Практически въпроси по приложението на принципа ne bis in idem. Преглед на практиката на Съда на ЕС и българската съдебна практика съобразно ТР № 3/2015г. на ОСНК на ВКС

Author

Елена Зиновиева, Иван Стефанов[1]

 

ВЪВЕДЕНИЕ

Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. на Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ОСНК на ВКС) отговори на редица въпроси касаещи приложението на принципа ne bis in idem при конкуренция между наказателна и административнонаказателна отговорност, пораждащи противоречива национална съдебна практика. В посоченото решение, върховните съдии препращат към практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно принципа ne bis in idem в аспекта на чл.4, § 1 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), прокламиращ забраната за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние – принцип, залегнал в националното законодателство в чл.24, ал.1, т.6 НПК. Анализирана е и практиката на Съда на Европейския съюз (Съда на ЕС) относно принципа ne bis in idem в светлината на чл.54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) и чл.50 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Настоящата статия има за цел синтезирано да представи същността на принципа ne bis in idem, а така също и практическите въпроси възникващи при приложението му. Анализът се основава на съпоставката как конкретен проблем е намерил решение в практиката на Съда на ЕС и в тази на националните съдилища, постановили актовете си съблюдавайки ТР № 3/2015г. на ОСНК на ВКС. При сравнението им, основно място заема въпросът дали дадено административно производство /данъчно производство, производство за налагане на мерки за защита по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), производство по Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и други/ се определя като такова с наказателен характер, какви са критериите за преценка при всеки отделен казус и в конкуренция ли са разглежданите производства с наказателно производство водено срещу същия субект, за същите факти.

Забраната за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние – ne bis in idem, както ВКС изтъква, е основополагащ принцип на наказателно-процесуалното право, чиято цел е препятстване повторението на наказателно производство, приключило с окончателен акт. Посоченото правило е съществен елемент на правото на справедлив процес по чл.6, § 1 от ЕКПЧ, а извън посочените в чл.4, § 2 от Протокол № 7 изключения, всякакви ограничения на действието му при каквито и да е обстоятелства, са несъвместими с безусловно задължителната му природа. В ТР № 3/2015г., ВКС подчертава още, че действието на това правило се проявява само при идентичност на субекта в две производства, които имат наказателен характер, а преценката за това следва да се извърши от съответния решаващ орган въз основа на т.нар. „критерии Енгел” (известни още като „тест Енгел“), дефинирани по делото Engel and Others v. Netherland. Понастоящем те са стабилно утвърден в практиката на ЕСПЧ алгоритъм за преценка на наказателния характер на обвинението по всяко конкретно дело. Компетентният орган следва да извърши проверка относно следните обстоятелства[2]:

  1. Квалификация на деянието по националното право. Макар изведен като първи критерии, той няма решаващо значение за определяне на производството като наказателно[3]. Поради това ВКС посочва, че едно производство може да се счита за наказателно и когато деянието не е квалифицирано като такова по националното право, ако изследването по останалите два критерия доведе до извода за наличие на наказателно обвинение.
  2. Характер и естество на нарушението. В случая следва да се прави преценка кои конкретно са засегнатите от деянието обществени отношения, доколко и в каква степен отрицателно са повлияни същите от деянието. ВКС изтъква, че присъщо за наказателното обвинение е насочеността на правната норма към неограничен кръг адресати.
  3. Характер и тежест на предвиденото в съответната норма наказание. Последният критерий изисква проверка за наличието на сходство с наказанията за престъпления. Репресивната цел и превантивна насоченост са неизменни белези на всяка наказателна санкция. Наложеното (но и предвиденото – “възможното“) наказание лишаване от свобода по принцип обуславя наказателния характер на производството, освен ако не води до сериозно накърняване на правата на задържания; глоби, за чието неплащане е предвидена замяна с лишаване от свобода, значителни по размер имуществени наказания, както и санкции, подлежащи на вписване в регистрите за съдимост, също индикират наличие на наказателно обвинение по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията, сочи ВКС.

При преценка приложението на принципа, компетентният орган следва да установи, както налице ли са процедури с наказателен характер и идентичност на дееца, така и дали се касае за едно и също деяние (idem). Именно преценката за наличието на idem елемента е един от най-противоречивите аспекти на принципа, отбелязва ВКС. Съгласно изведените в тълкувателното решение указания, решаващият орган проверява касае ли се за идентични факти от гледна точка на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единство на решението, въз основа на което е предприето конкретното поведение[4].

На следващо място, ВКС изрично възприе, че принципът ne bis in idem не просто е абсолютна пречка за повторно наказване на същото лице за същото деяние, но представлява и „забрана окончателно осъденото или оправдано лице …. да бъде съдено и да подлежи на риск от наказателно преследване въобще[5]. Тоест забранява се второ по ред наказателно преследване спрямо лицето, като закрилата на принципа действа от момента на влизане в сила на първия акт, с който окончателно е разрешен правен спор относно конкретно деяние. Нито вида на окончателния акт – наказателно постановление, съдебно решение, присъда или друг акт за прекратяване на наказателно производство, нито неговия характер – осъдителен, оправдателен, за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл.78а НК, имат значение. Принципът намира приложение и когато е окончателно прекратено едно наказателно производство в досъдебна фаза по отношение на същите факти [6].

Преценката налице ли е едно и също деяние, както и представляват ли производствата такива с наказателен характер, са били предмет на обсъждане както в практиката на Съда на ЕС, така и в практиката на съдилищата в страната при съблюдаване на задължителните насоки, дадени с ТР № 3/2015г. на ВКС.

ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

Въпросът за конкуренцията на наказателна и административнонаказателна отговорност бе обсъден в решението на Съда на ЕС от 26 февруари 2013 г., Åkerberg Fransson, (C‑617/10, EU:C:2013:105). Противоречивата национална практика и различният подход по прилагане на принципа при едновременното ангажиране на тези два вида отговорност са често критикувани в доктрината [7], поради което интерес представляват конкретните факти при постановяване на решението и залегналите в него мотиви.


Дело Åkerberg Fransson, (C‑617/10, EU:C:2013:105)

Въведение

По отправено преюдициално запитване, на 26.02.2013г. Съда на ЕС постанови решение по делото Åkerberg Fransson, отнасящо се до тълкуването на принципа ne bis in idem в правото на Съюза. Запитването е отправено по повод на наказателното преследване за тежки престъпления против данъчната и осигурителната система.

Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

ЕКПЧ – Протокол № 7, чл.4:

„1. Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава.

2. Разпоредбите на предходната точка не представляват пречка за възобновяването на процеса съгласно закона и наказателната процедура на съответната държава, ако има свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на предходния процес, които са повлияли на неговия ход.”

Хартата на основните права на Европейския съюз – чл.50 и чл.51:

Чл.50: „Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“.

Чл.51: „1. Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

Шеста директива 77/388/ЕИО – чл.22, пар.4, а) и пар.8:

Пар.4. а) Всяко данъчнозадължено лице подава данъчна декларация в срока, определен от държавите членки.

Пар.8. Държавите членки могат да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на незаконното му избягване […]“.

Факти и обстоятелства

Г‑н Fransson е самостоятелно заето лице, което се занимава основно с улов и продажба на рипус (coregonus albula).

Шведската данъчна администрация обвинява г‑н Fransson, че не е изпълнил задълженията си за предоставяне на данъчна информация през финансовите 2004г. и 2005г., което е довело до загуба на данъчни приходи от различни данъци. В приложение на шведската система за данъчни санкции, с ревизионен акт от 2007г. Skatteverket налага на г‑н Åkerberg Fransson данъчна санкция за финансовата 2004г. в размер на 35 542 SEK за доходите от търговската му дейност, на 4 872 SEK за данъка върху добавената стойност и на 7 138 SEK за осигурителните вноски за сметка на работодателя. Със същия акт му е наложена и данъчна санкция за финансовата 2005 г. в размер на 54 240 SEK за доходите от търговската му дейност, на 3 255 SEK за данъка върху добавената стойност и на 7 172 SEK за осигурителните вноски за сметка на работодателя.

