Деян Драгиев[1]
- Въведение
Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 година относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията[2] („Директивата“, известна още като „Competition Damages Directive“) въведе единна система от правила относно искове за обезщетение за вреди, причинени от нарушения на правния режим на конкуренцията. След изтичането на срока за транспониране (27.12.2016 г.), българският Закон за защита на конкуренцията („ЗЗК“) беше изменен (Държавен вестник брой 2 от 2018 г.), за да отрази изискванията на Директивата, независимо, че ЗЗК и до този момент съдържаше норми относно такъв иск. Транспонирането на Директивата обаче доведе до приемането на допълнителни разпоредби специално относно определянето на размера на вредите.
Настоящото изследване цели да посочи особеностите, които Директивата внася в ЗЗК при уредбата на иска за деликтна отговорност за вреди от нарушения на правото на конкуренцията, както и да постави иска в контекста на ситуациите с международен елемент, при които нарушенията на правото на конкуренцията с презграничен ефект биха довели до приложението на актовете от международното частно право на ЕС, а именно Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент „Брюксел Ia”) и Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II”).
- Искът за вреди, причинени от нарушение на правото на конкуренцията, съгласно ЗЗК и Директивата
И преди транспонирането на Директивата, българският ЗЗК съдържаше правила относно гражданските искове за вреди в следствие от извършени нарушения на правния режим на конкуренцията. Съгласно чл. 104 ЗЗК допреди измененията от 2018 г., увредените лица имат право да претендират по реда на Гражданския процесуален кодекс обезщетение като съставът на деликта съдържа не само нарушения по чл. 15 и 21 ЗЗК, респективно чл. 101 и 102 ДФЕС, а всякакви нарушения на ЗЗК, тоест включително и на Глава седма, отнасяща се до нелоялните търговски практики. Изменението на ЗЗК от Държавен вестник брой 2 от 2018 г., с което се транспонира Директивата, доведе до включване нов Раздел II на Глава петнадесета от ЗЗК, отнасящ се специално до исковете за вреди от забранени споразумения (например картели) и злоупотреби с господстващо положение. Това обаче не ограничава приложното поле и не отнема възможността за искове по чл. 105 ЗЗК за всякакви нарушения на конкурентното право. Текстът на чл. 105 ЗЗК повтаря този на чл. 104 ЗЗК допреди транспониране на Директивата, като 104 ЗЗК бива отменен.
Ето защо по същество основните характеристики на гражданския иск за обезщетение за вреди от нарушение на конкурентното право остават същите с някои нови елементи.
По отношение на старите елементи може да се посочи, на първо място, че нито преди, нито след промените от началото на 2018 г. ЗЗК не съдържа регламентация по въпроса дали е необходимо нарушението да бъде установено с окончателен влязъл в сила акт на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), като предпоставка за допустимост на иска. С оглед на това, такъв иск би бил допустим и в двата случая, но във втория по-трудно доказуем, доколкото установяването на нарушението на ЗЗК ще бъде въпрос на самостоятелно доказване от ищеца в рамките на гражданския процес и то пред съд, който не е специализиран орган, за разлика от органа по защитата на конкуренцията. Въпреки това чл. 6 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 101-102 ДФЕС, изрично оправомощава националните съдилища да прилагат въпросните разпоредбите на ДФЕС (чл. 101-102), т.е. не е задължително органът за защита на конкуренцията да е постановил акт за нарушение, за да бъде допустим подобен иск.
Обратно, при влязло в сила решение на КЗК, независимо дали след потвърждаване от Върховния административен съд или поради липса на обжалване, на основание чл. 104, ал. 4 ЗЗК, сега чл. 105, ал. 4 ЗЗК, гражданският съд е обвързан от установеното от КЗК и следва да приема, че нарушение на правото на конкуренцията е извършено. С промените в ЗЗК, с които се транспонира Директивата, същата роля има и чл. 114 ЗЗК (с което отговаря на чл. 9 от Директивата), с оглед на което едно решение на Европейската комисия или на орган за защита н конкуренцията на друга държава членка на ЕС е обвързващо за съда, разглеждащ иска. Ето защо настоящите чл. 105, ал. 4 ЗЗК, както и чл. 114 ЗЗК, имат функция, сходна на чл. 300[3] и 302[4] ГПК – обвързване на съда от действието на акт на друг орган (включително съд), с цел облекчаване на доказването в процеса и избягване на противоречива практика – противоречиво разрешение на един и същи въпрос.
