Решение от 14 февруари 2019 г., Milivojević, C‑630/17, EU:C:2019:123

Преюдициалното запитване е отправено от общински съд Риека (Хърватия) в рамките на спор между г‑жа Anica Milivojević и Raiffeisenbank St. Stefan-Jagerberg-Wolfsberg eGen (австрийско дружество, наричано по-нататък „Raiffeisenbank“), предмет на който е предявеният от г‑жа Milivojević иск за обявяване на нищожността на сключен с Raiffeisenbank договор за кредит.

Спорът в главното производство

През 2007 г. г-жа Milivojević сключва с Raiffeisenbank договор за кредит за сумата от 47 000 евро, който е обезпечен с ипотека. Заемът е сключен чрез посредник, установен в Хърватия, и има за цел обновяването на къщата, която е нейно местоживеене, като се преустроят там апартаменти за отдаване под наем.

През 2015 г. г-жа Milivojević предявява пред запитващата юрисдикция иск за обявяване на нищожността на договора за кредит. Raiffeisenbank поддържа, че този договор е бил сключен в Австрия, а г-жа Milivojević —в Хърватия.

Междувременно, докато производството е още висящо пред запиващата юрисдикция, в Хърватия влиза в сила национален закон, който предвижда недействителността с обратна сила на договорите за кредит, сключени в Хърватия между хърватски длъжник и чуждестранен кредитор, неразполагащ с необходимите разрешение за предоставяне на кредитни услуги. Според запитващата юрисдикция, ако се приеме че спорният договор е бил сключен в Хърватия, то той би могъл да бъде обявен за нищожен, от друга страна изпитва съмнения дали новата правна уредба не накърнява свободата на предоставяне на финансови услуги.

Преюдициални въпроси

Запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да се произнесе по въпроса дали новоприетата правна уредба противоречи на свободното предоставяне на услуги във вътрешния пазар на Съюза, както по различни аспекти, свързани с международната ѝ компетентност да разгледа делото в главното производство, предвид разпоредбите на Регламента относно съдебната компетентност (Регламент № 1215/2012). Тя също така иска да се установи дали разглежданият договор би могъл да бъде квалифициран като „потребителски договор“, както и дали спорът по главното производство попада в обхвата на правилата за изключителна компетентност по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот.

Решението на Съда

Съдът на ЕС отхвърля повдигнатите от Хърватия и Raiffeisenbank различни възражения за недопустимост на запитването. Що се отнася до факта, че договорът за кредит е сключен преди присъединяването на Хърватия към ЕС, Съдът на ЕС припомня, че съгласно Акта за присъединяване на Хърватия, разпоредбите на Учредителните договори са обвързващи за Хърватия от датата на нейното присъединяване, поради което следва да се прилагат към бъдещите последици на положенията, възникнали преди тази дата.

След това, Съдът на ЕС разглежда въпроса, доколко национална правна уредба като разглежданата по главното производство може да засегне упражняването на свободното предоставяне на услуги. Съгласно постоянната практика на Съда свободното движение на услуги, предвидено в член 56 ДФЕС, изисква премахването на всяка основана на гражданството дискриминация по отношение на установените в друга държава членка доставчици на услуги, както и на всяко ограничение, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на дейността на доставчик, установен в друга държава членка.

Нищожността на договорите за кредит, сключени с неоправомощен кредитор е предвидена от два закона – Закона за нищожността на договорите за кредит с международен елемент от 14 юли 2017г. и от Закона за потребителския кредит от 30 септември 2015г. В периода между приемането на двата закона, посочената нищожност се прилага само за договорите за кредит, сключени с неоправомощени кредитори със седалище извън Хърватия като по този начин според Съда на ЕС хърватското право дискриминира пряко кредиторите, установени извън Хърватия. От своя страна, законът от 14 юли 2017г., според който режимът на нищожност се прилага без разлика към всички неоправомощени  кредитори, съдържа ограничение на упражняването на свободното предоставяне на услуги.

Съдът, по–нататък, прави проверка дали дискриминационното отношение спрямо кредиторите, установени извън Хърватия, може да бъде обосновано със съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Въпреки, че императивните съображения от общ интерес, изтъкнати от Република Хърватия, са вече признатите в практиката на Съда, а именно професионалните правила, предназначени да защитят получателите на услугата, добрата репутация на финансовия сектор и защитата на потребителите, Съдът на ЕС приема, че Законът за нищожността на договорите за кредит с международен елемент явно превишава пределите на необходимото за постигането на преследваните с него цели, доколкото чрез обща норма с обратно и автоматично действие обявява за нищожни всички договори за кредит с международен елемент, сключени с неоправомощени кредитори, с изключение на изцяло изпълнените такива.

Вторият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до международната компетентност за разглеждане на спорове относно договори за кредит с международен елемент. Съдът припомня, че в системата на Регламент № 1215/2012 относно съдебната компетентност, компетентността на съдилищата на държавата членка, на чиято територия е местоживеенето на ответника, представлява общият принцип. Ето защо националното законодателство, предвиждащо правила за компетентност, които дерогират този общ принцип и не са предвидени от друга разпоредба на този регламент, е в разрез с установената от посочения регламент система.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали длъжникът, сключил договор за кредит, за да извърши дейности по обновяване на недвижим имот, който е неговото местоживеене, с цел по-специално да предоставя там услуги по туристическо настаняване, може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на Регламент №1215/2012. Съдът приема, че длъжникът може да се ползва от разпоредбите относно потребителските договори, само ако връзката на този договор с търговската или професионалната дейност е толкова слаба, че е очевидно, че договорът преследва основно лични цели —нещо, което трябва да бъде проверено от националната юрисдикция.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали съгласно Регламент №1215/2012 искът за обявяване на нищожността на договор за кредит и на нотариален акт за учредяване на ипотека, която гарантира възникналото с този договор вземане, както и за заличаването на ипотеката върху недвижим имот от имотния регистър, представлява иск, който „има за предмет вещни права върху недвижим имот“. Съгласно Съда исковете за обявяване на нищожността на разглеждания договор и на нотариалния акт относно учредяването на ипотека се основават на облигационното право, докато ипотеката е вещно право, което има действие erga omnes и следователно попада в обхвата на изключителната компетентност на съда на държавата членка, в която е разположен недвижимият имот.