целите на чл. 51 от Хартата е обсъден, макар понякога и съвсем накратко. Например по дело, образувано по жалба срещу решение на директора на Басейнова дирекция „Дунавски район”, с което е отнето разрешително за водовземане от обект на дружеството жалбоподател, ВАС установява, че това дружество не е участвало в административното производство, което е съществено нарушение. ВАС уточнява, че това е пример за нарушаване на правото на добра администрация, съгласно чл. 41 от Хартата. Той припомня, че съгласно чл. 41, т. 1 от Хартата, всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок и че съгласно чл. 41, т. 2, б. „а“ от Хартата, правото на добра администрация включва по-специално правото на всяко лице да бъде изслушано, преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него. Що се отнася до необходима привръзка с правото на ЕС съгласно чл. 51 от Хартата, ВАС приема за достатъчна привръзка това, че приложимият национален закон (Закона за водите) транспонира няколко директиви на европейския законодател и следователно директорът на въпросната Басейнова дирекция, в качеството си на орган на държава членка, прилагаща правото на Съюза по отношение на постигането на целите за използване на водите, е бил длъжен да зачете правото на дружеството жалбоподател на добра администрация чрез осигуряване на участието му в производството, преди срещу дружеството да бъде издаден процесният акт.[57]

 

Могат да се открият и няколко примера, в които българският съд обсъжда член 51 от Хартата и заключава, че разглежданото дело няма връзка с правото на ЕС и че следователно Хартата не е приложима. Така например, дело с предмет обжалване на наказателно постановление на Дирекция за национален строителен контрол, с което на жалбоподателя е наложена имуществена санкция в размер на 5 000 лева стига до касационна инстанция след като жалбата е била отхвърлена като недопустима на основание действащата към момента редакция на чл. 239, ал. 4 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), според която санкции до този размер не подлежат на обжалване. Жалбоподателят се основава на чл. 47 от Хартата, но Административен съд – Габрово, като касационна инстанция, приема, че макар разпоредбата безспорно да признава правото на ефективни правни средства за защита,  тя не е приложима в случая, тъй като липсва привръзка с правото на ЕС („общностен елемент“), тъй като се касае за твърдяно извършване на административно нарушение съгласно националното законодателство, извършено от български търговец, санкционирано от национална юрисдикция по административнонаказателен ред. При все това, в крайна сметка Административен съд – Габрово отменя определението на районния съд, тъй като приема, че въпросната разпоредба от ЗУТ противоречи на чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧ (право на справедлив съдебен процес) и практиката на ЕСПЧ.[58]

 

Следва също така да се обособи и категория дела, в които привръзката с правото на ЕС е по-скоро очевидна и в които, може би с цел процесуална икономия, българският съд не разглежда нарочно ограниченията, наложени от член 51 от Хартата. Пример в това отношение са споровете относно изплащането на помощи от фондовете на Европейския съюз в областта на Общата селскостопанска политика, в които административните съдилища обикновено се ограничават до това да посочат, че като правно основание за издаване на обжалваните актове за публично държавно вземане са посочени регламенти на европейския законодател. Така съдът приема, че след като за правно основание на административния акт е посочено правото на ЕС, на основание чл. 51 от Хартата административният орган (напр. изпълнителният директор на Държавен Фонд „Земеделие“), е следвало да се съобрази задължително и с разпоредбите на Хартата.[59] Алтернативно, съдилищата не обсъждат член 51 от Хартата, когато е очевидно, че правото на ЕС се прилага, например в дела по Закона за чужденците в България, и по-специално когато под въпрос се поставя съответствието на предвидените в този закон процедури за съдебен контрол на мерките за продължаване, отмяна или прекратяване на принудителното настаняване на чужденци[60] с предвидените стандарти, установени в правото на ЕС, в това число 47 от Хартата.[61]

 

В заключение, българската съдебна практика е разнопосочна по отношение на приложното поле на Хартата. Красноречив пример в това отношение са делата относно защитата на потребителите. В някои решения националните съдилища обсъждат член 51 от Хартата и съответно прилагат последната в дела относно наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор,[62] докато в други случаи изобщо не се позовават на Хартата, дори и аргументи в този смисъл да са били повдигнати от страните.[63]

 

Причините за разнопосочната съдебна практика могат да се търсят на няколко нива. От една страна, възможно е това да се дължи отчасти на непознаване на пределите на приложното поле на Хартата, така както са определени в член 51 от Хартата. От друга страна, българските съдилища като цяло са свикнали по‑често да се позовават на ЕКПЧ, отколкото на Хартата. Като се има предвид, че приложното поле на ЕКПЧ не е ограничено по аналогичен начин като това на Хартата, възможно е българският съд по инерция да прилага последната без да държи сметка за член 51 от нея. Възможно е също така – макар и малко вероятно – българският съд съзнателно да реши да приложи Хартата в някои дела, макар и да е наясно, че условията за това по член 51 не са изпълнени, с цел да постигне определен резултат, например да предизвика законодателна промяна или промяна в съдебната практика. Това е т. нар. хипотеза на spillover effects, в която държава членка решава самостоятелно и автономно да приложи достиженията на Хартата и в сфери, в които последната не се прилага, с цел да осигури по-висока закрила на съответното основно право или да избегне по-неблагоприятното третиране на вътрешнонационалните правоотношения спрямо правоотношенията с трансграничен елемент. Подобна практика е позната в някои държави членки. В българската съдебна практика обаче липсват подобни разсъждения.

