Заключение на Генералния адвокат H. Saugmandsgaard Øe, представено на 30 април 2019 година по съединени дела C‑708/17 и C‑725/17, „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД с/у Димитрова и „Топлофикация София“ ЕАД с/у Димитров, ECLI:EU:C:2019:333
Заключението на Генералния адвокат е представено по дело, образувано по две преюдициални запитвания от Районен съд Асеновград и Софийски районен съд, с които се поставя въпросът за съвместимостта на българската правна уредба на топлоснабдяването с Директива 2011/83/ЕС[1], както и с Директива 2006/32/ЕО[2] и с Директива 2012/27/ЕС[3].
Запитванията са отправени в рамките на съдебни спорове, единият — между „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД („ЕВН“) и г‑жа Николина Стефанова Димитрова, а другият — между „Топлофикация София“ ЕАД и г‑н Митко Симеонов Димитров, по повод на отказа на посочените физически лица да заплатят сметките си за отопление. Двамата оспорват сметките си, като поддържат, че макар сградите им да са топлоснабдени от районна отоплителна система, те не са давали съгласие да получават централно отопление и не го използват в съответните си апартаменти.
Генералният адвокат идентифицира два основни въпроса.
Първият въпрос е дали, доколкото предвижда, че етажните собственици в сгради с централно отопление са длъжни да участват в разходите за отопление дори ако не го използват в апартамента си, българската правна уредба принуждава лицата в тяхното положение да приемат непоръчана доставка на централно отопление в противоречие с член 27 от Директива 2011/83.
Вторият въпрос е дали тази правна уредба, доколкото предвижда, че част от разходите за отопление се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, е съвместима с директиви 2006/32 и 2012/27, които задължават държавите членки при определени обстоятелства да гарантират фактуриране на енергията на крайните клиенти „въз основа на действителното потребление“.
По първия въпрос, Генералния адвокат припомня, на първо място, че както предвижда член 3, параграф 5 от Директива 2011/83, тя „не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в нея“.
На второ място, че що се отнася до понятието „непоръчана доставка“, член 27 от Директива 2011/83 препраща към точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, където е дефинирана като настояване на търговеца в частност за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя. В член 27 също така се пояснява, че липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка не представлява израз на съгласие.
В случая, от една страна, спорната енергийна доставка не е извършена по инициатива на търговеца, а в съответствие с предвиденото от българския законодател. Съгласно Закона за енергетиката предприятието за разпределение на топлинна енергия е длъжно да присъединява към мрежата си клиентите, които поискат това, и да доставя топлинна енергия до присъединените сгради. Във връзка с това Генералният адвокат изразява съмнение, че доставка въз основа на законово задължение може да се квалифицира като „непоръчана“ по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.
От друга страна, при всички положения доставката на отопление е следствие от изрично и предварително искане. Всеки етажен собственик е обвързан с разпределителното предприятие, тъй като квалифицирано мнозинство от етажните собственици изрично е дало писмено съгласие за тази доставка. Във връзка с това от член 27 от Директива 2011/83 не би могло да се заключи, че потребителят трябва винаги да даде индивидуално съгласие за доставката на всяка стока или услуга и трябва да може индивидуално да прекрати договора за тази доставка.
По изложените съображения Генералния адвокат предлага на Съда да постанови, че Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на сградата, макар и индивидуално да не са поръчвали доставката на централно отопление и включително ако не го използват в своя апартамент.
По втория въпрос, Генералният адвокат счита, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО, както и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, определена част от разходите за използваното в сградата отопление, съответстваща на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, независимо какво количество от тази топлоенергия е реално отдадено във всеки апартамент.
Аргументите на Генералния адвокат са следните. На първо място, член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 задължава държавите членки да гарантират, „когато е уместно“, че енергията ще се фактурира на крайните клиенти въз основа на действителното потребление. Член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея пък гласят, че такова фактуриране трябва да се въведе, „когато това е технически възможно и икономически оправдано“. Тези условия трябва да се разбират в светлината на разпоредбите за отчитането на енергийното потребление, съдържащи се в член 13, параграф 1 от Директива 2006/32 и член 9 от Директива 2012/27.
