ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ЛИКВИДАЦИЯ НА ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО ПРИ ПРЕМЕСТВАНЕ НА СЕДАЛИЩЕТО МУ В ДРУГА ДЪРЖАВА ЧЛЕНКА ПРОТИВОРЕЧИ НА ПРАВОТО НА ЕС

Author

Решение от 25 октомври 2017 г., Polbud – Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804

 

 

Делото е образувано преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша) в рамките на производство по жалба, подадена от Polbud — Wykonawstwo sp. z o.o. (наричано по-нататък „Polbud“) против решението за отхвърляне на молба за заличаване от полския търговски регистър, отправена от него след прехвърляне на седалището на дружеството в Люксембург.

Polbud е дружество с ограничена отговорност, установено в Лонцко (Полша). През 2011 г. извънредното общо събрание на съдружниците решава да прехвърли седалището на дружеството в Люксембург. Според акта за преюдициално запитване решението не посочва прехвърляне на мястото, от което се осъществява управлението на Polbud, нито на мястото на действително осъществяване на икономическата му дейност. На основание на това решение Polbud внася в съда, при който се води търговският регистър (наричан по-нататък „регистърният съд“), искане да се впише откриването на производство по ликвидация. На 26 октомври 2011 г. в този регистър е вписано откриването на производство по ликвидация и е назначен ликвидатор, а на 24 юни 2013 г. Polbud внася в регистърния съд молба за заличаване от полския търговски регистър. Основание за искането е прехвърлянето на седалището на дружеството в Люксембург. В производството по заличаване със съдебен акт от 21 август 2013 г. от дружеството е поискано да представи, първо — решението на събранието на съдружниците, посочващо субекта, който ще съхранява книжата и документите на прекратеното дружество, второ — финансовите отчети за следните периоди от 1 януари до 28 май 2013 г., подписани от ликвидатора и лицето, на което е поверена счетоводната отчетност, както и трето — решението на събранието на съдружниците относно утвърждаване на доклада за ликвидацията.

Дружеството Polbud счита, че не следва да представя подобни документи, тъй като дружеството не се прекратява, нито е извършено разпределение на имуществото му между съдружниците, а заличаването е поискано поради преместване на седалището му в Люксембург, където то продължава да съществува по люксембургското право. При това положение регистърният съд отхвърля молбата за заличаване поради непредставяне на посочените документи.

Оlbud обжалва този съдебен акт, като делото стига до ąd Najwyższy (Върховен съд, Полша) като касационна инстанция. Тя решава да спре делото и да сезира Съда на ЕС по реда на преюдициалното производство.

С третия въпрос, който Съда разглежда на първо място, Върховния съд иска да установи дали членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че свободата на установяване се прилага за прехвърлянето на седалището по устав на учредено съгласно правото на една държава членка дружество към територията на друга държава членка с цел преобразуването му в дружество под действието на нейното право без преместване на действителното му седалище.

Съдът посочва, че съгласно член 49, втора алинея ДФЕС във връзка с член 54 ДФЕС свободата на установяване за дружествата съгласно последния посочен член включва по-специално правото да се създават и ръководят дружества при условията, определени от правото на държавата членка, където се извършва установяването, за нейните собствени дружества. В този смисъл тя включва правото създадено в съответствие със законодателството на държава членка дружество да се преобразува в дружество съгласно правото на друга държава членка, стига да са изпълнени условията, определени в законодателството на тази друга държава членка, и по-специално установеният от нея критерий за привръзка на дружествата към националния ѝ правопорядък. В това отношение, при липса на уеднаквяване в правото на Съюза, в съответствие с член 54 ДФЕС всяка държава членка е компетентна да установи привръзката, определяща националното право, приложимо за дадено дружество, а в качеството им на такава привръзка седалището, централното управление или основното място на дейност на дружеството се разглеждат съгласно посочения член по един и същ начин. В конкретния случай, изводът е, че свободата на установяване предоставя на Polbud, дружество съгласно полската правна уредба, субективното право да се преобразува в дружество по люксембургското право, стига да са изпълнени условията за учредяване съгласно люксембургското законодателство, и по-специално установеният от Люксембург критерий за привръзка на дружествата към националния му правопорядък.

С първия и втория си въпрос, националният съд иска да установи дали членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, която за прехвърлянето на седалището по устав на учредено съгласно правото на една държава членка дружество към територията на друга държава членка с цел преобразуването му в съответствие с изискванията на законодателството на тази друга държава членка в дружество под действието на нейното право изисква ликвидация на първото дружество.

Въз основа на анализа на полското право, Съдът установява, че изискването за ликвидация на дружеството, може да затрудни, ако не и да попречи на трансграничното преобразуване на дружества. Следователно тя съставлява ограничение на свободата на установяване.

Във връзка с това, Съдът изследва, на първо място, дали подобно ограничение на свободата на установяване, което по принцип е недопустимо, е обосновано с императивни съображения от обществен интерес, като например защитата на интересите на кредиторите и миноритарните съдружници, както и защитата на работниците. То следва обаче да е в състояние да гарантира осъществяването на въпросната цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ.

В случая полската правна уредба въвежда задължение за ликвидация на дружеството, което желае да прехвърля седалището си по устав в държава членка, различна от Република Полша, без да се държи сметка за реалната опасност от засягане на интересите на кредиторите, миноритарните съдружниците, работниците и служителите, и без да е възможно да се изберат по-слабо ограничителни мерки, които могат да защитят тези интереси. Що се отнася по-специално до интересите на кредиторите, учредяването на банкова или друга равностойна гаранция би могло да осигури адекватната им защита. Въз основа на тези съображения, Съдът приема, че задължението за ликвидация, въведено от разглежданата в главното производство национална правна уредба, надхвърля необходимото за постигане на целта за защита на интересите, посочени в точка 56 от настоящото решение.

На второ място, Съда на ЕС разглежда въпроса дали целта за борба със злоупотребите, както твърди полското правителство, може да обоснове разглежданата в главното производство национална правна уредба.

Съдът приема във връзка с този въпрос, че установяването в съответствие със законодателството на държава членка на седалището на дружество, по устав или действително, с цел то да се ползва от по-благоприятно законодателство само по себе си не представлява злоупотреба. Освен това единствено обстоятелството, че дружество премества своето седалище от една в друга държава членка, не би могло да послужи като основа за обща презумпция за измама и да обоснове мярка, накърняваща упражняването на основна свобода, гарантирана от Договорите. След като общото задължение за провеждане на производство по ликвидация води до въвеждане на обща презумпция за злоупотреба, следва да се приеме, че правна уредба като разглежданата в главното производство, която въвежда подобно задължение, е непропорционална.

С оглед на тези съображения Съдът отговаря на Върховния съд в Полша по следния начин:

 

  • Членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че свободата на установяване се прилага за прехвърлянето на седалището по устав на учредено съгласно правото на една държава членка дружество към територията на друга държава членка с цел преобразуването му в съответствие с изискванията на законодателството на тази друга държава членка в дружество под действието на нейното право без преместване на действителното му седалище.

 

  • Членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, която за прехвърлянето на седалището по устав на учредено съгласно правото на една държава членка дружество към територията на друга държава членка с цел преобразуването му в съответствие с изискванията на нейното законодателство в дружество под действието на нейното право изисква ликвидация на първото дружество.