 

3.3. Най-често прилаганите основни права от Хартата в българската съдебна практика

 

Както личи от прегледа на съдебната практика до тук, най-често прилаганата разпоредба от Хартата в българската съдебна практика е член 47. Причините за това могат да се търсят в три посоки.

 

Първо, член 47 от Хартата бе използван многократно като основание за оспорване на разпоредбите от националното право, според които някои административни актове не подлежат на съдебен контрол. Както беше споменато по-горе, редица имуществени санкции до определен размер не подлежаха на съдебен контрол, както и определени тип решения, като например тези, свързани с измененията на общите устройствени планове. Тази категория дела съдържаха системни позовавания на член 47 от Хартата.

 

Втората причина за честото позоваване на член 47 от Хартата е съгласуваният опит на първоинстанционните административни съдилища да предизвикат промяна в правилата за местна подсъдност, както бе обсъдено по-горе. Това доведе до обемна съдебна практика и своеобразен „пинг-понг“ между съдилищата като Административен съд София-град търсеше възможност да „прехвърли“ компетентността си на друг административен съд в района на постоянния адрес или седалището на жалбоподателя, като се позоваваше на член 47 от Хартата. Това доведе до многобройни позовавания на член 47 от Хартата, понякога дори без да се разгледа предварителния въпрос за това дали съответният спор попада в приложното поле на правото на ЕС или не.

 

Третата причина за честото позоваване на член 47 от Хартата в българската съдебна практика е свързана с размера на държавните такси, събирани от съдилищата. В гражданските и търговските дела тези такси понякога са значителни, особено когато се определят като процент от висок материален интерес по делото. Въпреки че в ГПК са предвидени изключения за освобождаване от държавна такса, те са приложими само за физически лица, а не и за юридически такива[64] и традиционно се прилагат стриктно. Ищците често твърдят, че задължението за заплащане на държавна такса в голям размер води до отказ от правосъдие и противоречи на член 47 от Хартата. Подобни аргументи обаче систематично са отхвърляни от съдилищата на основание, че правото на достъп до съд не е „абсолютно“ и следователно всяка държава членка може да определи предпоставките за упражняването му, включително да въведе изискване за заплащане на определени държавни такси, събирани от съдилищата, като условие за допустимост на иска. Съдилищата обикновено отбелязват, че тези изисквания са установени със закон, че този закон предвижда изключения и че съдилищата нямат право на преценка за допускане на допълнителни изключения или дерогации.[65] Този тип мотиви, които се срещат в много съдебни актове, обаче е твърде общ и абстрактен: съдилищата обикновено не разглеждат дали конкретното дело попада в обхвата на правото на ЕС и дали при конкретните обстоятелства по него размерът на дължимата такса е такъв, че да обезкуражи ищецът да упражни правото си на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес или дори да му попречи да го направи.

 

Сред другите разпоредби от Хартата, на които често се позовават българските съдилища, следва да се спомене член 45, съгласно който всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите членки, както и гражданите на трети страни, които пребивават законно на територията на държава членка. Налагането на забрани на български граждани да напускат страната поради това, че не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери, освен ако представят надлежно обезпечение или които по време на пребиваването си в друга държава са извършили нарушения на нейното законодателство  (вж. чл. 75, ал. 5 и 6[66] и чл. 76, т. 3 от ЗБЛД отменени) генерираха значителна съдебна практика, в която съдът нееднократно се позоваваше на член 45 от Хартата при преценката на законосъобразността на подобни забрани. Тези въпроси бяха повдигнати както пред Съда на ЕС в три преюдициални запитвания,[67] така и пред Конституционния съд.[68] Впоследствие, след като беше установено, че въпросните разпоредби противоречат на правото на ЕС и на Конституцията, те бяха отменени или изменени от законодателя (вж. т. 4.3 по-долу).

 

