Решение от 19 юни 2018 г., Baumeister, C‑15/16, EU:C:2018:464
Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия), в рамките на спор между Bundesanstalt für Finanzdienstleistungsaufsicht (Федерална служба за надзор върху финансовите услуги, Германия) и г‑н Ewald Baumeister относно решението на тази служба да откаже достъп до някои документи, отнасящи се до дружество Phoenix Kapitaldienst GmbH (наричано по-нататък „Phoenix“).
Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39/EО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно пазарите на финансови инструменти, за изменение на Директиви 85/611/EИО и 93/6/EИО на Съвета и Директива 2000/12/EО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 93/22/EИО на Съвета (ОВ L 145, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 247).
Фактите по делото са следните. Г-н Ewald Baumeister е сред инвеститорите, увредени от действията на германското дружество „Phoenix Kapitaldienst“, чийто търговски модел се базира на пирамидална схема, съставляваща измама. През 2005 г. е открито производство по несъстоятелност по отношение на Phoenix, като това дружество е обявено в ликвидация. Той иска от Федералната служба за надзор върху финансовите услуги да му предостави достъп до някои свързани с Phoenix документи, като становище от специален одит, доклади на одиторите, документи за вътрешно ползване, доклади и кореспонденция, получени или изготвени от същата служба в рамките на надзорната дейност, отнасяща се до Phoenix. След като тази служба му отказва да му предостави достъп до тези документи, г-н Baumeister се обръща към германските съдилища.
При тези обстоятелства Федералният административен съд в Германия моли Съда да уточни обхвата на Директивата относно пазарите на финансови инструменти, съгласно която компетентните органи имат задължение за професионална тайна и нямат право, освен в изчерпателно изброени от Директивата случаи, да разкриват получената от тях поверителна информация.
По конкретно, с първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че цялата свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена от него на компетентния орган, както и всички съдържащи се в преписката относно надзора изявления на този орган, включително кореспонденцията му с други институции, безусловно представляват поверителна информация, която следователно попада в обхвата на задължението за запазване на професионалната тайна, предвидено в тази разпоредба. Ако това не е така, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи по какви критерии следва да се определи коя от информацията, притежавана от определените от държавите членки органи за изпълнение на функциите съгласно тази директива (наричани по-нататък „компетентните органи“), трябва да бъде квалифицирана като поверителна.
С решението си, Съдът най-напред подчертава, че нито цялата свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена от него на компетентния орган, нито всички съдържащи се в преписката относно надзора изявления на този орган (включително кореспонденцията му с други институции), представляват безусловно поверителна информация, която попада в обхвата на задължението за запазване на професионална тайна. Като поверителна следва да бъде квалифицирана информацията, която, първо, не е публична, и второ, разгласяването на която би могло да накърни или интересите на предоставилия я, или интересите на трето лице, или пък безпроблемното функциониране на системата за контрол върху дейността на инвестиционните посредници, въведена с Директивата.
С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката дали свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена на компетентните органи, е поверителна, зависи от момента на предаването и от това как трябва да се квалифицира въпросната информация към този момент, а с третия си въпрос дали тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че притежаваната от компетентните органи информация, която е от преди пет или повече години, поначало вече не попада в обхвата на търговските тайни или на други категории поверителна информация по смисъла на тази разпоредба.
По втория въпрос Съдът приема, че поверителността на свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена на компетентните органи, трябва да се преценява към момента на проверката, която тези органи са длъжни да извършат, за да се произнесат по искането за разгласяване, отнасящо се до въпросната информация, независимо как тя е била квалифицирана при предаването ѝ на посочените органи.
Що се отнася то третия въпрос, Съдът уточнява, че информацията, която е могла да представлява търговска тайна, по принцип губи поверителността си, когато датира отпреди пет или повече години. По изключение случаят може да е различен, когато страната, която се позовава на поверителността, докаже, че въпреки давността си тази информация все още е съществен елемент на търговското ѝ положение или на това на трети засегнати лица. Съдът обаче отбелязва, че такива съображения не са валидни за информацията, поверителността на която би могла да бъде обоснована с причини, различни от важността ѝ за търговското положение на съответните предприятия, като например информацията за прилаганите от компетентните органи методи и стратегии за пруденциален надзор.
Съдът също така установява, че предвидената от Директивата обща забрана за разгласяване на поверителна информация визира информацията, която трябва да бъде квалифицирана като поверителна при разглеждането на искането за разгласяване, независимо как е квалифицирана тази информация към момента, в който е била предадена на компетентните органи.
Съдът подчертава, че държавите членки имат свободата да разширят защитата срещу разгласяване до цялото съдържание на преписките на компетентните органи относно надзора, или обратно, да допуснат достъпа до информацията, притежавана от компетентните органи, която не е поверителна по смисъла на Директивата. Всъщност единствената цел на Директивата е да задължи компетентните органи по принцип да отказват разгласяването на поверителна информация.
Националната юрисдикция следва да провери дали притежаваната от Федералната служба за надзор върху финансовите услуги информация, чието разгласяване е било поискано от г-н Baumeister, попада в обхвата на задължението за професионална тайна, което този орган е длъжен да спазва съгласно Директивата.