Второ, безспорно характерът на гражданската отговорност в този случай остава деликтен (от непозволено увреждане)[5]. Ето защо, при влязло в сила решение на орган за защита на конкуренцията – КЗК, орган на друга държава или Европейската комисия, два елемента от иска следва да се приемат за установени от съда, пред който е висящ процеса, без допълнително доказване: кой е ответникът делинквент и че безспорно е извършено нарушение – извършено е вредоносно деяние.
Трето, останалите елементи, които следва да бъдат установени, са: (а) качеството увредено лице на ищеца, което не е предпоставка за допустимостта, но има значение за основателността на иска; както и (б) размера на вредите. За целите на обосноваването на иска не е необходимо да се доказва субективен елемент – вина. Съгласно съдебната практика[6], елементите на деликта по чл. 104 ЗЗК, сега чл. 105 ЗЗК, предмет на доказване в процеса, са вредата, причинната връзка между нарушението и вредата и размера на последната.
Четвърто, новият чл. 106 ЗЗК конкретизира обхвата на обезщетението, което може да се претендира – претърпяна загуба и пропуснати ползи (чл. 106, ал. 2 ЗЗК), което не представлява обаче ново правило, доколкото отговаря на общото правило за обезщетяване съгласно чл. 82 ЗЗД. Нововъведението, в следствие от транспонирането на Директивата, се отнася до специалните правила на Раздел II от Глава петнадесета от ЗЗК, които регламентират установяването на размера на обезщетението.
По отношение на новите елементи, на първо място следва да се отбележи, че приложно поле на Раздел II е по-тясно, тъй като се отнасят единствено за искове за нарушение на забраните по чл. 15 и 21 ЗЗК, респективно 101 и 102 ДФЕС. Ето защо не биха се приложили за иск за вреди от нелоялна конкуренция, например.
Второ, ищецът има право да иска съдействие за установяване на размера на вредите от органа за защита на конкуренцията (чл. 113, ал. 1 ЗЗК). Правилото следва да се приема като облекчение за ищеца (и съда), който по този ред може да ползва специалните познания на органа за защита на конкуренцията като форма на икономическа експертиза. В същото време обаче ЗЗК не съдържа норма, подобна на чл. 105, ал. 4 ЗЗК, за задължителност на становището на органа, следователно то би следвало да се преценява от съда наред с останалите доказателства по делото. Присъждането на обезщетение е обаче задължително, независимо от възможността и реда за изчислението и определянето му – чл. 113, ал. 3 ЗЗК. Правилото има функция, сходна на чл. 162 ГПК[7] и цели да предпази от ситуации, в които може да се стигне до отхвърляне на иска поради затрудненията в определяне на размера на обезщетението.
Трето, вредоносните последици при нарушение под формата на картел се презюмират (чл. 113, ал. 2 ЗЗК). Разпоредбата е изрична. По аргумент за обратното, това не важи за злоупотребата с господстващо положение, както и всякакви други нарушения на правния режим на конкуренцията, с изключение на картела, т.е. нормата не може да се тълкува разширително. Ищецът, пострадал от картел, следва да доказва единствено конкретния размер на вредите, за разлика от случаите със злоупотреба с господстващо положение.
Четвърто, при хипотезата на нарушение в условията на съизвършителство, отговорността е солидарна (чл. 115 ЗЗК). Това на практика има значение при онези нарушения на правото на конкуренцията, които се осъществяват чрез координирано поведение на два и повече субекти: забранените споразумения (чл. 15 ЗЗК/чл. 101 ДФЕС) и съвместната злоупотреба с господстващо положение (чл. 21 ЗЗК/102 ДФЕС). Ищецът има право да насочи иска си не само срещу всички делинквенти като пасивни обикновени другари, но и срещу всяко едно от участвалите в нарушението предприятия отделно като ответник и да претендира пълния размер на понесените от него вреди. Ответникът в този случай има регресен иск срещу останалите съизвършители (чл. 116 ЗЗК).