В българската съдебна практика също така се срещат многократни позовавания на член 41 от Хартата, който прогласява правото на добра администрация. Тези примери са особено интересни. В повечето случаи българският съд обосновава прилагането на член 41 от Хартата с член 51 от нея. С други думи, съдът установява, че тъй като оспорваният административен акт попада в приложното поле на правото на Съюза, жалбоподателят може да се позове на член 41 от Хартата по отношение на националния административен орган, издал акта.[69] В някои случаи съдът отменя оспорвания акт на основание (самостоятелно или във връзка с други разпоредби) нарушение на задължението за мотивиране или на правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него, гарантирани в член 41 от Хартата. Тази съдебна практика е изключително любопитна, доколкото член 41 от Хартата визира изрично единствено „институциите, органите, службите и агенциите на Съюза“, но не и националните административни органи. От особена важност тук е въпросът дали член 51 от Хартата би могъл да обоснове приложението на член 41 от нея спрямо националната администрация в случаите, в които тя действа в приложното поле на правото на ЕС. Макар и съдебната практика да не засяга изрично този въпрос, и без да е необходимо, за целите на настоящия анализ, да се преценява обосноваността на подобно тълкуване, от нея следва, че, според българския съд, в такава хипотеза, българската администрация трябва да се съобразява с член 41 от Хартата и следователно актовете й подлежат на отмяна, ако са приети в противоречие с тази разпоредба. Ако тази съдебна практика намери потвърждение и в бъдеще, особено в практиката на ВАС, тя може да доведе до налагане на българската администрация на високите стандартите и изисквания за добра администрация, предвидени в член 41 от Хартата и съдебната практика на Съда на ЕС и на Общия съд на ЕС. Това може да се окаже важно развитие в българското административно право и процес и да доведе до качествена промяна в защитата на гражданите и предприятията във взаимоотношенията им с администрацията, при условие, разбира се, че въпросната съдебна практика се превърне в постоянна такава.

 

Следва също така да се споменат и позоваванията на членове 7 (Зачитане на личния и семейния живот) и 19 (Защита в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране) от Хартата в редица дела пред административните съдилища за предоставяне на убежище[70], както и член 17 (Право на собственост)[71] и членове 36 (Достъп до услугите от общ икономически интерес) и 38 (Защита на потребителите) от Хартата.[72] В рамките на наказателните производства често се споменава принципът ne bis in idem, закрепен в член 50 от Хартата и съответната практика на Съда на ЕС.[73]

 

4. Българската съдебна практика по най-щекотливите проблеми, свързани с Хартата

 

Едни от най-трудните и най-дискутираните проблеми на европейско ниво, свързани с прилагането и тълкуването на правата, залегнали в Хартата, касаят (1) степента на закрила на правата, гарантирани в нея; (2) разграничението между „правата“ и „принципите“, които тя прогласява; (3) възможността за т. нар. хоризонтален директен ефект на Хартата, както и (4) балансирането между различните права и принципи, които тя закриля. В следващите редове ще разгледам как и дали тези въпроси са отразени в българската съдебна практика.

 

4.1. Степен на закрила

 

Една от основополагащите разпоредба от Хартата е член 53, който определя степента на закрила на правата, които намират защита едновременно в Хартата, в ЕКПЧ и в националното право.

 

Член 53

Степен на закрила

 

Никоя разпоредба на настоящата Харта не трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права на човека и основни свободи, които в съответните им приложни полета са признати от правото на Съюза, от международното право и от международните конвенции, по които Съюзът или всички държави-членки са страни и по-специално от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и от конституциите на държавите-членки.

 

Член 53 от Хартата е една от най-дискутираните в литературата разпоредби, доколкото тя има за предмет да внесе яснота в днешната многопластова защита на правата на човека, при която нерядко едно и също право намира закрила в поне три различни инструмента : Хартата, ЕКПЧ и националната Конституция. Така, ако дадено правоотношение попада в приложното поле на Хартата по смисъла на член 51 от нея, възможно е съответното право да е гарантирано едновременно от горепосочените три инструмента, но в различна степен. Разбира се, целта на настоящия анализ не е да анализира член 53 от Хартата, а българската съдебна практика по приложение на гореспоменатата разпоредба.

 

За съжаление обаче, в практиката на българските съдилища не могат да бъдат открити примери за това тази разпоредба някога да е била приложена или дори обсъдена. Единственото споменаване на разпоредбата, което се идентифицира в наличната база данни, е в преюдициално запитване в областта на правото на убежище.[74] При все това, практиката съдържа множество примери, в които българските съдилища се позовава едновременно на Хартата и на ЕКПЧ, а понякога и на Конституцията, без обаче да се спират на въпроса за степента на закрила. За разлика от това, доктрината е направила опит за идентифициране на правата, чието ниво на защита съгласно Хартата и Конституцията може поне на теория да бъде различно.[75]

 

4.2. Реални „права“ или тълкувателни „принципи“

 

Съгласно член 52, т. 5 от Хартата, разпоредбите на Хартата, които съдържат „принципи“, могат да бъдат прилагани чрез законодателни и изпълнителни актове, приети от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, както и чрез актове на държавите членки, когато те прилагат правото на Съюза при упражняване на съответните им компетенции. Позоваването на тези принципи пред съд е допустимо само за тълкуване и проверка на законността на такива актове.

 

Това разграничение е едно от най-важните – и вероятно най-трудните – по отношение на прилагането на Хартата. В българската съдебната практика обаче, включително и тази на КС, не се откриват мотиви, свързани с това разграничение.

 

4.3. Хоризонтален директен ефект на Хартата

 

Доколкото член 51 от Хартата гласи, че разпоредбите й се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, с основание се поставя въпросът дали Хартата или някои от нейните разпоредби могат да намерят приложение не само във взаимоотношенията на гражданите и предприятията с публичната власт (т.е. държавата и Съюза), но и в чисто частни правоотношения.

