ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВО И ЕФЕКТА МУ ВЪРХУ КОМПЕТЕНТНОСТТА ПРИ СМЕСЕНИТЕ ДОГОВОРИ НА ЕС

· MembersOnly, Български език, Всички, ДИСКУСИИ, Институционално право, Общи принципи на правото на ЕС, Том XIX
Print Post
Author

Доц. д-р Тодор Коларов[1]

 

В брой XVIII от 2017 г. сп. Европейски правен преглед публикува статия „Възникване, развитие на смесените договори и тяхната правна уредба в правото на ЕС“. Значителна част в нея е отделено на компетентността на ЕС и държавите членки, като предпоставка и условие за съществуването на смесените договори. Въпросът за компетентността при смесените договори обаче не може да бъде изчерпан без да се засегне и темата свързана със задължението за сътрудничество[2]. В тази връзка, настоящото изложение се концентрира именно върху този въпрос.

В изложението се разглежда същността на задължението за сътрудничество във външните отношения на ЕС. На следващо място, прави се класификация на проявленията му по различни критерии. В заключение се извеждат изводи за проявлението на задължението за сътрудничество.

 

Същност на задължението за сътрудничество във външните отношения на ЕС

Задължението за сътрудничество във външните отношения на ЕС е последователно налагано с практиката на Съда на ЕС. Това е така, въпреки че държавите членки не са възприели изричното включване на такова задължение в ДЕС при преговорите през 1996-1997 г.[3] Към настоящия момент, принципът за лоялност е закрепен в първичното право на ЕС. Приложението му е значимо по отношение на случаите на смесена компетентност, както и когато държавите членки упражняват изключителната си компетентност във външната сфера.

Веднага следва да се направи и разграничение на задължението за сътрудничество от принципа за лоялно сътрудничество. В Договора от Лисабон, принципът за лоялност е залегнал в чл. 4, пара. 3 от ДЕС. Що се отнася до задължението за сътрудничество, по отношение на смесените договори, то е специфично приложение на принципа за лоялност[4]. По това в доктрината няма спорове, като задължението за сътрудничество се окачествява и като подкатегория на принципа за лоялност[5].

Не толкова еднозначно е мнението по въпроса за това как се отнася принципът за лоялност и неговото приложение чрез задължението за сътрудничество към неписаното правило за единство при международното представителство на ЕС. Поставя се въпросът дали Съдът на ЕС не търпи развитие в своята практика и не заменя в практиката си изискването за единство при международното представителство на Европейската икономическа общност с принципа за лоялност. Твърди се например, че мотивите на Съда на ЕС в Становище 1/78[6], звучат различно от тези в Становище 2/91[7]. Първоначално Съдът не поставял изискването за единство като база за задължението за сътрудничество[8]. От друга страна, се представя конструкция, според която интересът на ЕС е липсващото звено за разбирането на мотивите на Съда. Твърди се, че единството при международното представителство на ЕС е общият интерес, който комбиниран с лоялността води до разбулване на мотивите на Съда[9].

Струва ми се, че постановката на Съда на ЕС е по-различна, като е налице не еволюция в разбирането на Съда на ЕС, а детайлизиране на първоначалната му позиция. Изходната позиция за това твърдение е класическата структура на едно правоотношение. При него са налице права и насрещни задължения между субектите на правоотношението по повод на предмета на правоотношението. Предмет на правоотношението може да бъде например международен договор. Условие за съществуването на право на един субект на правоотношението е неговият правен интерес. Така правният интерес е началото, от което следва да се започне, за да се обяснят мотивите на Съда на ЕС. Наличието на такъв интерес на ЕС е основание за съществуването на правото на ЕС да изисква от държавите членки да сътрудничат във външните за ЕС отношения. Респективно, на това право кореспондира задължението на държавите членки да сътрудничат с ЕС във външните отношения[10]. Разбира се, следва да се направи уточнението, че същото важи и в обратен ред, тоест такова право имат и държавите членки, на което кореспондира задължението на ЕС.

Освен, че първичното право на ЕС не прави разграничение между държавите членки и Съюза по отношение на наличието на такова задължение у всеки от тях[11], в подкрепа на това следва да се припомни, че Съдът на ЕС по делото FAO[12] подчертава, че задължението за сътрудничество е правно и подлежащо на принудително изпълнение задължение. Резултатът е единството при външните за ЕС отношения. В този смисъл е, струва ми се, и аргументацията на Съда на ЕС в Становище 2/91. Според Съда, задължението за сътрудничество произтича от изискването за единство в международното представителство на Общността[13].

В този смисъл твърдя, че в Становище 1/78 се очертава по-общата рамка, при която тясното сътрудничество (“close association”) е необходимо за сключване на конвенцията. Последващата практика на Съда на ЕС само детайлизира очертаното от Становище 1/78. В тази връзка следва да се припомни, че Съдът изрично се позовава на предишната си практика, включително на Становище 1/78 и аргументацията там[14]. Истина е, че формулировката на Съда на ЕС може да се стори подвеждаща с оглед на отбелязаното, че „задължението за сътрудничество произтича от изискването за единство при международното представителство на [Съюза]“.[15] Вероятно може да се намери и по-прецизна формулировка, според която изпълнението на задължението за сътрудничество води до единство в международното представителство на Съюза. Считам обаче, че смисълът не се променя.

С оглед приложението на задължението за сътрудничество при смесените договори, което е специфично приложение на задължението за лоялност, следва да се отбележи, че той има различни проявления според различни критерии.

 

Преграждане на упражняване на външна компетентност на държавите членки поради упражняване на вътрешна или външна компетентност на ЕС

В повечето случаи преграждането на компетентността на държавите членки във външните отношения е поради упражняване на компетентност от страна на ЕС във вътрешната сфера. Това обикновено става поради приемане на акт на производното право на ЕС. Възможно е обаче това да е поради факта, че ЕС е предприел действия във външната сфера, даже когато няма вътрешна компетентност по тази тема[16]. Например, ако от страна на ЕС, по този въпрос е дадено начало на процес по договор по темата, държавите членки не следва да упражняват своята компетентност[17].

 

Преграждането на упражняване на външна компетентност на държавите членки поради възможността да се засегне вътрешното право на ЕС

Според тази ключова класификация, преграждането на пътя на компетентността на държите членки във външните отношения се основава на: (а) наличие на изключителна вътрешна компетентност на ЕС в дадената област (field pre-emption), (б) конфликт с „общите правила“ на ЕС (rule pre-emption) и (в) възможността да се попречи на постигане на целите на Съюза (obstacle pre-emption)[18]. Практиката на Съда на ЕС демонстрира, че акцентът се поставя върху преграда поради наличие на компетентност от страна на ЕС в дадената област, като понякога тя се комбинира с конфликт с „общите правила“ на Съюза.