Пето, с цел транспониране на Директивата, в Раздел II на ЗЗК бяха приети специални правила относно представянето на доказателства. Те не променят по същество общите правила за представяне на доказателства в ГПК, но целят улесняването на представяне на доказателства от трети лица, тъй като не всички законодателства на държавите-членки съдържат сходни на чл. 190-192 ГПК разпоредби, които задължават третите лица да представят намиращи се у тях доказателства. По тази причина въведеното в ЗЗК не представлява новост по същество.
Критериите, които доктрината и практиката поставят към доказателствени искания, изискват доказателствата да са допустими, необходими и относими за процеса[8], независимо под чий фактически контрол са. Съгласно новия чл. 117, ал. 1 ЗЗК, страните в процеса следва да направят „мотивирано“ искане, основано на „разумно достъпни факти и доказателства“, а представянето на доказателства следва да е пропорционално, да отчита законните интереси на засегнатите и разходите за представяне на доказателства и конфиденциалността (чл. 117, ал. 3 и 4 ЗЗК, отговарящ на чл. 5 от Директивата). По същество, разпоредбите на Директивата и на ЗЗК имат предвид допускането на доказателствени искания, които са обосновани и които, въз основа на твърденията на искащата ги страна, са необходими за доказването в процеса и представянето им не би било злоупотреба и не би представлявало пречка или затруднение за хода на делото. Това отговаря на принципната цел представянето на доказателства да не представлява търсене напосоки и налучкване, обременяващо задълженото лице (често наричано в теорията и практиката “fishing expedition”). Разпоредбите на ГПК относно представянето на доказателства обаче също целят избягването на това.
В този контекст, в чл. 118 ЗЗК се съдържат някои ограничителни норми по отношение на представянето на документи от третото лице – орган по защита на конкуренцията. ГПК не прави разграничение между доказателства у трето лице – държавен орган, и частни лица. Но в процеса по иск за вреди от нарушение на правото на конкуренцията, данните от доказателствата по преписката в органа по защита на конкуренцията може да имат ключово значение. При все това, съгласно чл. 118, ал. 5 ЗЗК, не следва да се представят искания за освобождаване от санкция или намаляване на санкции и искания за постигане на споразумение. Не се допуска и представяне на вътрешни документи[9] на органа за защита на конкуренцията, включително кореспонденцията му с други органи за защита на конкуренцията. Тези правила имат за цел да насърчат нарушителя да сътрудничи с органа за защита на конкуренцията в рамките на проучването (административното производство), тъй като в евентуален граждански процес по иск за вреди на увредено лице съответните документи не биха били допуснати като доказателства. Същото се отнася до документите, представляващи вътрешния документооборот на органа за защита на конкуренцията, като на практика с най-голяма тежест като доказателство остава крайният акт на органа, доколкото вътрешните документи в процедурата са недопустими като доказателства по гражданския иск.
Последно, в Раздел II съдържа специално правило за давност. Чл. 111 ЗЗК (отговарящ на чл. 10 от Директивата) конкретизира започването, прекъсването и спирането на давността, без да определя общия му срок (от което следва, че срокът е общият такъв за деликт, т.е. 5 години, съгласно чл. 111 ЗЗД) Така, давността започва да тече от деня на преустановяване на нарушението, при условие че ищецът знае или може да се предполага, че знае за: поведението, което представлява нарушение на правото на конкуренцията; причинените му вреди; и нарушителя. Давността се прекъсва с образуване на производство по установяване на извършено нарушение от орган за защита на конкуренцията. По време на производството пред органа давност не тече, като нова давност започва да тече след изтичането на една година от влизането в сила на решението, с което се установява извършено нарушение, или от приключването на производството пред органа по конкуренция. При иск за обезщетение на вреди срещу освободено от санкция лице давността започва да тече от момента, в който се установи, че обезщетение в пълен размер не може да бъде получено от останалите нарушители, които са солидарно отговорни за причинените вреди. При извънсъдебно уреждане на спор относно претенция за вреди давност не тече, докато трае уреждането на спора, и само по отношение на участващите в него страни. Разпоредбата отговаря на спецификата на конкурентноправните нарушения, при които обикновено става въпрос за продължително поведение, следователно и давността започва да тече след преустановяването му. Видно е, че целта на уредбата е периодът на разглеждане на нарушението от органа за защита на конкуренцията да не бъде зачитан за част от давностния срок, което предоставя на увреденото лице повече време да подготви и конкретизира претенцията си (да организира защитата си) след постановяване на решение, установяващо нарушението (включително една допълнителна година).