 

Под „хоризонтален директен ефект“ на разпоредбите на Хартата се разбира именно способността им да създават непосредствено, единствено въз основа на съответната разпоредба, права за частноправните субекти, както и да наложат спазването на съответните задължения от страна на друг частноправен субект (който не е държавен орган). Имащото директен ефект правило трябва само по себе си да е достатъчно ясно, точно и безусловно, за да може да бъде изтъкнато в хоризонтално правоотношение[76].

 

Така например, Съдът на ЕС стига до извода в решение от 17 април 2018 г. по делото Egenberger (C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 58), че частноправен субект може да се позове на чл. 21, параграф 1 от Хартата, забраняващ дискриминацията, в комбинация с разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите[77], в рамките на спор с друг частноправен субект, а сезирана с този спор национална юрисдикция следва да гарантира правата, произтичащи от тази разпоредба като, ако е необходимо, не приложи разпоредба от националното право, която й противоречи.

 

В българската съдебна практика се срещат редица примери, в които Хартата е била приложена хоризонтално. За съжаление обаче българският съд не обсъжда въпроса през призмата на т.нар. „хоризонтален директен ефект“, а просто прилага Хартата без допълнителни обяснения. Например членове 10 (Свобода на мисълта, съвестта и религията) и 11 (Свобода на изразяване на мнение и свобода на информация) от Хартата често се прилагат в рамките на съдебни спорове по искове, основани на деликтна отговорност, произтичаща от публикации в медиите.[78] Като други примери могат да бъдат посочени споровете между потребител и доставчик на електро- или топлоенергия или кредитна институция. В такива „хоризонтални“ дела понякога българският съд често се позовава на членове 17, 20, 21 и 38 от Хартата, без обаче да обсъжда хоризонталния им директен ефект.

 

4.4. Балансиране между различни права и прилагане на принципа на пропорционалност

 

Балансирането между конкуриращи се права е класически прийом в съдебната практика, добре познат на национално и наднационално равнище. В практиката обаче се поставя интересният въпрос относно възможността балансирането между различните права, на които се позовават страните, да бъде извършено по различен начин в зависимост от източника на тези права – например националната Конституция или Хартата.

 

Българската съдебна практика предлага нагледен пример в това отношение. Той касае възможността за ограничаване на свободното движение на български граждани и по-конкретно правото им да напускат страната. Както беше споменато по-горе, съгласно (вече отменена) чл. 75, точки 5 и 6 от Закона за българските лични документи ограничаваха упражняването на основното конституционно право на гражданите свободно да напускат пределите на страната (чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията). КС приема, в частност, че въпросните ограничения са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани, доколкото неизпълнението на сериозно по размер публично задължение към държавата или общините в една или друга степен подкопава икономическите основи на социалната държава, а неизпълнението на осъдителните съдебни актове за частни парични задължения в големи размери засяга конституционно признатите интереси на физическите и юридическите лица да се ползват от частната собственост като тяхно основно право по смисъла на чл. 17 от Конституцията. Въпреки това, КС заключава, че тези ограничения не са съобразени с принципа на пропорционалност, като се основава за тази цел по-специално на практиката на ЕСПЧ по чл. 2 от протокол 4 от ЕКЗПЧ.[79]

 

Едновременно с това, въпросните забрани за напускане на територията на страната по ЗБЛД бяха предмет на съдебен контрол за съответствието им с правото на ЕС по дела пред административните съдилища, което доведе до отправянето от АССГ на преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Ключовият въпрос в тези запитвания беше дали правото на ЕС позволява правото на свободно движение изобщо да бъде ограничено на основание, че лицето не е платило парично задължение в определен размер. Делото Аладжов касаеше забрана за напускане на територията на страната поради неплатени данъци в големи размери. В решението си по Съдът на ЕС припомня разпоредбата на член 27, параграф 1 от Директива 2004/38[80], която гласи, че „държавите членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се позоваването на такива съображения за икономически цели“. Съдът на ЕС заключава, че „дори да се приеме“, че забраната за напускане на територията на страната е приета в съответствие с условията по член 27, параграф 1 от Директива 2004/38, то тя противоречи на параграф 2 от същия член, ако (1) се основава единствено на съществуването на данъчното задължение на дружеството, на което жалбоподателят е един от съуправителите, и само поради това му качество, като се изключва всякаква конкретна преценка на личното поведение на заинтересованото лице и без позоваване на каквато и да било заплаха, каквато то би представлявало за обществения ред, и (2) ако забраната за напускане на територията на страната не е подходяща да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и надхвърля необходимото за нейното постигане.[81]

 

