Член 267 ДФЕС и член 47 от Хартата не допускат ограничения на правото на национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор при произнасяне по законността на решение за задържане под стража

Author

Определение от 12 февруари 2019 г., RH, C‑8/19 PPU, EU:C:2019:110

 

Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство срещу RH във връзка с продължаването на неговото задържане под стража и се отнася до тълкуването на член 267 ДФЕС, член 47, първа и втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и член 4, параграф 1 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1) във връзка със съображение 16 от тази директива.

Преюдициалното запитване е разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

RH е заподозрян, че е участвал в организирана престъпна група за извършване на убийства — престъпление по член 321, алинея 3 във връзка с алинея 2 от Наказателния кодекс. За това престъпление се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години. През октомври 2018г. спрямо него е взета мярка за неотклонение задържане под стража като съдилищата на първа и втора инстанция са приели, че е налице обосновано предположение, че той е извършил твърдяното престъпление. На 20 декември 2018 г. RH сезира запитващата юрисдикция с искане да бъде освободен, като оспорва съществуването на обоснованото предположение за участието му в посоченото престъпление.

При тази фактическа обстановка, запитващата юрисдикция поставя две групи въпроси.

Първата се отнася до съмненията, които изпитва дали като отправя преюдициално запитване и спира производството по делото за разглеждане на спора, с който е сезирана, спазва правото на Съюза, включително задължението за произнасяне в разумен срок предвид новата съдебна практика по член 489, алинея 2 НПК, която тълкува посочената разпоредба по такъв начин, че такова запитване се оказва невъзможно. Този въпрос е продиктуван от факта, че запитващата юрисдикция, сезирана със спора по делото, по което е постановено решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732), е отправила преюдициалното запитване и е спряла производството въпреки задължителните указания на по-горната инстанция, което е довело до дисциплинарно производство пред Висшия съдебен съвет (България) за неспазване на задължението за произнасяне в разумен срок.

Съдът на ЕС отбелязва, че правото на обвиняемите делата им да се разгледат в разумен срок, е закрепено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и член 47, втора алинея от Хартата, що се отнася до съдебното производство. Същевременно Статута на Съда на ЕС дава възможност, чрез въведения институт на спешното преюдициално производство, да бъде зачетено именно това право на всяко лице неговото дело да бъде разгледано в разумен срок.

Освен това националните юрисдикции разполагат с възможно най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси във връзка с тълкуването или преценката на валидността на разпоредбите на правото на Съюза, по които въпроси те трябва да вземат решение. Това право може да бъде упражнено във всеки един момент от производството, който според тях е подходящ.

От друга страна, Съдът вече се е произнесъл, че компетентността, която член 267 ДФЕС предоставя на всяка национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване пред Съда, не може да се постави под съмнение от прилагането на норми на националното право, които позволяват сезирана с въззивна жалба юрисдикция да измени акта, с който се отправя преюдициално запитване до Съда, да отклони това запитване и да разпореди на постановилата посочения акт юрисдикция да възобнови спряното производство по вътрешното право.

На второ място, Съдът на ЕС посочва, че националната юрисдикция има възможност да разпореди привременни мерки, за да гарантира пълното действие на съдебното решение, което следва да бъде произнесено.

На трето място, относно посочената от запитващата юрисдикция опасност от дисциплинарни наказания в случай на неподчинение на задължителните указания на по-горната инстанция и относно независимостта на посочената юрисдикция, Съдът вече е приел, че тази независимост е от основно значение за правилното функциониране на системата за съдебно сътрудничество, въплътена в предвидения в член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното запитване. Присъща гаранция за независимостта на съдиите е да не бъдат изложени на дисциплинарни наказания за упражняването на право като това да отправят преюдициално запитване до Съда или да решат да изчакат отговора на такова запитване, преди да се произнесат по съществото на спора, с който са сезирани, което право е от тяхната изключителна компетентност.

Ето защо на първия въпрос Съдът на ЕС отговаря, че член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.

Втората група въпроси са свързани със затрудненията, които изпитва запитващата юрисдикция относно изказа в рамките на обсъждането на въпроса за наличието на обосновано предположение, че RH е извършил разглежданото престъпление, така че едновременно да не представи RH като виновен и да даде отговор на поставените от защитата възражения. Тези въпроси са били обект на тълкуване от Съда на ЕС в решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732), но запитващата юрисдикция счита, че обясненията на Съда не позволяват да се отговори напълно на нейните запитвания.

Поставеният въпрос попада в рамките на по-широкото понятие „обосновано подозрение“ по смисъла на член 5, точка 1, буква c) от ЕКПЧ и изглежда, се поражда по-конкретно от последното изречение на съображение 16 от Директива 2016/343, съгласно което „[п]реди да бъде взето предварително решение от процесуално естество, компетентният орган трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а решението би могло да съдържа позоваване на тези елементи“.

В случая съображение 16 от Директива 2016/343 съответства на член 4 от нея. Разглеждайки съдържанието на тези две разпоредби, както и на член 6 от същата директива, Съдът на ЕС заключава, че тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че изискванията, произтичащи от презумпцията за невиновност, не са пречка, когато компетентната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си, като не само посочи приетите елементи на доказателства, но и се произнесе по възраженията на защитата, при условие че това решение не представя задържаното лице като виновно.

 

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.