На 09.06.2009г. по искане на прокуратурата пред Haparanda tingsrätt е образувано наказателно производство срещу г‑н Fransson за извършване на данъчни престъпления през финансовите 2004г. и 2005г. Според прокуратурата неизпълнението на задълженията за предоставяне на данъчна информация, включително относно ДДС, са довели до значителна загуба на данъчни приходи, което обосновава образуването на наказателно производство. За престъплението, в което е обвинен г‑н Fransson се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години.

Според запитващата юрисдикция деянията в основата на обвинителния акт на прокуратурата са същите като тези, за които през 2007г. на г‑н Fransson е наложено административно наказание.

На 23.12.2010г. Haparanda tingsrätt спира наказателното производство срещу г‑н Fransson, тъй като установява, че е налице връзка с правото на Съюза, и по-специално с чл.50 от Хартата, в който е прогласено основното право ne bis in idem.

Пред запитващата юрисдикция се поставя въпросът трябва ли да се прекрати наказателното производство срещу г‑н Fransson в съответствие със забраната за повторно осъждане за същото деяние (принципът ne bis in idem), тъй като вече му е наложено наказание за същото деяние в друго производство и Haparanda tingsrätt решава да спре производството и да постави на Съда пет преюдициални въпроса, като Съда на ЕС дава отговор само на четири, обособени в две групи – 1 въпрос, от една страна, и 2, 3 и 4, от друга страна, а петия въпрос обявява за недопустим.

Поставените пред Съда преюдициални въпроси и заключението на Генералния адвокат

С първия въпрос, запитващата юрисдикция иска Съдът да се произнесе по съвместимостта с правото на Съюза на националната съдебна практика, съгласно която, за да бъде националният съд задължен да остави без приложение всяка разпоредба, която противоречи на гарантирано от ЕКПЧ и от Хартата основно право, това противоречие трябва да произтича ясно от съответните норми или от свързаната с тях съдебна практика.

С втория, третия и четвъртия въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да отговори дали принципът ne bis in idem, прогласен в чл.50 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска образуването на наказателно преследване срещу подсъдимия за престъпление срещу данъчната и осигурителната система, когато на същия вече е наложена данъчна санкция за същото деяние, изразяващо се в предоставяне на невярна информация.

Генералният адвокат (ГА) посочва, че при тълкуването на чл.54 от Споразумението от Шенген и на Рамковото решение относно европейската заповед за арест Съдът приема, че идентичността, която се изисква от принципа ne bis in idem, се отнася до „същите деяния“, а не до същия вид нарушение, нито до същия защитен правен интерес. Контекстът на настоящия случай се отнасял до прилагането на правото на Съюза на национално равнище, което именно е сферата, където се прилага разширителното тълкуване на принципа ne bis in idem. ГА приема, че на настоящия етап на процеса на европейска интеграция чл.50 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавите членки да образуват производство пред наказателна юрисдикция за деяние, за което вече е наложена окончателна санкция в административно производство, при условие, че наказателната юрисдикция може да вземе предвид наличието на по-ранна административна санкция, за да смекчи наказанието, което трябва да наложи.

Решението на Съда (по втори, трети и четвърти въпрос, относими към настоящия анализ)

По втория, третия и четвъртия въпрос

Съда на ЕС отбелязва, че чл.50 от Хартата допуска държава членка да наложи и данъчни, и наказателноправни санкции за едно и също деяние, изразяващо се в неизпълнение на задълженията за деклариране за целите на ДДС. Държавите членки могат свободно да избират приложимите санкции, за да гарантират събирането на всички приходи от ДДС, а следователно и защитата на финансовите интереси на Съюза. Изрично е отбелязано, че тези санкции могат да бъдат административни, наказателноправни или съчетание от двете. Само когато данъчната санкция има наказателноправен характер по смисъла на чл.50 от Хартата и е влязла в сила, посочената разпоредба не допуска да бъде образувано наказателно преследване за същото деяние срещу същото лице. За преценката дали данъчните санкции имат наказателноправен характер са релевантни три критерия. Първият критерий е правната квалификация на нарушението във вътрешното право, вторият — самото естество на нарушението, а третият — естеството и тежестта на санкцията, която може да бъде наложена на съответното лице[8].

СЕС подчертава, че запитващата юрисдикция трябва да прецени дали трябва да се пристъпи към кумулиране на предвидените от националното законодателство данъчни и наказателноправни санкции, в резултат на което евентуално — при условие че наложените в крайна сметка санкции са ефективни, съразмерни и възпиращи — може да стигне до извод, че кумулирането противоречи на посочените стандарти [9].

За разлика от ГА, Съдът приема, че на втория, третия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че принципът ne bis in idem, прогласен в чл.50 от Хартата, допуска държава членка да наложи последователно данъчна и наказателноправна санкция за едно и също деяние, изразяващо се в неизпълнение на задълженията за деклариране за целите на ДДС, ако първата санкция няма наказателноправен характер — нещо, което националната юрисдикция трябва да провери.


Решение по Åkerberg Fransson за пореден път посочва, че приложното поле на Хартата спрямо дейността на държавите членки е определено в чл.51, пар.1, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено, когато те прилагат правото на Съюза, а основните права, гарантирани в правния ред на същия, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тях. В гореописания казус, следва да се отбележи, че данъчните санкции и наказателното преследване, които са били или са насочени срещу г‑н Fransson, отчасти са свързани с неизпълнение на задълженията му за деклариране за целите на ДДС. Както личи обаче, от една страна, от чл.2, чл.250, пар.1 и чл.273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, всяка държава членка има задължение да вземе всички законодателни и административни мерки, с които може да се гарантира събирането на целия дължим на нейната територия ДДС и да се предотвратят измамите.[10] Ето защо данъчните санкции и наказателното преследване за престъпления против данъчната и осигурителната система като тези, които са били или са насочени срещу подсъдимия по главното производство поради предоставената невярна информация за целите на ДДС, представляват прилагане на чл.2, чл.250, пар.1 и чл.273 от Директива 2006/12 и на чл.325 ДФЕС, и следователно на правото на Съюза по смисъла на чл.51, пар.1 от Хартата /подобни аргументи излага и ГА/. Без да изключва a priori налагането на административнонаказателна и наказателна отговорност за едно и също деяние, Съда на ЕС подчертава, че националната юрисдикция първо следва да извърши преценка носи ли белезите на наказателна процедура административно наказателното производство, и дали наложените административни санкции са ефективни, съразмерни и възпиращи. Тук е мястото да посочим, че становището на ГА по Åkerberg Fransson, а имено за възможната кумулация между наказателна и административнонаказателна отговорност, без да бъде нарушен принципът ne bis in idem е доразвито в решението на Голямата камара на ЕСПЧ по делото „А и Б срещу Норвегия” от 15.11.2016г., което решение е залегнало и в основата на отправеното наскоро от Главният прокурор на Република България искане до Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд за допълване на тълкуването, дадено с Тълкувателно решение № 3/2015г. относно приложението на принципа, което ще бъде разгледано накратко по-нататък в настоящата статия.

Въпросите за кумулирането на наказателна и административнонаказателна отговорност в светлината на европейската практика и ТР № 3/2015г. на ОСНК на ВКС, както и налице ли е производство с наказателен характер и идентичност на деянията, са разглеждани по същество в редица решения на българските съдилища, като интерес за настоящия анализ представлява Решение № 6 от 25.01.2016г., постановено по н.а.х.д. №453/2015г. по описа на ОС – Ямбол.


Решение № 6 от 25.01.2016г.,

по н.а.х.д. №453/2015г. по описа на ОС – Ямбол

Въведение

Производството e по реда на чл.83а Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и е образувано по предложение на прокурор при ОП – Ямбол срещу „Л“ ЕООД. С него се иска, на основание чл.83г, ал.6, т.1 ЗАНН, да бъде наложена на дружеството имуществена санкция в размер до 1 000 000 лв., но не по-малка от 20 274, 62лв. Сочи се, че дружеството би се обогатило с имуществена облага в размер на 20 274, 63лв. в резултат на извършено престъпление по чл.255, ал.4, вр. ал.3 вр.ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 НК от предходния управител Х., който е бил признат за виновен с влязло в сила Решение на ОС – Ямбол за посоченото престъпление, като на основание чл.78а НК му е наложено административно наказание глоба.