Преюдициалното запитване по делото Бянков визираше хипотезата на забрана за напускане на страната, наложена поради непогасяване на задължение към частно лице на основание чл. 76, т. 3 от ЗБЛД (отм.). В преюдициалното си заключение Съдът на ЕС прие, че „дори да се предположи“, че подобна забрана може да бъде обоснована с „определена идея за запазване на обществения ред“, не е изключено тя да преследва изключително икономическа цел, което е забранено от член 27, параграф 1 от Директива 2004/38. Съдът на ЕС също така подчерта, че понятието за „обществен ред“ предполага, освен смущаването на обществения ред, каквото е всяко нарушение на закона, да е налице и действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес. Така, за да са обосновани, мерките, приети по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да се основават изключително на личното поведение на засегнатото лице и че не се приемат мотиви, които са изолирани от разглеждания конкретен случай или се опират на съображения за обща превенция.[82]

 

Този пример онагледява важна концептуална разлика между начина, по който КС и Съдът на ЕС балансират различните права, дори и окончателният резултат да е един и същ. Според Съдът на ЕС, водещо е правото на свободно движение, което е едно от основополагащите права на европейската интеграция, и което може да бъде ограничавано само по изключение.  С други думи, според Съда на ЕС, правилото е свободата на движение, а ограниченията му са изключение, което се тълкува по много стриктен начин. КС, от своя страна, не разглежда въпроса през призмата на „правило и изключение“, която предполага известна йерархия на правата, а като обикновено балансиране на равностойни права, в този случай правото на свободно движение и правото на собственост. Следователно е очевидно, че „тежестта“ на правата на свободно движение в правото на ЕС е по-висока отколкото в националното право.

 

5. Заключение

 

Направеният преглед на българската съдебна практика разкрива разнопосочна картина.

 

Положителните примери са важни и обнадеждаващи. Тези примери показват, че българският съд се е позовавал на Хартата често с цел да постигне трайна структурна промяна в правораздаването у нас, да гарантира съдебен контрол в области, в които такъв законодателно е бил изключен, и дори да намери решение на някои от най‑належащите проблеми на българското общество.

 

Най-красноречиви са примерите, в които Хартата успешно беше използвана за промяна на правилата на местната подсъдност на административните съдилища, както и в подкрепа на стремежа на съда да гарантира правото на ефективно средство за защита срещу актове, които бяха изключени от съдебна проверка. Хартата бе също използвана, за момента неуспешно, с цел намаляване или отмяна на дължимите държавни такси, събирани от съдилищата, което представлява хоризонтален структурен проблем. Прилагането на чл. 41 от Хартата спрямо националните административни органи е също така многообещаващо като опит за повишаване стандартите за добро управление на национално равнище.[83] Накрая, съдът разчита на Хартата и в някои чувствителни социални сфери. Примери в това отношение са забраните за напускане пределите на страната, високите цени на електроенергията и природния газ, неправомерните клаузи в потребителските договори или достъпността на електричество, вода, и измервателни уреди в някои области, населени предимно с етнически малцинства.

 

Важен индикатор в това отношение е и обстоятелството, че българските съдилища често се позовават на Хартата в някои от тези структурно важни или чувствителни сфери, дори и когато те очевидно излизат извън от обхвата на правото на ЕС. Макар да не е ясно дали това се прави съзнателно или не, то води до утвърждаване и засилване на ролята на съдебната власт като последен гарант за зачитане на индивидуалните права. Така българският съд нерядко обосновава компетентността си с изискванията на Хартата, като чрез нея се опитва да преодолее ограниченията на съдебната проверка, наложени му от българския законодател.

 

Извън така обобщените положителни примери обаче, твърде често цитирането на Хартата в българската съдебна практика е формално и декларативно и не представлява самостоятелно правно съображение. Особена тревога буди тълкувателната практика на върховните съдилища, която изглежда не държи особена сметка за изискванията на Хартата. Като цяло също така едни от най-ключовите въпроси, свързани с нейното приложение, като например степента на закрила, разграничението между права и принципи, хоризонталният й директен ефект и пр., не намират място в българската съдебна практика въобще. И до днес ЕКПЧ остава предпочитаният от българския съд инструмент за защита на правата на човека, макар и често ЕКПЧ и Хартата да се цитират заедно и без разграничение.

 

***

[1] Съдия в Общия съд на Европейския съюз. Мненията, изразени в статията, са лични на автора и не обвързват Съда на ЕС. Статията е написана въз основа на доклад относно приложението на Хартата от държавите членки 10 години след влизането в сила на Договора от Лисабон, представен на конференция, състояла се на 22-23 март 2019 г. в Оксфордския университет.

[2] www.apis.bg и www.ciela.net.

[3] Общият брой решения, произнесени от първоинстанционните административни съдилища, съгласно наличните бази данни и така както са цитирани в таблиците, изглежда подценен. Най-вероятно това се дължи на факта, че не всички техни решения са налични в цитираните бази данни.

[4] https://rm.coe.int/rapport-avec-couv-18-09-2018-en/16808def9c стр.103.

[5] “European judicial systems – Efficiency and quality of justice”, CEPEJ Studies No. 26, 2018 Edition (2016 data).

[6] Виж A. Корнезов, „Десет години преюдициални запитвания – критичен преглед и равносметка“ (2017), XVIII, Европейски правен преглед.

