Решение от 15 ноември 2017 г., Ентъртеймънт България Систем, C‑507/16, EU:C:2017:864

Преюдициалното запитване е отправено от Административен съд София-град в рамките на спор между „Ентъртеймънт България Систем“ ЕООД („ЕБС“) и директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ — София по повод на ревизионен акт, с който са установени задължения на това предприятие за плащане на данък върху добавената стойност (ДДС) и на лихви за забава.

ЕБС е установено в България дружество, което извършва доставки на услуги в сферата на интернет. ЕБС получава доставки на услуги, предоставени от данъчнозадължени лица, установени на територията на държави членки, различни от Република България, които използва за доставката на услуги в други държави членки и в Швейцария. ЕБС приспада ДДС за получените по този начин доставки на услуги в рамките на режима на обратно начисляване. При ревизия Националната агенция за приходите установява, че още на 30 ноември 2013г. ЕБС е достигнало оборота, при който предприятията престават да се ползват от режима на освобождаване от ДДС в посочената държава членка и в съответствие с член 96, алинея 1 от ЗДДС, трябва да се регистрират по ДДС. С ревизионен акт от 16 септември 2015 г. НАП, от една страна, приема, че ЕБС неправомерно е упражнило право на приспадане на ДДС по получените от него доставки, тъй като член 70, алинея 4 от ЗДДС забранява упражняването на това право от данъчнозадължени лица, идентифицирани на основание член 97а от ЗДДС, и от друга страна, установява задължения за ДДС на ЕБС и лихви за забава. С решение от 30 ноември 2015 г. директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ — София частично уважава искането за изменение на ревизионния акт, като приема, че забраната за приспадане на дължимия или платен по получени доставки ДДС не може да се противопостави на ЕБС до идентифицирането му по ДДС на основание член 96, алинея 1 от ЗДДС, а само до датата, на която са изпълнени условията за подаване на искане за регистрация на основание на посочената разпоредба. След като е задължено да плати ДДС в размер на 2 094 196 BGN (около 1 070 741 EUR) заедно с лихвите за забава, ЕБС сезира Административен съд София-град с искане за отмяна на ревизионния акт. Запитващата юрисдикция иска да установи дали член 70, алинея 4 от ЗДДС е в съответствие с Директива 2006/112[1].

С трите си въпроса, които Съдът на ЕС разглежда заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 168, буква а) и член 169, буква а) от Директива 2006/112 не допускат законодателство на държава членка, съгласно което установено на територията на тази държава членка данъчнозадължено лице не може да приспада дължимия или платен в нея ДДС за услуги, получени от установени в други държави членки данъчнозадължени лица, които се използват за доставки на услуги в държави членки, различни от държавата членка, в която е установено това данъчнозадължено лице, тъй като то е идентифицирано по ДДС в рамките на една от двете хипотези по член 214, параграф 1, съответно букви г) и д) от Директива 2006/112.

Член 214, параграф 1, букви г) и д) от Директива 2006/112 урежда съответно случаите, при които данъчнозадължено лице получава на територията на държава членка услуги, за които е задължено да внесе ДДС съгласно член 196 от тази директива, както и тези, при които данъчнозадължено лице е установено на територията на държава членка и предоставя услуги на територията на друга държава членка, за които ДДС се дължи единствено от получателя съгласно същия член 196. Тази разпоредба е транспонирана в българското право с член 97а, алинеи 1 и 2 от ЗДДС.

Съдът на ЕС припомня практиката си, според която:

• основният принцип на неутралитет на ДДС налага да се разреши приспадането на дължимия или платен ДДС по получени доставки, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и ако данъчнозадължените лица са пропуснали някои формални изисквания;
• идентификацията по ДДС, предвидена в член 214 от Директива 2006/112, представлява само формално изискване за целите на контрола, което не може да постави под въпрос по-специално правото на приспадане на ДДС, доколкото материалните условия, пораждащи това право, са изпълнени.

С оглед изложеното, според Съда на ЕС на задължено по ДДС лице не може да се попречи да упражни правото си на приспадане на дължимия или платен по получени доставки ДДС, поради това че не е било регистрирано по ДДС, преди да използва придобитите стоки в рамките на облагаемата си дейност.

Съдът на ЕС разглежда обаче поставения въпрос и от гледна точка на друго възможно тълкуване на националното законодателство, според което само данъчнозадължени лица, за които се прилага българският режим на освобождаване от данък, могат да бъдат идентифицирани по ДДС на основание на член 97а, алинеи 1 и 2 от ЗДДС. В тази връзка Съдът на ЕС предлага преформулиране на поставените въпроси, като изрично се упомене, че данъчнозадълженото лице се ползва от режим на освобождаване от данък. В този случай разглежданите разпоредби от Директива 2006/112 допускат национално законодателство, съгласно което установено на територията на тази държава членка данъчнозадължено лице, което се ползва в нея от режим на освобождаване от данък, не може да упражнява право на приспадане на дължимия или платен в тази държава ДДС за услуги, получени от установени в други държави членки данъчнозадължени лица, които се използват за доставки на услуги в държави членки, различни от държавата членка, в която е установено това данъчнозадължено лице.

[1] Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7), изменена с Директива 2009/162/ЕС на Съвета от 22 декември 2009 г. (ОВ L 10, 2010 г., стр. 14)