Първата стъпка при анализ от страна на Съда дали пътят пред компетентността на държавите членки е преграден е да се установи дали не е налице изключителна компетентност на ЕС. Ако това не е така, Съдът разглежда въпроса дали международният ангажимент попада в кръга на „общите правила“. След това, изследва наличието на реален конфликт с общите правила. Конфликт е налице, ако се засяга общо правило на Съюза, което изчерпателно или в голяма степен урежда материята, възможно е поетите международни задължения да променят приложното поле на правилото на ЕС или да доведат до включване на правилата на ЕС на разпоредби отнасящи се до третирането на граждани на трети страни или начина на водене на преговори на ЕС с третите страни[19].

С оглед на разглежданата тук проблематика, трябва изрично да се дефинира понятието „общи правила“. Съдебното решение ERTA[20] оставя широк диапазон за тълкуването му. В процеса на уточняване на лимита на подразбиращата се изключителна компетентност на Съюза, възникват редица въпроси. Най-малко не е ясно какво следва да се разбира под формулировката „общи правила“ и докъде се простира тя. Според Съда тези „общи правила“ се явяват основа за изключителна компетентност на ЕС във външните отношения. Остава съмнение и дали тези „общи правила“ следва да се тълкуват като синоним на производното право на ЕС или имат по-широк обхват. Първото би могло да се твърди на база на тълкуване на решението на Съда[21]. Последващата практика на Съда на ЕС, на която ERTA е основа, разколебава такава постановка[22]. Това е така, въпреки че формулировката на Съда в решението си по делото Cornelius Kramer[23] не включва използваното в ERTA „общи правила“, а определението „обща схема“ на правото на Съюза[24].

От последващата съдебна практика на Съда, може да се заключи, че тази „обща схема“ включва хипотези, при които институциите на Съюза имат правомощия във вътрешното право на ЕС, и за достигането на целите им е нужно упражняване на компетентност във външната сфера, тъй като това способства за постигане на споменатите по-горе цели[25]. Така, Съдът формулира принципа за практическата необходимост, свързан с подразбиращата се компетентност на ЕС. Същевременно той ограничава възможността за произволното отместване на тази граница все по-навън от институциите на ЕС, разширявайки компетентността им за сметка на компетентността във външната сфера на държавите членки. Съдът акцентира, че външната подразбираща се изключителна компетентност на ЕС е средство за постигане на целите на ЕС, а не самоцел[26]. В Становище 1/76, освен принципа за практическата необходимост[27], който считам, че е част от гореспоменатата „обща схема“ на правото на ЕС, Съдът утвърждава, че следва да се държи сметка и за съществуването на вътрешна компетентност, независимо дали тя е упражнена дотогава или не[28]. В допълнение, в Становище 2/91[29] Съдът прибавя, че компетентността може да произтичат и от самия международен договор, който предстои да бъде сключен, а не от първичното или производно право на ЕС, където не може да се открие правна основа за съществуване на компетентност за сключването на същия договор[30].

Следва да се уточни и как се определя дали материята е уредена в „голяма степен“ от общо правило на ЕС в случаите на подразбираща се компетентност на Съюза[31]. В този смисъл, ако тя е уредена в значителна степен от общи правила, държавите членки следва да се съобразят със задължението за сътрудничество. Ако обаче уредбата не обхваща въпросите в значителна степен, а само в малка част или се отнася до отделни аспекти, то държавите членки запазват възможността да ги уредят в своите международни договори с трети страни.

И така, къде Съдът на ЕС поставя границата, която определя, че сме в хипотеза на „голяма степен“? Генералният адвокат Sharpston, в Заключението си по дело С-114/12[32], обобщава практиката на Съда на ЕС[33]. Според нея, може да се изведат следните релевантни маркери, които обосновават съвпадение „в голяма степен“ в предметната област между общите правила на правото на ЕС и международното споразумение:

(а) упражняване от страна на ЕС на вътрешната си компетентност. В делото С-114/12 Конвенция на Съвета на Европа се посочва, че в случай „в голяма степен“ уредбата вече е налице в правилата на Съюза, обхватът на „общите правила на Съюза“ може да бъде засегнат или променен от поетите от държавите членки задължения. Горното е вярно даже ако не е налице пълно съвпадение с „областта“, в която са поети международните задължения и компетентността на ЕС[34];

(б) предметът на разпоредбите представлява основа за вътрешна дейност[35]. Тук следва да се припомни, че още в ERTA Съдът изисква да е налице вътрешна дейност, а не единствено съществуването на вътрешна компетентност, от която да се изведе подразбиращата се външна компетентност на ЕС[36];

(в) обхватът, естеството и съдържанието на законодателството на ЕС. Този аргумент е използван в редица случаи, като се посочва, че би се засегнал вътрешния правен ред на ЕС поради неговата значителна хармонизация[37]. В други случаи би се засегнал обема на такава хармонизация в рамките на ЕС[38]

(г) целта на правилата на ЕС. Ако международният договор предполага законодателна хармонизация в сфера, в която първичното право на ЕС изключва такава, ЕС няма компетентност да сключи такъв договор. Тоест, държавите членки не следва да държат сметка за компетентност на Съюза, тъй като такава поначало липсва[39];

(д) структурата на всеки релевантен акт на ЕС[40];

(е) до каква степен правилата на ЕС определят само минимални стандарти[41]. В тази връзка по делото Lugano Convention[42], Съдът отбелязва, че конвенцията установява минимални стандарти, като такива са установени и в правото на ЕС. Така не може да се накърнят „общите правила“ на ЕС. Обаче в становище 2/91 , обсъждайки част III на разглежданата конвенция, Съдът установява, че тя съдържа детайлна регламентация[43].

(ж) историческият контекст на развитието на законодателството на ЕС в определена област[44];

(з) бъдещото развитие на законодателството на ЕС, доколкото е предвидимо към момента на анализа[45]. В решението по делото Green Network Съдът отбелязва, че буквалното възпроизводство на правилата на правото на ЕС в международен договор, по който е страна държава членка не е достатъчно, тъй като бъдеща промяна на тези правила би довела до проблеми[46];

(и) пълната ефективност на законодателството на ЕС. В Становище 1/03, Съдът отбелязва, че е необходимо да се гарантира ефективността на законодателството на ЕС[47];

(й) правилното функциониране на системата, установена от правилата на ЕС. Този елемент е тясно свързан с посочения по-горе, както става ясно и от практиката на Съда на ЕС[48]. Той изисква да се оцени естеството и съдържанието на разпоредбите, като се прецени дали те не биха могли да подкопаят унифицирано и консистентно прилагане на правилата на Съюза и правилното функциониране на системата, която те установяват[49].

