Въведение

По отправено преюдициално запитване, на 26.02.2013г. Съда на ЕС постанови решение по делото Åkerberg Fransson, отнасящо се до тълкуването на принципа ne bis in idem в правото на Съюза. Запитването е отправено по повод на наказателното преследване за тежки престъпления против данъчната и осигурителната система.

Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

ЕКПЧ – Протокол № 7, чл.4:

„1. Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава.

2. Разпоредбите на предходната точка не представляват пречка за възобновяването на процеса съгласно закона и наказателната процедура на съответната държава, ако има свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на предходния процес, които са повлияли на неговия ход.”

Хартата на основните права на Европейския съюз – чл.50 и чл.51:

Чл.50: „Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“.

Чл.51: „1. Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

Шеста директива 77/388/ЕИО – чл.22, пар.4, а) и пар.8:

Пар.4. а) Всяко данъчнозадължено лице подава данъчна декларация в срока, определен от държавите членки.

Пар.8. Държавите членки могат да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на незаконното му избягване […]“.

Факти и обстоятелства

Г‑н Fransson е самостоятелно заето лице, което се занимава основно с улов и продажба на рипус (coregonus albula).

Шведската данъчна администрация обвинява г‑н Fransson, че не е изпълнил задълженията си за предоставяне на данъчна информация през финансовите 2004г. и 2005г., което е довело до загуба на данъчни приходи от различни данъци. В приложение на шведската система за данъчни санкции, с ревизионен акт от 2007г. Skatteverket налага на г‑н Åkerberg Fransson данъчна санкция за финансовата 2004г. в размер на 35 542 SEK за доходите от търговската му дейност, на 4 872 SEK за данъка върху добавената стойност и на 7 138 SEK за осигурителните вноски за сметка на работодателя. Със същия акт му е наложена и данъчна санкция за финансовата 2005 г. в размер на 54 240 SEK за доходите от търговската му дейност, на 3 255 SEK за данъка върху добавената стойност и на 7 172 SEK за осигурителните вноски за сметка на работодателя.

На 09.06.2009г. по искане на прокуратурата пред Haparanda tingsrätt е образувано наказателно производство срещу г‑н Fransson за извършване на данъчни престъпления през финансовите 2004г. и 2005г. Според прокуратурата неизпълнението на задълженията за предоставяне на данъчна информация, включително относно ДДС, са довели до значителна загуба на данъчни приходи, което обосновава образуването на наказателно производство. За престъплението, в което е обвинен г‑н Fransson се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години.

Според запитващата юрисдикция деянията в основата на обвинителния акт на прокуратурата са същите като тези, за които през 2007г. на г‑н Fransson е наложено административно наказание.

На 23.12.2010г. Haparanda tingsrätt спира наказателното производство срещу г‑н Fransson, тъй като установява, че е налице връзка с правото на Съюза, и по-специално с чл.50 от Хартата, в който е прогласено основното право ne bis in idem.

Пред запитващата юрисдикция се поставя въпросът трябва ли да се прекрати наказателното производство срещу г‑н Fransson в съответствие със забраната за повторно осъждане за същото деяние (принципът ne bis in idem), тъй като вече му е наложено наказание за същото деяние в друго производство и Haparanda tingsrätt решава да спре производството и да постави на Съда пет преюдициални въпроса, като Съда на ЕС дава отговор само на четири, обособени в две групи – 1 въпрос, от една страна, и 2, 3 и 4, от друга страна, а петия въпрос обявява за недопустим.

Поставените пред Съда преюдициални въпроси и заключението на Генералния адвокат

С първия въпрос, запитващата юрисдикция иска Съдът да се произнесе по съвместимостта с правото на Съюза на националната съдебна практика, съгласно която, за да бъде националният съд задължен да остави без приложение всяка разпоредба, която противоречи на гарантирано от ЕКПЧ и от Хартата основно право, това противоречие трябва да произтича ясно от съответните норми или от свързаната с тях съдебна практика.

С втория, третия и четвъртия въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да отговори дали принципът ne bis in idem, прогласен в чл.50 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска образуването на наказателно преследване срещу подсъдимия за престъпление срещу данъчната и осигурителната система, когато на същия вече е наложена данъчна санкция за същото деяние, изразяващо се в предоставяне на невярна информация.

