РОЛЯТА НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В ПРОЦЕСА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ: ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ И ПРОМЯНА

Author

Prof. Dr. Koen Lenaerts [1]

 

Статията на Prof. Dr. Koen Lenaerts се основава на лекцията му, изнесена по време на конференция на 29 септември 2017, организирана от Българската асоциация по европейско право по случай 60 годишнината на Римския договор и 10 годишнината от присъединяването на Република България към Европейския съюз.

Prof. Dr. Koen Lenaerts подчертава, че въпреки сериозните предизвикателства пред Европейския съюз, като например бежанската криза, борбата срещу тероризма и Brexit, Европейският съюз продължава да се определя като успешен проект, чиято основна цел е да осигурява мир и благоденствие в Европа чрез насърчаване на демокрацията, основните права и върховенството на закона. В статията е направена равносметка на ролята на Съда на ЕС за европейския интеграционен процес през изминалите 60 години от перспективата на две движещи сили, ръководили този процес – утвърждаването и разширяването на интеграцията.

Първата движеща сила на европейската интеграция се изразява в утвърждаването на основополагащите ценности на ЕС.

Всяко от измененията на учредителните договори е имало като резултат утвърждаването на демокрацията. Така, в рамките на тези изменения, Европейският парламент постепенно придобива статут равностоен с този на Съвета на ЕС. Нещо повече, ЕС предвижда понастоящем механизми за директна демокрация, както е потвърдено и от решението на Съда от 12 септември 2017 г., Anagnostakis/Комисия, C‑589/15 P. Наред с това, след приемането на Договора от Маастрихт, гражданите на държавите членки придобиват права на граждани на ЕС, упражняването на които вече не е поставено под условието да извършват определена стопанска дейност. Друг важен аспект е, че ЕС се управлява в условията на по-голяма прозрачност, за да позволи на европейските граждани да участват непосредствено в процеса на вземане на решения в ЕС. Значителната юриспруденцията на Съда на ЕС в областта на достъпа до документи на институциите е показателна в този смисъл.

Защитата на основните права заемат централно място в европейската интеграция. Първоначално защитата се основава на общите конституционни традиции на държавите членки като основен принцип на правото на ЕС, изведен от Съда на ЕС в неговата съдебна практика. След Договора от Лисабон, Хартата на основните права придобива статут на първично право и съответно всеки акт на вторичното право (регламенти, директиви, решения) следва да е съобразен с Хартата. Така например, Хартата е цитирана през 2016 година в 94 решения на Съда. Също така, ЕС е приел законодателство за защита на основните права, като например за защитата на личните данни и защита на личния живот. Съдът на ЕС е допринесъл за определянето на критериите, които е важно да се вземат предвид за установяването на границата между защитата на основните права и допустимото им ограничаване по съображения за защита на обществения интерес. Пример са решенията на Съда от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland и др., C‑293/12 и C‑594/12 и от 6 октомври 2015 г., Schrems, C‑362/14. Не на последно място следва да се спомене и законодателство на ЕС за борба с дискриминацията и ролята на Съда на ЕС за правилното му прилагане (в този смисъл е показателно решението на Съда от 16 юли 2015 г., ЧЕЗ Разпределение България, C‑83/14).

Утвърждаването на принципа за върховенство на закона също намира израз в редица решения на Съда на ЕС. Такива са решенията от 23 април 1986 г., Les Verts/Парламент, 294/83 и от 29 юни 2010 г., E и F, C‑550/09, в които се подчертава, че правните актове на Съюза имат пряко действие и подлежат на съдебен контрол, от 19 юли 2016 г., H/Съвет и Комисия, C‑455/14 P и от 28 март 2017 г., Rosneft, C‑72/15, в които Съдът постановява, че разпоредбите, изключващи от съдебен контрол актове в областта на общата външна политика и политика на сигурност на ЕС следва да се тълкуват рестриктивно, както и решенията по делата Kadi I (C‑402/05 P и C‑415/05 P) и Kadi II (C‑584/10 P, C‑593/10 P и C‑595/10 P), с които се приема, че при никакви условия не може да се възприеме в конституционна и правна рамка на ЕС международен ангажимент, ако той предполага нарушаване на предвидени в Хартата основни права. В този смисъл са и становищата на Съда от 8 март 2011 г. (становище 1/09) и от 18 декември 2014 г. (становище 2/13), според които ЕС не може да сключи международно споразумение, ако то би засегнало съдебния диалог между Съда на ЕС и съдилищата на държавите членки по реда на преюдициалното производство.