Тук следва да се държи сметка и за практиката на Съда на ЕС в Становищe 1/91[50], потвърденa в Становище 2/13[51]. Според нея следва да се имат предвид случаи, в които международното споразумение предвижда създаването на юрисдикция, натоварена с тълкуването на неговите разпоредби, чиито решения обвързват страните по него. Това поначало е съвместимо с правото на Съюза[52]. То обаче е допустимо, само ако автономията на правния ред на Съюза не се накърнява[53]. В тази връзка, не следва да съществува възможност да се ограничава или накърнява правомощието на Съда на ЕС свързани с тълкуване на правото на ЕС[54].

Отговорът на въпроса за разграничението на компетентността на държавите членки и ЕС при хипотеза на подразбираща се компетентност при прилагане на принципа за лоялност е сложен. Той предизвиква спорове сред институциите на ЕС, като Съветът даже застъпва позиция, че практиката на Съда на ЕС по ERTA не е актуална след Договора от Лисабон[55]. На този въпрос Съдът на ЕС дава категоричен отговор, като не споделя позицията на Съвета[56].

Остава обаче въпросът дали ако предметът на международния договор попада в „областта“ на правото на ЕС това е необходимо и достатъчно условие, за да се прегради пътя пред компетентността на държавите членки в хипотезата на подразбиращата се изключителна компетентност на ЕС. Съдът явно прави разграничение на основание на това дали компетентността е изрична или подразбираща се, предоставен на Съюза. Ясно е, че когато става дума за изрична предоставена компетентност на Съюза, която той не я е упражнил, държавите членки не могат да упражнят такава[57].

Продължавайки своя анализ, Съдът на ЕС повтаря аргументите си от Становище 1/03[58], като отбелязва, че когато не става въпрос за изрично предоставена компетентност на Съюзът, наличието на компетентност, още повече изключителна, трябва да се основава на изводи, направени в резултат на конкретен анализ на съществуващата връзка между предвижданото международно споразумение и действащото право на Съюза, от който да следва, че такова споразумение може да засегне общите правила на Съюза или да промени техния обхват.[59] Мотивите на Съда насочват към изискването за спазване на принципа за лоялност при упражняване на компетентността на държавите членки, в случай че може да се засегне компетентност на Съюза. В този смисъл, не считам, че става дума за допълнителен критерий освен предмета на международния договор, а изискване за прецизно установяване на същия този предмет[60].

Истина е, че Генералният адвокат Sharpston в заключението си по дело Комисия/Съвет (С-114/12, EU:C:2014:224) застъпва становището, че съществуването на изключителна компетентност по въпроси залегнали в международния договор, само по себе си не води автоматично до заключението, че има изключителна компетентност да се договаря цялото международно споразумение (или съответната част), без да се проучи дали е приложим изведеният в решение по дело AETR принцип за въздействие върху съществуващите правила на ЕС. Според нея всичко зависи от съдържанието на поетите ангажименти и възможната им връзка с правилата на ЕС[61]. Нужното уточнение е, че не става дума за изрично предоставена компетентност. Като коментира въпроса за компетентността на държавите членки на ЕС, Генералният адвокат Sharpston разсъждава с оглед на целия международен договор или част от него. Така нейната гледна точка има за отправна позиция предмета на международния договор.

В решението си Съдът формулира аналогична позиция. Погледът на Съда по същото дело обаче е с отправна точка правото на ЕС. В този смисъл, както се отбеляза в това изложение, уредените в правото на ЕС въпроси може да не съвпадат напълно или изцяло с предмета на международното споразумение. То може да включва редица въпроси от различно естество. Например в Становище 2/91 Съдът разглежда отделните части на Конвенцията и достига до различни изводи за компетентността на държавите членки и ЕС и правните основания за тази компетентност. В тази връзка, ако е налице въпрос, който попада в изричната изключителна компетентност на ЕС, не може да се твърди, че държавата членка може да изземе компетентността на ЕС. Ако въпросът е уреден изчерпателно в правото на ЕС или правото на ЕС би било значително засегнато или да се промени обхватът му при сключване на такъв международен договор от държавата членка, е налице преграда пред компетентността на държавите членки.

 

Материалноправни и процесуалноправни измерения на задължението за сътрудничество

Според друго деление, проявленията на задължението за сътрудничество могат да са материалноправни и процесуалноправни[62]. По отношение на материалноправните измерения в решението по делото FAO, Съдът на ЕС отбелязва, че подписаното споразумение между Съвета и Комисията е изпълнение на задължението за сътрудничество[63].

Що се отнася до процесуалните проявления, по делото MOX Plant Съдът на ЕС отбелязва, че задължението за сътрудничество има и такива[64]. Люксембургският съд отбелязва, че съществува риск да се сезира арбитраж, вместо Съда на ЕС, за произнасяне по въпрос относно обема на задълженията, които имат държавите членки по правото на ЕС. Съдът на ЕС е категоричен, че задължението за сътрудничество в рамките на смесен договор изисква от Ирландия да информира и консултира компетентните институции на Съюза преди да инициира производство по въпроса пред юрисдикция, което не е направено.[65]

 

Задължението за резултат или за изпълнение на определена процедура

Друго деление на прилагането на принципа за лоялност може да бъде открито с оглед на това дали задължението е за резултат или за изпълнение на определена процедура. Например, в решение по делото Dior[66] Съдът на ЕС установява задължение за ЕС и държавите членки да постигнат еднакво тълкуване и прилагане на смесения договор, дори когато те не се отнасят до правото на ЕС. С други думи, установява се задължение за държавите членки и за Съюза да постигнат резултат.

В Становище 2/91 обаче е налице друг подход на Съда, който отбелязва, че държавите членки и ЕС трябва да предприемат всички усилия, така че да постигнат сътрудничество. Тоест, във втория случай не съществува задължение за постигане на определен резултат, а задължение за предприемане на всички усилия, с което даже да не се постигне резултат, задължението за сътрудничество е изпълнено.

 

Конституционни или законодателни предпоставки за задължението за сътрудничество

С оглед практическото приложение на принципът за лоялност следва да се посочи и класификацията според това как лоялността може да бъде свързан с конституционни или законодателни пречки пред компетентността на държавите членки във външните отношения[67]. В случаите, когато международното споразумение може да засегне общите правила или да промени техния обхват е налице конституционна пречка пред компетентността на държавите членки. Съдът на ЕС се позовава на конституционни пречки пред компетентността на държавите членки в решението по делото Green Network[68]. Посочва се, че изключителната компетентност във външните отношения е пречка за сключване на международен договор от държавите членки с трети страни. Разпоредби на производното право на Съюза не са визирани като основание за преграждане пътя на компетентността на държавите членки.

От друга страна, в случаите при които Съюзът разполага с изключителна компетентност за сключване на международни споразумения, когато това е предвидено в законодателен акт на Съюза е налице законодателна такава. Като пример за безспорно законодателна пречка може да се посочат обединените дела Open Skies[69]. По тях Съдът на ЕС се позовава на акт на производното право на ЕС, което е пречка пред компетентността на държава членка да сключат международен договор с трети държави[70].