- Международна компетентност по иска за вреди от нарушение на правото на конкуренцията съгласно Директивата и ЗЗК по Регламент 1215/2012 („Брюксел Ia”)
3.1. Основания за учредяване на международна компетентност
Вредите, причинени от нарушение на правото на конкуренцията, се квалифицират като последствие от непозволено увреждане и с оглед на това искът за обезщетение за такива вреди се квалифицира като иск за обезщетение за деликт. Директивата не променя това обстоятелство.
С оглед на това, искът следва да се разгледа съгласно нормите за учредяване на международна компетентност на Регламент „Брюксел Iа“, отнасящи се до деликта[10].
По-конкретно, на първо място, чл. 4 от Регламент „Брюксел Iа“[11] въвежда общото правило за определяне на международна компетентност, forum rei sequitur.Това е компетентност по местоживеенето на ответника, в случая – делинквента. Тъй като, практически, най-често се касае за вреди от действия на търговски дружества, то съгласно чл. 63 от Регламент „Брюксел Iа“, международно компетентен ще бъде съдът в държавата по местонахождението на седалището на дружеството делинквент (или неговото централно управление/място на стопанска дейност).
На второ място, Регламент „Брюксел Iа“ съдържа и специални правила за международна компетентност по дела за деликт. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Регламента, искът може да се предяви и по местоизвършването на непозволеното увреждане. Съдът на ЕС е дал тълкуване на чл. 7, ал. 2 от Регламент „Брюксел Iа“ в решение от 30 ноември 1976 г., Bier, (21/76, EU:C:1976:166)., съгласно което нормата съдържа две възможно, алтернативни привръзки[12].
Едната възможност е това да е мястото, където деянието е извършено – locus actus[13]. Това води до учредяване на международна компетентност, която се отнася до пълния размер на вредите, които биват последица от деянието и които се претендират с иска.
Другата възможна привръзка е мястото, в което се осъществява вредоносната последица, т.е. мястото, в което се понасят вредите – locus damni[14]. Съгласно практиката на Съда на ЕС[15] обаче, налице е принцип на „мозайката“, т.е. на основата на тази привръзка може да се претендират само онези вреди, които са се реализирали на територията на съответната държава[16]. Обхватът на международната компетентност за иска в този случай е ограничен само до размера на вредите, понесени в конкретната държава, в чийто съд се предявява искът[17].
Следователно, ищецът има следните възможности. Първо, да претендира всички свои вреди пред съда на ответника, т.е. там, където е седалището на ответника делинквент. Второ, ищецът може да заведе иска си пред съда на държавата, в която се е реализирало деянието – нарушение на чл. 101 или 102 от ДФЕС или ЗЗК. Трето, ищецът може да предяви иск по мястото на понасяне на вредите си, но само за онези вреди, осъществени в съответната държава, а не всички вреди. Обикновено това ще са вредите по местонахождението на ищеца, което индиректно прави компетентен съда, в който е местоживеенето на ищеца. Става въпрос единствено за преките вреди, които са настъпили на територията на съответната държава.
Следва и да се има предвид контекста и особеностите на осъществяване на нарушенията на правото на ЕС. В случаите на картели, както и на съгласувана съвместна злоупотреба с господстващо положение, делинквентите са няколко. Освен това отношенията между тях може да се развиват на територията на повече от една държави. Това усложнение във фактическата обстановка има отражение и върху привръзките за учредяване на международна компетентност. В практиката на Съда на ЕС се приема, че искът за вреди е достатъчно да се предяви пред съда по мястото на постигане на съгласуване[18] – това може да е мястото на окончателното постигане на съгласие или там, където е постигнато еднократно съгласие за съвместно поведение. Освен това, чл. 8, ал. 1 от Регламента позволява иск срещу няколко ответника, т.е. в режим на субективно съединяване, да се предяви по мястото само на един от тях[19].