Втората движеща сила на европейската интеграция се изразява в разширяването на обхвата на интеграцията, както по отношение на участниците в процеса на вземане на решения в ЕС, така и в областите на компетентност, в които ЕС има законодателни и регулаторни правомощия.

Prof. Dr. Koen Lenaerts счита, че приемането на нови държави членки е оказала много положителна роля за обединението на Европейския континент. Това способствало за обогатяването на правната култура в рамките на Европейския съюз и е открило възможността Съдът на ЕС да прилага метода на сравнителното право. Разширяването е довело и до значително увеличение на органите на ЕС, изпълняващи разнообразни правомощия, за да отговорят на комплексни научни и технически предизвикателства пред ЕС. В този контекст, Съдът на ЕС приема в практиката си, че подобни органи може да съществуват единствено, когато институциите на ЕС са им делегирали определени изпълнителни правомощия по ясен начин и така, че тяхното упражняване да може да бъде предмет на строг контрол в светлината на обективни критерии, определени в съответните актове на делегиращата институция. Нещо повече, интеграционният процес вече не е сведен до икономически и търговски въпроси, свързани с функционирането на вътрешния пазар. Европейският проект еволюира като понастоящем ЕС изпълнява правомощия в области традиционно запазени за националните държави, като например наказателното преследване и семейното право.

В заключителната част на статията си, Prof. Dr. Koen Lenaerts обсъжда как двете движещи сили на европейската интеграция са се отразили на ролята на Съда на ЕС в този процес.

От една страна, се подчертава последователността при упражняване на ролята на ЕС от създаването на институцията. В този смисъл, както всеки съд в едно демократично общество, Съдът на ЕС никога не се е ръководил от политическия дневен ред, а е бил гарант за съответствието с Договорите и Хартата на политическите решения на другите институции. Що се отнася до оценката за целесъобразността на политическите решения, те са в последна сметка прерогатив на гражданите на ЕС, когато упражняват правото си на глас.

В този смисъл, показателно е решението на Съда от 6 септември 2017 г., Словакия и Унгария/Съвет, C‑643/15 и C‑647/15, в което Съдът приема, че предвидения в решение на Съвета от 22 септември 2015 година (за установяване на временни мерки в областта на международната закрила в полза на Италия и Гърция) механизъм за преместване на мигранти от тези държави в останалите държави членки с цел да се помогне на Гърция и Италия да се справят с последиците от миграционната криза от 2015 г., не представлява мярка, която е очевидно неподходяща за постигането на неговата цел. Съдът на ЕС ясно подчертава, че съдебният контрол се ограничава до това дали е налице очевидна грешка при преценката за приемането на въпросното решение.

Последователността по отношение на ролята на ЕС в интеграционния процес е видна и от практиката на Съда, според която решенията му не може да засягат компетентността на законодателя на Съюза или изключителните правомощия на държавите членки (решение от 7 март 2017 г., X, C‑638/16 PPU, в което се определят границите на компетентност на Съда на ЕС), както и от постоянната практика на Съда, според която упражняването на съдебен контрол за спазване на правото на ЕС не е изключителна отговорност на Съда на ЕС, а споделена с националните съдилища отговорност (решение от 5 октомври 2010 г., Elchinov, C‑173/09 и от 5 юли 2016 г., Ognyanov, C‑614/14).

От друга страна, в областите в които държавите членки са прехвърлили нови правомощия на ЕС, Съдът на ЕС е бил изправен пред необходимостта да адаптира приложението на установените правни принципи към новата правна среда. Това е довело до промяна, доколкото принципите са били изначало предвидени да гарантират функционирането на вътрешния пазар. Председателят на Съда на ЕС илюстрира този извод като съпоставя прилагането на принципа за взаимното признаване в областта на вътрешния пазар, от една страна, и от друга, в областта на общата външна политика и политика на сигурност. В този контекст се обсъждат и решенията относно определени аспекти по прилагането на Европейската заповед за арест по делата Poltorak, C‑452/16 PPU, Özçelik, C‑453/16 PPU и Kovalkovas, C‑477/16 PPU.

 

***

Find here the full version of the article in English language: The Role of the European Court of Justice in European integration:
Continuity and Change

 

***

[1] Председател на Съда на Европейския съюз. Всички мнения са лични на автора.

 

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.