Защитата на юридическото лице се гради и върху аргумента, че ако предложението на ОП – Ямбол за налагане на имуществена санкция бъде уважено, то би се стигнало до нарушаване на принципа ne bis in idem по смисъла на ТР № 3/2015г. на ОСНК на ВКС, т.к. дружеството вече е било наказано по административен ред с ревизионния акт, а санкцията е била заплатена изцяло.

Факти и обстоятелства

От фактическа страна е било установено, че с Решение по н.а.х.д. №298/2015г. по описа на ОС – Ямбол, влязло в законна сила на 24.09.2015г., бившият управител на дружеството Х. бил признат за виновен в това, че: „през периода м. май 2008г. – 22.03.2013г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на собственик, управляващ и представляващ „Л” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, опосредено чрез Д.К.Х., в качеството й на упълномощено от него лице, пред органа по приходите /ТД на НАП, офис – Ямбол/, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 20274,62 лв., представляващи дължим ДДС в размер на 15760,24 лв. /11060 лв. данък и 4700,24 лв. лихва/ и дължим данък по ЗКПО в размер на 4514,38 лв. /3604,51 лв. данък и 909,87 лв. лихва/, като при упражняване на стопанската си дейност, водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите на приходите – ТД на НАП, офис Ямбол, е използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на „Л” ЕООД, съгласно чл.124, ал.1, т.1 ЗДДС и чл.113, ал.1, т.1 ППЗДДС, в които е отразил данъчни фактури по доставки с право на пълен данъчен кредит, без да е налице доставка по смисъла на чл.6 ЗДДС, като е потвърдил и неистина в подадени декларации, които се изискват по силата на закони и правилник за приложението му – чл.125, ал.1 ЗДДС и чл.116, ал.1 ППЗДДС, приспаднал е неследващ се данъчен кредит и потвърдил неистина в подадени годишни данъчни декларации по смисъла на чл.92 ЗКПО, както следва: ………[11] – престъпление по чл.255, ал.4, пр.2 вр. ал.3 вр.ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр.чл.26, ал.1 НК.

Решението на ОС – Ямбол

Съдът е приел, че предложението на ОП – Ямбол е основателно. След анализ на разпоредбата на чл.83а ЗАНН, същият изяснява, че административнонаказателната отговорност по реда на този член се ангажирала при кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1. Привлеченото към отговорност лице да е юридическо; 2. Да се е обогатило или би могло да се обогати в резултат на извършено престъпление от кръга на посочените в чл.83а, ал.1 ЗАНН; 3. Престъплението да е извършено от някое от лицата, лимитативно очертани в точки 1-4 на ал.1 на чл.83а ЗАНН. В този смисъл, съдът сочи, че търговско дружество „Л” ЕООД е юридическо лице, т.е. годен субект по смисъла на чл.83а ЗАНН, а към периода на извършване на продължаваното престъпление, същото е представлявано и управлявано от Х. Последният е имал качеството на лице по чл.83а, ал.1 т.2 ЗАНН и е признат за виновен с влязло в сила решение за извършено умишлено престъпление по чл.255, ал.4 НК. От своя страна престъпният състав по чл.255НК е от визираните в чл.83а, ал.1 ЗАНН. Това определяло и наличието на връзка между Х., като извършител на деянието и юридическото лице „Л” ЕООД, което представлявал и управлявал, както и наличието на връзка между самото деяние и облагата, което юридическото лице би могло да получи от него. В резултат на извършеното от Х. престъпление, дружеството не е платило данъчни задължения в особено големи размери – общо 20 274,62лв. Налице е неправомерна облага по смисъла на чл.83г, ал.5, т.1 ЗАНН чрез неплащането на данъчни задължения в сроковете по ЗДДС и ЗКПО. Последващото заплащане на публичните задължения от дружеството не влияе върху целения от дееца резултат за получаване на имуществена облага от престъплението.

За неоснователно е прието възражението, че доколкото към момента на приключване на наказателното производство по н.а.х.д.№ 298/2015г. на ОС – Ямбол, щетата била възстановена, то не следвало да се налага имуществена санкция на юридическото лице. Законът предвижда в чл.83а ЗАНН, че имуществената санкция се налагала на ЮЛ, което се е обогатило или би се обогатило от престъпление по чл.255 НК, като в настоящия случай е налице втората хипотеза. Като неоснователно съдът преценява и възражението, че ако предложението на ОП – Ямбол за налагане на имуществена санкция бъде уважено, то би се стигнало до нарушаване на принципа ne bis in idem по смисъла на ТР№ 3/2015г. на ОСНК на ВКС, т.к. дружеството вече е било наказано по административен ред с ревизионния акт, като санкцията е била заплатена изцяло. Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.1 ДОПК, с ревизионния акт се установяват, изменят и/или прихващат задължения за данъци и за задължителни осигурителни вноски; възстановяват се резултати за данъчен период, подлежащи на възстановяване, когато това е предвидено в закон, както и се възстановяват недължимо платени или събрани суми. Иначе казано, с ревизионния акт не се квалифицира деянието по националното право, не се определя характер и естество на конкретно нарушение и не се налага наказание на нарушителя на данъчната дисциплина. С ревизионния акт само и единствено се установява неговото задължение към държавата от данъци, които той не е издължил. В резултат – в конкретния случай отсъствали и трите критерия „Енгел“, съгласно ТР№ 3/2015г. на ВКС, които следва да бъдат налице за определяне на едно производство като такова с наказателен характер по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл.4 от Протокол № 7. Съобразявайки това, съдът намира, че данъчно-административното производство, приключило с влязъл в сила ревизионен акт, не е с наказателен характер. Поради това и липсвало дублиране на наказателни процедури, респективно липсва нарушаване на принципа ne bis in idem.


Окръжен съд – Ямбол, при преценка наличието на производство с наказателен характер, аргументирано е привнесъл възприетите в практиката на ЕСПЧ и Съда на ЕС критерии „Енгел”, въз основа на които е извел, че данъчно-административното производство, приключило с влязъл в сила ревизионен акт няма наказателен характер, защото със същия не се дава квалификация на деянието по националното право, актът няма за цел да наложи наказание на нарушителя на данъчната дисциплина, т.е няма репресивна насоченост, а цели установяване на публични задължения и тяхното постъпване в бюджета.

Разглежданият казус се отнася до конкуренцията на две производства, субект по които е юридическо лице – еднолично дружество с ограничена отговорност. Интересна е хипотезата обаче, за конкуренцията между две производства с наказателен характер, едното развило се по отношение на физическото лице „Х”, за извършено от него престъпление и второто производство с наказателен характер за извършено административно нарушение за същото деяние, от същото лице, но в качеството му на едноличния търговец „Х“. В българското позитивно право се срещат редица случаи, когато норма от НК криминализира конкретно деяние, като същото деяние едновременно е посочено и като състав на административно нарушение[12]. Подобен законодателен подход съществува и в други държави[13].

Действително ЗАНН и специалните закони предвиждат, че за извършено административно нарушение, на едноличния търговец следва да се наложи имуществена санкция, а не глоба, т.е. законодателят ясно разграничава физическото лице от едноличния търговец като носители на административнонаказателната отговорност. От гледна точна на принципа nе bis in idem обаче субектът, чийто патримониум бива отрицателно повлиян от наложената имуществена санкция е същият, който търпи последиците от проведеното наказателно производство – касае се все за един и същ субект на правото, но в единия случай с разширена правоспособност[14]. Т.е. налице е тъждество между физическото лице и едноличния търговец по смисъла на принципа nе bis in idem.