Генералният адвокат (ГА) посочва, че при тълкуването на чл.54 от Споразумението от Шенген и на Рамковото решение относно европейската заповед за арест Съдът приема, че идентичността, която се изисква от принципа ne bis in idem, се отнася до „същите деяния“, а не до същия вид нарушение, нито до същия защитен правен интерес. Контекстът на настоящия случай се отнасял до прилагането на правото на Съюза на национално равнище, което именно е сферата, където се прилага разширителното тълкуване на принципа ne bis in idem. ГА приема, че на настоящия етап на процеса на европейска интеграция чл.50 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавите членки да образуват производство пред наказателна юрисдикция за деяние, за което вече е наложена окончателна санкция в административно производство, при условие, че наказателната юрисдикция може да вземе предвид наличието на по-ранна административна санкция, за да смекчи наказанието, което трябва да наложи.

Решението на Съда (по втори, трети и четвърти въпрос, относими към настоящия анализ)

По втория, третия и четвъртия въпрос

Съда на ЕС отбелязва, че чл.50 от Хартата допуска държава членка да наложи и данъчни, и наказателноправни санкции за едно и също деяние, изразяващо се в неизпълнение на задълженията за деклариране за целите на ДДС. Държавите членки могат свободно да избират приложимите санкции, за да гарантират събирането на всички приходи от ДДС, а следователно и защитата на финансовите интереси на Съюза. Изрично е отбелязано, че тези санкции могат да бъдат административни, наказателноправни или съчетание от двете. Само когато данъчната санкция има наказателноправен характер по смисъла на чл.50 от Хартата и е влязла в сила, посочената разпоредба не допуска да бъде образувано наказателно преследване за същото деяние срещу същото лице. За преценката дали данъчните санкции имат наказателноправен характер са релевантни три критерия. Първият критерий е правната квалификация на нарушението във вътрешното право, вторият — самото естество на нарушението, а третият — естеството и тежестта на санкцията, която може да бъде наложена на съответното лице[8].

СЕС подчертава, че запитващата юрисдикция трябва да прецени дали трябва да се пристъпи към кумулиране на предвидените от националното законодателство данъчни и наказателноправни санкции, в резултат на което евентуално — при условие че наложените в крайна сметка санкции са ефективни, съразмерни и възпиращи — може да стигне до извод, че кумулирането противоречи на посочените стандарти [9].

За разлика от ГА, Съдът приема, че на втория, третия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че принципът ne bis in idem, прогласен в чл.50 от Хартата, допуска държава членка да наложи последователно данъчна и наказателноправна санкция за едно и също деяние, изразяващо се в неизпълнение на задълженията за деклариране за целите на ДДС, ако първата санкция няма наказателноправен характер — нещо, което националната юрисдикция трябва да провери.

по н.а.х.д. №453/2015г. по описа на ОС – Ямбол

Въведение

Производството e по реда на чл.83а Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и е образувано по предложение на прокурор при ОП – Ямбол срещу „Л“ ЕООД. С него се иска, на основание чл.83г, ал.6, т.1 ЗАНН, да бъде наложена на дружеството имуществена санкция в размер до 1 000 000 лв., но не по-малка от 20 274, 62лв. Сочи се, че дружеството би се обогатило с имуществена облага в размер на 20 274, 63лв. в резултат на извършено престъпление по чл.255, ал.4, вр. ал.3 вр.ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 НК от предходния управител Х., който е бил признат за виновен с влязло в сила Решение на ОС – Ямбол за посоченото престъпление, като на основание чл.78а НК му е наложено административно наказание глоба.

Защитата на юридическото лице се гради и върху аргумента, че ако предложението на ОП – Ямбол за налагане на имуществена санкция бъде уважено, то би се стигнало до нарушаване на принципа ne bis in idem по смисъла на ТР № 3/2015г. на ОСНК на ВКС, т.к. дружеството вече е било наказано по административен ред с ревизионния акт, а санкцията е била заплатена изцяло.