Интересно е становище 2/91 на Съда на ЕС (ILO Convention), като съществува разногласие по това дали Съдът на ЕС се е позовал на конституционна или законодателна пречка[71]. Считам, че в цитираното становище Съдът се позовава както на законодателни, така и на конституционни пречки пред компетентността на държавите членки. Част от конвенцията се занимава с безопасността при работа с химикали на работното място. Съдът изрично посочва, че не е налице изключителна компетентност на ЕС в социалната сферата[72], обаче са налице редица актове на производното право, които установяват стандарти надхвърлящи минималните такива, които са уредени и в част III на Конвенцията. В този смисъл по отношение на тях е налице конституционна пречка пред компетентността на държавите членки[73]. По отношение на част II на Конвенцията, Съдът също намира конституционна пречка пред компетентността на държавите членки, тъй като Съюзът може да поеме посочените там задължения във външната сфера[74].

Така, решението комбинира различни основания, конституционни и законодателни, установяващи прегради пред компетентността на държавите членки. Този подход е продиктуван от естествения факт на обема на уредената проблематика в рамките на правото на ЕС и на международния многостранен договор. Не може и да се очаква да има припокриване на уредената материя, което предполага, че в определени свои части те ще преграждат компетентността на държавите членки на различни основания.

Не считам за нужно да се прави опит да се наложи концепция аналогична на установената от Съда за „преобладаващата цел“ по отношение на разглежданата тук проблематика. Ако това се прави, безспорно, в крайна сметка, ще се достигне до изначален конституционен фундамент на препятствието пред компетентността на държавите членки.

 

Фазата на договора, в която се проявява задължението за сътрудничество

Друг критерий, който може да бъде използван, е според това в коя фаза се проявява задължението за сътрудничество по отношение на международния договор. Това може да бъде както на етапа на водене на преговорите, на сключване на договора и неговата ратификация, на етапа на неговото тълкуване, при неговото изпълнение, така и с оглед на носене на отговорност за неизпълнение на договорните задължения.

 

Моментът на проявление на задължението за сътрудничество

В допълнение на посочените критерии, може да се посочи и времевият критерии на фактическо проявление на задължението за сътрудничество[75]. Съдът на ЕС посочва, че оценката следва да се направи с оглед на конкретните разпоредби на международния договор. В този смисъл, не може да се даде предварителна оценка дали е налице подразбираща се компетентност във външната сфера. Тя може да възникне в следствие на упражняване на предоставена на ЕС компетентност във вътрешната сфера[76].

С оглед разпоредбата на чл. 351, т. 2 от ДФЕС[77] е възможно проявлението на това задължение да възникне както преди да е сключен договор, по отношение на който е преградена компетентността на държава членка, така и на по-късен етап. Налице е възможност държава членка да е сключила международен договор, който да не накърнява компетентността на ЕС. Обаче, в бъдещ момент, проявление на подразбираща се компетентност на ЕС може да доведе до преграждане на компетентността на държавата членка. С оглед спазване на принципа за лоялност, държавата трябва да предприеме мерки, така че да отговори на изискването на първичното право на ЕС в последствие.

В тази връзка следва да се припомнят делата Двустранни инвестиционни договори[78], отнасящи се до международни договори, които Австрия, Финландия и Швеция са сключили преди присъединяването си към ЕС с трети страни. Тъй като договорите засягат въпросите за свободния превод на капитали и плащания, Съдът се съгласява с Комисията, че те биха застрашили възможността за ефективно упражняване на компетентността на ЕС да приеме рестриктивни мерки по отношение на трети страни. Тоест, държавите имат задължение да предприемат адекватни действия за привеждане на международните си задължения в съответствие със задължението за сътрудничество.

 

Според това дали проявлението е в тежест на държавите членки или ЕС

Въпреки че в настоящото изложение в преобладаващите случаи се представя практика на Съда, в която се посочва задължението за сътрудничество на държавите членки, това е задължение и на ЕС. В този смисъл в решението по делото Dior (C‑300/98 и C‑392/98, EU:C:2000:688), Съдът е категоричен, че и държавите членки и Съюзът следва да предприемат действия за осигуряване на еднообразното прилагане и тълкуването на смесения договор. По това дело Съдът на ЕС сочи, че когато разпоредби на смесения договор са от естество да се прилагат и в правото на ЕС и в правния ред на държавите членки, съдилищата на държавите членки и тези на ЕС са длъжни да осигурят еднообразното им тълкуване и прилагане. Нещо повече, в своята практика Съдът е категоричен, че и държавите членки и Съюзът имат това задължение даже при упражняване на своята изключителна компетентност. Последното не е изненада, с оглед на дискусията по типологията на смесените договори, в рамките на която стана ясно, че редица смесени договори имат части, при които държавите членки и Съюзът упражняват своите изключителни компетентности и такива, при които е налице споделена компетентност[79].

Макар че Съдът е категоричен, че задължението лежи върху държавите членки и върху ЕС[80], съдебната практика и практиката на преговорния процес по смесени договори, насочва към извода, че това задължение в по-значителна степен засяга държавите членки, отколкото Съюза[81]. Сравнението на дела, в които намира приложимост принципът за лоялност по отношение на държавите членки и ЕС при упражняването на изключителната им компетентност е показателен. Посочените по-долу примери илюстрират горното твърдение, в хипотези на изключителна компетентност на ЕС, споделена компетентност и изключителна компетентност на държавите членки.

По делото IMO[82] е налице производство пред Съда на ЕС инициирано от Комисията, която счита че Гърция е нарушила принципа за лоялност, като е направила предложение пред Международната морска организация по въпрос, попадащ в изключителната компетентност на ЕС поради уредбата му в акт на производното право на ЕС. Контрааргументът на Гърция е, че тя е направила предложението в рамките на нарочен форум на Съюза, в който следва да се обсъдят предложения на държавите членки, но Европейската комисия не е поставила предложението за обсъждане.

Съдът установява, че за да изпълни задължението си за сътрудничество, Комисията би могла да се опита да представи предложението на Гърция пред Комитета за регулиране на морската сигурност в рамките на Международната морска организация и следва да позволи обсъждане на този въпрос, като не може да препятства обмен на мнения с единственото основание, че дадено предложение е с национален характер. Въпреки това, като се позовава на установената си практика[83], Съдът намира, че Гърция е нарушила принципа за лоялност[84].

Констатацията на Съда за нарушение от страна на Гърция не е изненада. Нарушението е явно. Не е ясно обаче до каква степен принципът за лоялност е практически задължаващ ЕС, с оглед на това че задължението на Комисията за сътрудничество има процесуално проявление, за предприемане на усилия, а не за постигане на резултат. Остава въпросът какво действие би удовлетворило изискването, установено от Съда на ЕС, което е формулирано по-скоро в препоръчителна форма.

