Решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др., C‑310/16, EU:C:2019:30

 

Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство срещу г-н Дзивев и други лица за ръководенето и участието в организирана престъпна група за извършване на измами с данъка върху добавената стойност (ДДС). За да бъдат събрани доказателства от страна на обвинението са използвани специални разузнавателни средства, а именно подслушване на телефони. Някои от тези подслушвания обаче са разрешени от съд, който към момента на фактите не е имал компетентност да издаде подобно разрешения, а останалите подслушвания са разрешени от компетентен орган, но не са надлежно мотивирани. Съгласно българското законодателство така събраните доказателства са незаконосъобразни и не могат да бъдат използвани в наказателното производство срещу г‑н Дзивев.

 

Именно в такъв фактически и правен контекст Специализираният наказателен съд отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС.

 

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 325, параграф 1 ДФЕС, член 1, параграф 1, буква б) и член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF във връзка с Хартата на основните права трябва да се тълкуват в смисъл, че с оглед на принципа на ефективност на наказателното преследване по отношение на престъпленията във връзка с ДДС не допускат националният съд да приложи национална норма, съгласно която доказателства, като телефонни послушвания, за които е необходимо предварително съдебно разрешение, следва да се изключат от доказателствения материал по наказателното дело, когато разрешението е издадено от некомпетентен съдебен орган, макар извършването на съответните престъпления да може да бъде доказано единствено въз основа на тези доказателства.

 

Съдът в своето решение припомня на първо място, че съществува пряка връзка между събирането на приходите от ДДС в съответствие с приложимото право на Съюза и предоставянето на разположение на бюджета на Съюза на съответните ресурси от ДДС, доколкото всеки пропуск при събирането на първите може да доведе до намаляване на вторите.

 

Член 325, параграф 1 ДФЕС задължава държавите членки да се борят с измамата и всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, чрез възпиращи и ефективни мерки, но същевременно държавите членки могат свободно да избират приложимите санкции, които могат да бъдат административни, наказателноправни или съчетание от двете.

 

Въпреки свободата на преценка за прилаганите санкции, те трябва да имат ефективен, пропорционален и възпиращ характер. Така, макар санкциите и административните и/или наказателните производства във връзка с тези санкции, които държавите членки въвеждат, за да се борят с нарушенията на хармонизираните разпоредби в областта на ДДС, да попадат в обхвата на тяхната процесуална и институционална автономия, тази автономия все пак е ограничена, освен от принципа на пропорционалност и от принципа на равностойност, чиято приложимост в случая не се оспорва, и от принципа на ефективност, който изисква посочените санкции да имат ефективен и възпиращ характер.

 

На второ място, Съдът припомня, че задължението да се гарантира ефективното събиране на ресурсите на Съюза, обаче не освобождава националните съдилища от задължението да спазват основните права, гарантирани от Хартата, и общите принципи на правото на Съюза, тъй като наказателните производства, образувани за престъпления в областта на ДДС, представляват прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата.

 

На следващо място, Съдът разглежда дали телефонните подслушвания, така както са описани в акта за преюдициално запитване, и които представляват намеса в правото на личен живот, залегнало в член 7 от Хартата, са допустими от гледна точка на член 52, параграф 1 от Хартата т.е. са предвидени от закона и тази намеса е необходима и пропорционална. В това отношение е безспорно, че разглежданите в главното производство телефонни подслушвания са били разрешени от съдебен орган, който не е имал необходимата за това компетентност. Поради това следва да се счита, че тези телефонни подслушвания не са предвидени в закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.

 

Така националната норма, която задължава националния съд да изключи от доказателствения материал по наказателното дело доказателства като телефонните подслушвания, за които се изисква предварително съдебно разрешение, когато това разрешение е издадено от некомпетентен съдебен орган, отговаря на изискванията посочени по-горе.

 

Следователно, Съдът на ЕС приема, че правото на Съюза не задължава националния съд да не приложи такава процесуална норма, дори когато използването на незаконно събраните доказателства би могло да увеличи ефективността на наказателното преследване, позволявайки на националните органи да санкционират в определени случаи нарушението на правото на Съюза. Ирелевантно е и обстоятелството, че единствено телефонните подслушвания, извършени въз основа на издаденото от некомпетентен орган разрешение, могат да докажат вината и да обосноват осъждането на един от четиримата подсъдими в главното производство.