Интерес предизвиква и въпросът за конкуренцията между наказателното производство и производството по налагане на мерки за защита по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

С приемането на Регламент (ЕС) № 606/2013 относно взаимното признаване на мерки за осигуряване на защита по граждански дела, обхватът в сферата на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси по смисъла на чл.81 от ДФЕС се разшири. Съгласно предвиденото в него, в чл.23 ЗЗДН бе уредено че „лице, което се ползва от мярка за осигуряване на защита, постановена в държава – членка на Европейския съюз, може да поиска издаване на заповед за защита на територията на страната от Софийския градски съд“. Междувременно, съгласно разпоредбата на чл.5, ал.4 от закона, „във всички случаи съдът с решението по чл.15, ал.1 налага на извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв.

При внимателен анализ на производството по ЗЗДН и критериите възприети в практиката на СЕС и ЕСПЧ в аспекта на ne bis in idem, може да се постави въпросът дали производството не носи присъщите на една наказателна процедура характеристики, с оглед залегналата в ЗЗДН задължителна санкция глоба в сравнително висок размер, както и кумулативно предвидените в специални закони други санкционни мерки[15]. Казус, засягащ посочената проблематика е бил предмет на разглеждане от ВКС.

 


РЕШЕНИЕ № 40 ОТ 28.02.2017 Г. ПО Н. Д. № 41/2017 Г.,

Н. К., ІІІ Н. О. НА ВКС

 

Въведение

Пред РС – Несебър са образувани две производства – гражданско по реда на ЗЗДН с молба, подадена от Х срещу Y, и наказателно по НЧХД № 158/2016 г. с частна тъжба от X срещу Y за извършено престъпление – лека телесна повреда. Обстоятелствата, изложени в молбата и тъжбата са идентични. Първата е уважена с Решение № 152 от 20.08.2014 г., като на основание чл.5, ал.4 ЗЗДН Y е осъдена да заплати и глоба в размер на 200 лв. Съдебният акт е потвърден с Решение № V-102 от 22.10.2014 г. на ОС – Бургас, което е влязло в сила същия ден като необжалваемо по касационен ред. В хода на наказателното производство Y е призната за виновна в извършване на престъплението, посочено в частната тъжба.

Факти и обстоятелства

На 25.07.2014 г., в гр.Н., ул. „Х. Б.“ № **, в къщата, собственост на X, Y е хванала последната за ръцете, блъснала я и я съборила на земята, като X се блъснала в стъклена масичка, която се счупила. Постановеният акт по наказателното дело е бил предмет на въззивен контрол и е образувано в.н.ч.х.д.№ 916/16г. по описа на ОС – Бургас. Със своето решение въззивната инстанция отменя първоинстанционната присъда и на основание чл.24, ал.1, т.6 НПК прекратява наказателното производство, преценявайки, че следва да намери приложение принципа ne bis in idem. Спорът е отнесен до Върховния касационен съд, като е образувано н.д.№ 41/17г. С решение № 40/28.02.2017г. Върховната инстанция отменя решението на ОС – Бургас и връща делото на окръжния съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението на ВКС

В мотивите си върховните съдии приемат, че безспорно е налице идентичност на фактите по отношение на които се е развило гражданското и наказателното дело. ВКС се съгласява и с преценката на въззивната инстанция, че с произнасянето си по жалбата срещу решението за вземане на мерки за защита са били изчерпани всички процесуални възможности за проверка на съдебния акт от по-горна съдебна инстанция, поради което той правилно е оценен от наказателния състав на окръжния съд като окончателен по смисъла на ЕКПЧ. Касационната инстанция обаче не споделя аргументите на въззивната, че производство по ЗЗДН попада в приложното поле на чл.4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ със сходството на глобата /която задължително се налага с решението за издаване на заповед за защита б.а./, с административното наказание, както и с обстоятелството, че обществените отношения, защитавани от НК и ЗЗДН, до голяма степен се припокриват. Посочено е, че ЗЗДН не е насочен към санкциониране на дееца, а към преустановяване на съществуващите прояви на домашно насилие и предотвратяване на последващи такива, като самите мерки за защита, в по-голямата си част са свързани с ограничаване на контактите между извършителя и пострадалия от акта на домашно насилие. Касационната инстанция отрича и наказателния характер на санкцията глоба по ЗЗДН с аргумента, че последната не цели постигане на поправителен и възпиращ ефект спрямо наказаното лице, а представлява „компенсаторен механизъм” за това, че съдът е бил сезиран със специфични прояви между лица, намиращи се в родствени или семейни отношения или живеещи на съпружески начала. Според ВКС изложеното дава основание за извод, че макар да се отнася до относително неограничен кръг лица, а не до определена социална или професионална категория субекти, както ЗЗДН като цяло, така и глобата по чл.5, ал.4 ЗЗДН не обосновава наказателен характер на производството и изключва приложението на принципа ne bis in idem.

 


Посочените аргументи на върховната инстанция не могат да бъдат изцяло споделени. При преценка налице ли е производство с наказателен характер и прилагане критериите „Енгел”, могат да се направят следните правни изводи:

Безспорно уредбата в чл.3 ЗЗДН се характеризира с насоченост към изключително широк кръг от адресати, които не могат да бъдат отнесени към определена група от обществото. Критерий не е нито единствено родствената връзка, нито съжителството с дееца например. На следващо място, безспорно издаването на заповед за защита има превантивен характер и цели, под страх от наказание по НК, да възпре дееца от нов случай на домашно насилие. По-нататък, според нас, предвидената задължителна имуществена санкция на дееца – глоба с потенциален размер надхвърлящ две минимални работни заплати за страната, определено придава на процедурата наказателен характер. Освен това, за да се засили санкционният й оттенък, следва да се посочи, че издаването на заповед за защита засяга и друга правна сфера на лицето, срещу което е издадена. Съгласно разпоредбата на чл.58, ал.1, т.8 от Закона за оръжията боеприпасите взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), не се издава разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на оръжие, респективно с оглед на чл.155, ал.1 ЗОБВВПИ издаденото се отнема, на лица, спрямо които през последните три години са налагани мерки за защита по реда на ЗЗДН. Посоченото ограничение несъмнено съдържа сходства с предвиденото в чл.37, ал.1, т.7 НК наказание „лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност“, тъй като налагането и на двете има за резултат невъзможността за упражняване на определени дейности. Наказанието по НК е сходно с предвидената в ЗОБВВПИ мярка и по своята максимална продължителност. Съгласно чл.49 НК, срокът, за който може да бъде наложено наказанието по чл.37, ал.1, т.7 НК също е до три години, а когато с него е наложено кумулативно наказание „лишаване от свобода“, първото може да го надвишава най-много със същата продължителност. На следващо място, за целите на ЗОБВВПИ е ирелевантно дали мярката е наложена привременно със заповед за незабавна защита, докато е висящо съдебното производство по чл.7 и сл. ЗЗДН, или със заповед за защита по чл.15 ЗЗДН [16]. Тоест още преди окончателното приключване на производството е възможно правната сфера на лицето да бъде засегната в значителна степен.

Посочените горе характеристики на производството по ЗЗДН, а именно – окончателният му характер; задължителното имуществено засягане чрез налагане на глоба (която към своя максимум в значителна степен може да засегне дееца); неиздаването, респективно отнемането на разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на оръжие, поставят под съмнение, дали уредените в българското законодателство правни последици на производството по издаването на заповед за защита не носят белега на наказателна процедура.

Горепосоченият извод може да се аргументира чрез съпоставяне на производството по ЗЗДН с това по чл.218б НК, чийто наказателен характер еднозначно е възприет в практиката на съдилищата. Съгласно посочената разпоредба „за деяния по чл.194, ал.3, чл.195, ал.4, чл.204, буква „а“, чл.206, ал.1 и 5 и чл.207 и за вещно укривателство във връзка с тях, когато стойността на предмета е до размера на две минимални работни заплати за страната, установени към датата на извършване на деянието, наказанието е глоба от сто до триста лева, налагана по административен ред, ако предметът на престъплението е възстановен или заместен“. На първо място, видно е, че законодателят е предвидил санкция по чл.218б НК, чийто минимален и максимален размер са в пъти по-ниски от предвидената в ЗЗДН глоба. Касае се до това, че разпоредбата не е търпяла промени в санкционната си част от 2000г., поради което е остаряла спрямо актуалните икономически процеси. Историческият преглед на уредбата показва, че през първите 15 години от съществуването на института по чл.218б НК, законодателят удачно е предвиждал, че наложената санкция не следва да е в размер по-малък от тройния размер на предмета на посегателството, като в допълнение е бил заложен сравнително висок максимум на административното наказание. Така уредената санкционна част на разпоредбата е сочила безспорно на производство с наказателен характер.