Факти и обстоятелства

От фактическа страна е било установено, че с Решение по н.а.х.д. №298/2015г. по описа на ОС – Ямбол, влязло в законна сила на 24.09.2015г., бившият управител на дружеството Х. бил признат за виновен в това, че: „през периода м. май 2008г. – 22.03.2013г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на собственик, управляващ и представляващ „Л” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, опосредено чрез Д.К.Х., в качеството й на упълномощено от него лице, пред органа по приходите /ТД на НАП, офис – Ямбол/, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 20274,62 лв., представляващи дължим ДДС в размер на 15760,24 лв. /11060 лв. данък и 4700,24 лв. лихва/ и дължим данък по ЗКПО в размер на 4514,38 лв. /3604,51 лв. данък и 909,87 лв. лихва/, като при упражняване на стопанската си дейност, водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите на приходите – ТД на НАП, офис Ямбол, е използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на „Л” ЕООД, съгласно чл.124, ал.1, т.1 ЗДДС и чл.113, ал.1, т.1 ППЗДДС, в които е отразил данъчни фактури по доставки с право на пълен данъчен кредит, без да е налице доставка по смисъла на чл.6 ЗДДС, като е потвърдил и неистина в подадени декларации, които се изискват по силата на закони и правилник за приложението му – чл.125, ал.1 ЗДДС и чл.116, ал.1 ППЗДДС, приспаднал е неследващ се данъчен кредит и потвърдил неистина в подадени годишни данъчни декларации по смисъла на чл.92 ЗКПО, както следва: ………”[11] – престъпление по чл.255, ал.4, пр.2 вр. ал.3 вр.ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр.чл.26, ал.1 НК.

Решението на ОС – Ямбол

Съдът е приел, че предложението на ОП – Ямбол е основателно. След анализ на разпоредбата на чл.83а ЗАНН, същият изяснява, че административнонаказателната отговорност по реда на този член се ангажирала при кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1. Привлеченото към отговорност лице да е юридическо; 2. Да се е обогатило или би могло да се обогати в резултат на извършено престъпление от кръга на посочените в чл.83а, ал.1 ЗАНН; 3. Престъплението да е извършено от някое от лицата, лимитативно очертани в точки 1-4 на ал.1 на чл.83а ЗАНН. В този смисъл, съдът сочи, че търговско дружество „Л” ЕООД е юридическо лице, т.е. годен субект по смисъла на чл.83а ЗАНН, а към периода на извършване на продължаваното престъпление, същото е представлявано и управлявано от Х. Последният е имал качеството на лице по чл.83а, ал.1 т.2 ЗАНН и е признат за виновен с влязло в сила решение за извършено умишлено престъпление по чл.255, ал.4 НК. От своя страна престъпният състав по чл.255НК е от визираните в чл.83а, ал.1 ЗАНН. Това определяло и наличието на връзка между Х., като извършител на деянието и юридическото лице „Л” ЕООД, което представлявал и управлявал, както и наличието на връзка между самото деяние и облагата, което юридическото лице би могло да получи от него. В резултат на извършеното от Х. престъпление, дружеството не е платило данъчни задължения в особено големи размери – общо 20 274,62лв. Налице е неправомерна облага по смисъла на чл.83г, ал.5, т.1 ЗАНН чрез неплащането на данъчни задължения в сроковете по ЗДДС и ЗКПО. Последващото заплащане на публичните задължения от дружеството не влияе върху целения от дееца резултат за получаване на имуществена облага от престъплението.