[7] Решение №  3 от 5 юли 2004 по дело № 3/2004 и решение № 3 от 21 март 2012 по дело № 12/2011.

[8] В този смисъл и решение № 1 от 28.2.2008 г. по к. д. № 10 от 2007 г. и решение  № 5 от 27 март 2018 по дело № 11/2017.

[9] Виж също М. Белов и М.Фартунова, „България“ в L Burgorgue-Larsen (dir), La Charte des droits fondamentaux saisie par les juges en Europe, Paris, Pedone, 2017.

[10] Напр. Решение № 15 от 21 декември 2010 по дело № 9/2010.

[11] Виж чл.150, ал. 3 и ал. 4 от Конституцията.

[12] Напр. Решение № 15 от 21 декември 2010 по дело № 9/2010 и решение  № 5 от 27 март 2018 по дело № 11/2017.

[13] Решение № 7 от 17 април 2018 по к. д. 7/2017.

[14] Напр. решение № 1 от 31 януари 2017 по дело №  6/2016 и Решение № 2 от 12 март 2015 по дело № 8/2014.

[15] Напр. решение №  2 от 12 март 2015 по дело № 8/2014.

[16] Напр. решение №  7 of 19 юни 2012 по дело № 2/2012 и решение № 12 от 11 ноември 2010 по дело № 15/2010.

[17] Решение № 12 от 11 ноември 2010 по дело № 15/2010.

[18] Напр. решение № 2 of 31 март 2011 по дело № 2/2011 (относно забраната за напускане на страната).

[19] Тълкувателно решение на гражданска и търговска колегия на ВКС № 7 от 4 октомври 2018 по дело № 7/2017.

[20] Тълкувателно решение на наказателна колегия на ВКС № 4 от 3 декември 2014 по дело № 4/2014; Тълкувателно решение на пленарния състав на ВКС № 1 от 21 юни 2018 по дело № 1/2016; Тълкувателно решение на гражданската колегия на ВКС № 4 от 07 декември 2018 по дело № 4/2016.

[21] Тълкувателно решение на наказателна колегия на ВКС № 3 от 22 декември 2015 по дело № 3/2015.

[22] Виж напр. тълкувателно решение на наказателна колегия на ВКС № 4 от 6 февруари 2018 по дело № 4/2017.

[23] Определение на ВАС № 1 от 14 юни 2016 по тълкувателно дело № 4/2015.

[24] Вж. напр. определение на Съда на ЕС от 28 октомври 2010, Канон, C‑449/09, EU:C:2010:651 и решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835.

[25] Определение от 28 октомври 2010, Канон, C‑449/09, EU:C:2010:651.

[26] Чл. 280 (1), т.3 и (2) от Гражданскопроцесуалния кодекс.

[27] Напр. Определение на ВКС (търговско отделение) № 627 от 18 декември 2017 по дело № 1673/2017; Определение на ВКС (търговско отделение) № 345 от 29 май 2017 по дело № 140/2017; Определение на ВКС (търговско отделение) № 403 от 23 юни 2017 по дело № 655/2017. Аргументите на ВКС не изглеждат ясни. Фактът, че обжалваното решение не споменава правото на ЕС или Хартата, докато последните са приложими и подобни аргументи са били повдигнати, поставя сериозен проблем. Друга би била ситуацията, при която страните не са повдигнали подобни аргументи и те не се разглеждат служебно от съда или когато правото на ЕС очевидно не е относимо.

[28] Така, както бе изменена с ДВ. бр.86 от 27 Октомври 2017 г.

[29] Вж. С. Костов, Основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК: материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз, Европейски правен преглед, том XX, (2018).

[30] Определение на гражданско отделение на ВКС № 114 от 13 април 2017 по дело № 53664/2015; Решение на наказателно отделение на ВКС № 42 от 9 май 2018 по дело № 1113/2017.

[31] Вж напр. решение на наказателно отделение № 19 от 30 юни 2014 по дело № 2101/2013; Решение на наказателно отделение на ВКС № 154 от 28 септември 2015 по дело № 229/2015; Решение на наказателно отделение на ВКС № 229 от 25 ноември 2014 по дело № 821/2016.

[32] Определение от 12 ноември 2010 г., Аспарухов Естов и др., C‑339/10, EU:C:2010:680.

[33] Виж например Определение на ВАС № 8714 от 20 юни 2011 по дело № 7793/2011.

[34] Решение от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг-04, C‑93/12, EU:C:2013:432.

[35] Изм. – ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.

[36] Виж например Определение на административен съд Пазарджик от 14 юни 2011 по дело № 385/2011; Решение на районен съд Плевен от 30 март 2011 по дело № 302/2011; Определение на административен съд Габрово № 43 от 21 март 2012 по дело № 31/2012.

[37] Решение от 7 юни 2012 г., Винков, C‑27/11, EU:C:2012:326.

[38] Решение №1 от 1 март 2012 по дело №10/2011.