В настоящия случай е безспорно, че в апартаментите на г‑жа Димитрова и г‑н Димитров са монтирани такива измервателни уреди, които позволяват да получават сметки, основани на действителното им потребление на топлинна енергия.
Въпреки това, на второ място, Генералният адвокат смята, че нито член 13, параграф 2 от Директива 2006/32, нито член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 изисква в случаите, когато този метод на фактуриране е задължителен, сметката за топлинна енергия на крайните клиенти да зависи единствено от действителното потребление.
Той счита, че фактурирането въз основа на действителното потребление, така както е предвидено в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, не е самоцел: този метод на фактуриране цели да стимулира обитателите на сгради в режим на етажна собственост да възприемат енергийно ефективно поведение, за да се реализират икономии на енергия при крайното потребление. Подобна цел предполага част от сметката за топлинна енергия на крайните клиенти да зависи от реалното им потребление — от потреблението, което се дължи на начина, по който използват радиаторите в апартаментите си, тоест на индивидуалното им поведение. За сметка на това, да се разпределя цялата потребена в сградата топлинна енергия между отделните етажни собственици според показанията на индивидуалните топломери или топлинни разпределители в апартаментите им, би означавало да се отиде по-далеч, отколкото налага търсената цел за икономия на енергия. Преди всичко, подобно правило за разпределение би било несправедливо и би могло да застраши постигането на тази цел в дългосрочен план.
Също така, член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че държавите членки могат да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление. В тази разпоредба се пояснява и че когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределение на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, използвана като а) топла вода за битови нужди, б) топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани с радиатори), и в) с цел отопляване на апартаментите. Както следва от тази разпоредба, въвеждането на такива правила за разпределение е факултативно. В този смисъл държавите членки са свободни да предвидят подобни правила или пък да оставят въпроса за дела на фиксираната и на променливата компонента на договорната свобода на етажните собствености или още да приемат обща рамка, оставяща свобода на действие на последните.
Накрая, фактурирането въз основа на действителното потребление не означава, че избраните от държавите членки критерии за разпределяне на фиксираната компонента на сметката за топлинна енергия — в случая разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация — трябва да отразяват възможно най-точно действителното потребление. Когато става дума за частта от сметката, която не зависи от показанията на измервателните уреди в индивидуалните имоти, държавите членки са свободни да я разпределят съобразно критерия, който намерят за подходящ, например според полезната площ (в квадратни метри) на всеки имот или според отопляемия му обем (в кубични метри). С други думи, българският законодател не е бил длъжен да избере критерий, който да отразява топлоенергията, реално отдадена от сградната инсталация във всеки апартамент — ако се допусне, че това е технически измеримо.
Той приема в обобщение, че въпросните разпоредби от правото на ЕС задължават държавите членки да гарантират, че част от сметката ще зависи от действителното потребление и че тази част ще е достатъчна, за да доведе до търсените с тези разпоредби поведенчески промени.
Така, правилата, предвидени в Закона за енергетиката и в Наредбата за топлоснабдяването, са в съответствие с изискванията в областта на отчитането и фактурирането на енергията, предвидени в директиви 2006/32 и 2012/27. От една страна, Законът за енергетиката предвижда монтиране на топломери при абонатната станция на всяка сграда и индивидуални топломери или топлинни разпределители във всеки апартамент за отоплението и на водомери за битовото горещо водоснабдяване. Сметките съдържат променлива компонента, съответстваща на потреблението в индивидуалните имоти, която се основава на действителното потребление на всеки етажен собственик, измерено с индивидуалните топломери или оценено чрез топлинните разпределители, като тази променлива компонента, средно погледнато, е значителна. От друга страна, българският законодател е предвидил правила за разпределение, които отговарят на изискването за прозрачност по член 9, параграф 3 от Директива 2012/27: те ясно определят как се отчита потреблението на енергия в сградата и по какви критерии се разпределят съответните разходи между етажните собственици.
[1] Директива на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64).
[2] Директива на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета (ОВ L 114, 2006 г., стр. 64; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 222).
[3] Директива на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (ОВ L 315, 2012 г., стр. 1 и поправка в ОВ L 71, 2014 г., стр. 24).