По делото PFOs (C‑246/07, EU:C:2010:203) Съюзът и държавите членки действат при условията на споделена компетентност[85]. Съдът намира, че едностранни действия в рамките на преговорния процес от страна на Швеция след липса на решение по направеното от скандинавската страна предложение в рамките на Съвета, при взето решение Европейската комисия да представлява ЕС, е нарушение на принципа за лоялност. В допълнение на принципната позиция от IMO (C‑45/07, EU:C:2009:81), Съдът представя и друг аргумент. Бездействието на ЕС при направено предложение от страна на Швеция в рамките на ЕС е възможно да е било част от стратегия на Съюза да не прави въпросното предложение на този етап в преговорния процес. Така действията на Швеция са засегнали интересите на ЕС[86].

По различен начин стоят нещата в случай, при който държавата членка упражнява изключителната си компетентност. По делото Centro–Com[87] Съдът отбелязва, че даже при упражняване на изключителната си компетентност по въпроси, попадащи в ОВППС, държавите членки следва да съблюдава за спазване на принципа за лоялност, като следят тези мерки да не наркърняват правото на ЕС.[88] Тази позиция на Съда привлича не малко критики, като се твърди, че така се ограничава полето за действие на държавите членки като независими участници в международните отношения[89]. Проявлението на принципа за лоялност в този му аспект, в обема установен в част от практиката на Съда на ЕС, според някои е реминисценция от времената на евроцентричния поглед[90] към международното право[91].

Горното може да бъде обяснено и аргументирано в няколко аспекта. На първо място, с вътрешния правен ред на ЕС, с оглед изискванията на принципа за лоялност и този за предимство на правото на ЕС. Поради предимството на правото на ЕС пред националното право на държавите членки е нужно да се следи за това нищо в правото на държавата членка да не влияе върху правния ред на Съюза.

От друга страна, обяснение може да се даде и с оглед на позицията на ЕС във външните отношения и принципа за единство. Макар да се поставя въпроса за нюансиране на практиката на Съда на ЕС и липса на изрична референция към този принцип, в крайна сметка дисонансът в позициите на Съюза и държавите членки може да доведе най-малкото до юридически омагьосан кръг (изобщо не се поставя въпросът за репутационния риск, тъй като както вече бе отбелязано по-рано в това изложение политическата целесъобразност сама по себе си не се приема за аргумент тук). Насока в тази сфера дава решението на Съда по делото PFOs (C‑246/07, EU:C:2010:203). Като дискутира хипотеза, при която международният договор предоставя възможността за резерва по отношение на направеното предложение и такава резерва е направена в срок, Съдът отбелязва, че ако държави членки са се присъединили към международния договор без резерва, такова положение би могло да породи правна несигурност както за държавите членки, така и за секретариата по международния договор и третите държави — страни по него[92].

И накрая, както е добре известно, съдебният активизъм не е нито новост, нито изключение в практиката на Съда на ЕС и в тази връзка не е изненада позицията заета от него[93]. Все пак отново се стига до въпроса за възможността за ефективно опериране на Съюза във външната сфера, а оттам и за продължаване към целта за все по-близък Съюз.

 

Проявление на принципа като задължение за действие или въздържане от действие

По-горе дискусията е по повод на хипотези, при които държавите членки следва да се въздържат от действия, за да изпълнят задължението си за сътрудничество. Проявление на принципа на лоялност може да е налице и в случаи, при които държавите членки следва да упражнят компетентност при изпълнение на задължението си за сътрудничество. Най-характерно проявление на тази хипотеза е налице, в случаите при които държавите членки се явяват представители на ЕС по международен договор, по които, по една или друга причина, ЕС не може сам да упражни своята компетентност. Това може да се дължи на особености на международния договор, който не позволява други субекти на международното право освен държави да са страни по него. В тази хипотеза, даже компетентността да принадлежи изцяло на Съюза, той не може да я упражни и се нуждае от държавите членки, които да действат като негови представители[94].

Съдът е категоричен, че това е възможно. Нещо повече, според него този въпрос не е от съществено значение. Когато предвидените в такова споразумение условия за участие изключват възможността за сключването му от самия Съюз, а споразумението е в областта на неговата външна компетентност, тази компетентност може да се упражни чрез държавите членки, действащи в интерес на ЕС[95]. В този смисъл, задължението за сътрудничество може да има проявление както в смисъл на въздържане от действие, така и като задължение да се действа като представител.

Това разделение има смисъл, както за държавите членки така и за ЕС. Както е посочено по-горе[96], ЕС има задължение да действа като направи нужното, за да представи позицията на държавите членки, така както в разгледаната тук хипотеза държавите членки са длъжни да действат от името на ЕС. От друга страна, както държавите членки и Съюзът са длъжни, в определени случаи да се въздържат от действия. Например, при упражняване на своята компетентност във външната сфера, даже ако тя е изключителна, държавите членки не следва да поемат задължения, които могат, дори в бъдеще, да окажат влияние на правния ред на ЕС[97]. ЕС от своя страна също е задължен да не пристъпва в сфера на компетентност на държавите членки, например при упражняване на споделена компетентност. Неслучайно Съдът на ЕС в ранната си практика по смесените договори е отхвърлил позицията на Европейската комисия, за компетентност на ЕС в цялост по такива договори.

 

С оглед на момента на проявление по отношение на договори, сключени преди членството в ЕС

Накрая, но не на последно място, следва да се отдели нарочно внимание и на проявлението на принципа на лоялност в сферата на ОВППС. Макар че се премахва стълбовата структура на ЕС, въпросите по тази политика запазват своята относителна самостоятелност.

Формулировката на чл. 24, пара. 3 от ДЕС, обаче също предвижда прилагане на принципа за лоялност между държавите членки и ЕС във външните отношения по тази политика. Нещо повече, принципът за лоялност не търпи никакви ограничения в сферата на сигурността и външните отношения. Истина е, че чл. 24, пара. 3 от ДЕС категорично ограничава правомощията на Съда на ЕС да се произнася по спазване на този принцип в сферата на тази политика. Това могат да правят Съвета и Върховния представител. Трябва да се държи сметка обаче, че Съдът на ЕС е онзи, който има правомощие да се произнася по разграничението между ОВППС на Съюза от другите политики. Практически, това дава не малки, макар и непреки правомощия на Съда на ЕС да се произнася и по въпроси свързани с тази политика, най-малко поради факта, че международните споразумения не обхващат само една политика на ЕС. Последното позволява да Съда още преди влизане в сила на Лисабонския договор да се произнесе, че дори там, където мярката е приета при упражняване на национална компетентност в сферата на външната политика и сигурността, тя трябва да уважава общностните правила[98]. Решението по делото Centro–Com дава ясни индикации в тази насока[99].