[39] Вж. също така решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др., C‑310/16, EU:C:2019:30. Специализираният наказателен съд постави въпроса дали член 325, параграф 1 ДФЕС и Хартата по-специално следва да се тълкуват в смисъл, че с оглед на принципа на ефективност на наказателното преследване по отношение на престъпленията във връзка с ДДС не допускат националният съд да приложи националните процесуални правила (като тези, предвидени в членове 172-177 от НПК), съгласно които доказателства, като телефонни подслушвания, за които е необходимо предварително съдебно разрешение, следва да се изключат от доказателствения материал по наказателното дело, когато разрешението е издадено от некомпетентен съдебен орган, макар извършването на съответните престъпления да може да бъде доказано единствено въз основа на тези доказателства. Съдът на ЕС постанови, че правото на ЕС допуска националните правила.

[40] Въпросът беше отнесен до Съда на ЕС. Виж определение от 12 юли 2018 г., Пинзару и Черистиниу, C‑707/17, непубликувано, EU:C:2018:574. Съдът постанови, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

[41] Вж. определение от 3 октомври 2019 г., Mитница Бургас, C‑652/18, непубликувано, EU:C:2019:818. Вж. също така определение от 30 януари 2019 г., AK и EP (Отнемане в полза на държавата на недекларирана сума, която се изнася от страната), C‑335/18 и C‑336/18, непубликувано, EU:C:2019:92, постановено по запитване от Апелативен съд София. Съдът на ЕС постанови в тези решения, че регламент № 1889/2005 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която като санкция за неизпълнение на предвиденото в член 3 от този регламент задължение за деклариране, освен лишаване от свобода до пет години или глоба в размер на една пета от недекларираната парична сума в брой, предвижда и отнемане в полза на държавата на тази недекларирана сума.

[42] Вж. решение от 19 септември 2019 г., Районна прокуратура Лом, C‑467/18, EU:C:2019:765

[43] Вж. А.Корнезов и Р.Стефанова-Камишева, „Приложимост на правото на ЕС в чисто вътрешна ситуация. Компетентност на Съда на ЕС да тълкува правото на ЕС извън приложното му поле“ (2018), том XX Европейски правен преглед; Ж.Попова, „Харта на основните права на Европейския съюз“ в Ж.Попова (ред) Националните съдилища и правото на ЕС, част І (София, Национален институт на правосъдието, 2018); В.Илиева, „Приложното поле на Хартата на основните права на ЕС спрямо държавите членки (Решение на Съда на ЕС по дело С-617/10, Akerberg Fransson)“ (2013) том VI Европейски правен преглед.

[44] Вж. напр. определение от 12 ноември 2010 г., Asparuhov Estov и др., C‑339/10, EU:C:2010:680 решение от 7 юни 2012 г., Винков, C‑27/11, EU:C:2012:326; определение от 6 юни 2013 г., Чолакова, C‑14/13, непубликувано, EU:C:2013:374; определение от 17 юли 2014 г., Yumer, C‑505/13, непубликувано, EU:C:2014:2129; определение от 5 февруари 2015 г., Петрус, C‑451/14, непубликувано, EU:C:2015:71.

[45] Решение от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг-04, C‑93/12, EU:C:2013:432.

[46] Решение от 16 юли 2015 г., ЧЕЗ Разпределение България, C‑83/14, EU:C:2015:480.

[47] Решение от 26 февруари 2013 г., Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105.

[48] Решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392.

[49] Решение на ВАС № 9666 от 30 юни 2011 по дело № 14369/2010.

[50] Решение на ВАС № 14917 от 4 декември 2018 по дело № 5009/2017.

[51] Напр. Определение на Апелативен съд Варна № 131 от 21 февруари 2014 по дело № 83/2014.

[52] Решение на Районен съд Плевен № 1318 от 12 ноември 2014 по дело № 2639/2014.

[53] Определение на Административен съд Пазарджик от 14 юни 2011 по дело № 385/2011.

[54] Решение на Софийски градски съд № 806 от 28 юни 2016 по дело № 2237/2016.

[55] Например решение на Софийски градски съд № 305 от 15 януари 2015 по дело № 8394/2013; Решение на Софийски градски съд от 03 декември 2012 по дело № 3704/2012; Решение на Софийски градски съд № 5008 от 08 юли 2014 по дело № 13355/2013; Решение на Районен съд Бургас №  82 от 13 януари 2014 по дело № 6131/2013; Решение на Районен съд Бургас № 80 от 13 януари 2014 по дело № 5803/2013.

[56] Решение на административен съд София-град № 4257 от 22 юни 2018 по дело № 12344/2017.

[57] Решение на ВАС № 720 от 17 януари 2018 по дело № 8386/2017.

[58] Определение на Административен съд Габрово № 43 от 21 март 2012 по дело № 31/2012; Вж. също Определение на Административен съд Плевен от 14 юни 2011 по дело № 448/2011.

[59] Например решение на Софийски окръжен съд № 191 от 16 март 2015 по дело № 1078/14; решение на Софийски окръжен съд № 187 от 2 март 2012 по дело №  630/2011; Решение на Софийски окръжен съд № 410 от 19 април 2016 по дело № 1108/2015.