През 2000г. посоченият метод за индивидуализация на минималния размер на потенциалното наказание вече е изоставен, като е предвидено наказание от 100 до 300лв., актуално и към днешна дата. Следва да се отбележи, че към онзи момент минималната работна заплата за страната е била 75 лв. (С Постановление на МС същата към момента е в размер на 460 лв.) Т.е. макар последната да се е повишила над 6 пъти от 2000г. насам, санкцията предвидена от законодателя остава същата. Към 2000г. глоба в размер на 300 лв. се е равнявала на 4 МРЗ, докато към днешна дата същият максимален размер на санкцията съставлява 68 % от МРЗ. Посоченият пример ясно илюстрира непоследователността на законодателно ниво при осъществяване на наказателната политика и поставя под въпрос не следва ли да се преосмисли както увеличаване максимума на санкцията по чл.218б НК, така и необходимостта от такава въобще по чл.5, ал.4 ЗЗДН.

Подробен анализ за елементите на производство с наказателен характер, както и за конкуренцията между наказателната и административнонаказателната отговорност се откроява и в решението на Съда на ЕС от 5 юни 2012 г., Bonda (C‑489/10, EU:C:2012:319). Възприетите в решението критерии за наличието на наказателното обвинение, ще бъдат съпоставени с Решение № 143 от 07.10.2016 г. по н.д.№ 518/2016г., Н.К., ІІ н.о. на ВКС, в което националният съд е приложил сходен модел за преценка.


Решение на Съда на ЕС от 5 юни 2012 г.,

Bonda, C‑489/10, EU:C:2012:319

Въведение

Поради заявени от земеделски производител неверни данни в заявление за отпускане на селскостопански помощи от Съюза, националната администрация е наложила на земеделския производител предвидените в регламент на Съюза намаления на исканите помощи. Впоследствие, за същите неверни данни, заявителят е подведен под наказателна отговорност за измама със субсидии. Следователно основният въпрос в настоящото производство е дали административното производство има наказателноправен характер, в резултат на което от забраната за двойно наказване (принципът ne bis in idem) би следвало, че срещу получателя на помощта същевременно не може да бъде образувано и наказателно производство.

Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

ЕКПЧ – Протокол № 7, чл.4:

„1. Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава.Регламент № 1973/2004 – чл.138, пар.1 и пар.2:

1. Освен в случаите на форсмажорни обстоятелства или изключителни обстоятелства, както са дефинирани в член 72 от Регламент (ЕО) № 796/2004, когато в резултат от административните проверки или на проверка на място се установи, че разликата между декларираните площи, и тези, които са били установени на място, по смисъла на т.22 от чл.2 от Регламент (ЕО) № 796/2004, е повече от 3 %, но не повече от 30 % от действително установената площ, сумата която следва да бъде изплатена по силата на схемата на единното плащане на площ по отношение на въпросната година, следва да бъде намалена с двойния размер на установената разлика.

Ако се установи, че разликата е повече от 30 % от действително установената площ, за въпросната година няма да се отпуска никакво плащане.

Ако разликата е повече от 50 %, земеделският производител следва отново да бъде изключен от възможността да получава помощта, до определен размер, който съответства на разликата между декларираните площи и действително установените площи. Тази сума следва да бъде удържана от плащанията [под формата на помощи], които земеделският производител има право да получава по силата на заявленията, които подава, за период от три календарни години, след календарната година, в която е било открито несъответствието.

2. Когато разликите между декларираните площи и действително установените площи са в резултат на непозволени действия, които са били извършени умишлено, то тогава помощта, за получаването на която земеделският производител би имал право, няма да му бъде отпускана за въпросната календарна година.

Нещо повече, ако разликата е повече от 20 % [от действително установената площ], земеделският производител следва отново да бъде изключен от възможността да получава помощта, до определен размер, който съответства на разликата между декларираните площи и действително установените площи. Тази сума следва да бъде удържана от плащанията [под формата на помощи], които земеделският производител има право да получава по силата на заявленията, които подава, за период от три календарни години, след календарната година, в която е било открито несъответствието.

Факти и обстоятелства

Според преюдициалното запитване на 16.05.2005г. г‑н Łukasz Marcin Bonda подава до полската районна служба на Агенцията за преструктуриране и модернизиране на селското стопанство („районната служба“) заявление за отпускане на селскостопанска помощ от Съюза за 2005 г. В това заявление г‑н Bonda дава неверни данни за размера на площите, използвани от него за селскостопански цели, и за отглежданите на тези площи култури. Според преюдициалното запитване поради тези неверни данни районната служба, позовавайки се на чл.138 от Регламент № 1973/2004, отказва да изплати помощта за 2005г. и освен това го лишава от право на селскостопански помощи за следващите три години.

На 14.07.2009г. заради споменатите неверни данни в заявлението му за подпомагане г‑н Bonda е осъден от Sąd Rejonowy w Goleniowie за извършено престъпление „измама със субсидии“ на осем месеца лишаване от свобода условно с изпитателен срок от две години и му е наложена глоба. Г‑н Bonda обжалва тази присъда пред Sąd Okręgowy w Szczecinie, който уважава жалбата и прекратява наказателното производство срещу г‑н Bonda, приемайки че доколкото на същия вече е наложена санкция за същото деяние съгласно чл.138 Регламент № 1973/2004, наказателното производство срещу него е недопустимо. След касационен протест на Prokurator Generalny делото се пренася пред запитващата юрисдикция – Sąd Najwyższy. Последната спира производството и отправя преюдициално запитване до СЕС.

Поставените пред Съда преюдициални въпроси и заключението на Генералния адвокат

С поставения въпрос, запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе дали чл.138, пар.1 от Регламент № 1973/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че предвидените във втора и трета алинея от тази норма мерки — състоящи се както в изключването на възможността за земеделския производител да получава помощта за годината, за която е подал декларация с невярно съдържание, така и в намаляването на помощта, на която този производител би имал право през следващите три календарни години — са наказателноправни санкции.

ГА отбелязва, че Съдът вече е имал възможност да се произнесе по сходен казус – Käserei Champignon Hofmeister (C‑210/00). Предмет на посоченото дело е разпоредба, която предвижда плащането на глоба като санкция за излагане на неверни данни в заявлението за възстановяване при износ, като е поставен въпросът дали тази санкция следва да се преценява с оглед на принципа nulla poena sine culpa. Съдът е отговорил отрицателно, посочвайки, че спорната санкция е съставна част от разпоредба за възстановяване при износ и няма наказателноправен характер. ГА посочва, че безусловно не е наказателноправен характерът на норма, по силата на която на заявителя не се предоставя само сумата, която е заявил без основание, но все пак се отпуска помощта, обоснована с верни данни, а като допълнителен аргумент намира и че разглежданата санкция се отличава и от завишаването на размера на данъците, разгледано в практиката на ЕСПЧ, който приема, че то има наказателноправен характер, тъй като не цели финансово обезщетение, а е замислено като наказание с цел да не се допусне повторно извършване.