 

Заключение

В обобщение следва да се посочи, че принципът за лоялност залегнал в първичното право на ЕС и приложим по всички политика на Съюза, получава широко обсъждане в практиката на Съда на ЕС по повод смесените договори на ЕС. Едно от проявленията на този принцип е задължението за сътрудничество, което лежи както върху държавите членки, така и върху Съюза. Прилагането на различни класифициращи критерии демонстрира многообразието на приложението на принципа, който цели да се постигне единство във външното представителство на ЕС. С оглед на правната рамка действаща в ЕС (принципът за предимство на правото на ЕС) е налице положение, при което, въпреки че задължението de jure не поставя по-голяма тежест върху държавите членки, на практика те носят по-голяма тежест при приложение на задължението за сътрудничество. Вероятно най-красноречиви примери за горното е задължението им да следят за спазване на принципа за лоялност даже при упражняване на изключителната си външна компетентност и спазване на принципа с оглед на бъдещото развитие на правото на Съюза.

 

***

Read the summary in English language of this article here:  The Duty to Cooperate and Its Effects on Competence in EU Mixed Agreements

***

 

 

[1] Преподавател в Нов български университет и Американския университет в България.

[2] Виж J. Heliskoski, Adoptions of Positions under Mixed Agreements (Implementation), in C. Hillion and P. Koutrakos (eds), MIXED AGREEMENTS REVISITED: THE EU AND ITS MEMBER STATES IN THE WORLD (Oxford and Portland, Oregon: Hart Publishing, 2010), 141, според който задължението за сътрудничество е важна концептуална рамка за анализа на позициите на ЕС и държавите членки при смесените договори.

[3] J. Heliskoski, Joint Competence of the European Community and the Member States and the dispute settlement practice of the World Trade Organization 2 Cambridge Yearbook of European Legal Studies 61 (1999).

[4] В този смисъл е решение от 30 май 2006 г., Комисия/Ирландия, C‑459/03, EU:C:2006:345 (MOX Plant)

[5] Виж M. Klamert, THE PRINCIPLES OF LOYALTY IN EU LAW, (Oxford, Oxford University Press, 2014), Chapter 1; R. Frid, THE RELATIONSHIP BETWEEN EC AND INTRENATIONAL ORGANISATIONS: LEGAL THEORY AND PRACTICE (The Hague, Kluwer Law International, 1995), p. 149; I. McLeod, I. Hendry and S. Hyett, THE EXTERNAL RELATIONS OF THE EUROPEAN COMMUNITIES (Oxford, Clarendon Press, 1996) 145.

[6] Ruling 1/78 (IAEA) (1978) ECR 2151, para 34 “It follows from all the foregoing that the draft Convention put forward by the international agency can be implemented as regards the Community only by means of a close association between the institutions of the Community and the Member States both in the process of negotiation and conclusion and in the fulfilment of the obligations entered into.” (Подчертаното мое.)

[7] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106 (ILO Convention).

[8] C. Hillion, Mixity and Coherence in the EU External Relations in C. Hillion and P. Koutrakos (eds.) MIXED AGREEMENTS REVISITED op.cit., p. 91-92.

[9] Виж M. Klamert, op. cit., p. 191

[10] В този смисъл е и формулировката на Съда на ЕС по делото MOX Plant, т. 179

[11] Виж чл. 4, пара. 3 от ДФЕС и чл. 24, пара. 3 от ДЕС

[12] Решение от 19 март 1996 г., Комисия/Съвет, C‑25/94, EU:C:1996:114

[13] Решение от 19 март 1996 г., Комисия/Съвет, C‑25/94, EU:C:1996:114, точка 36. По отношение на единството при представителството на ЕС, следва да се отбележи развитието в практиката на ЕС. Както отбелязва Arena (A. Arena, Exercise of EU Competence and Pre-Emption of Member States Powers in the Internal and External Sphere: Towards Grand Unification?, 35 Yearbook of European Law 1 (2016) или Hillion (C. Hillion, Mixity and Coherence in the EU External Relations in C. Hillion and P. Koutrakos (eds.) MIXED AGREEMENTS REVISITED op. cit, по-нататък Съдът не говори вече за единство при представителството на Съюза. Това може да бъде обяснено с факта, че принципът за лоялност има по-широко приложение, като обхваща и случаи, в които ЕС и държавите членки упражняват изключителна своя компетентност (както ще видим по-нататък в това изложение). В този смисъл при упражняване на изключителна компетентност на държава членка в международните отношения, там където няма компетентност на ЕС няма как да се поставя темата за единство на ЕС във външните отношения, макар че трябва да се държи сметка за бъдещото развитие на правото на ЕС.

[14] Становище 1/94 от 15 ноември 1994 г., EU:C:1994:384, т. 108 „Next, where it is apparent that the subject-matter of an agreement or convention falls in part within the competence of the Community and in part within that of the Member States, it is essential to ensure close cooperation between the Member States and the Community institutions, both in the process of negotiation and conclusion and in the fulfilment of the commitments entered into. That obligation to cooperate flows from the requirement of unity in the international representation of the Community (Ruling 1/78 [1978] ECR 2151, paragraphs 34 to 36, and Opinion 2/91, cited above, paragraph 36).“ Абсолютно същата формулировка използва Съда на ЕС и в решение от 19 март 1996 г., Комисия/Съвет, C‑25/94, EU:C:1996:114, т. 48.

[15] Преводът мой.

[16] Виж M. Cremona, “EU External Relations: Unity and conferral of powers”, in Loıc Azoulai (ed), THE QUESTION OF COMPETENCE IN THE EUROPEAN UNION (Oxford: Oxford University Press, 2014) p. 69–70

[17] Решение от 20 април 2010 г., Комисия/Швеция, C‑246/07, EU:C:2010:203(PFOs) . Виж и M. Klamert, supra 4, p. 163.

[18] R. Schutze, Supremacy without Pre-emption? The Very Slowly Emergent Doctrine of Community Pre-emption, 43 CMLR 1023 (2006).

[19] Arena, op.cit, p. 71-72

[20] решение от 31 март 1971 г., Комисия/Съвет, 22/70, EU:C:1971:32 (ERTA)

[21] Т. 17 от решението на Съда на ЕС реферира към разпоредби, които са приети от Съюза и които установяват общи правила, а т. 18 утвърждава изключителните подразбиращи се външни правомощия, които възникват на тази основа.

[22] В решение от 14 юли 1976 г., Kramer и др., 3/76, 4/76 и 6/76, EU:C:1976:114 Съдът се произнася, че подразбиращи се външни правомощия могат да съществуват за ЕС даже ако няма вътрешни мерки приети във въпросната област.

[23] Ibid

[24] Ibid, т.19-20 (“[t]o establish in a particular case whether the Community has authority to enter into international commitments, regard must be had to the whole scheme of Community law…”)

[25] Ibid, т.. 3-4 и становище 1/76 от 26 април 1977 г., EU:C:1977:63, т. 3.