3.2. Възможно наличие на паралелни производства относно едно и също нарушение
Тъй като на практика при нарушението на конкурентното право, което засяга територията на повече от една държава, респективно географски пазар, съществува опасността едно и също нарушение едновременно да бъде предмет на повече от един искове за обезщетение на вреди, то релевантни са правилата относно паралелните производства. Съгласно чл. 30, ал. 1 от Регламента, когато свързани искове са висящи пред съдилища от различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран съд, може да спре производството. Ал. 3 от същата разпоредба изяснява, че исковете се смятат за свързани, когато те се намират в такава тясна връзка помежду си, че е целесъобразно да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства.
Свързаността между исковете произтича от едно и също противоправно деяние, което бива установено с акт на съответния орган за защита на конкуренцията. Това само по себе си обаче не налага спиране на последващите производства след първото, с което се иска обезщетение за причинените от деянието вреди.
Ако претенцията следва принципа на „мозайката“, т.е. се отнася до вреди единствено за съответната държава, където е предявен искът, то само по себе си наличието на един и същ източник на вредите, който е и елемент от състава на деликта, предмет на делото, не налага спиране, тъй като няма да се стигне до разнопосочни решения – идентичният елемент на деликта (нарушението) е предварително установен и обвързващ всички, пред които спорът е висящ.
Ако обаче предмет на делото са вреди, обхващащи няколко държави (например иск, при който компетентността е основана на местоизвършването на вредноносното деяние), като в поне две от тях има висящи искове, то елементите от състава на деликта, отнасящи се до установяване на размера на вредите, ще съвпадат в поне две от производствата, следователно има опасност от разнопосочно разрешение.
Също така е възможно и да бъдат паралелно предявени иск по местоизвършването на вредоносното деяние, който иск да обхваща пълния размер на вредите, и иск по мястото, където са претърпени вредите, за реализираните там вреди (т.е. част от общия размер на вредите). Тогава ще е налице свързаност, обосноваваща спиране.
- Приложимо право към искове за вреди от нарушаване на правото на конкуренцията съгласно Директивата и ЗЗК с оглед на Регламент „Рим II”
Регламент „Рим II[20]“ съдържа изрични правила, отнасящи се до определяне на приложимо право по дела за обезщетение от антиконкурентно поведение[21]. В тази хипотеза следва да попадне и иск за вреди по Директивата и ЗЗК. Общото правило за приложимо право е това по lex loci damni, т.е. по местонастъпването на вредите (чл. 4 от Регламент „Рим II”). Става въпрос за мястото, в което се понася вредата, което би могло да бъде различно от мястото на осъществяване на вредоносното деяние. Това общо положение е преповторено в чл. 6 от Регламент „Рим II“, съгласно който за искове за извъндоговорни отношения, произтичащи от ограничаване на конкуренцията, се прилага правото на държавата по увреждане (или потенциал за увреждане) на пазара в следствие на антиконкурентното поведение[22]. Пазарът се дефинира съгласно неговите географски и продуктови измерения и реално съвпада с територията на съответната държава. Не са налице трудности в това отношение, когато става дума за нарушение, засягащо една държава (пазар), доколкото значение има единствено правото на конкуренцията на ЕС и в частност специфичните критерии за определяне на пазар[23]. В тази връзка следва да се посочи, че актът, с който се установява нарушението на правото на конкуренцията, който е обвързващ съда, разглеждащ иска, обикновено анализира пазара (или пазарите) засегнати от установеното нарушение, следователно това би могло да бъде основа за преценката и на съда за последиците от нарушението.
Усложнение настъпва обаче в два случая. Първият е когато антиконкурентното поведение, което е източник на вреди, засяга (или може да засегне) два или повече пазара. На практика това ще бъдат две или повече държави. Отговор на това дава чл. 6, ал. 3, буква „б“ на Регламент „Рим II“, съгласно който лицето, търсещо обезщетение за вреди, което е завело иск в съда по местопребиваването на ответника, може вместо това да предпочете да основе иска си на правото на сезирания съд (lex fori), при условие че пазарът в тази държава-членка е измежду онези, които са непосредствено (т.е. е налице пряка причинно-следствена зависимост между деянието и вредите) и значително (т.е. осезаемо, имащо ефект, а не просто пренебрежимо слабо[24]) засегнати от ограничаването на конкуренцията, от което произтича извъндоговорното задължение, на което е основан искът[25]. Така, увреденият има право, но само в случай, че искът му е пред съда на държавата на ответника делинквент (а не по мястото на осъществяването на вредите) да избере кое право да се прилага към иска му – това по мястото на ответника, ако там се реализират (или е възможно да се реализират) значителни вреди от антиконкурентното поведение; или това по мястото на реализиране на вредите, без значение, че мястото е различно от това на ответника.