Решението на Съда

На първо място, Съдът на ЕС напомня, че вече е постановил, че санкциите в нормативни актове от областта на общата селскостопанска политика, като временното изключване на правото на икономически оператор да се ползва от схема за помощи, нямат наказателноправен характер. В подкрепа на анализа си Съдът отбелязва и че адресат на нарушените разпоредби са единствено икономически оператори, които по своя воля са решили да се възползват от схема за помощи в областта на селското стопанство[17]. Той добавя, че щом в контекста на схема за помощи, предвидена от правото на Съюза, предоставянето на помощта се поставя задължително в зависимост от условието нейният получател да представи всички гаранции за почтеност и надеждност, налаганата при неспазване на тези изисквания санкция представлява специален административен инструмент, който е неразделна част от схемата за помощи и е предназначен да осигури доброто финансово управление на публичните средства на Съюза. Съдът приема, че предвидените в чл.138, пар.1, втора и трета алинея от Регламент № 1973/2004 мерки следва да се прилагат само към икономическите оператори, които използват създадената с този регламент схема за помощи, така и че посочените мерки нямат репресивна цел, а по същество с тях трябва да се защити управлението на средствата на Съюза, като временно се изключат получателите, представили неверни данни в заявлението си за помощ. Съдът се съгласява и със становището на ГА, че довод срещу репресивния характер на посочените мерки е и обстоятелството, че за да се намали размерът на помощта, която може да бъде преведена на земеделския производител за годините след тази, през която е установена нередността, трябва да бъде подадено заявление за съответните години. Ето защо, ако земеделският производител не подаде заявление за следващите години, наложената му съгласно чл.138, пар.1 Регламент № 1973/2004 санкция става безпредметна. Такъв ще е случаят и ако този земеделски производител повече не отговаря на изискванията за отпускане на помощта. На последно място, санкцията ще стане частично безпредметна и ако размерът на помощите, на които земеделският производител има право през следващите години, е по-малък от сумата, която трябва да се удържи от тях съгласно мярката за намаляване на незаконно получената помощ. На последно място, Съдът отбелязва, че предвидените в Регламент № 1973/2004 санкции водят единствено до лишаване на съответния земеделски производител от перспективата да получи помощ, поради което същите няма как да се приравнят на наказателноправни санкции.


Аналогична хипотеза на конкуренция между двете производства, възниква и у нас при т. нар. схема за единно плащане на площ (СЕПП). Последната се прилага от Държавен фонд „Земеделие” – Разплащателна агенция, съгласно Закона за подпомагане на земеделските производители, като условията и редът за подаване на заявленията за подпомагане по СЕПП са уредени в Наредба издадена от Министъра на земеделието и горите. В хипотеза на наддеклариране на площи, Разплащателната агенция може да откаже изплащането на субсидии за конкретната година, като в зависимост от процентната разлика на наддекларираните площи спрямо допустимите за изчисление площи, може да наложи аналогична на посочената в решението на Съда на ЕС санкция за бъдещ период. Същевременно деянието може да съставлява и престъпление по чл.248а, ал.2 вр. ал.1 НК.[18]

Наложената санкция, посочена в решението на Съда ЕС, представлява лишаване от бъдещо право, което субектът евентуално ще придобие в последващ момент. При съпоставяне със системата на наказанията по българското наказателно право, може да се изведе, че посочената санкция действително няма наказателноправен характер. В чл.37, ал.1, т.6 – 10 НК, законодателят е регламентирал видовете наказания свързани с лишаване от права – лишаване от право да се упражнява професия или дейност; лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия и т.н. Предпоставката за налагане на този вид наказание е деецът да е придобил съответното право преди постановяване на крайния акт.[19] Не е предвидена възможността за налагане на наказание, лишаващо дееца от бъдещо право, което той може въобще да не придобие. Същото би довело до невъзможност наказанието да бъде изпълнено, а оттам и държавата да не е в състояние да реализира в пълен обем наказателната отговорност – да осъди дееца, да изпълни наложеното му наказание и да третира дееца като осъждан[20]. Съдът допълва, че санкцията представлява административен инструмент, който съществува, за да осигури доброто финансово управление на публичните средства на Съюза, тоест да гарантира целевото разходване на средствата, поради което и санкцията няма репресивна цел, а временно изключва от участие икономическия оператор, представил неверни данни в заявлението си за помощ [21].

Споменатото вече Решение № 143 от 07.10.2016 г. по н.д.№ 518/2016г., Н.К., ІІ н.о. на ВКС, се откроява с подробен анализ за наказателния характер на производството по чл.257, ал.1 ЗМВР и конкуренцията му с последващо наказателно производство за престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1 НК, като е анализирана практика на Съда на ЕС и ЕСПЧ в тази насока. В мотивите на ВКС се дискутира и въпросът за наличието на idem елемента в двете развили се едно след друго производства при усложнена от фактическа страна обстановка.


Решение № 143 от 07.10.2016 г. по н.д.№ 518/2016г.,

Н.К., ІІ н.о. на ВКС

 

Въведение

Касационното производство е образувано по касационен протест на ОП – Благоевград и касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Y., против решение № 1732 от 28.03.2016 г., постановено по н.о.х.д. № 25/2016 г. по описа на ОС – Благоевград. С протеста са релевирани касационните основания – незаконосъобразност и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което, на основание чл.4, § 1 от Протокол №7 към ЕКПЧ и чл.24, ал.1, т.6 НПК, въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда на РС – Благоевград № 8927/17.11.2015г. по н.о.х.д. № 1186/2015г. и прекратил воденото наказателно производство срещу подсъдимия Y. за престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал. 1 НК.

С посочената първоинстанционна присъда, РС – Благоевград е признал подсъдимия Y. за виновен в това, че „на 28.11.2014 г. в [населено място], на паркинг, находящ се зад жилищен блок, граничещ с [улица], чрез нанасяне на директен удар с глава в лявата лицева област причинил на X. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, причинило затруднение на дъвченето и говоренето за повече от 30 дни“, поради което го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години, като частично е уважил предявения граждански иск.

По въззивни жалби на подсъдимия и на гражданския ищец е било образувано цитираното въззивно производство, като ОС – Благоевград на основание чл.24, ал.1, т.6 НПК и чл.4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ отменил присъдата на първата инстанция и прекратил воденото срещу подсъдимия Y. наказателно производство.

            Факти и обстоятелства

На 28.11.2014г., около 18:00 часа, възникнал конфликт между пострадалия Х. и съпругата на подсъдимия Y. – св. М., във връзка с паркирането на автомобила на св.М. на място, което св.X считал за свое. Двамата си разменили обидни реплики, като междувременно бил подаден сигнал в полицията за спречкването от подсъдимия и съпругата му. При пристигането на място на полицейските служители, последвала нова размяна на заплахи и обиди между подсъдимия Y., св.М. и св.X, поради което им било отправено предупреждение по ЗМВР да не се разправят помежду си. Въпреки последното, подсъдимият Y. нанесъл удар с глава в лявата част на лицето на пострадалия X, след което и двамата били отведени в полицейското управление, където на всеки бил съставен акт за установяване на административно нарушение и протоколи за предупреждение по ЗМВР. На следващия ден – 29.11.2014г., на св.X. било извършено изследване, като било установено счупване на лявата ябълчна кост на лицето му.

На 23.01.2015г. по жалба на X., е образувано досъдебно производство за причиняване на средна телесна повреда, като на 24.04.2015г. Y. е привлечен в качеството на обвиняем по чл.129 НК. На 26.06.2015г. досъдебното производство приключило с внасянето на обвинителен акт по повод на който било образувано н.о.х.д. № 1186/2015 г. по описа на РС – Благоевград.

В акта за установяване на административно нарушение по отношение на подсъдимия Y., съставен от полицейския служител на 28.11.2014 г. и издаденото въз основа на него НП от 18.12.2014г.,, било посочено, че „на 28.11.2014 г. около 18:15 ч. в [населено място], продължава да се саморазправя и отправя обиди и закани към X., въпреки отправеното му устно полицейско разпореждане да не се саморазправя и отправя обидни думи“. С посоченото наказателно постановление, влязло в сила на 03.02.2015 г., на основание чл.257, ал.1 ЗМВР на Y., било наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева за допуснато нарушение на чл.64 от ЗМВР.

Решението на ВКС

При така установеното от фактическа страна, ВКС възприема изцяло мотивите на ОС – Благоевград, че наказателното производство, водено срещу подсъдимия Y. за престъпление по чл.129 НК, се явявало второ поред, проведено след приключило с влязъл в сила акт административнонаказателно производство с наказателен характер срещу същото лице за същото деяние.