[26] В този смисъл е и становище 1/94 от 15 ноември 1994 г., EU:C:1994:384, т. 77.

[27] Становище 1/76 от 26 април 1977 г., EU:C:1977:63, т. 5

[28] Повече за критиката на подхода на Съда на ЕС в Cornelius Kramer и Становище 1/76 виж A. Dashwood and J. Heliskoski, The Classical Authorities Revisited in A. Dashwood and C. Hillion (eds.) THE GENERAL LAW OF EC EXTERNAL RELATIONS. (London, Sweet & Maxwell) (2000), p. 13-14 и T. Tridmans and P. Eeckhout, The External Competence of the Community and the Case-Law of the Court of Justice: Principle versus Pragmatism, 14 Yearbook of European Law 143 (1995).

[29] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 7.

[30] Ibid, т. 7 „Although the internal Community measures are only adopted when the international agreement is concluded and made enforceable, as is envisaged in the present case by the proposal for a regulation to be submitted to the Council by the Commission, the power to bind the Community vis-à-vis third countries nevertheless flows, by implication from the provisions of the Treaty creating the internal power and inso far as the participation of the Community in the international agreement is, as here, necessary for the attainment of one of the objectivesofthe Community.“

[31] С оглед на разглежданата проблематика, въпросите попадащи в изключителната компетентност на държавите членки и ЕС, респективно, не поставят въпроси. За повече по темета виж Arena, op. cit., p. 28, 75.

[32] Заключение на генералния адвокат Sharpston по дело Комисия/Съвет, C‑114/12, EU:C:2014:224

[33] Както става ясно и от нейното Заключение, посочените по-долу критерии не са изчерпателни.

[34] Ibid, т. 68-71

[35] Решение от 12 февруари 2009 г., Комисия/Гърция, C‑45/07, EU:C:2009:81,(IMO), т.17-18

[36] Становище 1/94 от 15 ноември 1994 г., EU:C:1994:384, т. 77 и т. 88 и Становище 2/92 от 24 март 1995 г., EU:C:1995:83, т. 31 и т. 36.

[37] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 25-26

[38] Решение от 26 ноември 2014 г., Green Network, C‑66/13, EU:C:2014:2399, т. 48

[39] Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 132

[40] становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 138

[41] становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 123

[42] Opinion 1/03 (2006) (Lugano Convention)ECR 0000

[43] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 26

[44] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 25 и 26 и становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 120.

[45] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 25 и 26 и становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 126.

[46] Решение от 26 ноември 2014 г., Green Network, C‑66/13, EU:C:2014:2399, т. 32

[47] Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 128.

[48] Ibid.

[49] Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81,, т. 133.

[50] Становище 1/91 от 14 декември 1991 г., EU:C:1991:490, т. 40 и 70

[51] Становище 2/13 от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 182

[52] Интересен казус възникна обаче през 2013 при така наречената „Скумриена война“ между ЕС и Фарьорските острови. Тя възникна по повод квотите за улов на скумрия и херинга в рамките на Атлантико-скандинавското споразумение за улов на херинга. Страните по него решават да анулират съществуващите квоти, но не стигат до съгласие за нови такива, поради искането на Фарьорските острови за по-голяма квота. Фарьорските острови едностранно увеличават улова, което води до забрана на ЕС за внос на херинга и скумрия от Фарьорските острови. Тъй като Фарьорските острови са самоуправляваща се територия, чийто външни отношения се водят от Дания, Дания инициира арбитражно производство по реда на глава VII от Конвенцията на ООН по морско право. По-късно същата година Копенхаген инициира консултация в рамките на Световната търговска организация (СТО) с ЕС по реда на Договора за разрешаване на търговски спорове в рамките на СТО. Спорът е разрешен след преговори между ЕС и Фарьорските острови. (Виж Commission Implementation Reg 896/2014 (2014) OJ L244/10) Интересен би бил въпросът как се помирява задължението на Дания с принципа за лоялност.

[53] Становище 1/09, 8 март 2011 г., EU:C:2011:123, т. 76

[54] Становище 2/13 от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т 182 и сл.

[55] Виж Заключение на Генералния адвокат Kokott по дело Комисия/Съвет, С-137/12, EU:C:2013:441, т. 111 и Заключение на Генералния адвокат Sharpston по дело Комисия/Съвет, С-114/12, EU:C:2014:224, т. 82.

[56] Решение от 4 септември 2014 г., Комисия/Съвет, C‑114/12, EU:C:2014:2151, т. 66-67

[57] Решение от 4 септември 2014 г., Комисия/Съвет, C‑114/12, EU:C:2014:2151, т. 73

[58] Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 124

[59] Решение от 4 септември 2014 г., Комисия/Съвет, C‑114/12, EU:C:2014:2151, т. 74. Същото в решение от 26 ноември 2014 г., Green Network, C‑66/13, EU:C:2014:2399,, т. 33.

[60] На противното мнение Arena op. cit.

[61] Заключение на генералния адвокат Sharpston по дело Комисия/Съвет, C‑114/12, EU:C:2014:224, т. 107

[62] Виж A. Delgado Casteleiro & J. Larik, The Duty to Remain Silent: Limitless Loyalty in EU External Relation?, 36 European Law Review 524 (2011), p. 525, където се твърди, че задължението за сътрудничество имала процедурни проявления. Поне такова следва да бъде тълкуване преди Inland Waterways. Налице са и изискване за постигане на резултат, т.е. материални проявления.

[63] Решение от 19 март 1996 г., Комисия/Съвет, C‑25/94, EU:C:1996:114, т. 49.

[64] В този смисъл и C. Hillion, Mixity and Coherence in the EU External Relations in C. Hillion and P. Koutrakos (eds.) MIXED AGREEMENTS REVISITED op. cit., p. 98

[65] решение от 30 май 2006 г., Комисия/Ирландия, C‑459/03, EU:C:2006:345(MOX Plant), т. 177-179.

[66] Решение от 14 декември 2000 г., Dior и др., C‑300/98 и C‑392/98, EU:C:2000:688

[67] Чл. 3, т. 2 ДФЕС, според който „Съюзът разполага също с изключителна компетентност за сключване на международни споразумения, когато това е предвидено в законодателен акт на Съюза или е необходимо, за да му позволи да упражнява своята вътрешна компетентност, или доколкото може да засегне общите правила или да промени техния обхват.“

[68] Решение от 26 ноември 2014 г., Green Network, C‑66/13, EU:C:2014:2399, para. 1

[69] Решения от 5 ноември 2002 г., Комисия/Обединеното кралство, C‑466/98, EU:C:2002:624; Комисия/Дания, C‑467/98, EU:C:2002:625; Комисия/Швеция, C‑468/98, EU:C:2002:626; Комисия/Финландия, C‑469/98, EU:C:2002:627; Комисия/Белгия, C‑471/98, EU:C:2002:628; Комисия/Люксембург, C‑472/98, EU:C:2002:629; Комисия/Австрия, C‑475/98, EU:C:2002:630; Комисия/Германия, C‑476/98, EU:C:2002:631.

