Заключение на генералния адвокат Bot по дело Гаванозов, C‑324/17, EU:C:2019:312

 

Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство срещу г-н Иван Гавазанов за ръководене на организирана престъпна група, включваща още три лица, поставила си за цел да избегне установяването и плащането на данък върху добавената стойност (ДДС) чрез съставянето и използването на документи с невярно съдържание и неправомерно приспадане на данъчен кредит в рамките на вътрешно общностна търговска дейност със захар. Обвинението срещу г-н Гавазанов е за това, че чрез използване на подставени дружества е внасял захар в България от други държави членки, включително от чешкото дружеството Х, представлявано от свидетеля Y, която захар след това е продавал без документи на вътрешния пазар, без да начислява и заплаща данък. Общата сума на неустановения и невнесен данък върху добавената стойност е 1 128 664,49 лева (577 085,85 EUR).

В рамките на наказателното производство срещу г-н Гавазанов, Специализираният съд взема решение за събиране на нови доказателства, за да уточни обхвата на отношенията между обвиняемия и Y чрез претърсване и изземване в офиса на дружеството Х и в дома на Y. За тази цел запитващата юрисдикция взема решение да бъде издадена европейска заповед за разследване относно извършване на тези процесуално-следствени действия от чешките съдебни органи. При съставянето на тази заповед запитващата юрисдикция посочва, че среща затруднения при попълването на Раздел „Й“, посветен на правните средства за защита, от формуляра на европейската заповед за разследване, съдържащ се в приложение А към Директива 2014/41[1], тъй като българското право не предвижда каквото и да било средство за защита срещу предприемането на тези процесуално-следствени действия.

Именно в такъв фактически и правен контекст Специализираният наказателен съд отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. С въпросите си запитващата юрисдикция иска да установи дали член 14 от Директива 2014/41 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предвижда никакво правно средство за защита, позволяващо да се оспорят материалноправните основания за издаването на европейска заповед за разследване за осъществяването на претърсване, изземване на определени вещи и разпит на свидетел. С третия и четвъртия си въпрос, запитващата юрисдикция търси уточняване обхвата на понятието „заинтересована страна“ по смисъла на член 14 от Директива 2014/41.

В заключението си от 11 април 2019г., генералният адвокат Bot уточнява, че Съдът на ЕС е сезиран за първи път с въпрос за тълкуване на директива 2014/41 и по-конкретно по въпросите на намирането на баланс между ефективността и срочността на производствата за разследване (което е целта на директива 2014/41), от една страна, и защитата на правата на засегнатите от тези процесуално-следствени действия лица, от друга страна.

Предварителни бележки:

От представянето на националната правна уредба и многократните осъдителни решения срещу Република България, постановени от Европейския съд по правата на човека, описани в акта за преюдициално запитване, следва, че българската правна уредба не предвижда никакви правни средства за защита, позволяващи на свидетеля да оспори материалноправните основания за процесуално-следствените действия в рамките на националното производство, например претърсване и изземване, нито да получи каквото и да било обективно обезщетение в производство по иск за непозволено увреждане.

В същото време транспонирането на Директива 2014/41 в българската правна уредба според посоченото от запитващия съд не въвежда възможността свидетел като Y, срещу когото са насочени претърсване, изземване и разпит, да оспорва материалноправните основания за постановяване на тези процесуално-следствени действия.

По първия преюдициален въпрос:

Генералният адвокат отбелязва, че изискванията на посочената директива относно правните средства за защита показват, че според законодателя на Съюза държавите членки трябва задължително да предвидят такива.

Този извод генералният адвокат прави, както на основание телеологичното тълкуване на разпоредбите на директивата (в частност членове 13 и 14), така и във връзка с това, че в рамките на наказателното производство процесуално-следствените действия, постановени от компетентните органи със законната цел за събиране на доказателства, могат да бъдат силно ограничителни и да накърняват основни права на засегнатите лица, признати по-специално от Хартата.