ВКС споделя становището на окръжния съд, че неизпълнението на полицейско разпореждане по чл.64 ЗМВР, представляващо нарушение по чл.257, ал.1 ЗМВР, действително не било криминализирано като престъпление, но допълва, че квалификацията на деянието по националното право има само относителна стойност, за преценка дали едно производство е с наказателен характер. ВКС посочва, че систематичното място и класификацията на нарушението извън наказателноправната сфера съгласно националното законодателство на държавите не елиминира наказателния характер на производството.

Върховният съд приема, че характерна черта на наказателното обвинение е, от една страна, неограничения кръг от адресати на съответната разпоредба, позовавайки се на практиката на ЕСПЧ[22], а от друга страна – защитените от нормата обществени отношения, посочвайки, че разпоредбата на чл.257, ал.1 ЗМВР охранява реда на управление в държавата, който ред е обект на защита и от НК.

Според ВКС, наказанието предвидено в санкционната част на чл.257, ал.1 ЗМВР, показва сходство с наказанията за престъпления, тъй като при преценката вида и тежестта на наказанието, следва да се изхожда от същността на наказателните санкции – специфични мерки за държавна принуда, които в най-съществена степен засягат правата и интересите на гражданите като били насочени към постигане на целите в чл.36, ал.1 НК. Върховните съдии посочват, че лишаването от свобода по правило обуславя наказателен характер на производството, а възможността за замяна на друго по вид наказание с лишаване от свобода, както и санкциите, подлежащи на вписване в регистрите за съдимост, индикират наличие на наказателно обвинение, но не изчерпват хипотезите за наказателен характер на производството.

На следващо място, ВКС посочва, че глобата, освен административно наказание, е включена и в системата на наказанията – чл.37, ал.1, т.4 НК. В мотивите си върховните съдии посочват, че в практиката на ЕСПЧ “двойката цели – наказване и възпиране“ са признати за характерни черти на наказателните санкции. Поради тази причина предвидената като административно наказание санкция по чл.257, ал.1 ЗМВР не целяла репарация на вредите, а имала репресивна и превантивна насоченост, както и наказанията по НК. Следователно можело да се заключи, че се налагала по силата на разпоредба “с възпиращ и наказателен характер“.

ВКС посочва и че характерът на наказанието се определя и с оглед максималното потенциално наказание, предвидено от съответната норма, а не само с оглед конкретно наложеното.[23] Върховните съдии отбелязват, че глобата за нарушение на чл.257, ал.1 ЗМВР варира в диапазон от 100 до 500 лева, който максимален размер не може да се приеме за пренебрежимо незначителен. На следващо място, ВКС допълва, че относителната липса на тежест на наказанието не лишава производството от присъщия му наказателен характер, установен при анализа на другите критерии.

Според върховната инстанция, ОС – Благоевград правилно се е позовал на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт и наказателното постановление твърдения, съставения акт за установяване на административно нарушение, както и на показанията на полицейските служители, за да установи че релевантните факти в двете производства били едни и същи. Прокуратурата е инкриминирала по отношение на подсъдимия Y. нанасянето на удар в лицето на пострадалия Х., причинил счупване на челюстта му, като в обвинителния акт е отразено, че деецът осъществил действието, след отправеното полицейско разпореждане да не се саморазправя с пострадалия. За същото поведение – удрянето на пострадалия въпреки разпореждането на полицаите – подсъдимият Y. е санкциониран и с влязлото в сила наказателно постановление.

Върховната инстанция посочва, че тъй като и двете производства са образувани по повод една и съща случка, то се констатира тъждество на деянието (idem) с оглед време (28.11.2014г., около 18:15 ч. – 18:30 ч.), място (гр. Б.), участници (подсъдимият Y. и пострадалият X.), механизъм (нанасяне на удар в лявата част на лицето на пострадалия), и т.н. Възражението, че в НП е посочен час на деянието “около 18:15 ч.”, а в обвинителния акт – “около 18:30 ч.”, е определено за несъществено. Ключов момент, според върховните съдии, е че със залегналата в акта за установяване на административно нарушение и в наказателното постановление формулировка “продължава да се саморазправя” е визиран тъкмо факта, че въпреки отправеното му предупреждение от полицаите подсъдимият е ударил пострадалия.

ВКС изтъква, че доколкото към момента на издаване на наказателното постановление – 18.12.2014г., все още не е бил известен резултатът от нанесения от подсъдимия удар и не е било образувано досъдебното производство, приложение следва да намери процесуалният механизъм, указан в т.1.2.2. от ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, за да се осигури разумен баланс между ефективната защита на правилото на чл.4, § 1 от Протокол № 7 и правата на пострадалия.

Така мотивиран, ВКС е оставил в сила въззивно решение № 1732 от 28.03.2016г., постановено по в.н.о.х.д. № 25/2016 г. по описа на ОС – Благоевград.


Аргументите, изложени в мотивите на ВКС за идентичност на деянието (idem) следва да бъдат споделени, като съдът е приложил възприетите в практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ критерии за определяне сходството на фактическите действия. За преценка налице ли е едно и също деяние следва да се установи идентичност както на дееца, така и сходство по отношение на време, място и конкретно извършени действия[24].

В настоящата хипотеза, няма спор по отношение идентичността на дееца и мястото на деянието. По отношение на времевия момент и двете производства са имали за цел да санкционират поведението на Y., непосредствено след отправеното му предупреждение по реда на ЗМВР. Както ВКС посочва, пренебрежимо е разминаването по отношение на посочения в наказателното постановление (НП) час „18:15 часа“ и този в обвинителния акт (ОА)„около 18:30 часа“.

Безспорно се касае и за идентичност между описаните в НП и ОА действия на Y. В съставеното НП, както ВКС отбелязва, е следвало да бъдат прецизно описани действията, с които Y. е нарушил отправеното му предупреждение, като избраният общ начин на посочване: „продължава да се саморазправя и отправя обиди и закани към X.” определено е от естество да заблуди решаващия орган касае ли са за идентичност на деянието.

ВКС внимателно е анализирал налице ли е приключило първо по време административнонаказателно производство с наказателен характер по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7, като е привнесъл възприетите в практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ критерии. За своята преценка, ВКС използва няколко отправни точки:

  • характера на засегнатите обществени отношения и неограничения кръг от адресати на съответната разпоредба;
  • целта на наказанието, посочвайки, че „двойката цели – наказване и възпиране“ са характерни черти на наказателните санкции;
  • максималното потенциално наказание, предвидено от съответната норма;
  • значимостта на засегнатите с наказанието права и интереси на нарушителя, за да определят принудителната мярка като наказателна.

С аргументите, че разпоредбата на чл.257, ал.1 ЗМВР охранява реда на управление в държавата; че предвиденото наказание „глоба” ,освен като административно наказание, е включено и в системата на наказанията по НКчл.37, ал.1, т.4 НК; че предвидената санкция по чл.257, ал.1 ЗМВР не цели репарация на вредите, а има репресивна и превантивна насоченост; както и че максималният размер на предвидената глоба – 500лв., не може да се приеме за пренебрежимо незначителен, ВКС е направил извод, че производството е с наказателен характер.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

При внимателен анализ на задължителното тълкуване дадено с ТР № 3/2015г. от 22.12.2015г. на ОСНК на ВКС и прегледа на българската съдебна практиката след постановяването му, правеше впечатление, че при стриктно прилагане на принципа ne bis in idem, конкретно противоправно поведение можеше да остане ненаказано с необходимия интензитет предвид своята тежест. Така например се открояваха хипотези, в които е пропусната възможността за възобновяване на административнонаказателното производство, с цел да се инициира наказателно преследване или възобновяването е било невъзможно поради липса на основание за това. Същевременно соченото в тълкувателното решение основание за възобновяване по чл.70, б.“в“ ЗАНН е допустимо в сравнително кратък 2-годишен срок от влизане в сила на наказателното постановление, решението или определението. [25] Съпоставен с давностните срокове за наказателно преследване, уредени в НК, посоченият срок се явяваше твърде кратък. В този смисъл напълно уместна е законодателната промяна в чл. 70, б. „д” ЗАНН в сила от 05.11.2017г., която предвиди изрично основание за възобновяване, въз основа на което всякога да е възможно да се преодолеят последиците от приключилото с влязъл в сила акт административно-наказателно производство с наказателен характер, когато същото деяние представлява престъпление. По този начин се преодоля правният вакуум, който бе създаден при едновременното действие на националното законодателство и международните актове с пряка приложимост.