За неоснователно е прието възражението, че доколкото към момента на приключване на наказателното производство по н.а.х.д.№ 298/2015г. на ОС – Ямбол, щетата била възстановена, то не следвало да се налага имуществена санкция на юридическото лице. Законът предвижда в чл.83а ЗАНН, че имуществената санкция се налагала на ЮЛ, което се е обогатило или би се обогатило от престъпление по чл.255 НК, като в настоящия случай е налице втората хипотеза. Като неоснователно съдът преценява и възражението, че ако предложението на ОП – Ямбол за налагане на имуществена санкция бъде уважено, то би се стигнало до нарушаване на принципа ne bis in idem по смисъла на ТР№ 3/2015г. на ОСНК на ВКС, т.к. дружеството вече е било наказано по административен ред с ревизионния акт, като санкцията е била заплатена изцяло. Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.1 ДОПК, с ревизионния акт се установяват, изменят и/или прихващат задължения за данъци и за задължителни осигурителни вноски; възстановяват се резултати за данъчен период, подлежащи на възстановяване, когато това е предвидено в закон, както и се възстановяват недължимо платени или събрани суми. Иначе казано, с ревизионния акт не се квалифицира деянието по националното право, не се определя характер и естество на конкретно нарушение и не се налага наказание на нарушителя на данъчната дисциплина. С ревизионния акт само и единствено се установява неговото задължение към държавата от данъци, които той не е издължил. В резултат – в конкретния случай отсъствали и трите критерия „Енгел“, съгласно ТР№ 3/2015г. на ВКС, които следва да бъдат налице за определяне на едно производство като такова с наказателен характер по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл.4 от Протокол № 7. Съобразявайки това, съдът намира, че данъчно-административното производство, приключило с влязъл в сила ревизионен акт, не е с наказателен характер. Поради това и липсвало дублиране на наказателни процедури, респективно липсва нарушаване на принципа ne bis in idem.

Н. К., ІІІ Н. О. НА ВКС

Въведение

Пред РС – Несебър са образувани две производства – гражданско по реда на ЗЗДН с молба, подадена от Х срещу Y, и наказателно по НЧХД № 158/2016 г. с частна тъжба от X срещу Y за извършено престъпление – лека телесна повреда. Обстоятелствата, изложени в молбата и тъжбата са идентични. Първата е уважена с Решение № 152 от 20.08.2014 г., като на основание чл.5, ал.4 ЗЗДН Y е осъдена да заплати и глоба в размер на 200 лв. Съдебният акт е потвърден с Решение № V-102 от 22.10.2014 г. на ОС – Бургас, което е влязло в сила същия ден като необжалваемо по касационен ред. В хода на наказателното производство Y е призната за виновна в извършване на престъплението, посочено в частната тъжба.

Факти и обстоятелства

На 25.07.2014 г., в гр.Н., ул. „Х. Б.“ № **, в къщата, собственост на X, Y е хванала последната за ръцете, блъснала я и я съборила на земята, като X се блъснала в стъклена масичка, която се счупила. Постановеният акт по наказателното дело е бил предмет на въззивен контрол и е образувано в.н.ч.х.д.№ 916/16г. по описа на ОС – Бургас. Със своето решение въззивната инстанция отменя първоинстанционната присъда и на основание чл.24, ал.1, т.6 НПК прекратява наказателното производство, преценявайки, че следва да намери приложение принципа ne bis in idem. Спорът е отнесен до Върховния касационен съд, като е образувано н.д.№ 41/17г. С решение № 40/28.02.2017г. Върховната инстанция отменя решението на ОС – Бургас и връща делото на окръжния съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението на ВКС

В мотивите си върховните съдии приемат, че безспорно е налице идентичност на фактите по отношение на които се е развило гражданското и наказателното дело. ВКС се съгласява и с преценката на въззивната инстанция, че с произнасянето си по жалбата срещу решението за вземане на мерки за защита са били изчерпани всички процесуални възможности за проверка на съдебния акт от по-горна съдебна инстанция, поради което той правилно е оценен от наказателния състав на окръжния съд като окончателен по смисъла на ЕКПЧ. Касационната инстанция обаче не споделя аргументите на въззивната, че производство по ЗЗДН попада в приложното поле на чл.4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ със сходството на глобата /която задължително се налага с решението за издаване на заповед за защита б.а./, с административното наказание, както и с обстоятелството, че обществените отношения, защитавани от НК и ЗЗДН, до голяма степен се припокриват. Посочено е, че ЗЗДН не е насочен към санкциониране на дееца, а към преустановяване на съществуващите прояви на домашно насилие и предотвратяване на последващи такива, като самите мерки за защита, в по-голямата си част са свързани с ограничаване на контактите между извършителя и пострадалия от акта на домашно насилие. Касационната инстанция отрича и наказателния характер на санкцията глоба по ЗЗДН с аргумента, че последната не цели постигане на поправителен и възпиращ ефект спрямо наказаното лице, а представлява „компенсаторен механизъм” за това, че съдът е бил сезиран със специфични прояви между лица, намиращи се в родствени или семейни отношения или живеещи на съпружески начала. Според ВКС изложеното дава основание за извод, че макар да се отнася до относително неограничен кръг лица, а не до определена социална или професионална категория субекти, както ЗЗДН като цяло, така и глобата по чл.5, ал.4 ЗЗДН не обосновава наказателен характер на производството и изключва приложението на принципа ne bis in idem.