Следователно необходимостта от ефективен съдебен контрол, предназначен да осигури спазването на основните права от националните съдилища важи в още по-голяма степен в рамките на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и поради това възможността за оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване придобива особено значение Посоченото тълкуване не се поставя под съмнение поради това, че мерките за събиране на доказателства са насочени към трето лице със статут на свидетел.

От изложените по-горе предварителни бележки и анализа на разпоредбите на директивата, генералният адвокат прави два извода, именно че:

• българската правна уредба не е в съответствие с член 14 от Директива 2014/41;
• тази разпоредба, разгледана в светлината на основните права, не допуска възможността съответният орган, в случая български, да издава европейска заповед за разследване, тъй като липсата на средство за защита води до невъзможност за задействане на механизма на европейската заповед за разследване.

Невъзможността в България трето лице, към което са насочени процесуално-следствени действия, например претърсване или изземване, които поради същността си накърняват правото на зачитане на личния живот, да оспори материалноправните основания за тези действия, както многократно постановява Европейският съд по правата на човека, представлява явна липса на ефективна защита на правото на зачитане на личния живот. Ако не е налице презумпцията, че държава членка зачита основните права, не може да се изисква взаимно доверие от останалите държави членки, поради което взаимното признаване не може да се приложи и да се ползва от въпросната държава членка.

По втория преюдициален въпрос

С втория си въпрос запитващият съд иска по същество от Съда да установи дали частноправен субект може да се позове на член 14, параграф 2 от Директива 2014/41 пред национална юрисдикция, за да оспори материалноправните основания за издаването на европейска заповед за разследване в отсъствието на правни средства за защита, предвидени за целта в националното законодателство.

Според генералния адвокат член 14 от спомената директива не създава сам по себе си правно средство за защита, позволяващо оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване в издаващата, а още по-малко в изпълняващата държава. Осигуряването на такова правно средство за защита е възложено на държавите членки.

Същевременно, при нетранспониране в срок или неправилно транспониране на директива, съществува, съгласно постоянната практика на Съда, възможност за частноправните субекти да се позоват директно на разпоредбите и, ако те са безусловни и достатъчно точни. В тази връзка, не е изключено, ако издаващата държава не е предвидила никакво правно средство за защита и оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване, но е предвидила правни средства за защита за оспорване на материалноправните основания в сходни национални случаи, засегнатото от процесуално-следствени действия лице да може да се позове на равностойността, предвидена в член 14, параграф 1 от Директива 2014/41.

Такъв не е случаят обаче, според генералния адвокат, ако в националното право не е предвидено никакво правно средство за защита в сходни национални случаи. В тази ситуация, частноправен субект не може да се позове директно на член 14 от директива 2014/41.

По третия и четвъртия преюдициален въпрос

С третия и четвъртия преюдициален въпрос запитващият съд иска по същество от Съда да установи дали лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, представлява „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на Директива 2014/41, при положение че мерките за събиране на доказателства са насочени към трето лице, и дали това трето лице също е „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на тази директива.

Генералният адвокат посочва, че доколкото споменатата директива предвижда гаранции в полза на засегнатите от процесуално-следствените действия лица, понятията „засегнато лице/заинтересована страна“ трябва да се тълкуват самостоятелно в рамките на Директива 2014/41.

Според него, предвид изложения вече анализ, следва да се приеме, че лицето, към което са насочени процесуално-следствени действия, но има качеството трето лице в наказателното производство, попада в понятието „заинтересована страна“ по смисъла на член 14 от Директива 2014/41. Същевременно лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, но към което мерките за събиране на доказателства, съдържащи се в европейската заповед за разследване, не са насочени, доколкото тези мерки могат да засегнат интересите му в съответното производство, например тъй като могат да бъдат събрани уличаващи го доказателства, то също е „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на тази директива.

 

[1] Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейската заповед за разследване по наказателноправни въпроси (ОВ L 130, 2014 г., стр. 1)