Втората хипотеза е вредите да са резултат от поведението на повече от едно лице, т.е. налице са множество ответници, какъвто би бил случаят със забранено споразумение или съвместна злоупотреба с господстващо положение. Съгласно чл. 6, ал. 3, буква „б“, изречение второ на Регламент „Рим II“, когато ищецът предявява иск към повече от един ответник пред същия съд, той може да избере да основе иска си на правото на този съд, ако ограничаването на конкуренцията, на което се основава искът срещу всеки от ответниците, непосредствено и значително засяга и пазара на държавата членка на този съд. Става въпрос за привързване: ищецът има право да избере правото на държавата, в която се реализират вредите от антиконкурентното поведение, или правото по местоживеенето на един от ответниците[26], стига пазарът в съответната държава (дори това да не е правото на сезирания съд) да е непосредствено и значително засегнат от антиконкурентното поведение.
Чл. 6 от Регламент „Рим II“ не води до „мозаечност“ при определяне на приложимото право. Напротив, той консолидира приложимото право – прилага се едно-единствено право по отношение на преценката на размера на вредите, независимо, че са се реализирали на различни територии. Същото произтича и от чл. 3 от Директивата, която изисква пълно обезщетяване на вредите, а това означава, че в едно производство следва да могат да се претендират всички вреди от нарушението, а не само онези, ограничени до съответната държава. Правилото изглежда, че влиза в конфликт с принципа на мозайката при определянето на международната компетентност. Директивата обаче не би следвало да може да дерогира Регламент „Брюксел Ia“. Ищецът може да претендира пред съда по реализирането на вредите само онези вреди, които са осъществени в тази държава, като преценката за приложимото право ще се направи съгласно чл. 6 от Регламент „Рим II“. Това би било в интерес на ищеца, ако вредите му са понесени само в тази държава. Ако е понесъл вреди на територията на няколко държави, би имал интерес да предяви претенциите си в съд, пред който може да се консолидира компетентност относно всички реализирали се вреди, доколкото и приложимото право ще е едно и също и относно всички вреди.
Обхватът на приложимото право се отнася до отделните елементи на деликта, представляващ нарушение на правото на конкуренцията съгласно Директивата и ЗЗК. Съгласно чл. 15, буква „а“ на Регламент „Рим II“, основанието и границите на отговорността, както и наличието, вида и определянето на размера на вредите или на търсеното обезщетение (буква „в“) са в обхвата на определеното като приложимо право съгласно Регламента. Това има значение доколкото е относимо до границата на отговорност, характера на отговорността, както и вида вреди, подлежащи на обезщетение, както и до въпроса за разграничението между имуществени и неимуществени вреди. Тъй като Регламент „Рим II“ в чл. 15, буква „з“, възприема давността за материалноправен институт, то приложимата давност също ще зависи от определеното като приложимо право.
Противоправното деяние обаче съгласно Директивата и чл. 105 ЗЗК се установява от решението на органа по защита на конкуренцията или Европейската комисия. Следователно, този въпрос не е въпрос на приложимото по съответното дело право. Това е и въпрос, който не подлежи на доказване. Ето защо е възможен своеобразен depecage – към въпросът за нарушението да е приложено едно право (в една държава), а към определянето на вредите – друго, в рамките на гражданския иск (в друга държава).
- Заключение
Транспонирането на Директива 2014/104/ЕС в българския Закон за защита на конкуренцията не въвежда нов правен институт или нова правна възможност в действащото законодателство. В същото време по този начин се приемат редица нови норми за разглеждането на исковете за обезщетяване на вреди, причинени от нарушения на правото на конкуренцията, които спомагат за доказването на размера на вредите. Регламентите „Брюксел Ia” и „Рим II” съдържат правила относно учредяване на международна компетентност и определяне на приложимо право по такива искове. В резултат от Директивата, увредените от антиконкурентно поведение и в частност картели и злоупотреби с господстващо положение, разпростиращи се на територията на няколко държави в ЕС, могат да предявяват искове и пред съдилищата по своето местоживеене като унифицираните правила за доказване в Директивата следва да подпомогнат доказването и присъждането на претендираните вреди.