Bonda, C‑489/10, EU:C:2012:319

Въведение

Поради заявени от земеделски производител неверни данни в заявление за отпускане на селскостопански помощи от Съюза, националната администрация е наложила на земеделския производител предвидените в регламент на Съюза намаления на исканите помощи. Впоследствие, за същите неверни данни, заявителят е подведен под наказателна отговорност за измама със субсидии. Следователно основният въпрос в настоящото производство е дали административното производство има наказателноправен характер, в резултат на което от забраната за двойно наказване (принципът ne bis in idem) би следвало, че срещу получателя на помощта същевременно не може да бъде образувано и наказателно производство.

Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

ЕКПЧ – Протокол № 7, чл.4:

„1. Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава.Регламент № 1973/2004 – чл.138, пар.1 и пар.2:

1. Освен в случаите на форсмажорни обстоятелства или изключителни обстоятелства, както са дефинирани в член 72 от Регламент (ЕО) № 796/2004, когато в резултат от административните проверки или на проверка на място се установи, че разликата между декларираните площи, и тези, които са били установени на място, по смисъла на т.22 от чл.2 от Регламент (ЕО) № 796/2004, е повече от 3 %, но не повече от 30 % от действително установената площ, сумата която следва да бъде изплатена по силата на схемата на единното плащане на площ по отношение на въпросната година, следва да бъде намалена с двойния размер на установената разлика.

Ако се установи, че разликата е повече от 30 % от действително установената площ, за въпросната година няма да се отпуска никакво плащане.

Ако разликата е повече от 50 %, земеделският производител следва отново да бъде изключен от възможността да получава помощта, до определен размер, който съответства на разликата между декларираните площи и действително установените площи. Тази сума следва да бъде удържана от плащанията [под формата на помощи], които земеделският производител има право да получава по силата на заявленията, които подава, за период от три календарни години, след календарната година, в която е било открито несъответствието.

2. Когато разликите между декларираните площи и действително установените площи са в резултат на непозволени действия, които са били извършени умишлено, то тогава помощта, за получаването на която земеделският производител би имал право, няма да му бъде отпускана за въпросната календарна година.

Нещо повече, ако разликата е повече от 20 % [от действително установената площ], земеделският производител следва отново да бъде изключен от възможността да получава помощта, до определен размер, който съответства на разликата между декларираните площи и действително установените площи. Тази сума следва да бъде удържана от плащанията [под формата на помощи], които земеделският производител има право да получава по силата на заявленията, които подава, за период от три календарни години, след календарната година, в която е било открито несъответствието.

Факти и обстоятелства

Според преюдициалното запитване на 16.05.2005г. г‑н Łukasz Marcin Bonda подава до полската районна служба на Агенцията за преструктуриране и модернизиране на селското стопанство („районната служба“) заявление за отпускане на селскостопанска помощ от Съюза за 2005 г. В това заявление г‑н Bonda дава неверни данни за размера на площите, използвани от него за селскостопански цели, и за отглежданите на тези площи култури. Според преюдициалното запитване поради тези неверни данни районната служба, позовавайки се на чл.138 от Регламент № 1973/2004, отказва да изплати помощта за 2005г. и освен това го лишава от право на селскостопански помощи за следващите три години.

На 14.07.2009г. заради споменатите неверни данни в заявлението му за подпомагане г‑н Bonda е осъден от Sąd Rejonowy w Goleniowie за извършено престъпление „измама със субсидии“ на осем месеца лишаване от свобода условно с изпитателен срок от две години и му е наложена глоба. Г‑н Bonda обжалва тази присъда пред Sąd Okręgowy w Szczecinie, който уважава жалбата и прекратява наказателното производство срещу г‑н Bonda, приемайки че доколкото на същия вече е наложена санкция за същото деяние съгласно чл.138 Регламент № 1973/2004, наказателното производство срещу него е недопустимо. След касационен протест на Prokurator Generalny делото се пренася пред запитващата юрисдикция – Sąd Najwyższy. Последната спира производството и отправя преюдициално запитване до СЕС.