[60] Отменената разпоредба на чл. 46а, ал. 4 от Закона за чужденците гласеше (отм. – ДВ, бр. 97 от 2017 г.) След изтичане на всеки 6 месеца от настаняването в специалния дом за временно настаняване на чужденци съдът служебно или по молба на заинтересования чужденец се произнася в закрито заседание с определение за продължаване, замяна или прекратяване на настаняването. Определението подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

[61] Решение на ВАС № 11102 от 10 август 2011 по дело № 7114/2011.

[62] Решение на Софийски градски съд № 6253 от 23 август 2013 по дело № 6583/2012.

[63] Решение на Окръжен съд Стара Загора № 62 от 26 февруари 2013 по дело №  847/2012; Решение на Окръжен съд Хасково №  594 от 2 юли 2015 по дело № 396/2015; Решение на окръжен съд Ловеч № 80 от 5 октомври 2018 по дело №  87/2017.

[64] Юридическите лица могат да се ползват от предвиденото изключение само в хипотезата на иск за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда (по аргумент от чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК).

[65] Определение на Апелативен съд Варна № 131 от 21 февруари 2014 по дело № 83/2014; Определение на Апелативен съд Варна № 342 от 21 май 2014 по дело № 253/2014; Определение на Апелативен съд Пловдив № 562 от 18 ноември 2016 по дело № 635/2016; Определение на Апелативен съд Пловдив № 89 от 28 февруари 2018 по дело № 101/2018.

[66] Съгласно точка 5 на чл. 75 ЗБЛД (обявена за противоконституционна) „не се разрешава напускане на страната …на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква „а“ и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви „а“ и „б“ от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс“. При наличието на публично вземане, по-голямо от 5000 лв., за което не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите, министърът на вътрешните работи или упълномощеното от него лице е обвързан да наложи ограничителна мярка на длъжника или на членовете на контролните или управителните му органи, стига това да е поискано от органа, установил вземането, или от съответния публичен изпълнител.

Съгласно точка 6 на чл. 75 ЗБЛД (обявената за противоконституционна) също императивно „не се разрешава напускане на страната на…лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение“.

[67] Решение от 17 ноември 2011 г., Гайдаров, C‑430/10, EU:C:2011:749; решение от 17 ноември 2011 г., Аладжов, C‑434/10, EU:C:2011:750; решение от 4 октомври 2012 г., Бянков, C‑249/11, EU:C:2012:608.

[68] Решение № 2 от 31 март 2011 по дело № 2/2011.

[69] Решение на ВАС № 720 от 17 януари 2018 по дело № 8386/2017; Решение на Административен съд София-област № 191 от 16 март 2015 по дело № 1078/14; Решение на Административен съд София-област № 187 от 2 март 2012 по дело № 630/2011.

[70] Решение на ВАС №  15906 от 23 декември 2010 по дело №  3284/2010; Решение на ВАС №  4877 от 17 април 2018 по дело №  3757/2017.

[71] Виж определение от 12 юли 2018 г., Пинзару и Черистиниу, C‑707/17, непубликувано, EU:C:2018:574.

[72] Висящо дело пред Съда на ЕС C-5/19. Вж. определението за отправяне на преюдициално запитване на ВАС № 15952 от 19 декември 2018 по дело №  6430/2017.

[73] Решение на наказателно отделение на ВКС №  386 от 9 ноември 2015 по дело №  1083/2015; Решение на наказателно отделение на ВКС №  19 от 30 юни 2014 по дело №  2101/2013.

[74] Решение от 30 май 2013 г., Halaf, C‑528/11, EU:C:2013:342. В своето решение Съдът не обсъжда чл.53 от Хартата.

[75] А. Корнезов, ‘Protection of Fundamental Rights Post-Lisbon: The Interaction between the EU Charter of Fundamental Rights, the European Convention on Human Rights and National Constitutions National Report for the Republic of Bulgaria (August 1, 2012), in J Laffranque (ed), Reports of the XXV FIDE Congress Tallinn 2012 (Talinn, Tartu University Press, 2012).

[76] Виж в този смисъл Заключение на Генералния адвокат Бобек от 25 юли 2018 г. по дело Cresco Investigation, C‑193/17, EU:C:2018:614, т. 131.

[77] OB L 303, 2.12.2000г., стр. 16—22 (ES, DA, DE, EL, EN, FR, IT, NL, PT, FI, SV).

[78] Виж съдебната практика, цитирана в бележка под линия 555.

[79] Решение №  2 от 31 март 2011 по дело №  2/2011.

[80] Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, стp. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).

[81] Решение от 17 ноември 2011, Аладжов, C‑434/10, EU:C:2011:750.

[82] Решение от 4 октомври 2012, Бянков, C‑249/11, EU:C:2012:608, т.39-41.

[83] Извън въпроса дали член 41 позволява такова позоваване.

Доц. д-р Александър Корнезов

Доц. д-р Александър Корнезов

Съдия в Общия съд на Европейския съюз, председател на десети състав.