С последните изменения в ЗАНН в сила от 05.11.2017г., законодателят прецизира и разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗАНН. Изоставен бе досега възприетият подход образуваното административнонаказателно производство да се прекратява и материалите да се изпращат на прокуратурата, едва след като се „установи“, че деянието съставлява престъпление, като се въведе терминът „констатиране на признак/признаци“ на извършено престъпление. Цитираната промяна ясно приоритизира образуването и воденето на наказателно производство за сметка на административнонаказателното. Този законодателен подход ще допринесе за намаляване броя на „двойните производства“, като стриктното му приложение ще даде възможност на органите на прокуратурата в много по-ранен етап да извършат преценка налице ли е извършено престъпление.

Към настоящия момент, за да бъде сведена до минимум противоречивата практика по прилoжението на принципа ne bis in idem е необходимо оптимизиране на законодателството, с цел ясно отграничаване съставите на административните нарушения от престъпленията, с оглед избягване на колизия между наказателните и административнонаказателните производства с наказателен характер и постановяване на законосъобразни актове.

Настоящият анализ е съобразен с актуалното към момента Тълкувателно решение № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС от 22.12.2015г. Същевременно, както бе посочено по-горе, през месец юли 2017г. Главният прокурор на Република България сезира Общото събрание на Наказателната колегия на ВКС с искане[26]за допълване на тълкуването, дадено с Тълкувателно решение №3/2015г. относно приложението на принципа ne bis in idem. Основни мотиви залегнали в искането са, че стеснителното тълкуване на критериите „Енгел” и на практиката на ЕСПЧ по приложение на чл. 4 § 1 от Протокол 7 би могло да доведе до липса на достатъчна гаранция за постигане на справедлив резултат, заради възможността да бъде изключена наказателната отговорност от административната, позовавайки се на анализа на националната съдебна практика, след постановеното тълкувателно решение, както и на актуално възприето с Решение от 15.11.2016г. по делото „А и Б срещу Норвегия“ на Голямата камара на ЕСПЧ, където се предпоставя друг подход по отношение на т. нар. „двойни производства“. Искането е базирано на цитираното решение на ЕСПЧ и възприема идеята, че дадено правно укоримо поведение може да се санкционира едновременно чрез средствата на административното право и процес и чрез наказателната санкция, когато двете производства са достатъчно близки по същество, а и във времето, така че са съвместими с принципа ne bis in idem.

Предстои ОСНК на ВКС да постанови своето решение по въпросите, с които е сезиран. Решението на съда ще внесе яснота за това възможно ли е двойното наказване на едно и също лице, за едно и също деяние в наказателно производство и административнонаказателно производство с характер на наказателно по смисъла на ЕКЗПЧ и ако да – при какви обстоятелства е допустимо това с оглед охраняване в пълнота правата на лицето и спазване принципа ne bis in idem.

 

***

Read the summary in English language of this article here: Practical Questions on the Application of the ne bis in idem

Examination of the case-law of the Court of Justice of the European Union and Bulgarian case law according to Interpretative Judgment No. 3/ 2015 of the Bulgarian Supreme Court of Cassation

***

[1] Прокурори в Софийска районна прокуратура. В настоящия анализ са представени лични мнения на авторите.

[2] виж повече ТР № 3 от 22.12.2015г. на ОСНК на ВКС, достъпно на сайта на ВКС: http://www.vks.bg

[3] виж решения от 9 март 2006 г., van Esbroeck, C‑436/04, EU:C:2006:165 и от 16 ноември 2010 г., Mantello, C‑261/09, EU:C:2010:683;

[4] виж Sergey Zolotukhin v Russia; Цоньо Цонев срещу България;

[5] виж Sergey Zoloyukhin v. Rusia; Franz Fisher v Austria; Nikitin v. Russia;

[6] виж Решение № 2 от 09.02.2016г. по н. д. № 1579/2015г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС;

[7] виж Камишева, Р., „Подреди ли се мозайката, наречена Ne bis in idem”, сп. „Европейски правен преглед“, том X, 2014г.;

[8] виж Решение от 5 юни 2012 г. по дело Bonda, C‑489/10, точка 37;

[9] виж Решение по дело Комисия/Гърция, посочено по-горе, точка 24, Решение от 10 юли 1990 г. по дело Hansen, C‑326/88, Сборник стр. I‑2911, точка 17, Решение от 30 септември 2003 г. по дело Inspire Art, C‑167/01, Сборник, стр. I‑10155, точка 62, Решение от 15 януари 2004 г. по дело Penycoed, C‑230/01, Сборник, стр. I‑937, точка 36 и Решение от 3 май 2005 г. по дело Berlusconi и др., C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02, Сборник, стр. I‑3565, точка 65.

[10] виж Решение от 17 юли 2008 г. по дело Комисия/Италия, C‑132/06, Сборник, стр. I‑5457, точки 37 и 46.

[11] пълният диспозитив на присъдата е достъпен на: http://www.osyambol.org

[12] напр. чл.36, ал.9, вр. чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за реда и условията за извършване на търговска дейност на територията на Столичната община и чл.193, ал.2 НК и др.;

[13]виж Георгиева, Т., дисертационен труд „Административнонаказателни производства по българското законодателство”;

[14] виж Герджиков, О. „Коментар на търговския закон”, Книга I, стр. 184;

[15] виж Георгиев И. „Практически проблеми при налагане на глоба за извършено домашно насилие”, сп. “Адвокатски преглед“, 7-8, 2014г., стр. 60-67;

[16] виж Решение № 613 от 17.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 7770/2013 г., VII о.; Решение № 2036 от 12.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15135/2012 г., VII о.;

[17] виж Решение по дело Käserei Champignon Hofmeister;

[18] виж Решение № 67 от 24.03.2011г. по в.н.о.х.д. № 95/2011г., НО, VІІ с-в на АС – София; Решение № 15 от 06.02.2015г. по в.н.о.х.д. № 208/2014 Г. на АС – Бургас; Решение № 13 от 13.02.2013г. по н.д.№ 269/2012г. на АС – Бургас;

[19] виж Стойнов А., „Наказателно право”, Обща част, стр. 415;

[20] виж Стойнов А., „Наказателно право”, Обща част, стр. 434;

[21] виж Storbraten v. Norway, решение по допустимост от 01.02.2007г., където ЕСПЧ, не е сметнал засегнатия интерес на жалбоподателя за “достатъчно значим”, за да обоснове като наказателна наложената мярка – заповед за лишаване на жалбоподателя от право за учредяване или управление на дружество с ограничена отговорност за срок от две години на основание чл.142, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за несъстоятелността;

[22] виж Решения по делата Lauko v. Slovakia, Matyjek v. Poland, Jussila v. Finland, Zolotukhin v. Russia, Цоньо Цонев срещу България (2), Lutz v. Germany, Kadubec v. Slovakia и др.;

[23] виж Решението по делото Ezeh and Connors v. the United Kingdom, § 120;

[24] виж решение на Съда от 9 март 2006 г., van Esbroeck, C‑436/04, EU:C:2006:165;Решение на ЕСПЧ по дело Sergey Zolotukhin v Russia;

[25] виж Панов Л., Илкова Р. „Процесът по ЗАНН”, 2009г. стр.371.

 [26]виж пълния текст на искането на Главния прокурор на Република България, достъпно на сайта на ВКС: http://www.vks.bg/Dela/2017_04_%D0%9E%D0%A1%D0%9D%D0%9A_%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B5_%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5.pdf.

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.