Поставените пред Съда преюдициални въпроси и заключението на Генералния адвокат

С поставения въпрос, запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе дали чл.138, пар.1 от Регламент № 1973/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че предвидените във втора и трета алинея от тази норма мерки — състоящи се както в изключването на възможността за земеделския производител да получава помощта за годината, за която е подал декларация с невярно съдържание, така и в намаляването на помощта, на която този производител би имал право през следващите три календарни години — са наказателноправни санкции.

ГА отбелязва, че Съдът вече е имал възможност да се произнесе по сходен казус – Käserei Champignon Hofmeister (C‑210/00). Предмет на посоченото дело е разпоредба, която предвижда плащането на глоба като санкция за излагане на неверни данни в заявлението за възстановяване при износ, като е поставен въпросът дали тази санкция следва да се преценява с оглед на принципа nulla poena sine culpa. Съдът е отговорил отрицателно, посочвайки, че спорната санкция е съставна част от разпоредба за възстановяване при износ и няма наказателноправен характер. ГА посочва, че безусловно не е наказателноправен характерът на норма, по силата на която на заявителя не се предоставя само сумата, която е заявил без основание, но все пак се отпуска помощта, обоснована с верни данни, а като допълнителен аргумент намира и че разглежданата санкция се отличава и от завишаването на размера на данъците, разгледано в практиката на ЕСПЧ, който приема, че то има наказателноправен характер, тъй като не цели финансово обезщетение, а е замислено като наказание с цел да не се допусне повторно извършване.

Решението на Съда

На първо място, Съдът на ЕС напомня, че вече е постановил, че санкциите в нормативни актове от областта на общата селскостопанска политика, като временното изключване на правото на икономически оператор да се ползва от схема за помощи, нямат наказателноправен характер. В подкрепа на анализа си Съдът отбелязва и че адресат на нарушените разпоредби са единствено икономически оператори, които по своя воля са решили да се възползват от схема за помощи в областта на селското стопанство[17]. Той добавя, че щом в контекста на схема за помощи, предвидена от правото на Съюза, предоставянето на помощта се поставя задължително в зависимост от условието нейният получател да представи всички гаранции за почтеност и надеждност, налаганата при неспазване на тези изисквания санкция представлява специален административен инструмент, който е неразделна част от схемата за помощи и е предназначен да осигури доброто финансово управление на публичните средства на Съюза. Съдът приема, че предвидените в чл.138, пар.1, втора и трета алинея от Регламент № 1973/2004 мерки следва да се прилагат само към икономическите оператори, които използват създадената с този регламент схема за помощи, така и че посочените мерки нямат репресивна цел, а по същество с тях трябва да се защити управлението на средствата на Съюза, като временно се изключат получателите, представили неверни данни в заявлението си за помощ. Съдът се съгласява и със становището на ГА, че довод срещу репресивния характер на посочените мерки е и обстоятелството, че за да се намали размерът на помощта, която може да бъде преведена на земеделския производител за годините след тази, през която е установена нередността, трябва да бъде подадено заявление за съответните години. Ето защо, ако земеделският производител не подаде заявление за следващите години, наложената му съгласно чл.138, пар.1 Регламент № 1973/2004 санкция става безпредметна. Такъв ще е случаят и ако този земеделски производител повече не отговаря на изискванията за отпускане на помощта. На последно място, санкцията ще стане частично безпредметна и ако размерът на помощите, на които земеделският производител има право през следващите години, е по-малък от сумата, която трябва да се удържи от тях съгласно мярката за намаляване на незаконно получената помощ. На последно място, Съдът отбелязва, че предвидените в Регламент № 1973/2004 санкции водят единствено до лишаване на съответния земеделски производител от перспективата да получи помощ, поради което същите няма как да се приравнят на наказателноправни санкции.