***
Read the summary in English language of this article here:
***
[1] Деян Драгиев е адвокат в международна адвокатска кантора CMS Cameron McKenna Nabarro Olswang LLP (в CMS София) като практикува в сферата на търговското право, гражданския процес и арбитраж и международното частно право и има множество публикации във водещи правни издания на български и английски език в посочените области. Завършил е българско право в СУ “Св. Климент Охридски” и английско право в University of Manchester, UK. Помощник-редактор за Европа в Kluwer Arbitration Blog. Член на Honourable Society of the Inner Temple (London, UK) и Advisory Board on Publications към International Council for Commercial Arbitration (ICCA). Изразените в настоящата статия становища принадлежат изцяло и единствено на автора.
[2] Публикувана в Официалния вестник на Европейския съюз на 05.12.2014 г., брой L 349/1
[3] Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
[4] Влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.
[5] Вж. Определение № 520/28.07.2014 г. на ВКС по ч.т.дело № 4004/2013 г.
[6] Вж. Определение № 520/28.07.2014 г. на ВКС по ч.т.дело № 4004/2013 г.
[7] Вж. анализ на разпоредбата в Д. Драгиев, Определяне на размера на иска от съда по чл. 162 ГПК, сп. „Търговско и облигационно право“, 5/2017
[8] О. Стамболиев, Доказването в гражданския процес, 2010, стр. 132-148
[9] Съгласно § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗК, както и чл. 8.1 от Правилата за достъп, използване и съхраняване на документи, представляващи производствена, търговска или друга защитена от закон тайна на КЗК, вътрешни документи са документите, създадени от комисията и/или администрацията в хода на производствата по този закон (проекти, становища, доклади на работни екипи, докладни записки и други); документите, представляващи кореспонденция на комисията с Европейската комисия, с органите по конкуренцията на държавите – членки на Европейския съюз; други документи на комисията и/или администрацията, свързани с оперативната й дейност.
[10] Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 80-89
[11] Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 47
[12] Дело C-21/76 Handelskwekerij G.J. Bier B.V. v Mines de Potasse d’Alsace S.A. (Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 84; U. Magnus, P. Mankowski, Brussels I Regulation, 2007, стр. 190
[13] Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 87; U. Magnus, P. Mankowski, Brussels I Regulation, 2007, стр. 195
[14] Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 85; U. Magnus, P. Mankowski, Brussels I Regulation, 2007, стр. 202-203
[15] решение от 7 март 1995 г., Shevill и др., C‑68/93, EU:C:1995:61
[16] Н. Натов, Б. Мусева, Я. Андреева, Ст. Йордански, Т. Ценова, Д. Сърбинова, В. Пандов, З. Янакиев, Н. Бандаков, Ц. Крумов, Регламентът „Брюксел I“, 2012 г., стр. 89; U. Magnus, P. Mankowski, Brussels I Regulation, 2007, стр. 192-194
[17] така например разгледано в практиката на английския съд по делото SanDisk Corp. v Koninklijke Philips Electronics [2007] E.W.H.C. 332 (Ch)
[18] решение от 21 май 2015 г., CDC Hydrogen Peroxide, C‑352/13, EU:C:2015:335
[19] U. Magnus, P. Mankowski, Brussels I Regulation, 2007, стр. 198
[20] Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения ( Рим II ), публикуван на 31.07.2007 г. в Официалния вестник на Европейския съюз брой L 199/40
[21] Б. Мусева, „Деликтът в международното частно право“, С., 2011 г., стр. 131-153
[22] Б. Мусева, „Деликтът в международното частно право“, С., 2011 г., стр. 144
[23] например съгласно Известие на Европейската комисия относно дефиницията за релевантен пазар, 1997, ОВ С 372/5 (Commission notice on the definition of relevant market for the purposes of Community competition law [Official Journal C 372 of 9.12.1997])
[24] Така например съгласно решение от 9 юли 1969 г., Völk, 5/69, EU:C:1969:35; решение от 21 януари 1999 г., Bagnasco и др., C‑215/96 и C‑216/96, EU:C:1999:12
[25] Б. Мусева, „Деликтът в международното частно право“, С., 2011 г., стр. 147-148
[26] Б. Мусева, „Деликтът в международното частно право“, С., 2011 г., стр. 148