[70] Council Regulation (EEC) No 2409/92 of 23 July 1992 on fares and rates for air services and Council Regulation (EEC) No 2299/89 of 24 July 1989 on a code of conduct for computerised reservation systems, as amended by Council Regulation (EEC) No 3089/93 of 29 October 1993.

[71] Първото становище се подкрепя от Arena, op. cit., p. 28, 66. Второто се подкрепя от R. Schutze, The ERTA Doctrine and Cooperative Federalism in R. Schutze (ed.), FOREIGN AFFAIRS AND THE EU CONSTITUTION (Cambridge: Cambridge University Press, 2014) 287.

[72] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 18-20, където, между другото е отбелязано, че „[f]or the purpose of determining whether this competence is exclusive in nature, it should be pointed out that the provisions of Convention No 170 are not of such a kind as to affect rules adopted pursuant to Article 118a.“

[73] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 26 , според което „[i]n those circumstances, it must be considered that the commitments arising from Part III of Convention No 170, falling within the area covered by the directives cited above in paragraph 22, are of such a kind as to affect the Community rules laid down in those directives and that consequently Member States cannot undertake such commitments outside the framework of the Community institutions.“

[74] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 34.

[75] Виж Arena, op. cit., p. 28, 69

[76] В този смисъл т. 16-18 и 22 от решението по делото AETR. Повторен и в последващата практика на Съда на ЕС.

[77] „Доколкото тези споразумения (б. а. споразумения сключени от държавите членки преди датата на тяхното присъединяване към ЕС) са несъвместими с Договорите, заинтересованата държава членка или държави членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, за да премахнат установените несъответствия.“

[78] решение от 3 март 2009 г., Комисия/Австрия, C‑205/06, EU:C:2009:11; , решение от 3 март 2009 г., Комисия/Швеция, C‑249/06, EU:C:2009:119 и решение от 19 ноември 2009 г., Комисия/Финландия, C‑118/07, EU:C:2009:715

[79] Виж Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106(ILO Convention)

[80] Виж изричната правна уредба след влизане в сила на Договора от Лисабон и изменението на чл. 4, пара. 3 от Договора за функциониране на ЕС, в сравнение с чл. 10 от Договора за Европейската общност

[81] В тази връзка виж още B Van Vooren & R Wessel, EU External Relations Law – Text, Cases and Materials (Cambridge, Cambridge University Press, 2014), p. 200, A. Delgado Casteleiro & J. Larik, The Duty to Remain Silent: Limitless Loyalty in EU External Relation?, 36 European Law Review 524 (2011), p. 528 et seq. и H. Bull, Mixity Seen from Outside the EU but Inside the Internal Market in C. Hillion and P. Koutrakos, MIXED AGREEMENTS REVISIETED supra 4, p. 326

[82] Решение от 12 февруари 2009 г., Комисия/Гърция (IMO), т. 25

[83] Решение от 23 май 1996 г., Hedley Lomas, C‑5/94, EU:C:1996:205, т. 20

[84] Аналогична е позицията на Съда и в решение от 20 април 2010 г., Комисия/Швеция, C‑246/07, EU:C:2010:203.

[85] Ibid.

[86] Решение от 12 февруари 2009 г., Комисия/Гърция (IMO), C‑45/07, EU:C:2009:81, т. 87

[87] Решение от 14 януари 1997 г., Centro-Com, C‑124/95, EU:C:1997:8, т. 30. Повече по темата C. Hillion Mixity and Coherence in EU External Relations in C. Hillion and P. Koutrakos (eds), MIXED AGREEMENTS REVISITED, op. cit., 106 et. seq.

[88] It follows from the foregoing that, even where measures such as those in issue in the main proceedings have been adopted in the exercise of national competence in matters of foreign and security policy, they must respect the Community rules

[89] P. Koutrakos, EU INTERNATIONAL REALTIONS LAW op. cit., p. 189

[90] Повече за евроцентричния подход към международните отношения виж A. Orakhelashvili, The Idea of European International Law, 17 THE EUROPEAN JOURNAL OF INTERNATIONAL LAW 2 (2006)

[91] M. Koskanniemi, International Law: Constitutionalism, Managerialism and the Ethos of Legal Education (2007), European Journal of Legal Studies (http://www.ejls.eu/1/3UK.pdf) p. 9

[92] Решение от 20 април 2010 г., Комисия/Швеция, C‑246/07, EU:C:2010:203, т. 99

[93] Този активизъм на Съда не се разминава без критика. Поставя се въпросът дали от държавите членки фактически не се очаква да запазят „мълчание“ даже при споделена компетентност между тях и ЕС. В този смисъл виж A. Delgado Casteleiro & J. Larik, The Duty to Remain Silent: Limitless Loyalty in EU External Relation?, 36 European Law Review 524 (2011), където се твърди, че след делото Inland Waterways Съдът последователно налага на държавите членки задължението за бездействие във външните отношения на ЕС.

[94] Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г., EU:C:2006:81, т. 112, становище 1/08 от 30 ноември 2009 г., EU:C:2009:739, т. 109 и становище 1/13 (Присъединяване на трети държави към Хагската конвенция) от 14 октомври 2014 г., EU:C:2014:2303, т. 43.

[95] Становище 2/91 от 19 март 1993 г., EU:C:1993:106, т. 5 и становище 1/13 (Присъединяване на трети държави към Хагската конвенция) от 14 октомври 2014 г., EU:C:2014:2303, т. 44.

[96] Виж делото IMO, в което се установява задължението на Съюза да действа, като представи позицията на Гърция

[97] Критика на тази позиция на Съда в J. Heliskoski, The Obligation of the Members States to Foresee, in the Conclusion and Application of Their International Agreements, Eventual Measures of the European Union in A. Arnaull et al. (eds.) A CONSTITUTIONAL ORDER OF STATES? ESSEYS IN HONOUR OF ALAN DASHWOOD (Oxford, Hart Publishing, 2011), p. 561-2

[98] Решение от 14 януари 1997 г., Centro-Com, C‑124/95, EU:C:1997:8, т. 30.

[99] Решение от 14 януари 1997 г., Centro-Com, C‑124/95, EU:C:1997:8. В тази връзка още преди влизане в сила на Договора от Лисабон, влиянието на принципа за лоялност е обсъден в C. Hillion and R. Wessel, Restraining External Competences of EU Member States under CFSP in B. DeWitt and M. Cremona (eds.) EU FOREIGN RELATIONS LAW CONSTITUTIONAL FUNDAMENTALS (Hart Publishing, 2008), p.119–121.