Н.К., ІІ н.о. на ВКС

Въведение

Касационното производство е образувано по касационен протест на ОП – Благоевград и касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Y., против решение № 1732 от 28.03.2016 г., постановено по н.о.х.д. № 25/2016 г. по описа на ОС – Благоевград. С протеста са релевирани касационните основания – незаконосъобразност и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което, на основание чл.4, § 1 от Протокол №7 към ЕКПЧ и чл.24, ал.1, т.6 НПК, въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда на РС – Благоевград № 8927/17.11.2015г. по н.о.х.д. № 1186/2015г. и прекратил воденото наказателно производство срещу подсъдимия Y. за престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал. 1 НК.

С посочената първоинстанционна присъда, РС – Благоевград е признал подсъдимия Y. за виновен в това, че „на 28.11.2014 г. в [населено място], на паркинг, находящ се зад жилищен блок, граничещ с [улица], чрез нанасяне на директен удар с глава в лявата лицева област причинил на X. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, причинило затруднение на дъвченето и говоренето за повече от 30 дни“, поради което го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години, като частично е уважил предявения граждански иск.

По въззивни жалби на подсъдимия и на гражданския ищец е било образувано цитираното въззивно производство, като ОС – Благоевград на основание чл.24, ал.1, т.6 НПК и чл.4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ отменил присъдата на първата инстанция и прекратил воденото срещу подсъдимия Y. наказателно производство.

            Факти и обстоятелства

На 28.11.2014г., около 18:00 часа, възникнал конфликт между пострадалия Х. и съпругата на подсъдимия Y. – св. М., във връзка с паркирането на автомобила на св.М. на място, което св.X считал за свое. Двамата си разменили обидни реплики, като междувременно бил подаден сигнал в полицията за спречкването от подсъдимия и съпругата му. При пристигането на място на полицейските служители, последвала нова размяна на заплахи и обиди между подсъдимия Y., св.М. и св.X, поради което им било отправено предупреждение по ЗМВР да не се разправят помежду си. Въпреки последното, подсъдимият Y. нанесъл удар с глава в лявата част на лицето на пострадалия X, след което и двамата били отведени в полицейското управление, където на всеки бил съставен акт за установяване на административно нарушение и протоколи за предупреждение по ЗМВР. На следващия ден – 29.11.2014г., на св.X. било извършено изследване, като било установено счупване на лявата ябълчна кост на лицето му.

На 23.01.2015г. по жалба на X., е образувано досъдебно производство за причиняване на средна телесна повреда, като на 24.04.2015г. Y. е привлечен в качеството на обвиняем по чл.129 НК. На 26.06.2015г. досъдебното производство приключило с внасянето на обвинителен акт по повод на който било образувано н.о.х.д. № 1186/2015 г. по описа на РС – Благоевград.

В акта за установяване на административно нарушение по отношение на подсъдимия Y., съставен от полицейския служител на 28.11.2014 г. и издаденото въз основа на него НП от 18.12.2014г.,, било посочено, че „на 28.11.2014 г. около 18:15 ч. в [населено място], продължава да се саморазправя и отправя обиди и закани към X., въпреки отправеното му устно полицейско разпореждане да не се саморазправя и отправя обидни думи“. С посоченото наказателно постановление, влязло в сила на 03.02.2015 г., на основание чл.257, ал.1 ЗМВР на Y., било наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева за допуснато нарушение на чл.64 от ЗМВР.

Решението на ВКС

При така установеното от фактическа страна, ВКС възприема изцяло мотивите на ОС – Благоевград, че наказателното производство, водено срещу подсъдимия Y. за престъпление по чл.129 НК, се явявало второ поред, проведено след приключило с влязъл в сила акт административнонаказателно производство с наказателен характер срещу същото лице за същото деяние.

ВКС споделя становището на окръжния съд, че неизпълнението на полицейско разпореждане по чл.64 ЗМВР, представляващо нарушение по чл.257, ал.1 ЗМВР, действително не било криминализирано като престъпление, но допълва, че квалификацията на деянието по националното право има само относителна стойност, за преценка дали едно производство е с наказателен характер. ВКС посочва, че систематичното място и класификацията на нарушението извън наказателноправната сфера съгласно националното законодателство на държавите не елиминира наказателния характер на производството.

Върховният съд приема, че характерна черта на наказателното обвинение е, от една страна, неограничения кръг от адресати на съответната разпоредба, позовавайки се на практиката на ЕСПЧ^[22], а от друга страна – защитените от нормата обществени отношения, посочвайки, че разпоредбата на чл.257, ал.1 ЗМВР охранява реда на управление в държавата, който ред е обект на защита и от НК.

Според ВКС, наказанието предвидено в санкционната част на чл.257, ал.1 ЗМВР, показва сходство с наказанията за престъпления, тъй като при преценката вида и тежестта на наказанието, следва да се изхожда от същността на наказателните санкции – специфични мерки за държавна принуда, които в най-съществена степен засягат правата и интересите на гражданите като били насочени към постигане на целите в чл.36, ал.1 НК. Върховните съдии посочват, че лишаването от свобода по правило обуславя наказателен характер на производството, а възможността за замяна на друго по вид наказание с лишаване от свобода, както и санкциите, подлежащи на вписване в регистрите за съдимост, индикират наличие на наказателно обвинение, но не изчерпват хипотезите за наказателен характер на производството.

На следващо място, ВКС посочва, че глобата, освен административно наказание, е включена и в системата на наказанията – чл.37, ал.1, т.4 НК. В мотивите си върховните съдии посочват, че в практиката на ЕСПЧ “двойката цели – наказване и възпиране“ са признати за характерни черти на наказателните санкции. Поради тази причина предвидената като административно наказание санкция по чл.257, ал.1 ЗМВР не целяла репарация на вредите, а имала репресивна и превантивна насоченост, както и наказанията по НК. Следователно можело да се заключи, че се налагала по силата на разпоредба “с възпиращ и наказателен характер“.

ВКС посочва и че характерът на наказанието се определя и с оглед максималното потенциално наказание, предвидено от съответната норма, а не само с оглед конкретно наложеното.^[23] Върховните съдии отбелязват, че глобата за нарушение на чл.257, ал.1 ЗМВР варира в диапазон от 100 до 500 лева, който максимален размер не може да се приеме за пренебрежимо незначителен. На следващо място, ВКС допълва, че относителната липса на тежест на наказанието не лишава производството от присъщия му наказателен характер, установен при анализа на другите критерии.

Според върховната инстанция, ОС – Благоевград правилно се е позовал на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт и наказателното постановление твърдения, съставения акт за установяване на административно нарушение, както и на показанията на полицейските служители, за да установи че релевантните факти в двете производства били едни и същи. Прокуратурата е инкриминирала по отношение на подсъдимия Y. нанасянето на удар в лицето на пострадалия Х., причинил счупване на челюстта му, като в обвинителния акт е отразено, че деецът осъществил действието, след отправеното полицейско разпореждане да не се саморазправя с пострадалия. За същото поведение – удрянето на пострадалия въпреки разпореждането на полицаите – подсъдимият Y. е санкциониран и с влязлото в сила наказателно постановление.

Върховната инстанция посочва, че тъй като и двете производства са образувани по повод една и съща случка, то се констатира тъждество на деянието (idem) с оглед време (28.11.2014г., около 18:15 ч. – 18:30 ч.), място (гр. Б.), участници (подсъдимият Y. и пострадалият X.), механизъм (нанасяне на удар в лявата част на лицето на пострадалия), и т.н. Възражението, че в НП е посочен час на деянието “около 18:15 ч.”, а в обвинителния акт – “около 18:30 ч.”, е определено за несъществено. Ключов момент, според върховните съдии, е че със залегналата в акта за установяване на административно нарушение и в наказателното постановление формулировка “продължава да се саморазправя” е визиран тъкмо факта, че въпреки отправеното му предупреждение от полицаите подсъдимият е ударил пострадалия.

ВКС изтъква, че доколкото към момента на издаване на наказателното постановление – 18.12.2014г., все още не е бил известен резултатът от нанесения от подсъдимия удар и не е било образувано досъдебното производство, приложение следва да намери процесуалният механизъм, указан в т.1.2.2. от ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, за да се осигури разумен баланс между ефективната защита на правилото на чл.4, § 1 от Протокол № 7 и правата на пострадалия.

Така мотивиран, ВКС е оставил в сила въззивно решение № 1732 от 28.03.2016г., постановено по в.н.о.х.д. № 25/2016 г. по описа на ОС – Благоевград.